Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (8)

6

Фийби стисна зъби, докато един слуга я настаняваше на седлото зад Порция. Всичко е за добро, казваше си тя. И си го повтаряше през целия път до Уитни, само някакви си пет мили. Порция не се съобразяваше със страховете на спътничката си и препускаше в галоп по равното поле.

Стигнаха в пазарното градче точно след пладне и оставиха конете заедно с ескорта от хора на Декатур в конюшнята на хана „Ръка и ножици“. Порция бе облякла пола за езда над панталоните, но тя никак не пречеше на дългите й крачки, докато вървяха по улиците и се оглеждаха за златните топки, които издаваха местонахождението на заложната къща.

Фийби се учуди, че се държи така, сякаш винаги е правила това. Като че ли я водеше някакъв импулс, който идваше незнайно откъде и беше също толкова вълнуващ, колкото и неустоим. Влезе в полумрака на заложната къща, разви копринената кърпа, в която бе загънала пръстените, и ги постави на напукания чамов тезгях.

— Искам двадесет гвинеи за тях — чу се да казва с уверен тон.

— О, така ли?

Собственикът я изгледа през монокъла си. Питаше се какъв ли вятър е довял тези три млади жени, очевидно от добро потекло, пред вратата му. Не приличаха на обичайните му клиенти. Изглеждаха много самоуверени и в никакъв случай не бяха изпаднали в нужда. Тъмнокосото момиче се разхождаше из магазина, оглеждайки нещата с любопитен израз. Високата девойка с червените коси стоеше до вратата със скръстени ръце, така хладнокръвно, сякаш беше собственичка на това място.

Той насочи вниманието си към пръстените. Бяха старомодни, но струваха доста повече от двадесет гвинеи. Зачуди се защо младата жена не беше поискала повече. Тя барабанеше с пръсти по тезгяха, явно нетърпелива, докато той оглеждаше пръстените, и той стигна до заключението, че тя се е установила на тази сума и не й трябва по-голяма. Не може да е изпаднала в затруднение, помисли си той. Хората в затруднение се държаха съвсем различно. Това го заинтригува.

Във всеки случай, след като ги огледа, той кимна и отключи обкования със сребро сандък. Извади двадесет гвинеи и й ги подаде, без да каже и дума повече.

— Благодаря. — Фийби взе парите и ги пусна в джоба си. — Хайде, Оливия. Нямаме много време.

— Търсех п-пергел — каза Оливия. Но излезе с Порция и Фийби.

Намериха магазин за рокли недалече от Хай Стрийт. Фийби се загледа във витрината.

— Никога не съм си купувала готова рокля — каза тя, връхлетяна от първите си съмнения от началото на експедицията, но Порция вече влизаше в магазина.

При звука на звънеца продавачката изхвръкна от задната стаичка с вид на човек, който току-що е открил съкровище.

— Какво мога да направя за вас, дами?

От дрехите и изражението им беше съвършено ясно, че са дами. Макар да беше странно, че никой не ги придружава.

— Лейди Гранвил желае да си купи рокля — обяви Порция, махвайки с ръка към Фийби. — Тя иска да я отнесе у дома си следобед, затова може би трябва да ни покажете какво имате.

Продавачката се взря внимателно във Фийби. Видя една пищна млада жена в раздърпана, зле ушита рокля и със съжаление внесе поправка в очакванията си. Тук явно не ставаше дума за скъпи модни рокли. Тя изчезна в шивалнята и след няколко минути се върна с няколко белезникави рокли, всичките с фини дантелени якички, които закриваха деколтето чак до брадичката. Метна ги на един стол.

Фийби почувства леко разочарование. Порция обаче каза:

— Не, това изобщо не става. Искаме рокля, която да подчертава предимствата й.

Фийби дотолкова не бе свикнала с мисълта, че може да има някакви предимства, че се почувства притеснена, представяйки си, че жената ще се зачуди за какво ли говори Порция.

Но жената веднага доби по-весел изглед, закима и започна да обикаля около Фийби.

— Да, хубава малка фигурка, ако мога така да кажа, милейди. Мъничко Рубенсов тип. Удоволствие ще е за мене да ви облека.

— О, тази ми харесва — възкликна Оливия, която с присъщото си безцеремонно любопитство се бе вмъкнала в задната стаичка и сега излизаше оттам с оранжева копринена рокля, поръбена с черно. — Не е ли красива? — И тя я повдигна.

— Цветът ще ви отива, милейди, с вашата черна коса — каза шивачката, — но е твърде крещящ за лейди Гранвил.

— Така ли? — запита разочаровано Фийби. — Много е… дръзка. Искам роклята ми да бъде дръзка — подчерта тя, виждайки идеите си да кристализират.

— Браво — плесна с ръце Порция.

Шивачката поглади брадичката си, украсена със снопче косми, от които Оливия не можеше да откъсне поглед.

— Синьо — каза тя. — Тъмносиньо за очите. Имам подходящата рокля. Правих я за чеиза на една клиентка, но горката лейди, годеникът й беше убит при Нейсби и не й даде сърце да вземе нищо от чеиза си.

Обърна се и отново изчезна в задната стаичка.

— Иска ми се да к-купя тази. — Оливия сложи пред себе си оранжевата рокля и се вгледа в отражението си в огледалото.

— О, тя ти отива, но мисля, че няма защо да поднасяме на Катон прекалено много изненади наведнъж — изтъкна Порция.

— Това ли правите? Опитвате се да изненадате баща ми? — Оливия се обърна бавно. — Затова ли Фийби не искаше да с-си шие рокля у дома?

— Точно така — каза Порция. — Мъжете трябва от време на време да бъдат изненадвани. Това е добре за тях.

Оливия не можеше да си представи баща си изненадан. Той винаги владееше нещата. Ако трябваше някой да устройва изненади, устройваше ги именно той. Поне винаги така бе мислил досега.

— Ето, опитайте тази, лейди Гранвил.

Шивачката се върна с рокля от тъмносиньо кадифе. Цветът беше толкова тъмен, материята така богата, че блестеше под светлината на лампата, висяща от ниския таван.

— О! — хлъцна Фийби. Докосна роклята, поглаждайки кадифето с върха на пръстите си. — Прилича на река.

Порция вече откопчаваше грозната рокля на Фийби. Тя падна в краката й и Фийби излезе от нея с нетърпелив ритник.

Шивачката прокара кадифето над главата й и сръчно закопча кукичките отзад. Нагласи полите, които се спускаха над фустата от синя коприна на фигурки.

— Ето това — каза Порция — наричам аз нещо драматично.

— Знаех, че съм права — добави доволно Оливия.

Фийби пристъпи пред огледалото и ахна. Гърдите й се издигаха над едно толкова ниско деколте, че връхчетата им почти се виждаха. Твърда бродирана яка стърчеше откъм гърба на роклята, обграждайки главата й като в рамка, и подчертаваше смелото деколте. Под гърдите роклята бе пристегната с шнур от сплетена коприна и падаше в разкошни гънки по заоблените й бедра.

— Това не съм аз — заяви тя. — Но е потресаващо. Гърдите ми ще изскочат.

— Не, няма, милейди — увери я шивачката. — Но трябват някои малки поправки. Ръкавите са длъжки, полите също. Ако ми я оставите за един час, ще ви я натъкмя.

Докато говореше, сръчно вадеше карфици от възглавничката, прикрепена на дланта й, и ги забождаше където беше необходимо.

— Колко струва? — запита Фийби.

Беше несигурна и същевременно развеселена. Изглеждаше като уличница. Катон щеше да се ужаси. Но тя бе омаяна от този нов свой образ. Уличница може би, но безспорно модерна. Никога не бе забелязвала колко бели са гърдите й, нито колко дълбока е браздата между тях. Талията й не бе подчертана от роклята и това я правеше да изглежда по-тънка, отколкото знаеше, че е. Но това сигурно бе от контраста между издутината на гърдите и извивката на ханша.

— Десет гвинеи, милейди.

Шивачката бе коленичила и забождаше подгъва.

— Това означава, че можеш да купиш две — отбеляза практично Порция.

— Не! — извика Фийби, после добави почти несъзнателно: — Освен ако… освен ако горката лейди…

— Имам точно необходимата ви рокля, милейди. — Шивачката отново потъна в задната стаичка и след малко се появи с рокля от тъмночервена коприна. — Мога да ви я продам за десет гвинеи.

— О, да — прошепна Фийби. — Какъв прекрасен цвят.

— Сигурно ще ти стои добре — заяви Порция.

Фийби погледна към Оливия, която я разглеждаше с широко отворени очи.

— Какво мислиш за тази, Оливия?

— Мисля, че ако си решила да изненадаш баща ми, сигурно ще успееш — отвърна Оливия. — С д-двете рокли. — Тя се поколеба, после запита някак нерешително: — Но защо искаш да го изненадаш?

Имаше чувството, че тук има някакви тайни, в които не е посветена.

Порция и Фийби се спогледаха, после Порция каза:

— Почакай, докато се омъжиш, скъпа. Тогава ще разбереш.

— Но аз никога няма да се омъжа — изтъкна Оливия.

— Какви шансове има това да се случи, Фийби? — запита ухилена Порция.

— Минимални — отвърна веднага Фийби. — Виж какво стана с нас.

— Не е задължително и с мене да стане така — заяви Оливия. — Баща ми няма да ме принуждава както твоят баща, Фийби. И аз никога няма да се влюбя като Порция, затова в действителност няма да се омъжа.

Тя ги изгледа така, сякаш ги предизвикваше да й се противопоставят.

Порция се изкикоти.

— Не, разбира се, че няма.

Фийби се обърна отново към огледалото. Загледа се в себе си, облечена в синята кадифена рокля, почти благоговейно.

— Ще се осмеля ли? — прошепна тя почти на себе си.

— Осмели се на всичко, за да спечелиш всичко — отговори Порция. — Наистина изглежда добре, но… — Тя се засмя. — Сега си съвсем различна. Трябва да помислиш за игрите, които следват.

— Игри… какви игри? — запита Оливия.

— Щом никога няма да се омъжваш, няма да ти трябва да знаеш — каза Порция, все така усмихната.

Фийби се обърна, за да може шивачката да откопчае роклята.

— Не знам какво имаш предвид.

Гласът й се загуби в кадифето, което се изкачваше около главата й. Тя застана мирно, за да облече червената копринена рокля, и се погледна в огледалото, наклонила глава. Изпусна неволен вик на възхищение, забравяйки за игрите.

— О, невероятно е. Не знам коя ми харесва повече. Но сигурни ли сте, че не изглеждам като развратница в тях?

— Много са модерни — каза накрая дипломатично Порция. — Нека да отидем в хана и да намерим нещо за ядене; умирам от глад. После ще се върнем за роклите.

Фийби се намъкна в собствената си рокля с известно облекчение, връщайки се към нормалното. Порция и Оливия я хванаха подръка и я изведоха на улицата, преди да се бе разколебала.

* * *

Синовете на Руфъс Декатур налетяха на Катон, докато той прекосяваше преддверието.

— Къде е Порция? Знаете ли къде е отишла? — завикаха двамата в един глас.

— Нямам представа. Кога за последно я видяхте?

Той ги погледна с лека усмивка — въпреки цялата си недодяланост бяха доста привлекателна двойка палавници.

— О, страшно отдавна беше — осведоми го Люк. — Излезе заедно с Фийби и с Оливия, на коне, и казаха, че скоро ще се върнат. Обаче още я няма.

— На коне? Отишли са на езда? — Фийби доброволно качена на седло? Катон сви вежди. — Казаха ли къде отиват?

Тоби поклати глава.

— Ами ние не ги питахме.

— Е, сигурно няма да закъснеят. — Катон погледна през прозореца до входната врата. Минаваше пладне. — Ще ида в конюшнята да видя дали са казали на някого къде отиват.

Той тръгна към вратата с двете момченца подире си, съпровождани от радостно скачащата Джуно.

— И ние идваме — осведоми го съвсем ненужно Тоби. Стигнаха в конюшните точно когато малката кавалкада се прибираше. Той с радост констатира, че тримата войници на Декатур, които ги придружаваха, са добре въоръжени, но се запита защо не са взели хора от неговите.

— Къде бяхте? Момчетата започнаха да се безпокоят.

Фийби се бе вкопчила в талията на Порция и когато Порция слезе, Фийби нададе вик и се хвана за дъгата на седлото.

— Не ме оставяй тук, Порция! Това животно ще тръгне и ще ме отнесе!

— Не ставай глупава, Фийби — Катон посегна да охлаби мъртвата й хватка. — Хайде, слизай.

Фийби се подчини и веднага се стовари в ръцете му с такъв замах, че той се залюля назад, преди да застане устойчиво на краката си.

— О, благодаря, че ме хванахте — каза тя.

— Нямах особено голям избор — отбеляза той, усещайки закръглените й ръце, обгърнали врата му, и бързото дишане, което парна бузата му.

Изправи я на крака, но задържа за миг ръка на рамото й. Погледна я с изпитателно пламъче в очите.

Беше достатъчно близо и Фийби можеше да види леките гънчици около очите, бели на фона на загара, да усети миризмата на пушек по кожата му.

Порция заговори весело, надвиквайки лая на Джуно и възторжените крясъци на момчетата:

— Исках да видя някои от околните села, сър. Не познавам тази част от страната и като спря да вали, това ми се видя добра възможност.

Хората на Декатур не бяха склонни да я опровергаят. Ръката на Катон падна от рамото на Фийби и той се отдръпна.

— Колко време ще останете, милорд? — възвърна отново гласа си Фийби.

Той спря и се обърна да я погледне.

— Малко — отвърна. — Сега, след като Бейсинг Хауз се предаде, ще поработя известно време с Кромуел в главната квартира. В следващите седмици няма да се наложи да прекарвам много време у дома.

Сърцето на Фийби подскочи. Значи нищо нямаше да й попречи да изпълни съвета на Порция. Метна поглед към пакета, все още привързан на седлото на Порция.

После срещна и погледа й. Тя й намигна, сякаш прочела мислите й, и Фийби вдигна брадичка в отговор. Осмели се на всичко, за да спечелиш всичко.

* * *

— Трябва да направиш нещо с косата си — каза по-късно Порция, обикаляйки около Фийби като тигър, подушил плячка.

— Изглежда много невинна и наивна с тази панделка. Не върви с роклята.

Фийби хвана гъстата маса на тила си и я вдигна на темето, свивайки я на възел.

— Така ли?

— Да, точно така. — Порция започна да рови в кутийката на скрина. — Тук има само фуркети. Трябват ти гребени за да държат косата на място. Сребърни, ако имаш.

— О, аз имам — каза Оливия. — Бяха на майка ми. Чудя се дали ще мога да ги намеря.

— Добре, върви ги потърси, скъпа.

Оливия изхвърча и когато вратата се затвори зад нея, Фийби каза:

— Порция, страх ме е. Даяна никога не носеше такива рокли. Беше винаги толкова елегантна. Това не е много елегантно, нали?

Порция се замисли, навела глава настрани.

— Даяна не би могла да я носи — заяви тя накрая. — Това е друг вид елегантност, може да я носи само някой с твоите форми.

Фийби не беше сигурна, че това ще допринесе да стане по-самоуверена, но когато Оливия се върна с два сребърни гребена, инкрустирани с малки сапфири, тя се поразсея.

— Забравила съм, че са със сапфири — каза Оливия. — Ще отразяват ц-цвета на роклята. Нали е хубаво?

— Съвършено — съгласи се Порция и ги взе от ръцете й. — Искаш ли да те наглася, Фийби?

— О, да, моля те. Не мога да се оправям с косата си. Никога не стои на едно място, каквото и да правя.

— И аз не съм много опитна. Но ще се пробвам. — Свила съсредоточено вежди, Порция нагласи гребените в плътния възел коса, после отстъпи назад. — Така ще стане. Как се чувстваш?

Фийби размърда неуверено глава.

— Сякаш всеки момент ще паднат.

— Тогава не си мърдай много главата — посъветва я Оливия.

— Не мога да стоя като чучело, натъпкано със слама, през цялата вечеря. Трябва да си мърдам главата, за да ям… не че ще мога да хапна нещичко — добави тя.

Усещаше стомаха си така, сякаш цяло ято пеперуди се бе установило за постоянно в него.

Порция прибави няколко фиби към творението си и каза:

— Така ще трябва да се задържи. Сигурна съм.

— П-по-добре да слизаме — подкани ги Оливия и тръгна към вратата. — Вече е почти шест часът.

Часовникът тъкмо биеше шест, когато Катон излезе от кабинета си. Пресичайки голямото преддверие, той погледна към стълбите и замря на място. Порция, този път в женски одежди, дъщеря му и още някаква жена слизаха по стъпалата. Първата му мисъл беше, че това е някоя непозната гостенка, която ще му представят, но в следния миг зяпна.

— Фийби? — и се отправи към стълбите.

Сърцето на Фийби се разтуптя, коленете й затрепериха, но тя продължи да слиза надолу.

— Фийби? — повтори Катон смаян.

— Вярвам, че не сме ви накарали да ни чакате за вечеря, милорд.

Жена му бе облякла възможно най-неподходящата рокля. Никога не беше виждал такава… не, това не беше истина. Беше виждал жени в двора, облечени така очебийно чувствено. Но не и някоя от своите съпруги.

Той хвърли суров поглед към племенницата си. Това явно беше по вина на Порция, Фийби никога не би могла сама да си избере подобна рокля.

Преди да успее да събере мислите си, преди дори да каже нещо, една прислужница прекоси преддверието на път към трапезарията с поднос в ръце и икономът, съпругът на незаменимата госпожа Бисет, се появи откъм кухнята.

— Милорд, вечерята е сервирана.

Катон не можеше да каже нищо пред прислужниците.

— Благодаря, Бисет.

Той тръгна към трапезарията, отвори вратата и пропусна Фийби, Порция и Оливия.

Тъмносинята кадифена рокля на Фийби го докосна с разветите си поли. Очите му се спряха върху дълбоката бразда между гърдите й. Долови очертанията на връхчетата им точно под линията на деколтето.

Порция зае мястото си с невинен вид, така необичаен за нея. Оливия почти се задави зад салфетката си. Тя погледна крадешком към баща си, питайки се какво ли си мисли. Трудно можеше да се каже. Чертите му бяха спокойни, както винаги, но докато отдръпваше стола на Фийби, преди да заеме мястото си, в тъмните му очи се виждаше, че е донякъде шокиран.

Роклята на Фийби сигурно го е изненадала, реши Оливия. Не че нямаше да го изненада. Трудно беше да се каже дали я харесва или не. Тя погледна към Порция, която й намигна лениво, преди да предложи тържествено каната с вино на лорд Гранвил. Порция разбираше, че въпреки равнодушната си фасада маркизът има нужда от солидна доза подкрепление.

Слугите явно също бяха зашеметени от новата външност на лейди Гранвил.

— Можете да ни оставите — каза строго Катон на иконома. — Сами ще си сервираме.

Икономът се поклони и изведе подчинените си от стаята. Катон изгледа Фийби над чашата си. Не можеше да не забележи как светлината на свещите хвърля розово сияние върху сметановобялата плът на гърдите й. Високата яка отзад подчертаваше стройната й шия. Ръкавите на роклята бяха бухнали и обточени с бледосиньо кадифе. Завършваха точно под лакътя с три реда бели къдрици.

Забеляза раменете й, които се подаваха от роклята. Бяха красиво закръглени, а ръцете й имаха приятни очертания. Държеше се съвсем различно. Вместо да се свива, сякаш за да се скрие възможно най-много и да не я гледат, тя седеше с вдигнати рамене и глава и с много изправен гръб.

Фийби усещаше погледа на Катон през цялото време, докато вечеряха. Дори когато отправяше някаква незначителна забележка към Порция или Оливия, погледът му се отклоняваше към Фийби и в тъмните му дълбини се четеше размисъл. Тя бе искала да привлече вниманието му и бе успяла.

Фийби така внимаваше да не разлее нещо по роклята си, че отначало не забеляза как прическата й започва да се разхлабва. Най-напред изскочиха малки кичурчета, после почувства как една от тежките витки на възела се изплъзва от гребена. Вдигна нерешително ръка и се опита да бутне гребена обратно, но косата й, както винаги, си имаше собствен живот и сила. Колкото повече я пипаше, толкова повече тя се охлабваше.

Фийби почервеня, взе чашата си, отпи бързо глътка вино и се задави. Хълцайки в салфетката си, започна да проклина несръчността си. Винаги се излагаше.

Катон хвърли салфетката си, отмести стола си и заобиколи масата. Започна да я тупа по гърба, докато хълцането престана, и после поднесе чашата към устните й.

— Сега пийни полека.

Фийби толкова се бе ядосала на себе си, че едва не му изтръгна чашата от ръцете. Заради хълцането сега косата й бе увиснала на тила и й се искаше да запищи от досада.

— Стой мирно за малко — нареди меко Катон и със сигурно движение нави възела на място, а после го закрепи със сребърните гребени, инкрустирани със сапфири. Видяха му се познати и той спря за миг, свил леко вежди. После се сети. Бяха на Нан. Оливия сигурно ги е дала на Фийби да ги поноси. Нан, разбира се, винаги се носеше спретнато, нито едно косъмче не стърчеше от прическата й.

Докато ръцете му се движеха из косата й, Фийби като че ли цялата пламна и дишането й спря. Едва когато той свали ръце и си седна на мястото, тя отново задиша.

Никога преди не я бе докосвал така интимно. Човек не би могъл да нарече интимност краткия и дистанциран акт на съпружеското им съвкупление. Тя погледна към Порция, която вдигна вежда, макар че продължаваше невинно да опустошава блюдото с речна пъстърва.

Катон звънна да донесат второто ястие. Нямаше търпение да остане насаме с Фийби. Преди да й каже какво точно мисли за неподходящото й облекло, той искаше известни обяснения. Не на последно място — с какво е платила роклята. Бе преценил качеството на кадифето и дантелата и имаше представа колко може да й е струвала. Във всеки случай, беше доста красива дреха, а красивото не е евтино.

Облегна се на резбованото си кресло, потупвайки с пръсти по блестящото черешово дърво на масата, докато прислужниците разчистваха чиниите и подреждаха на масата пая с еленско месо, ябълковата торта, компота от сливи и кошницата с дребни хлебчета с гъби.

Нетърпението му ставаше все по-очевидно и за облекчение на всички той реши, че е време да се приключи с тази нескончаема вечеря. Бутна назад стола си и той изскърца по паркета. Изправи се — това беше сигнал за останалите да положат на масата лъжиците и вилиците, независимо дали бяха свършили или не.

— Извинете ме, но имам работа — каза той. — Ако искате да продължите вечерята, моля, продължете.

Обърна се към съпругата си.

— Една дума, Фийби, ако обичаш.

— Да… да, разбира се, милорд.

И Фийби побърза да се изправи.

Катон кимна и се насочи към вратата. Отвори я пред Фийби, казвайки тихо, докато тя минаваше пред него:

— Да отидем горе.

Фийби усети тревожно трепване. Катон й се видя като съдия, който се кани да си сложи черната шапка.