Метаданни
Данни
- Серия
- Годеницата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Accidental Bride, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 101 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
8
— По пиесата си ли работиш, Фийби?
Оливия вдигна глава от книгите си в квадратната приемна. Усети, че Фийби от много време не е казала нито дума, нещо необичайно за нея.
Къщата изглеждаше много тиха след заминаването на дружината на Ротбъри. Обикновено Фийби, която нямаше търпение да доизпипва нещата, щеше да направи усилие да развесели атмосферата, но тя бе така погълната от работата си, че не вдигна очи от страницата почти няколко часа.
— Д-докъде стигна? — настоя Оливия.
— Вече не е пиеса, а живи картини — каза Фийби, захапвайки края на перото си. — Реших да изобразяват летни сцени.
— За какво? — Оливия сложи пръст между страниците на Катул и притвори книгата.
— Глориана. Сцени от живота й.
— Имаш предвид кралица Елизабет?
— Ммм. — Фийби заговори по-оживено. — В стихове, разбира се. Бих искала да ги поставя на сцена за Еньовден, ако мога да ги довърша дотогава — прибави тя замислено, поглеждайки към изписаните страници. — Има много роли. Но най-важните са кралица Елизабет, Мери, кралицата на Шотландия, и любовникът на Елизабет Робърт Дъдли, граф Лестър.
— Кой ще играе?
Оливия стана и се приближи към скамейката под прозореца, където Фийби седеше с кръстосани крака, без да обръща внимание на гънките по червената коприна.
— О, всички ние, а за второстепенните роли ще вземем хора от прислугата и от селото. Искам да включа колкото може повече хора. Децата от селото и разбира се, сестричките ти. Надявам се да развеселя хората, да им дам да мислят за нещо друго, а не само за войната и неотвратимата съдба. О, а ти ще си Мери, кралицата на Шотландия, и…
— Ще ми отрежат ли главата? — Оливия притисна ръка към устата си в престорен ужас. — Ще с-се разхождам ли с глава под мишницата?
— Би могла, предполагам — усъмни се Фийби. — Но не съм мислила да представям екзекуцията. Може би ще е трудничко да го направя убедително.
— Ами кой ще играе Елизабет? Най-добре е да си ти, не мислиш ли? — Оливия седна на скамейката под прозореца и взе веленовия лист, изписан с гъстия почерк на Фийби. — Макар че косата на Порция има необходимия ц-цвят… О, как ми харесва тази реч на Мери! Ти си толкова талантлива, Фийби.
Тъкмо щеше да започне да рецитира, когато Фийби изтръгна листа от ръцете й.
— Не е довършено — каза тя. — Още не съм доволна. Не можеш да го четеш, преди да го довърша.
Оливия отстъпи. Знаеше каква перфекционистка е Фийби.
— Е, ще играеш ли Глориана? — настоя тя. Фийби поклати глава.
— Едва ли. Ще стана за посмешище. Много съм ниска и дебела и изобщо не съм блестяща. Девствената кралица е била царствена и елегантна и със сигурност блестяща личност.
— Когато не си раздърпана, ти също м-можеш да бъдеш елегантна — каза сериозно Оливия.
— Е, благодаря и за тези любезни думи — каза Фийби. Стори й се, че си ги е изпросила.
— Вярно е — настоя Оливия. — Хората са различни, Фийби. Знаеш какво казват — което за един е храна, за друг може да е отрова.
— Предполагам — каза Фийби, спомняйки си разговора с Мег. — Чувала ли си за жени, които да харесват повече жените, отколкото мъжете?
— О, искаш да кажеш, като Сафо в Лесбос — отбеляза сухо Оливия. — Макар че гърците са били по-известни с това, че мъже са харесвали мъже или момчета. Това е било ч-част от културата.
Тя взе една книга от масата.
— А пък и римляните. Един пасаж у Светоний за „рибките“… малки момчета били обучавани за „рибки“ в басейна на император Тиберий. Ето, ето. — И тя започна да превежда скандалния пасаж.
— А някои от стиховете на Сафо са наистина страстни. — Оливия скочи и се приближи до лавицата. Взе една книга и я прелисти, после се върна на скамейката под прозореца. — Ето, тук.
Фийби надникна в йероглифите и каза объркана:
— Не мога да прочета това.
— Но аз м-мога. Тя казва как потта се стича по нея и под кожата й пламти огън, когато е с тази жена…
— Е, ако това не е страст, не знам тогава.
Фийби се обърна и погледна надолу към двора. Катон, облечен за езда, се насочваше към конюшните. Тя го изпи с поглед.
Огън под кожата й. О, да, това беше много точно описание на страстта.
Ами ако напише ролята на Робърт Дъдли за Катон? Ще напише любовните сцени, ще вложи страстта в устата на Катон… А тя ще играе Глориана срещу него…
Фийби захапа перото и невъзможната идея започна да я завладява.
* * *
— По дяволите, какво е това?
Катон вдигна глава и подуши вятъра. Студът хапеше; слънцето, грейнало по-рано през деня, бе отстъпило пред натежали от сняг облаци. Катон безпогрешно надушваше предстоящите опасности, затова Джайлс Крамптън замря.
Не чуваха нищо, но Катон бе убеден, че опасността е близка.
— Да бягаме ли? — подхвърли Джайлс.
Мисълта бе противна на войнишката му душа, но бяха само двамата и първите снежинки вече започнаха да падат по лъскавото покривало на коня му.
— Да — отсече Катон.
Пришпори коня си, но беше късно. Иззад дърветата изскочи отряд йомени с кралските цветове. Застанаха в мрачно мълчание на тясната пътека, запречвайки пътя на конниците.
Конят на Катон, готов да се впусне в галоп, отстъпи назад. Катон го задържа с една ръка, изтегляйки сабята си с другата. В същия миг мускетът се озова в ръката на Джайлс. Настъпи тишина, която трая цял един дълъг миг, редицата мъже с насочени мечове и пики запречваха пътя, а двамата конници ги гледаха с изопнати нерви.
Тогава един от йомените вдигна пиката си и в същия момент Катон пришпори коня си направо към мъжете. Джайлс издаде див вик и се понесе напред заедно с него. Мускетът му гръмна и един от мъжете се строполи на пътеката под копитата на коня му.
Кавалерийската сабя на Катон проблясваше от едната и от другата му страна. Ботушите и бричовете му бяха опръскани с кръв. Един от мъжете се прицели с пиката си във врата му. Катон изви коня на една страна и животното изцвили, когато пиката одраска хълбока му. Конят отстъпи назад, използвайки копитата си като оръжие, и сега беше ред на нападателите да цвилят от болка.
Джайлс освободи пиката си и я заби във врата на един от нападателите в мига, когато мъжът вдигна мускета си.
След като си пробиха път, продължиха по очистената вече пътека, вече засипвана от гъсто валящия сняг.
— Добра работа — каза Катон и зъбите му блеснаха в усмивка, също толкова весела, колкото и тази на лейтенанта му.
— Да, милорд, имате право — кимна Джайлс. — Май бяха от самата кралска гвардия. Напоследък са същинска напаст, непрекъснато патрулират по пътя между главния ни щаб и града.
— Е, може би сме ги накарали да се позамислят — отвърна развеселено Катон, навеждайки се, за да огледа драскотината на хълбока на коня си. — Не е много дълбока.
— Тед ще го превърже у дома — каза Джайлс. — Няма равен в лекуването на рани.
Нахлупи шапката си, за да се предпази от снега, и двамата препуснаха в галоп, без да говорят, стремейки се по-скоро да избягат от засилващата се виелица.
* * *
Беше почти шест часът и Фийби стоеше до прозореца в преддверието, загледана в белите вихрушки, които се спускаха от небето. Дори в хубаво време беше опасно да се пътува нощем, освен ако човек не тръгнеше с въоръжена кавалкада, а Катон бе излязъл сам, придружен единствено от Джайлс.
— Лорд Гранвил каза ли колко време ще отсъства, Бисет?
— Не, лейди Фийби. Но се съмнявам, че негова милост ще се върне за вечеря. В трапезарията ли ще вечеряте, или в малката приемна горе?
Фийби отново погледна часовника в преддверието. Махалото следваше своя ход и стрелките неумолимо се приближаваха към шест часа. Ако Катон не се върнеше в шест, значи нямаше да се върне тази вечер. А ако не се върнеше тази вечер, тя не знаеше какво ще прави.
Тогава, докато се колебаеше, Фийби чу звук от копита по настилката пред входа. Басовият глас на Джайлс Крамптън достигна до нея през дебелата дъбова врата. Където е Джайлс, там е и Катон. Сърцето й заби ускорено и тя изтри овлажнелите си длани в полите на роклята си.
— В трапезарията, Бисет — изрече Фийби с най-властния си тон. Катон влезе със зачервено от студа лице. Черното му наметало беше побеляло от сняг.
— Проклето мартенско време! — изруга той, сваляйки шапката си, за да изтърси снега от нея. — Сутринта ярко слънце, а сега почти виелица. Отложи вечерята с половин час, Бисет, и ми донеси чаша греяно бяло вино в библиотеката. Костите ми замръзнаха!
Погледът му падна върху Фийби, все още в червената копринена рокля.
— Много ли сте гладни с Оливия, или ще можете да изчакате половин час? Трябва да се стопля.
— Има кръв по ботушите и панталоните ви — каза Фийби, сякаш не бе чула въпроса му. — Ранен ли сте, сър?
Тя докосна ръката му, вдигайки тревожен поглед към лицето му, за да види дали по него няма рани.
— Кръвта не е моя — осведоми я Катон.
— О, тогава кой е ранен? Къде е той… те?
Тя пристъпи към вратата, сякаш очаквайки, че трябва да се заеме с цяла дружина ранени.
— Не се запознахме официално — каза сухо Катон, отгатвайки какво мисли тя. — Може сега да лежат в някой ров.
— О, но…
— Не, не съм ги докарал у дома увити в одеяла, за да ги настаняваш и глезиш като онова твое циганско племе. Бяха осем срещу нас двамата и те започнаха. Вярваш ли ми или не, скъпо мое момиче, но нямаше място за филантропия.
Той изтупа ръцете си с решителен жест.
— Не беше циганско племе — протестира Фийби. — Само две… две малки дечица. И те нямаха нищо общо с войната.
— Може и така да е. — Катон се видя принуден да се съгласи. — Но малките порастват.
Фийби призна, че е прав, после каза със слънчева усмивка:
— Е, когато пораснат още малко, ще се научат сами да се издържат и няма да ви тежат толкова, нали?
Преди Катон да намери подходящ отговор на това нечувано безсрамие, Фийби продължи:
— Аз ще ви приготвя виното, милорд, ако искате. Ще го донеса в библиотеката.
За първи път тя поемаше домакинските задължения на съпругата в дома му и той беше така учуден, че можа само да промълви:
— Благодаря ти.
— Бисет, ще кажете ли на лейди Оливия, че ще вечеряме малко по-късно? — обърна се Фийби към иконома, минавайки покрай него на път към кухнята. — Тя е в приемната горе.
Бисет изглеждаше също толкова учуден, колкото и господарят му, от този самоуверен тон, но се запъти с отмерена крачка нагоре по стълбите.
Катон хвърли мокрото си наметало на пейката край вратата и отиде в библиотеката. Наведе се към огъня, разтърквайки ръце, после се обърна, за да стопли гърба си.
Фийби влезе почти тичешком, носейки една сребърна чаша.
— Надявам се, че ще ви хареса, сър — и му я подаде с лек реверанс.
— Ти сама ли го приготви? — Той взе чашата и отпи с наслада.
— Е, не съвсем, сър — призна Фийби. — Не съм много свикнала с такива неща. Но наблюдавах госпожа Бисет.
— Разбирам. — И Катон отпи отново. — Очаквам следващия път да напреднеш повече.
— Не съм сигурна — каза откровено Фийби. — Човек трябва да внимава горещата бъркалка да не докосва стените на чашата и трябва да се бърка така, че топлината да се разнесе равномерно из цялото вино. Сигурно ще е необходимо да се упражнявам.
Катон кимна в знак на съгласие, поглеждайки я бегло. Имаше нещо трогателно в усърдието й, нещо привлекателно в нея точно в този момент. Излъчваше сдържана възбуда. Очите й блестяха повече от друг път, а бузите й леко руменееха.
Фийби се движеше из стаята, нагласявайки неща, които нямаха нужда от това. Подреждаше съвършено подредени книжа, пренареждаше букет сухи листа, подрязваше фитила на безупречно горяща свещ.
— Засада ли беше, милорд?
— Да. Връщахме се от главния щаб и отряд йомени ни нападнаха.
— Защо не взехте ескорт? — запита тя.
— Не беше необходимо — отвърна той сухо.
— О, напротив! Ако бяхте имали ескорт, нямаше да изпаднете в опасност… поне нямаше да е толкова голяма.
— По време на война всяка минута и всеки ден има опасности — отговори той.
— Според вас, кога ще свърши? — запита тъжно Фийби. Струваше й се, че целият й живот на зрял човек е минал в смутните дни на войната. Не бе познала обикновените безгрижни удоволствия на момичетата в дните преди войната — нито тя, нито Оливия.
Катон поклати глава със съжаление.
— Бих искал да знам. Но дори когато свърши, ще мине много време, преди отново да стане спокойно в страната.
— Но кралят няма да спечели? — Погледът й бе пълен с напрежение.
Катон отново поклати глава.
— Не — каза той. — Въпросът е, обаче, дали Парламентът ще спечели.
И отпи голяма глътка вино. Фийби сви вежди.
— Не разбирам.
— В най-добрия случай ще бъде пирова победа — каза той с въздишка.
Фийби се поколеба. Разговорът, изглежда, го натъжаваше, а тя не искаше той да е мрачен тази вечер.
— Е, радвам се, че се прибрахте у дома — каза тя, променяйки бързо темата. — Когато видях снега, не бях сигурна дали ще успеете.
Фийби внезапно се извърна към огъня, грабна ръжена и започна да разбутва усърдно главните.
— Внимавай. Не искаш някоя искра да хвръкне да подпали тази рокля за десет гвинеи — отбеляза Катон.
— Харесвате ли я… роклята, искам да кажа? — Фийби пусна ръжена, който издрънча в камината, и се изправи с лице към него.
Катон я изгледа критично.
— Защо е толкова намачкана? Сутринта не беше.
— О! — Обезпокоена, Фийби сведе поглед към тъмночервените си поли и видя колко смачкана е коприната. — Сигурно от това, че седях с кръстосани крака целия следобед.
Обяснението бе толкова примирено и отчаяно, че Катон се усмихна. Каква стърчиопашка беше тази Фийби. И колко удивително сини бяха очите й. Направо великолепни с гъстите си черни мигли.
— Мога ли да запитам защо?
— Съчинявах живи картини. Май не мога да пиша на маса като другите хора. Не получавам вдъхновение по този начин.
Катон я погледна над ръба на чашата си.
— И какъв е сюжетът на тези живи картини?
Бузите на Фийби станаха още по-розови. Да не би да й се подиграва? Преди не беше проявявал никакъв интерес.
— За Глориана — каза тя предпазливо. — Кралица Елизабет, нали знаете.
— Да, знам. Това е голяма тема.
— О, огромна — съгласи се Фийби с блеснали очи, не можейки да скрие ентусиазма си.
— Трябва да си доста амбициозна — забеляза Катон.
— Ами, мисля, че съм — призна Фийби. Погледна го изпод спуснатите си клепачи. — Надявах се и вие да вземете участие, милорд.
Катон се засмя.
— Сякаш имам време да играя в пиеси, скъпото ми момиче.
— Не — отвърна Фийби. — Предполагам, че нямате. Ще ида да кажа на Оливия да дойде за вечеря.
* * *
Часовникът върху камината удари девет, Фийби престана да крачи неспокойно из спалнята. Кога ще дойде той? Сякаш преди цяла вечност бяха напуснали масата след вечеря. Камериерката бе махнала грейката и бе приготвила завивките. Огънят беше затрупан с пепел, само свещите над камината светеха. Стаята бе готова за нощта. Липсваше само господарят.
Фийби за пети път премести креслото, стоящо пред камината, по такъв начин, че гърбът му да е обърнат повече към прозореца. Тя щеше да се скрие зад тежките кадифени завеси. Катон нямаше да мине край тях, приближавайки се към леглото. Нощта бе тъмна, снегът се стелеше тежко; и да погледнеше през прозореца, той нямаше да види нищо.
Тя отново отиде към леглото и провери дали завесите са добре спуснати, да няма никаква пролука. Той никога не ги докосваше, преди да е загасил свещите. Но ако пък тази вечер погледнеше зад тях поради някаква причина, още щом влезе в стаята… Фактът, че никога преди не го бе правил, не означаваше, че никога няма да промени навиците си.
Фийби панически се спусна зад завесите. Побутна тежката твърда възглавница, придърпвайки завивките над нея. Тя ни най-малко не приличаше на човек, но в тъмното би го заблудила. Той щеше да очаква да види човешка фигура и щеше да я види.
Но кога ще дойде? Повечето вечери идваше скоро след девет часа. Фийби направи гримаса. Предположи, че се качва толкова рано само заради нея. Съвкуплението им бе така бързо и повърхностно, че не си заслужаваше да я буди заради това. Ето защо той свършваше тази работа, преди тя да заспи. Често пъти след това ставаше и отиваше да работи в кабинета си. И повечето сутрини се събуждаше и излизаше, преди тя да се е размърдала. Човек едва ли би допуснал, че споделят една легло.
Това обаче трябваше да се промени.
Тя се приближи към вратата и я открехна. Коридорът бе слабо осветен от свещите в стенните свещници в двата му края. Не чу нищо. Прислужниците ставаха още в зори и си лягаха веднага след като раздигнеха масата след вечеря.
Фийби излезе на пръсти в коридора и се приближи тихичко до стълбите. Преддверието бе осветено само от огъня в камината. После чу една врата да се отваря. Мярна й се пламъчето на свещ.
Фийби се обърна и се втурна обратно към спалнята. Смъкна нощницата си и се пъхна гола зад завесите на леглото. Беше адски студено! Ледени струйки въздух се процеждаха през пролуките в рамката на прозореца. Зъбите й затракаха. Как би могла да се надява да изглежда съблазнителна, когато кожата й е цялата настръхнала като на оскубана гъска, помисли тя отчаяна. Защо нещата никога не стават така, както са замислени?
Нямаше обаче време да поправя положението, дори да знаеше как. Вратата се отвори и Катон влезе.
Фийби погледна към краката си. Не виждаше пръстите си. О, господи! Стърчаха извън кадифената завеса. Сви ги и се дръпна назад. Сърцето й биеше така силно, че не разбираше как Катон не го чува.
Катон остави свещника, който носеше, на малката масичка и се огледа из стаята. Завесите на леглото бяха дръпнати, както обикновено. От гърдите му се изтръгна лека въздишка.
Събу ботушите си и започна методично да се съблича, окачвайки дрехите в дрешника една след друга. Останал по панталони, той седна на стола, за да събуе чорапите си.
Нещо притисна очите му и го заслепи. Вдигна ръце, но тънката коприна вече бе здраво затегната около главата му.
— Какво, по дяволите…
Понечи да скочи, но нещо се стовари в скута му и го натисна обратно на стола. Ръцете му срещнаха нежна, но примряла от студ кожа. Несъмнените контури на голо женско тяло.
Застинал в смайване, Катон помисли, че бълнува… или че е заспал, без да разбере, и сънува някакъв необикновен сън, плод на неудовлетвореност.
После тялото в скута му леко помръдна и той усети съвсем ясно едни нежни гърди, притиснати до голата му кожа. Това не беше сън. Той вдигна ръка да махне коприната, закриваща очите му.
— Не, моля те, недей. Още не — изрече меко, но настоятелно Фийби на ухото му, стискайки китките му, за да му попречи.
Смехотворна плахост бе причината за молбата й. Да седи гола в скута му беше едно, но да му позволи да я види… това още не.
Катон отпусна ръце. Не знаеше какво става, но тялото му реагираше на топлата тежест в скута му и желанието да разбере какво ще направи тя, започна да го подлудява.
Затвори очи под копринената превръзка и ръцете му започнаха да блуждаят самостоятелно.
— Защо си толкова студена? — запита той, обхващайки гърдата й в дланта си.
— Стоях на течение, зад завесите на прозореца — отговори Фийби задавено, притиснала се към шията му.
Толкова седмици бе мечтала да долепи устни до пулсиращата вена и сега го направи неуверено, плахо.
— Разбира се. Толкова просто обяснение — измърмори Катон. — Защо сам не се сетих?
Обиколи зърното с пръст и го накара да щръкне от допира му.
Фийби почувства първото трепване в слабините си, дълбоко и чудесно усещане за пълнота. Раздвижи се на коленете му, потръпвайки от наслада.
Катон обхвана другата й гърда със свободната си ръка и подразни зърното с палец. Това, че не виждаше нищо, като че ли изостряше осезанието му. Никога не бе изследвал тялото й, нито с очи, нито с ръце, и сега то като че ли бе нещо ново за него. Недокосната и непозната територия, очакваща да бъде открита. И наистина, това нежно чувствено, трептящо момиче в скута му никак не приличаше на вдървената, смръзната жена, която нощ след нощ понасяше сексуалното му натрапничество, скована от отвращение.
Той спусна ръце надолу към корема й, поглаждайки кадифената му закръглена повърхност. Беше нежна и сладка като сочна слива. Леко пъхна пръст в пъпа й, дълбока трапчинка, мека като коприната, която закриваше очите му.
Фийби отново се раздвижи в скута му, разтваряйки бедра в неволна подкана. Леки спазми от наслада пробягваха през слабините й и тя усещаше странна сладка болка между бедрата си. Трудно беше да разбере откъде извира, не беше възможно да опише чувството, но й се струваше, че то се усилва, докато ръцете на Катон се плъзгаха по корема й.
— Отвържи шала — нареди меко Катон. — Не знам какво става тук, но това вече не е игра на сляпа баба.
Фийби се подчини и заразвързва с треперещи пръсти възела отзад на главата му. Шалът падна, но ръцете й останаха там, тя зарови пръсти в косата му, за да опознаят формата на главата му, да минат леко по очертанията на ухото му. Искаше да го опознае целия. Не искаше да остави неизследван нито инч от кожата му, нито косъм по тялото му. Искаше да опознае веждите му, бръчиците, пресичащи челото му, браздите покрай издължения му нос, малката цепнатина на брадичката му.
Катон за миг замря неподвижен. Облегна глава назад и я загледа с озадачена лека усмивка. Тя се наведе и целуна клепачите му, навлажнявайки нежната кожа с върха на езика си.
— Какво става тук? — запита той. — И не… — вдигна предупредително пръст. — Не ми казвай, че си искала да ме изненадаш.
— Исках да ти покажа нещо — отвърна тя. — Не можах да измисля друг начин. Има ли значение? Не е ли хубаво?
— О, да, хубаво е — каза Катон. — Неблагодарник е онзи, който би започнал да търси недостатъци на подобен подарък, дори да няма никаква представа защо го получава.
С ленива усмивка той обхвана талията й и я намести на скута си така, че да се облегне с гръб на гърдите му. После пъхна ръка между бедрата й и ги разтвори.
— Мисля, че е време аз да те изненадам.
Фийби отвори широко очи. Почувства се изведнъж разголена, сякаш тайните й места бяха оставени открити, и леко се изви в опит да се противопостави на натиска на ръцете му.
Катон отново плъзна ръка по корема й, галейки и притискайки копринената плът. С другата обхвана гърдата й и леко подръпна зърното, търкаляйки го между палеца и показалеца си.
Пулсацията в слабините на Фийби се възобнови и сладката болка отново я завладя. Бедрата й сами се разтвориха и този път тя не оказа никаква съпротива, когато ръката му се плъзна още по-надолу по корема й.
Той я докосна, разтваряйки леко листенцата на пола й. Фийби се раздвижи под пръстите му, без да усеща нищо друго освен горещия, влажен център на своето същество. Той намери набъбналата топчица на удоволствието и започна да я дразни леко с пръст, докато тя не застена, извивайки се на ръба на един водовъртеж от усещания, коремът и бедрата й се стегнаха, а слабините й запламтяха. Пръстите му се пъхнаха в нея, докато палецът продължаваше да дразни пламналата малка издутина.
Фийби нададе плах изненадан вик, когато първите сладки вълни на насладата избликнаха от пръстите му, разпростирайки се по корема и бедрата й. Тя започна да се извива в скута му, притискайки се към ръката му, пометена от засилващия се вихър на насладата. Тогава нещо изумително избухна дълбоко в нея и я накара да извика, дишайки плитко и учестено, докато вълни от удоволствие се разливаха по тялото й.
Катон я държеше трепереща в обятията си; цялата й кожа бе почервеняла и мокра.
Слабините на Фийби преливаха от невероятно чувствено удоволствие, но дълбоко в нея желанието отново надигаше глава. Тя докосна устните му с лека целувка. Устните й се плъзнаха по брадичката му, после продължиха по здравия загорял стълб на шията. Докосна леко с език пулсиращата вена в основата й и се спусна надолу. Намери зърната му, обхвана ги с устни, езикът й затрептя по тях, а зъбите й леко ги захапваха от време на време.
Мирисът му я изпълваше с разпъващо желание. Той миришеше на мускус, обработена кожа и лавандула. Искаше го… целия. Чувстваше твърдата му мъжественост под седалището си; направи изкусително движение, докато си играеше със зърната му.
Катон въздъхна, поддавайки се на ирационалната сила на желанието. Този лек звук изпълни Фийби с почти триумфално задоволство. Следвайки сляпо инстинкта си, тя пъхна ръка между двамата и пръстите й започнаха да откопчават панталоните му. Ръката й се вмъкна под освободената тъкан и обхвана ерекцията му.
Пенисът му подскочи под дланта й. Беше горещ и твърд, пръстът й леко пое капчицата от върха му. Катон пъхна ръка под седалището й и я повдигна само колкото да освободи набъбналата си плът. Тя изскочи и Фийби, изстенвайки от удоволствие, раздвижи бедра, за да го приеме в себе си.
Катон отметна глава на облегалката на стола, въздъхвайки с наслада. Обхвана гърдите й и започна да си играе със зърната й, докато тя го държеше между бедрата си, притискайки слабините си към него, и вълните от наслада в корема й отново оживяваха и я караха да танцува върху него.
Фийби се извърна в скута му с лице към него. Инстинктивно усети какво да направи. Прехвърли единия си крак, за да го възседне, повдигна се и се притисна с цялото си тяло върху твърдата, проникваща плът. Пое го дълбоко в себе си с влажното си, отворено за него тяло, чувствайки как той докосва утробата й, докато се притискаше с все сила върху бедрата му.
Катон обгърна ханша й и изпъна крака под нея. Движението предизвика промяна в усещането й и тя изхълца. Той отново сгъна крака в коленете. Започна да движи твърдите си мускулести бедра, подхвърляйки я на скута си.
Фийби се вгледа в него, срещайки погледа му с нескривано учудване. Наведе се напред, обгръщайки раменете му, и го притисна с цялата събудена чувственост на тялото си. Езикът му се озова върху хълмчетата на гърдите й и с леки близвалия си проправи път към дълбоката бразда между тях. Фийби отметна глава, разтърсвана от новото усещане, което сякаш я разкъсваше, изхвърляйки я през пространството към някаква звездна забрава.
Катон извика, разтърсен от силата на собствената си кулминация; пенисът му вибрираше дълбоко в нейната кадифена мекота, чиито мускули се свиваха около него, сякаш живееха свой собствен живот.
Фийби се отпусна върху него, положи глава на рамото му, а обсипаната й с капчици пот кожа се прилепи до неговата. Той обгърна нежната извивка на кръста й, сякаш да я успокои, и за миг очите й се затвориха. Но само за миг. После тя почувства ръцете му под седалището си — той я повдигна и се измъкна леко от тялото й.
Фийби вдигна глава от рамото му и погледна в тъмните му очи. Една усмивка все още се таеше в тях, но зад нея витаеше въпрос.
— Мисля… да, наистина мисля, че трябва да ми обясниш — каза той. — Какво е всичко това, Фийби?
Тя слезе от скута му. Изправи се и го погледна, потта изстиваше по кожата й, а изражението й издаваше несигурност.
— Помислих… Порция мислеше…
— Порция! — възкликна Катон. — Трябваше да се сетя. Тя се меси във всичко.
— Но нали трябваше да питам някого! — каза Фийби с леко негодувание. — Знаех, че не е редно така, както всяка нощ правехме това… — И тя вдигна ръце. — Не знам какво правехме, но със сигурност не беше любене. А аз исках да се любя с тебе. Не знаех как да ти го кажа, затова трябваше да ти го покажа.
Катон я загледа мълчаливо, свил вежди. Почувства как светът му се преобръща с главата надолу. Студеното момиче, което смяташе, че е взел за жена, не беше такова, Фийби беше толкова страстна, колкото всички леки жени, на които се бе наслаждавал, също толкова освободена и — невероятно — също толкова осведомена. Но той знаеше, че тя беше девствена в брачната им нощ. Не знаеше какво да прави сега. Дори не знаеше дали му бе харесало. Което си беше чиста проба неблагодарност, призна си той, но беше невероятно потресен да открие, че една благовъзпитана млада благородничка може да притежава такава земна чувственост.
Видя я да потреперва и веднага каза:
— Студено ти е. Влизай сега в леглото. — Дръпна завесите на балдахина и се взря в дългата възглавница под завивките. — Фийби, какво, за бога…
— Ами, уплаших се, че може да надникнеш в леглото, преди да се съблечеш, и като не ме намериш там… — Тя вдигна рамене.
Не можейки да намери думи, Катон поклати укорително глава. Дръпна възглавницата и изрече:
— Пъхай се.
Фийби се качи на леглото и се сгуши във възглавниците. Дебелият пухен дюшек прие в прегръдката си заситеното й тяло, а допирът на колосаните чаршафи до все още сгорещената й кожа бе прекрасно хладен и свеж.
Загледа как Катон се обръща и сваля недоразкопчаните си панталони. След миг смущение погледът й започна да изпива всеки инч от великолепния му гръб. Стройните контури на гръбните мускули, слизащи от широките рамене, леката извивка на плешките под кожата. Седалището му беше разкошно. Толкова различно от женското, помисли Фийби в пристъп на възторг. Беше гладко и стегнато, а не закръглено, и изненадващо бяло под тъмната линия на кръста му. Явно често се е излагал на слънце без риза. Бедрата му бяха дълги и здрави, дори ямките на коленете му и мускулестите му прасци я караха да изпада във възторг.
После той се обърна, за да влезе в леглото, и тя се втренчи в широките му гърди, в зърната, стърчащи сред тъмните косми около тях, в тънката талия и стройния ханш. Очите й проследиха линията черни косми, която започваше от пъпа му. Задоволеният му член сега изглеждаше малък и почти беззащитен, като мишле, заспало в гнездото от къдрави черни косми. Лек трепет мина през нея, когато си припомни как той се забиваше дълбоко в нея.
— Защо не искаше да се любиш с мене както трябва?
Катон замря, сложил ръка на таблата на леглото.
— Не очаквах това да ти хареса — каза той след малко.
— Но… но защо?
Той прокара ръка по тила си.
— Ако съдя по личния си опит, съпругите не са много… — Замълча за миг, търсейки думи. — Много страстни — каза накрая. — В действителност очаквах, че ти няма да си по-различна.
— Необичайно ли е за съпругата да изпитва страст?
Катон се замисли над въпроса.
— Ти си изключение от всякакви правила, Фийби.
Тя не беше сигурна как да приеме изявлението.
— Ами любовта? — запита плахо.
Катон се обърна и духна свещите над камината.
— Любовта няма нищо общо с подобни съюзи.
Дюшекът потъна под тежестта му, когато той легна до нея. След малко протегна ръка и привлече Фийби към себе си, вплитайки пръсти в косата й, докато полагаше главата й на рамото си.
Катон Гранвил ще се научи да ме обича, помисли Фийби, потъвайки в съня.