Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accidental Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 101 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

1

Уудсток, Оксфорд, януари 1646

 

Лейди Фийби Карлтън лежеше извънредно тихо, вслушвайки се в равномерното дишане на другарката си по легло. Оливия спеше много леко и се будеше и при най-малкия звук. А тази вечер тя не биваше да знае какво е намислила Фийби. Двете нямаха тайни една от друга, бяха дори по-близки от сестри. Само че Фийби не би могла да позволи даже на най-скъпата си приятелка да разбере какво щеше да направи сега.

Фийби бутна покривката и стъпи на пода. Оливия се размърда и се обърна. Фийби замръзна. Огънят бе почти угаснал, в стаята беше толкова студено, че дъхът й се стелеше като бледа мъгла в неясната светлина на догарящата над камината свещ. Оливия се плашеше от тъмното и винаги заспиваше на запалена свещ.

Оливия отново задиша равномерно и Фийби се приближи на пръсти към гардероба. Беше го оставила полуотворен, за да не скърца. Извади вързопа с дрехи и торбичката и запристъпя с премръзналите си крака към вратата. Вдигна резето и я отвори само колкото да се промъкне ребром през нея и да потъне в тъмния коридор.

Навлече, треперейки, дрехите си направо върху нощницата. В свещниците по коридора нямаше факли, беше тъмно като в рог, но Фийби не се плашеше от тъмнината. Щом не може да види никого, значи и никой няма да я види.

Къщата бе тиха, чуваха се само обичайните нощни изскърцвания на старата дървения. Тя обу вълнените си чорапи, грабна ботушките и торбичката и тръгна предпазливо по коридора към широката стълба, която водеше до голямото преддверие.

Преддверието тънеше в сенки, осветено само от неугасналата жарава в огромната камина в отвъдния му край. Огромните покривни греди виснеха мрачно и тежко над главата й, докато тя слизаше по стъпалата по чорапи. Истинска лудост беше всичко това, но Фийби не виждаше какво друго да стори. Нямаше да се остави да я омъжат насила, да я продадат като прасе на панаир на един мъж, който виждаше в нея само крава за разплод.

Метафорите накараха Фийби да направи гримаса, но тя осъзнаваше, че и двете съвсем ясно описват положението й. Не живееше в средните векове. Не беше възможно да накараш някого да сключи нежелан брак, но ако не предприемеше нещо наистина драстично, точно това щеше да се случи с нея. Баща й отказваше да се вслуша в здравия разум; виждаше само собствената си изгода и беше твърдо решил да използва единствената останала му дъщеря така, както намери за добре.

Фийби измърмори под нос, пресичайки преддверието, студът от камъните проникваше през чорапите й. Спомни си какъв неотстъпчив егоист беше баща й и почувства прилив на сили. Страхуваше се от това, което щеше да направи. Същинска лудост бе да подема подобна битка, но нямаше да се омъжи за човек, на когото му е все едно дали тя съществува.

Тежката дъбова врата беше зарезена. Тя пусна долу ботушките и торбичката и вдигна желязната греда. Беше тежка, но Фийби успя да я сложи в скобите й отстрани на вратата. Издърпа първото резе, после се наведе да дръпне и второто в основата на вратата. Дишаше учестено и въпреки студа между гърдите й се събраха капчици пот. Не виждаше нищо освен вратата, солидната маса запълваше цялото й полезрение, заемаше цялото й внимание.

Бавно отвори вратата. Лъхна я силна струя студен въздух. Тя си пое дълбоко дъх…

Изведнъж вратата се затвори. Една ръка бе посегнала над рамото й и се бе облегнала на рамката, Фийби погледна ръката… плъзна поглед по-нататък… и замря зашеметена. Откъде се беше взела? Почувства зад гърба си топлината на едно тяло, едно силно присъствие, което запречваше пътя й за бягство точно както затворената врата не й позволяваше да излезе.

Обърна глава, вдигна очи и срещна озадачения и безспорно раздразнен поглед на евентуалния си бъдещ съпруг.

Катон, маркиз Гранвил, я гледа мълчаливо цяла минута. Когато проговори, гласът му я шокира още повече от мрачното му мълчание.

— Какво, за бога, правиш, Фийби?

Гласът му, плътен и мек, я накара да потръпне, както често й се случваше напоследък. За миг тя загуби ума и дума и застана втрещена, с отворена уста, като селски идиот.

— Отивах на разходка, сър — изрече с едва чут глас абсурдното си оправдание.

Катон я погледна невярващо.

— В три часа сутринта? Не ставай смешна.

Изгледа я остро и кафявите му очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни в сенчестия полумрак на преддверието, се присвиха. Погледна торбичката и ботушките на пода до краката й.

— На разходка, а? — произнесе с неприкрит сарказъм. — По чорапи, ни повече, ни по-малко?

Сложи ръце на раменете й, отстрани я, пъхна резетата по местата им и положи обратно гредата. Тя тупна на място с тежък удар, който отекна като истински погребален звън в ушите на Фийби.

Той се наведе, взе торбичката, каза рязко: „Хайде“ и тръгна към вратата в дъното на преддверието, водеща към кабинета му.

Фийби метна поглед към ботушките си, после сви рамене с тъпо примирение и ги остави където си бяха. Тръгна след широкия гръб на маркиза, забелязвайки въпреки желанието си как разкошното кадифе на халата гали широките му, мощни рамене и пада в елегантни черни дипли над обутите му в ботуши глезени. Да не би да се е канел да иде горе да си ляга? Как е могла да бъде толкова глупава и да не забележи жълтата ивица от светлината на свещта под вратата му? Изобщо не й бе хрумвало, че някой може още да стои буден в този късен нощен час.

Катон влезе в кабинета си и стовари торбичката на масата презрително, както се стори на Фийби. После се обърна към нея и поръбеният с кожи халат описа кръг около глезените му.

— Затвори вратата. Няма защо да въвличаме други в този разговор.

Фийби затвори вратата и опря гръб на нея. В кабинета на Катон беше топло, огънят пламтеше буйно, но в очите на маркиза, който я гледаше намръщено, нямаше никаква топлота. Той се обърна към торбата на масата.

— И така — поде маркизът с весел тон, — отиваше на разходка, нали?

Отвори торбата и извади оттам най-хубавото наметало на Фийби. Сложи го на стола и продължи да вади нещата едно по едно. Очите му под сардонично вдигнатите вежди не изпускаха нейните, докато вадеше и разтърсваше ризите, чорапите и фустите й, полагайки ги с преувеличена грижливост върху облегалото на стола. Накрая сложи на масата четките й за коса и пакетчето с фуркети и панделки.

— Странен багаж за разходка — забеляза той. — Но който е тръгнал да се разхожда в три часа сутринта в средата на януари, вероятно е способен на всякакви странности, не мислиш ли?

Фийби искаше да хвърли нещо по него. Вместо това се приближи към масата и започна равнодушно да прибира покъртителния си багаж в торбичката.

— Отивам да си легна — произнесе тя с безразличен глас.

— Още не. — Катон сложи ръка върху нейната. — Страхувам се, че ми дължиш обяснение. В последните две години живееш, както предполагам, задоволително под покрива ми. И сега излиза, че искаш да избягаш посред нощ, без да кажеш нищо никому… Или и Оливия е замесена? — завърши той с остър тон.

— Оливия не знае нищо, милорд — изрече Фийби. — Тя не е виновна.

Бащата на Оливия се задоволи да кимне.

— И така, обясни, ако обичаш.

Как беше възможно да не знае? Как беше възможно този мъж така да я привлича… да го намира толкова непоносимо привлекателен, когато за него тя не беше по-значителна от някоя мравка… представляваше просто някакво удобство. Не беше я погледнал както трябва нито веднъж през двете години, откакто живееше под покрива му. Тя бе сигурна, че идеята за този брак бе дошла от баща й, а Катон просто бе съзрял нейните предимства.

Жена му Даяна, сестрата на Фийби, бе починала преди осем месеца. Вдовците обикновено се женеха за балдъзите си. Така зестрата оставаше в семейството и съюзът между двете фамилии се запазваше. Разбира се, това бе предимство за Катон. Разбира се, той бе дал съгласието си.

Никой не се бе посъветвал с Фийби. Не бяха сметнали това за необходимо. Дори нямаше и подобие на ухажване.

Катон продължи да я гледа намръщено. Забеляза разсеяно, че копчетата на палтото й са закопчани накриво, като че ли се е обличала бързешком и на тъмно. Гъстата й кестенява коса, свита на неумел кок на върха на главата, се бе разпиляла в непокорни кичури. Закопчалката на наметалото й се държеше на една нишка. Каква повлекана, улови се да мисли. Разбра, че и преди го беше забелязвал. Сега си спомни, че Даяна все се оплакваше от това.

— Фийби… — поде той с нетърпелив тон.

Тя си пое дълбоко дъх и избъбри:

— Не искам да се омъжвам, сър. Никога не съм искала да се омъжвам. Няма да се омъжа.

Това като че ли накара маркиза да замълчи. Той се намръщи още повече. Прокара ръка през ниско остриганата си тъмнокестенява коса от върха на челото чак до тила. Този жест бе болезнено познат на Фийби. Правеше го всеки път, когато се замислеше дълбоко, когато забелязваше някоя подробност или обмисляше план за действие. А напоследък това винаги караше коленете й да омекват.

Катон се обърна и се приближи към масивния махагонов шкаф. Наля си вино от сребърната гарафа в една метална чаша, отпи замислено и се обърна пак към Фийби.

— Нека се опитам да разбера. Не искаш да се омъжиш за мене лично… или мисълта за брака по принцип не ти харесва?

Гласът му бе изгубил язвителната нотка и в него се четеше просто любопитство.

Ако смятах, че има дори най-малък шанс да ми обърнеш толкова внимание, колкото обръщаш на конете си, или да ме намираш толкова интересна, колкото политиката или тази проклета война, вероятно бих се омъжила за тебе, без да питам, помисли огорчена Фийби. Всичките й измислени мнения за безбройните неизгоди на брака за една интелигентна или независима жена щяха да се изпарят веднага, стига само маркизът да бе показал поне мъничко интерес към нея като към човек, вместо като към някакво удобство. Тя изрече с безразличен тон:

— Не се интересувам от брак с когото и да било, лорд Гранвил. Не виждам предимствата от него… поне за себе си.

Това беше толкова необикновено и смешно изказване, че Катон се засмя:

— Скъпо момиче, не можеш да живееш без съпруг. Кой ще ти осигури покрива над главата? Храната на масата? Дрехите на гърба?

Смехът в очите му изчезна, когато видя как тя стисна упорито устни. И каза рязко:

— Съмнявам се, че баща ти ще продължи да издържа една непочтителна и неблагодарна дъщеря.

— Вие бихте ли отказали да издържате Оливия в такава ситуация? — запита Фийби.

Катон отвърна рязко:

— Не говорим за това.

Напротив, тъкмо за това говореха, защото Оливия дори повече от Фийби бе решена да не се подчини на диктата на някой съпруг, но Фийби си замълча. Не беше нейна работа да го казва.

— И така, вместо да станеш маркиза Гранвил и да живееш в удобство и сигурност, ти избираш да избягаш посред нощ в една разкъсвана от война околност, пълна с разярени войници, които ще те изнасилят или ще те убият още щом те зърнат?

В гласа му отново се чувстваше сардонична нотка. Той отпи още една глътка от виното и я погледна над чашата си. Фийби, която никога не усукваше, избъбри:

— Лорд Гранвил, бихте ли казали на баща ми, че не искате да се ожените за мене?

— Не! — заяви Катон ядосан. — Няма да му кажа подобно нещо. Ако не ме харесваше, тогава щях да му го кажа, но тъй като причините, които изтъкваш, са под всякаква критика… само бълнувания на глупаво момиче… няма да направя такова нещо.

— Не съм глупава — каза тихо Фийби. — Имам пълното основание да държа на схващанията си, сър.

— Разумни схващания, няма що — изфуча той.

Но изражението му се смекчи. Макар че тя бе на същата възраст, на която се бе омъжила сестра й Даяна, Фийби беше някак си по-ранима, помисли той. Имаше по-малко защитни сили. Даяна никога не бе показвала и най-малката уязвимост. Беше се плъзгала през живота, красива и може би понякога крехка като най-фин порцелан. Грациозна и царствена като лебед. Според Катон тя никога не бе поставяла под въпрос нито себе си, нито правата си. Знаеше коя е и какво иска.

Дебеличката, развлечена по-малка сестра на Даяна беше доста по-различна, помисли той. Стърчиопашка. Сравнението го накара да се усмихне.

Фийби долови леката му усмивка. Тя я изненада след това безкомпромисно изказване. Но усмивката изчезна и тя помисли, че е сбъркала.

— Връщай се в леглото — каза Катон и й подаде торбичката. — Няма да споменавам нищо на баща ти.

Това беше отстъпка. Но тя не можа да се застави да благодари на маркиза. Фактът, че той имаше властта да направи живота й истински ад, а избра да не упражни тази си власт, не й се стори достоен за благодарности. Тя изобрази подобие на реверанс и тръгна към спалнята си.

Съблече се отново в коридора, за да не събуди Оливия. Ако тя се събудеше, Фийби трябваше да й каже цялата истина. И нямаше как да обясни какво я беше прихванало точно преди Коледа.

Тогава седеше на тавана, където държаха ябълките, гледайки към двора на конюшните, и се бореше с една непокорна строфа от стихотворението, което се опитваше да пише, когато Катон бе влязъл в двора начело на група конници от Кромуеловите войски. Две години Фийби бе виждала маркиз Гранвил да си върши работата всеки ден и почти не го бе забелязвала. Знаеше, че и той не я забелязва. Но през този леден декемврийски ден се случи нещо много странно.

Останала пак по риза, Фийби се пъхна в леглото. Намери чаршафите изстинали и се примъкна по-близо до Оливия. Легна с широко отворени очи, загледана в тъмните шарки на стенните килими, които изобразяваха тържества по случай Деня на цветята.

От мисълта й не излизаха спомените от онзи миг преди Коледа, когато се бе влюбила… или се бе увлякла… или каквото и да беше това ужасно неудобство… по Катон, маркиз Гранвил.

Бе го гледала как влиза в двора на черния си кон — нещо, което бе виждала много пъти. Яздеше начело на конниците, но когато дръпна юздите, се бе приближил Джайлс Крамптън, неговият лейтенант. Катон се бе извърнал настрани, за да говори с него.

Беше гологлав и Фийби бе забелязала как в тъмнокестенявата му коса се прокрадва златиста нишка. Бе махнал на Джайлс с облечената си в ръкавица ръка и сърцето на Фийби сякаш бе спряло да тупти. Такива неща се случваха непрекъснато в поезията. Но въпреки че беше поетеса, Фийби рядко бе спохождана от излишък на чувства и никога не си бе представяла, че стихът може да бъде верен израз на действителността.

И тя бе останала така на тавана с ябълките, мастилото капеше от перото и върху скъпата кремава хартия, ябълката бе заседнала недоизядена в устата й, а тя усещаше как кожата й става все по-гореща и по-гореща.

Той бе слязъл от коня и тя бе наблюдавала вцепенена грациозните му движения. Бе наблюдавала профила му, забелязвайки за пръв път леката гърбица по средата на дългия му нос, квадратните очертания на брадичката и фината права линия на устата му.

Фийби се намръщи силно в тъмното. Това навярно бе някакъв миг на ангелска отнесеност. И не се бе изпарил, както беше редно. Винаги щом чуеше гласа му и стъпките му по стълбите, в корема й нещо започваше да пулсира. Когато той влезеше в някоя стая, тя трябваше да излезе или да седне, преди коленете й да са я издали.

Това беше абсурдно. Но не можеше нищо да направи. За едно разумно същество това бе върховна несправедливост. Само преди два дни баща й й бе съобщил, че тя трябва да замести покойната си сестра като съпруга на лорд Гранвил. За миг й се зави свят. Пред нея се откриваше разкошната перспектива да осъществи мечтата си. Любов и страст с мъжа, чието присъствие само бе достатъчно, за да накара сърцето й да бие като барабан.

Маркизът бе застанал до баща й.

И й бе кимнал.

Лорд Гранвил не й бе казал нищо. Нито една думичка. Просто бе кимнал, когато баща й бе завършил изказването си. След това дойде кратко изброяване на подробностите по зестрата й и по женитбата. И Катон бе слушал безразлично. Съвършено ясно беше, че е чувал това и преди. На Фийби й се бе сторило, че се отегчава или не разполага с достатъчно време. Но той винаги нямаше време. Ако не ръководеше някоя обсада на роялистка крепост някъде по течението на Темза, имаше среща с Кромуел и другите генерали от „новата армия“, за да планират стратегията в главния щаб някъде към Оксфорд.

Фийби и Оливия го виждаха рядко. Живееха собствен живот в удобното имение, което Катон бе купил в Уудсток, на осем мили от Оксфорд, когато театърът на военните действия се бе преместил от северната част на Англия на югозапад. Не искаше да остави семейството си незащитено в Йоркшир и ги бе довел със себе си. Смъртта на Даяна не бе оставила почти никакъв отпечатък върху живота му, смяташе Фийби.

Но бе повлияла значително върху живота на Фийби и Оливия. Освободени от тиранията на Даяна, те можеха свободно да се занимават със собствените си неща и допреди два дни… или по-скоро допреди Коледа, така поне се струваше на Фийби… нищо не бе нарушило спокойствието им.

Сега тя бе осъдена да се омъжи за човек, който би се оженил за една здрава свиня, стига да му дойдеше с подходяща зестра и добър потенциал за създаване на поколение. Дори Дантевият ад не бе създал подобно непоносимо мъчение. Тя трябваше да прекара остатъка от живота си с мъж, когото обичаше и към когото изпитваше луда страст, но който едва забелязваше съществуванието й.

И най-лошото от всичко беше, че нямаше на кого да се довери. Не би могла да обясни нищо от това на Оливия. Нямаше думи… или поне тя не се сещаше за такива.

Порция би я разбрала, но беше в Йоркшир. Лудо щастлива с Руфъс Декатур. И ако Катон Гранвил не беше буден в три часа през нощта, Фийби сега щеше да е на път за Йоркшир.

Фийби леко изпъшка, сви се на една страна и затвори очи.

На долния етаж Катон духна свещите в кабинета си, оставяйки само тази на свещника, и се наведе, за да побутне една цепеница, която се бе изплъзнала от решетката. Изправи се и се загледа разсеяно в огъня. Едва сега осъзна какво представляваше налудничавото намерение на Фийби. Коя жена ще се втурне навън в ледената нощ, без да обръща внимание на очевидните опасности? Къде беше тръгнала тя, за бога?

И заради какво? Една млада жена с потеклото и богатството на Фийби, която не иска да се омъжва… в действителност, готова да отхвърли предложението на един маркиз! Това момиче има бръмбари в главата си.

Той би могъл да я разбере, ако баща й се канеше да я омъжи за някакво чудовище. Ако искаше да даде ръката й на някакъв противен старик…

Дали Фийби не мисли за него по такъв начин?

Тази идея го възмути. Разбира се, че това беше абсурд. Той беше в разцвета на силите и възможностите си. Наистина, не бе имал късмет със съпругите си… или те не бяха имали късмет със съпруга си, помисли той с горчивина. Не беше обичайно един мъж да загуби три съпруги преди тридесет и четвъртата си година, но това може би беше зловещо предзнаменование за една млада жена, която се готвеше да стане четвъртата.

Фийби обаче не бе казала, че има лични възражения срещу него, а само срещу брака като гражданско състояние. И това, естествено, беше смешно.

Може би умът й не е съвсем наред? Може би той трябва да размисли? Една истерична съпруга, поддаваща се на неразумни подтици, не беше обещаваща перспектива. Каква майка ще стане?

Това, в крайна сметка, беше сърцевината на проблема. Необходим му беше наследник от неговата собствена кръв. Дъщери — добре, но те не можеха да наследят нито титлата, нито именията.

Ако не му се родеше мъжки наследник, именията на Гранвил щяха да минат в ръцете на доведения му син, детето на първата му жена, което той бе осиновил още като малко, защото това му се бе сторило великодушно. В годините на волната младост на Катон никога не му бе хрумвало, че може да не му се роди син, който да наследи семейната титла. Когато осинови детето, той смяташе, че просто е осигурил бъдещето му. Този жест се бе оказал глупаво самонадеян. Катон стисна устни, когато се сети за сина на първата си жена. Не можеше да вярва на Брайън Море. Беше любезен и очарователен, но малките му кафяви очички играеха, а езикът му сипеше прекалено много красиви думи, за да бъдат истина. У него имаше нещо, което караше Катон да настръхва, и то още откакто Брайън беше дете. И като капак на всичко доведеният му син беше избрал погрешната страна в гражданската война, която разкъсваше държавата. Подкрепяше краля.

Катон отдавна бе решил, че кралят трябва да се покори на диктата на своите поданици. Повече не можеше да му се позволява да прахосва огромните ресурси на страната за егоистичните си цели. Повече не можеше да му се позволява да пренебрегва волята на народа. Крал Чарлз трябваше да бъде принуден да прокара реформите, които му бе представил Парламентът. Но вместо да постъпи така, кралят бе започнал да воюва със собствения си народ. И дори онези, които, подобно на Катон, се колебаеха дали да вдигнат оръжие срещу суверена си, бяха приели неговото предизвикателство.

Каузата на краля беше загубена, както смяташе с основание Катон. Парламентаристите бяха реформирали армията си под ръководството на Оливър Кромуел и „новата армия“, дисциплинирана и добре платена, за разлика от роялистките си противници, напредваше победоносно в цялата страна.

Което върна мислите на Катон към Брайън Море. В тези опасни времена беше достатъчно съвсем малко — някоя схватка, заблуден куршум от мускет, замахване със сабя, падане от кон, — и Брайън Море би могъл да стане глава на клана Гранвил. Затова Катон щеше да се ожени за Фийби. Тя му беше под ръка, а той бързаше. С оглед на тези практически цели не можеше да се намери по-добър съюз.

Осемнадесетгодишната девойка беше все още доста млада, за да успее съпругът й да я повлияе. Той щеше да контролира всякакви тенденции към проява на капризи.

Сви устни, мислейки съвсем безстрастно за Фийби. Изглеждаше добре сложена, с набита фигура и широк ханш. Добро телосложение за раждане на деца. Много по-здрава, далеч не толкова крехка като сестра си. Изглеждаше като жена, която ще ражда синове.

Не, от нея решително би станала добра съпруга. Той щеше да има грижата. Катон се запъти към вратата, предшестван от светлината на свещника си.

* * *

Призори Фийби се събуди, усещайки ръката на Оливия на рамото си.

— Фийби, защо дрехите ти са разхвърляни на пода?

— Ка… какво? — надигна се Фийби на лакът и погледна Оливия, примигвайки. Чувстваше се ужасно, сякаш не бе мигнала нито за минутка. — Кое време е? Посред нощ е! — протестира тя.

Наистина се чувстваше като посред нощ.

— Не, не е. Почти шест часът е — каза Оливия. Черните й очи изпъкваха върху бледия овал на лицето. Пое си дълбоко дъх, за да овладее заекването, което я преследваше още от дете.

— Дрехите ти. Насред стаята са. Не бяха там, когато с-си легнахме.

— Не можех да заспя, затова се поразходих — отвърна Фийби.

— Извън къщата? — зяпна я невярващо Оливия, Фийби поклати отрицателно глава.

— Не… щях да изляза, но ми се стори, че е студено и тъмно, затова пак си легнах.

Не беше съвсем лъжа, помисли тя. Оливия обаче продължи да се съмнява.

— Будалкаш ме — заяви тя.

Фийби отново се отпусна на възглавниците. Усещаше очите си като напълнени с пясък и ги потърка с опакото на дланта.

Оливия седна и притегли колене до тесните си гърди. Намръщи се така силно, че тъмните й вежди се срещнаха над основата на дългия гранвиловски нос.

— Май наистина не искаш да се ожениш за баща ми — изрече тя безстрастно.

Само да беше толкова просто! Но Фийби не виждаше как да обясни на дъщерята на Катон колко сложна е изправилата се пред нея дилема.

— Изобщо не искам да се омъжвам. Нали знаеш — отвърна тя. — Разбрахме се, че няма да се омъжваме… тогава, под навеса, с Порция.

— Знам, н-но това беше толкова отдавна — каза Оливия. — Би ли повярвала, че тъкмо Порция ще вземе да се омъжи?

— Порция сама си е закон — отговори Фийби. — Тя се омъжи, защото така реши. А мене ме карат.

Оливия се замисли над тази тъжна истина.

— Знам — изрече тя простичко. — Н-но това поне означава, че винаги ще можем да живеем заедно.

— Докато и тебе не те омъжат — изтъкна Фийби.

— Няма да се омъжа — заяви решително Оливия.

— Нали всички така говорехме — напомни й Фийби. — Ако това може да стане с Порция и с мене, защо мислиш, че ти ще успееш да се опазиш?

Оливия стисна решително фините си устни. Бледите й бузи почервеняха.

— Никой няма да успее да ме накара! — каза тя тихо, но решително.

— Не бъди уверена — каза мрачно Фийби, изтягайки се отново на възглавниците. — Имат ли думата жените в подобни неща? Никой не ме попита какво мисля, напротив. Баща ми и твоят баща ми казаха, че това ще стане. И да бях пищяла, и да си бях скубала косата, нямаше да има никакво значение. Така стоят нещата и така ще бъде, след като се омъжа. Дори може би още по-лошо.

Тя набърчи вирнатото си носле.

— И за да се прибави и оскърбление към незачитането, баща ти не може наистина да иска да се ожени за мене. Как би могъл? — Тя опипа с гримаса талията си. — Погледни тия месища! Даяна беше толкова стройна, толкова елегантна, а аз съм валчеста като кифла!

— Ти си заоблена и женствена — възрази Оливия, както винаги упорито защитавайки приятелката си дори от самата нея. — Така каза Порция.

— Баща ти просто иска син, а аз съм удобното средство — продължаваше упорито Фийби.

Оливия я загледа мълчаливо. Не можеше да измисли как да опровергае тази очевидна истина.

— Възможно е да ти хареса да имаш дете — каза тя след малко.

— Та това няма да стане веднага.

Гласът й прозвуча доста решително.

— Откъде знаеш? — запита Оливия, а в погледа й се четеше любопитство.

Фийби се загледа някъде надалече.

— Има си начин да се предотврати.

— Как? — облещи се Оливия.

— Нали познаваш приятелката ми Мег?

Оливия кимна енергично. Мег беше билкарка и се славеше в селото като познавачка на бялата магия.

— Е, тя ми каза какво да направя — обясни Фийби. — Има някои билки, които пречат да се зачене. Тя казва, че не е абсолютно сигурно, но обикновено става.

— Но защо не искаш да родиш дете на баща ми?

Фийби отново се загледа нанякъде.

— Нали ти казах, че той се жени за мене само защото съм подходяща. Случайно попаднало му удобство. Докато не престане да гледа на мене така… докато наистина не престане да ме вижда в такава светлина… дотогава няма да зачена.

Сега тя погледна Оливия право в очите с мрачно изражение около устата.

— Щом му дам каквото иска, никога няма да се опита да ме разбере или да види коя съм аз всъщност. Нима не разбираш, Оливия?

— Да, н-наистина разбирам.

— Аз искам да му бъда другарка в живота — продължи Фийби. — А не зависещ от него човек, който служи само за ограничен кръг неща.

— Омъжените жени винаги са зависими — изтъкна Оливия. — Не могат нищо друго да направят… с изключение на Порция — добави тя.

— Каквото може Порция, мога го и аз — заяви Фийби.

— Но щом дадеш наследник на баща ми, смятам, че няма повече да те притеснява. Той винаги е толкова зает… — трепна гласът на Оливия.

Това не беше кой знае какво успокоение за приятелката й, изправена пред ситуация, която се бяха разбрали да избягват на всяка цена. Ситуация, която самата Оливия не би понесла.

— Няма да бъде толкова зает, че да не очаква да изпълнявам желанията му и да се подчинявам в замяна на покрива над главата и дрехите на гърба си — каза Фийби, спускайки крака от леглото. — Той поне така каза. Съпругите не са хора, те са притежания.

Оливия сви безпомощно рамене.

— Не знам какво да кажа.

— Няма какво да се каже — заяви Фийби. — Не мога да се отърва. Освен ако не успея да направя нещо. Така че ще опитам.