Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (17)

15

— Тази война вече не е срещу съветниците на краля — заяви Кромуел. — Тя започна заради тях. Преди пет години вярвахме, че щом кралят се освободи от егоистите, които му дават лоши съвети, ще започне да управлява в името на истината и справедливостта. Но всички знаем, че вече не воюваме за това.

Думите излитаха от устата му, придружени с пръски слюнка, и той спря, за да отпие от чашата си с вино. Никой не го прекъсна.

— Воюваме заради самия крал — продължи той, след като остави небрежно чашата на масата. — Кралят никога няма да управлява справедливо. Той винаги ще се обгражда с мъже, чиито съвети иска да чува. Никога няма да се отклони от убеждението си, че има божествено право да управлява и че всички, които се усъмнят в това право, са предатели и мястото им е в ада.

Той огледа втренчено мрачните лица, насядали около дългата маса във фермерската къща. Погледът му се спря на едно лице.

— Гранвил, още ли смяташ, че задачата ни в тази война е да върнем един реформиран крал на престола, който той е обезчестил? Трябва ли още веднъж да му дадем правото да управлява поданиците, които третира и винаги е третирал с такова неуважение?

Тонът му беше горчив и сърдит.

Катон вдигна глава и обърна съсредоточения си поглед към главнокомандващия.

— Може би все още храня надежди, че кралят може да бъде вразумен — изрече той бавно, с почти отсъстващ тон. — Вероятно това са глупави надежди, но ще ги поддържам, докато мога.

Разнесе се ропот, чуха се противоречиви възклицания. Вече зачервеното лице на Кромуел потъмня.

— Ако не си с нас, си против нас — заяви той. Катон поклати глава с пренебрежително изражение.

— Знаеш, че не е така, Оливър, и няма да спечелиш нищо, ако направиш врагове от приятелите си.

Бутна стола си назад и стана.

— Имам да командвам милиция. Ако седим така и разискваме такива въпроси, вместо да воюваме, никога няма да излезем от тази задънена улица и страната ще има основание да повярва, че нямаме интерес да приключим войната. Хората вече си шепнат, че някои от нас воюват просто заради силата и влиянието, които получаваме от войната.

Той грабна наметалото си и излезе като вихър от огромната зала, оставяйки след себе си разбунен кошер.

* * *

Катон бе говорил без обичайния си такт и напълно го съзнаваше. Кромуел навярно бе приел лично последната му забележка, но търпението на Катон вече беше изчерпано. Бе дошъл в главния щаб, след като бе изгонил викария от енорията му, не можейки да забрави образа на Фийби, очите й, пълни с болка и скръб от преживяното предателство, когато бе изливал върху нея гнева си, породен от страха. Тя изглеждаше като ранена сърна. Знаеше, че се бе държал дивашки. Бе отприщил един необуздан гняв, а толкова мразеше да излиза от кожата си. Но кой би могъл да го обвини? Кой мъж би гледал равнодушно как съпругата му бива позорно изложена на селската поляна… кой би могъл да си представил какво е щяло да й се случи?

Кой мъж със съпруга като Фийби не би подлудял, питаше се той мрачно, докато се качваше на коня си в двора пред конюшнята. Само да можеше да зачене… едно дете би я привързало на място, би обърнало мислите й към нещо друго, а не към тази безумна и импулсивна нужда да снове насам-натам из околностите и да предлага помощта си на всичко живо.

Тази мисъл му бе толкова мъчителна, че предпочете да не се съсредоточава върху нея. Достатъчно зле беше, че има под покрива си Брайън Море, чието присъствие всяка минута му напомняше какво би станало, ако Фийби излезеше безплодна.

— В Уудсток ли се връщаме, милорд? — запита Джайлс Крамптън, сякаш идеята никак не му харесваше.

Катон вдигна очи към небето; денят още не бе свършил. Трябваше да направи нещо. Нещо, за да проясни главата си, да си възвърне равновесието.

— Не веднага, Джайлс. Ще направим малко разузнаване. Да подплашим хората на краля.

Джайлс засия, обърна се и изрева през рамо новината на малката група от милицията на Гранвил, която бе придружила своя лорд до главния щаб.

Катон вдигна ръка, давайки знак за тръгване, и малката кавалкада препусна към главния път.

— Значи, към Оксфорд ли отиваме? — изравни се Джайлс с него.

— Да, но няма да влизаме в града. Връщаме се в Уудсток, но ще си държим очите отворени за някое случайно забавление.

Джайлс измуча утвърдително, макар че би предпочел да тръгне направо към щаба на роялистите, вместо да го заобикаля. За късмет, преди да наближат горите около Уудсток, не срещнаха нито роялисти, нито кромуелисти. Вечерницата изгряваше на ясното небе; Катон дръпна юздите и се вслуша напрегнато в звуците на падащата вечер.

— Жената, дето я набедиха за вещица, нейната колиба е ей там и гората — каза Джайлс, сочейки с камшика си. — Няма да е лошо да надникнем, да видим дали не е ограбена или нещо такова.

Като нямаше какво да прави, Джайлс реши сам да си намери някаква работа.

Катон кимна. Беше любопитен да види къде прекарва толкова време Фийби. Трябваше да намери начин да я разбере по-добре. Още не можеше да забрави отчаяното й лице, огромните й сини очи, пълни със сълзи, които се бе опитвала да сдържи. След всичко, което бе изпитала от ръцете на тълпата, след всичко, което ги беше видяла да правят на приятелката й, той би могъл да обуздае гнева си, колкото и оправдан да беше.

* * *

— Коте… коте… къде си, коте?

Обикаляйки колибата на Мег, Фийби вдигна фенера, надявайки се светлината да улови отблясъка от очите на животинчето. Беше сигурна, че котаракът е някъде тук, а Мег толкова се тревожеше за своя приятел, че Фийби не би могла да се върне, без поне да каже, че е огледала всичко наоколо. Беше му оставила отвън храна и вода, за да не се чувства изоставен, макар че той беше напълно способен сам да си осигури прехраната, ходейки на лов за малки горски гризачи.

Когато котаракът изведнъж се появи, прокрадвайки се по пътеката зад нея, и се отърка в краката й, тя трепна стресната и едва не изпусна фенера.

— Ох, как ме уплаши, коте!

Наведе се да го погали и той се уви около краката й, мъркайки така, сякаш нищо не е обезпокоило обичайния ход на живота му. Позволи й да го вдигне и тя започна да го гали по главата, питайки се дали ще позволи да го отнесе при Мег в имението.

Сякаш в отговор на неизречения й въпрос, котаракът изведнъж се изтръгна от ръцете й и се отправи с нехайна походка към колибата, скачайки на перваза на прозореца, за да влезе през тесния отвор, който бе оставила за него, в случай че се върне, след като тя си е отишла.

Явно се чувства добре тук, на мястото си, реши Фийби, защото никак не й харесваше перспективата да измине цяла миля или повече, носейки на ръце едно драскащо и мяукащо животно. Щеше да дойде пак утре сутринта, за да му напълни паничките с вода и храна и поседи малко при него. Така Мег щеше да е по-спокойна.

Фийби взе кошницата, която бе оставила на стъпалото пред вратата. В нея имаше пресен джоджен, с който щеше да наложи най-сериозните рани на Мег. Джодженът действаше успокоително. Беше набрала и листа от слез за компреси и още някои билки, поръчани от Мег, за да направи успокоителни напитки, които да приспиват и да премахват треската.

Мег нямаше нужда някой да я лекува, тя сама си беше лекар, а Фийби беше нейната компетентна помощничка. Тя наниза кошницата на ръката си, превъртя ключа и го пусна в джоба си, после пое по пътеката, вдигнала високо фенера. Падаше здрач, но това беше ясен, нежен, пролетен здрач, който не криеше никаква заплаха дори в шумолящия горски свят.

Когато стигна портата, Фийби чу звънтене на конска сбруя, тропот на копита и глъчка от приближаващи гласове. Замръзна на място, а сърцето й се заблъска силно в гърдите. Целият сутрешен ужас отново се възправи пред нея. Кой може да идва насам в този късен час?

Тя побягна назад по пътеката към колибата, стиснала ключа в ръка, но преди да стигне до вратата, първите конници се появиха пред портата и един глас изрева:

— Стой! Кой е там?

Фийби веднага позна гласа. Тембърът на Джайлс Крамптън не можеше да се сбърка. Отначало почувства облекчение, а после се смути. Щом Джайлс е тук, значи вероятно лорд Гранвил няма да е далече. Бяха излезли от дома точно преди пладне.

Трябваше да се покаже малко по-дръзка, както я бе посъветвал Брайън.

Обърна се и изрече гордо:

— Аз съм, Джайлс.

После видя Катон. И въпреки решителността си усети как сърцето й отново затуптява лудо.

— Фийби, какво, в името на всемогъщия, правиш тук?

Докато изричаше тези думи, Катон слизаше от коня. Влезе в двора и тръгна по пътеката към нея с лека крачка, а бялата якичка на ризата му блестеше в здрача над тъмната кожена туника. Стигна до нея и сложи ръце на раменете й.

За първи път Фийби усети как се свива пред него. В погледа му се мярна неодобрение, очите му, станали тъмни и блестящи, се впиха в бледото й лице.

— От какво се плашиш? — запита той тихо.

— От тебе. — Фийби се насили да срещне погледа му. — Не мислиш ли, че имам основателна причина, милорд?

В дълбините на погледа му имаше нещо наранено и същевременно неизмеримо съблазняващо.

— Не — каза Катон. — Нямаш причина да се страхуваш от мене.

Фийби сведе очи с израз на почти осезаемо неверие. Лицето на Катон се стегна, но той успя да заговори със съвсем обикновен глас:

— Какво правиш тук по това време на нощта, Фийби?

— На Мег й трябват лекарства, освен това се безпокоеше за котарака си. Дойдох да го нахраня и да видя дали е добре. Той избяга, когато тълпата нахлу тук сутринта.

Лека тръпка пробягна през нея и тя се извърна, сякаш за да скрие изражението си.

Катон инстинктивно вдигна облечената си в ръкавица ръка и прихвана леко врата й, пръстите му се сключиха, топли и твърди, около нежния й тил.

— Ела.

Мъжете от кавалкадата се бяха събрали на тясната пътека, конете им се въртяха неспокойно на място и разтърсваха сбруите, душейки пролетния ветрец. Конниците бяха въоръжени с пики и мускети, втъкнати край седлата, на коланите им бяха запасани саби.

Когато стигнаха до тях, Фийби се поколеба.

— Няма нужда да прекъсвате работата си, сър — каза тя със застинал глас. — Мога сама да се прибера у дома.

— Не — каза решително Катон. — Не можеш. — Взе от ръцете й кошницата и фенера и ги сложи на земята. — Подай си крака. — Наведе се и подложи длан. — Хвани се за седлото, аз ще те вдигна.

Фийби се покатери на седлото. Беше облякла една от старите си рокли и протрито вълнено наметало без закопчалка, затова не се страхуваше, че нещо може да се скъса. Седна по мъжки, прибирайки полите си до коленете, без да се тревожи, че излага на показ обутите си в чорапи крака.

— Отиваме си у дома, Джайлс — нареди Катон, докато гасеше фенера и го оставяше зад портата. Подаде кошницата на Фийби и се качи на седлото зад нея. — Да тръгваме, джентълмени.

Той потегли и конниците го последваха един по един по пътеката.

Фийби искаше да се облегне назад, да се сгуши в ръцете му, които я обгръщаха. Но как да го направи?

— Има някой там — прошепна тя. Напрегнатият й слух бе доловил някакво иззвънтяване, може би от конска сбруя. — Чуй.

Катон дръпна юздите, давайки знак на хората си да направят същото. Всички затихнаха, напрегнали слух в притъмняващата гора.

Тогава Катон също чу звука, чу го и Джайлс, вдигна пръст и посочи вдясно от себе си. Изтрещя съчка, после още една. Разнесе се слабо изцвилване. То спря почти веднага и настана гробна тишина. Нищо не помръдваше, нито птичка, нито заек. Тъкмо тази тишина, това отсъствие на обичайни звуци подсказа на Катон, че си имат компания в гората и че тази компания не иска да бъде открита.

Той се вгледа смръщен в дърветата. Ако беше отряд роялисти, трябваше да ги нападне. В обичайните обстоятелства не би се поколебал. Усещаше, че Джайлс цял трепери от желание за битка.

Но Катон не можеше да се бие сега, когато Фийби беше на седлото пред него.

Фийби пое нещата в свои ръце. Нямаше да се превръща в пречка за военните му начинания, каквото и да й беше мнението за тях. Наведе се назад и му прошепна на ухото.

— Ще чакам на някое дърво. Вече съм го правила.

Усмивката на Катон проблесна в мрака.

— Добре — прошепна в отговор. — Слизай тогава.

Положи я на пътеката и Джайлс кимна доволно.

Все още стискайки кошницата, Фийби се промъкна сред дърветата вляво от пътеката. Каквото и да станеше, щеше да стане вдясно, така че тя нямаше да бъде намесена. Усети странна бодрост да се примесва към естествения й страх. С Катон всичко щеше да бъде наред. Тя го беше виждала в действие. Вярваше в него. Никой не би могъл да се справи по-добре.

Положи кошницата до дънера на един дъб с ниско надвиснали клони и се покатери на най-долния. Роклята й се скъса под мишниците, когато вдигна ръце да хване един по-висок клон. Мислено вдигна рамене. Тази рокля така и така й беше омаляла.

Тя се закатери нагоре, докато стигна удобен клон над пътеката, който можеше да възседне. Нямаше листа, които да й затулват гледката към пътеката; тя се облегна на ствола, за да не може човек, минаващ отдолу, да я забележи. Роклята й беше тъмносива и се сливаше с цвета на кората.

Едва се бе настанила добре, когато яростни звуци раздраха вечерната тишина. Разнесоха се крясъци, звън на оръжия и тропот на подковани копита. Фийби се изплаши не на шега. Защо бе така уверена, че Катон ще излезе жив и здрав от този ръкопашен бой? Какво го прави неуязвим?

Пукотът на мускетите и миризмата на барут прогониха нощната свежест. В настъпилата оглушителна врява Фийби се мъчеше да разбере какво става, но без успех.

Изведнъж усети, че не може повече да седи кацнала тук горе. Трябваше да види какво става. Придвижи се малко напред на клона, за да стъпи на долния. Но замря на място. Чу приближаващ тропот на копита; някой се отдалечаваше от мястото на битката.

Трима конници препускаха по пътеката, пришпорвайки яростно конете си. Един порив на вятъра грабна украсената с перо шапка на първия конник. Той посегна да я хване, но вятърът я отнесе и дългата му коса се развя свободно, докато той минаваше под дървото на Фийби. За миг тя видя съвсем ясно лицето му. После конниците изчезнаха.

Фийби за малко не падна от клона. Когато се спусна на пътеката, към нея се приближиха в галоп Катон, Джайлс и още четирима от дружината им.

— Беше кралят! — извика тя, когато конниците стигнаха до [???]

— Какво? — възкликна Катон, дръпна юздите и конят му се вдигна на задните си крака, а после застина на място. — Какво каза?

— Кралят! Току-що мина оттук — и Фийби махна към пътеката.

— Сигурна ли сте? — запита Джайлс, впил поглед в нея. Фийби вдигна брадичка. И изрече с неосъзнато високомерен тон, какъвто Катон и преди бе чувал от нея:

— Съмнявате ли се в мене, лейтенанте? Уверявам ви, че много пъти съм виждала краля.

Тонът й оказа нужния ефект. Джайлс изглеждаше объркан — за пръв път в живота си. Изкашля се и рече:

— Най-добре да тръгваме след него, милорд. Смушка коня си и животното направи крачка напред.

— След мене! — извика Джайлс и хората му се спуснаха да преследват негово суверенно величество крал Чарлз.

— Няма да го хванат — каза Фийби на Катон, който не бе последвал Джайлс. — Летяха, сякаш ги гонят хиляди дяволи.

— Имах предчувствие — измърмори Катон, повече на себе си, отколкото към Фийби. — Когато тези тримата не останаха да се бият, ми се стори, че единият е доста по-важен от другите. Но какъв глупак излязох, не ми дойде на ума, че може да е самият крал.

— Видях го съвсем ясно.

— Е, той вече се е отдалечил — каза Катон и изруга яростно. — И ако имам поне малко ум, значи е тръгнал към шотландската граница.

Това бе забележителен развой на нещата. Ако Чарлз бе избягал от Оксфорд и търсеше закрила в Шотландия, значи се бе отказал от надеждата да победи парламентарните войски. Щеше да се предаде на шотландците, които щяха да му гарантират безопасността и да го подкрепят в битката му за връщане на трона, в замяна на обещанието да учреди презвитерианска църква в Англия. Което Катон, познавайки краля, бе сигурен, че няма да бъде спазено.

Той щеше да извърта, да се пазари, можеше да се престори, че се съгласява, но в крайна сметка щеше да се отметне. Всички знаеха за нечестните сделки на краля с ирландците и шотландците. Той беше върховен майстор на жонглирането, ненадминат в изкуството да дава обещания и да ги нарушава, да изопачава собствените си думи и тези на съветниците си по такъв начин, че едно недвусмислено изявление да означава нещо съвсем различно.

— Изпуснахме го — разнесе се разочарованият вик на Джайлс миг преди той самият да изникне. — Изпари се във въздуха. Да претърсим ли наоколо, сър?

— Нямаме достатъчно хора — отвърна Катон. — А трябва и да се погрижим за ранените. Джаксън и Картър да организират пренасянето им, а другите да ескортират пленниците до главния щаб. Ти ще се върнеш с мене в имението. Ще напиша писмо и ще го отнесеш веднага в главния щаб.

— Да, сър. — И Джайлс се върна към мястото на неотдавнашната битка.

Катон протегна ръка към Фийби, която стъпи на ботуша му, стискайки кошницата си, и се остави той да я издърпа на седлото.

— Нали не си ранен? — запита тя, обръщайки се да го погледне през рамо.

— Нито една драскотина — каза той и махна разсеяно едно клонче от косата й, преди да наплюнчи палеца си и да изтрие петното от бузата й.

— От дървото е — каза Фийби.

— Да — отвърна той, поглеждайки назад към пътеката със смръщени вежди.

— Какво щеше да стане, ако бяхте хванали краля?

— Добър въпрос — отбеляза с отсъстващ глас Катон.

Фийби не настоя повече. Възбудата отшумяваше и вместо нея по тялото й плъзваше умора.

— Всичко е наред, сър — появи се Джайлс. — Ранените са настанени в носилки. Джо е получил сериозен удар със сабя, другите имат по-леки рани. Отведоха пленниците.

Катон кимна и всички поеха по пътеката към селото.

— Мислите ли, сър, че в главния щаб ще мърморят, дето сме оставили краля да ни се изплъзне? — осмели се да запита Джайлс с необикновено плах тон.

— Не! — реагира остро Катон. — Защо да мърморят? Не знаехме, че и той е там.

— Дочувах някакви слухове, сър — сви рамене Джайлс. — Че не всички искали да се освободят от краля.

— Искаш да кажеш, че аз не съм искал — уточни кисело Катон.

— Ами да, нещо такова.

Фийби слушаше внимателно. Това й беше познато от разговора, който бе доловила онази нощ в главния щаб — спречкването между Катон и Кромуел, което чу, докато лежеше на одъра в таванското помещение. Още тогава й се бе сторило сериозно. Сега видя, че от него произтичат доста усложнения.

Катон и Джайлс като че ли бяха забравили, че тя седи на коня пред съпруга си.

— Не съм сигурен какво да мисля, Джайлс — каза Катон с въздишка. — Но няма да съдя прибързано. Заложено е твърде много.

— Някои искат да го пратят в изгнание — отбеляза Джайлс.

— Така е. Възможно е и това да стане. Но аз засега ще се въздържа и няма да отсъждам.

— Значи, не мислите, че някой ще забележи, че сме го оставили да ни се изплъзне? — повтори Джайлс.

— Предполагам, че е възможно някой да забележи — вдигна рамене Катон. — Но за мене това няма значение. Отговарям само пред съвестта си.

Джайлс не отговори нищо, само си заподсвирква фалшиво през зъби и на Фийби й се стори, че се съмнява в мъдростта на господаря си, но няма намерение да го каже на глас.

— Ще напиша съобщението, Джайлс. След половин час ела да го вземеш — каза Катон, докато препускаха по насипа на имението.

— Да, сър. — И Джайлс насочи коня към двора на конюшните. Катон се спеши пред портата и свали Фийби от седлото. Не я пусна веднага, ръцете му обхванаха нейните точно над лактите, Фийби обаче имаше чувството, че той не осъзнава присъствието й. Взираше се над главата й в тъмната редица дървета покрай алеята. Тя стоеше неподвижно, сдържайки дъха си. Катон като че ли още не съзнаваше, че я държи, но тя имаше чувството, че всеки момент ще й каже нещо. После той изведнъж сведе очи към нея и я изгледа учудено, сякаш я виждаше не такава, каквато си я е представял.

— Искам… Искам… — После поклати глава, пусна я и се отправи към къщата.

Фийби тръгна бавно след него. Какво искаше той?