Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Годеницата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Accidental Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 101 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

12

Изстрелът мина над гърба на коня точно когато наближаваха селцето Ейншъм. Беше толкова близък, че почти го засегна, но животното бе свикнало с огъня на бойното поле, затова не се стресна особено.

Фийби не разбра веднага какво се е случило. Чу изтрещяване и цвилене, но известно време не можа да се ориентира. После се разнесе смразяващ крясък и дружина мъже изскочиха на пътеката точно зад тях.

— Както е това? Дезертьорите ли? — изохка Фийби, извръщайки се да погледне през рамо.

— Така изглежда — отговори Катон с върховно спокойствие. — Очаквах да се появят през последните две мили. Сега се дръж здраво, защото ще им избягаме.

Фийби обгърна тънкия му кръст и се прилепи до него, когато конят се впусна в галоп. Още един мускетен изстрел изсвири близо до ухото й и тя не можа да не изпищи.

— Няма от какво да се страхуваш — каза Катон с предишното си хладнокръвие, докато подковите на коня чаткаха по пътеката.

— Няма ли? — На Фийби й беше трудно до го повярва, но спокойствието на Катон бе заразително. Тя отново погледна през рамо. — Някои от тях се пръснаха по полето отстрани.

— От това се страхувах. Ще се опитат да ни пресекат пътя. — И Катон смушка коня да завие наляво.

Фийби се вгледа в гъсталака пред тях. Нямаше никакъв път. И тогава разбра — щяха да го прескочат.

— О, господи! — прошепна тя, стискайки очи, и зарови лице в рамото на Катон, а ръцете й се вкопчиха в предната част на колана му така, сякаш тялото й бе станало продължение на неговото.

Конят се извиси във въздуха. Стомахът на Фийби се преобърна. Тя прехапа устни и усети вкус на кръв. Храсталакът одраска корема на коня, докато го прескачаше. Той се приземи в потока от другата страна. Фонтани ледена вода пръснаха на всички страни, измокряйки полата на Фийби, когато животното се препъна и падна на колене.

Катон го смушка и конят се измъкна на брега. Катон изруга, когато разбра, че животното куца. От другата страна на храсталака се дочуха викове, но преследвачите им явно нямаше да тръгнат да ги гонят.

Катон се огледа. В дъното на полето се виждаше горичка. Нападателите можеше да се откажат, предполагайки, че те двамата са се отдалечили достатъчно, но можеше и да потърсят път през гъсталаците. В горичката би могъл да ги задържи. Конят можеше да върви, но не и да препуска.

Катон слезе от седлото, хвана юздата и поведе животното към горичката.

— Да сляза ли и аз? — запита Фийби, хващайки се по навик за лъка на седлото, когато се озова без опора на гърба на големия кон.

— Не — каза той. — Не искам да ми избягаш.

— Къде мислиш, че ще отида?

Фийби погледна тревожно през рамо, търсейки да види преследвачите.

— Като те познавам… където и да е — отговори той.

— Това не е честно — нападна го Фийби.

— Така ли? — Катон се изсмя късо. — Просто седи и не мърдай. Ако се въртиш, той ще куца още по-силно. Когато стигнем в горичката, ще погледна да видя какво му е.

— Ами ако тръгнат след нас?

— Когато се случи, тогава ще му мислим.

Стори й се, че на него му е напълно безразлично дали глутница озверели убийци ги преследва или не.

Конят докуца до мрачната усамотена горичка. Катон го заведе до средата й и спря. Огледа се, преценявайки положението, после вдигна очи към разперените клони на един стар бор.

— Добре, Фийби, искам да се покатериш там. Фийби погледна нагоре.

— Защо? За да знаеш къде съм?

— И затова — отговори Катон със суха усмивка. — Но и защото ще си на сигурно място, ако тези негодници тръгнат да ни преследват. А докато си там горе, ако се покатериш достатъчно високо, ще можеш да ми кажеш, ако ги видиш да се задават по полето.

Той посегна да я свали от седлото.

— Знаех си, че ще видиш, че мога да съм ти полезна — забеляза Фийби. Погледна към дървото. — Само ми се искаше да бях облечена с една от старите си рокли. — И тя погали новата рокля за езда. — Полата ми е цялата измокрена от потока, а сега дървото ще я изцапа.

И тя философски сви рамене.

Свали шапката и наметалото си и ги остави на земята, после отново огледа критично дървото. Най-долният клон беше доста високо над земята.

— Трябва да ме вдигнеш. Ако стигна долния клон, мисля, че ще мога да се покатеря нагоре.

— Стъпи на раменете ми.

Катон коленичи и вдигна ръце, за да може тя да се хване за тях.

— Да не ти стане нещо?

— Нищо ми няма. — Той бавно се изправи и я хвана за кръста, за да й помогне да запази равновесие. Когато се изправи, Фийби лесно можа да стигне най-долния клон. Вдигна се на дървото и се закатери нагоре, без да обръща внимание на бодливите иглички.

— Какво виждаш? — повика я тихо Катон.

— Нищо… о, да, сега виждам. Има двама души в полето.

— Добре, кажи ми, ако се насочат насам.

Катон се обърна към коня и прокара полека ръце по предните му крака. Не намери нищо и мина към задните. Левият глезен беше горещ на пипане и той изруга под нос. Конят нямаше да може да стигне до дома в Уудсток.

Изправи се и огледа притъмняващата горичка. Не можеха да изкарат нощта тук. Според него имаше само една възможност, и то не чак толкова примамлива.

— Какво става, Фийби?

— Сега има шестима на полето, но само се мотаят. Стъмва се.

— Мммм. — Катон измъкна два пистолета от дисагите на седлото си. — Стой си на мястото. Аз ще се отърва от тях.

— Но те са шест, а ти си един — изтъкна Фийби.

— Уверявам те, че съм им напълно достатъчен — изрече Катон с донякъде свадлив тон и тръгна към края на горичката.

Поради някаква причина Фийби хранеше известни съмнения, че съпругът й ще успее да се справи. Вторачи се, кацнала на наблюдателницата си, по-скоро заинтригувана, отколкото изплашена. Чу пистолетен изстрел. Един от дезертьорите извика и се свлече на колене, притискайки ръка към рамото си. Другите се огледаха объркани. Чу се още един изстрел и падна още един.

Останалите четирима си плюха на петите и побягнаха така, сякаш ги преследваха цяла дружина дяволи.

Фийби запляска с ръце и се смъкна долу, тупвайки на земята точно когато Катон се появи под дървото, стиснал небрежно още димящите пистолети.

— Какви страхливци само! Но ти си великолепен стрелец — изрече благоговейно Фийби.

Катон изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото поласкан от комплимента.

— Съмняваше ли се?

— О, не, не наистина. Но никога не съм те виждала да се биеш.

Тя вдигна шапката и наметалото си.

— Това не беше битка — поправи я Катон.

Остана замислен за момент, подсвирквайки през зъби. Наистина нямаше друг избор.

— Мисля, че конят ще може да те носи. Само на една миля сме.

— От кое?

— От главния щаб на Кромуел. Ще прекараме нощта там. Ужасно неприятно, но не виждам никакъв друг изход. Конят трябва да си почива поне една седмица заради глезена, затова ще взема друг кон от лагера и ще се приберем утре сутринта.

Той пъхна пистолетите обратно в дисагите. Фийби попиваше думите му.

— В лагера има ли жени?

— Никоя, с която да можеш да общуваш — отсече Катон. — Сега се качвай. — И той подложи длан.

— Значи курви, нали?

И Фийби се тръшна съвсем неелегантно върху седлото. С един ездач задното седло ставаше излишно.

— Придружителки на лагера — уточни Катон, поемайки юздата. — А ти ще стоиш настрана от тях и ще говориш само с хората, на които ще те представя. Наистина, ще ми бъде приятно да говориш с хората само в мое присъствие. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Но защо? — Фийби бе смаяна от този рязък обрат в разговора.

— Защото, скъпо мое момиче, имаш извънредно дразнещия навик да се забъркваш във всякакви неприятни истории — осведоми я той. — Започвам да разбирам, че не си в състояние да се въздържаш, но ме е страх да си помисля какво можеш да натвориш във военен лагер. Дори не съм сигурен какво да те правя… къде да те настаня.

Фийби не си даде труда да се защити. Той явно имаше предвид Мег, а тя нямаше никакво намерение да подхваща отново тази тема. Когато някой греши толкова явно, човек не спори с него.

— Но няма ли да остана с тебе? — запита тя меко.

— Ще трябва, предполагам. Но там всички живеем общо. Не е предвидено някой да се уединява.

И той изведе коня от горичката, тръгвайки в посока, противоположна на полето и ранените мъже.

Фийби не каза нито дума повече. Идеята да прекара нощта във военен лагер й се стори извънредно интригуваща, но ако Катон разбереше това, вероятно щеше да се държи още по-неприятно.

Беше почти нощ, когато стигнаха пред вратите на каменната къща във фермата Костуолд, където Кромуел бе настанил главния си щаб. Войниците се бяха разположили наоколо на палатки, сред дърветата проблясваха лампи и огньове. В студения въздух се разнасяха острите звуци на гайди и бумтежът на бойни барабани.

Кацнала високо на седлото, Фийби се огледа любопитно. Вече не стискаше зъби от страх и седеше доста свободно, докато конят бавно куцаше напред. Той като че ли знаеше къде се намира, вдигна глава и изцвили радостно.

Катон го потупа по шията.

— Сега, сега, момче.

Животното се обърна, мушна муцуна в рамото на Катон, а после отново продължи напред.

Из двора сновяха мъже с торби и чували на рамо, товарещи и разтоварващи разни каруци под треперливата светлина на факлите. Катон викна един войник, който веднага пусна товара си и притича, като бързо отдаде чест.

— Да, милорд. — Хвърли мигновен поглед към Фийби и отново се обърна към маркиза.

— Конят ми окуця. Заведи го в конюшнята, кажи да му сложат лапа на глезена и да му дадат овес. Лапата трябва да се сменя на всеки час през цялата нощ. Разбра ли?

Войникът изслуша нарежданията, отново отдаде чест и пое юздата от Катон, който посегна към Фийби, за да я свали на земята. Войникът пак я погледна, този път по-явно и с неприкрито възхищение.

Фийби отговори с една от обичайните си приятелски усмивки. Войникът й отвърна на усмивката. Катон я хвана за лакътя и каза рязко:

— Хайде.

Поведе я с бърза крачка към къщата.

— Няма как да не те забележат, Фийби, но няма нужда да привличаш вниманието към себе си — каза той рязко.

— Не знаех, че го привличам — отговори тя. — Не съм говорила с него. Само му се усмихнах, след като ме погледна.

Тя се озърна, омагьосана от обстановката. Той сложи ръка на кръста й и я поведе пред себе си към входа на къщата.

Стражът скочи и отдаде чест, отваряйки вратата. Фийби се озова в едно преддверие с таван от греди и каменен под, което заемаше целия приземен етаж на къщата. Беше пълно с мъже, повечето от които седяха на пейки около дълга дървена маса в средата на помещението. Пред тях имаше големи подноси, пълни с димящо месо, и гарафи с вино.

— Катон! — извика някой от единия край на масата. — Здрасти, човече! Не те очаквахме.

Един висок мъж бутна назад пейката, стана и се запъти към тях, държейки халбата с бира.

— Да, конят ми окуця след сблъсък с едни дезертьори и щяхме да се принудим да прекараме нощта навън. — Катон разтърси ръката на мъжа. — Дошли сме да се подслоним тук до утре сутрин, Оливър. — Обърна се към Фийби, която откопчаваше наметалото си. — Това е генерал Кромуел, Фийби. Оливър, представям ти съпругата си.

Фийби направи реверанс. Значи това беше Оливър Кромуел. Зле облечен, помисли тя, в много прост костюм с лоша кройка и от лоша материя. Ризата му бе изцапана, на яката имаше петно от кръв.

— Добре дошла, лейди Гранвил — каза той с лек поклон.

Имаше стържещ глас, физиономията му беше доста зачервена и според Фийби — подута. Запита се дали не е пиян. Със сигурност изглеждаше доста невзрачен в сравнение с Катон. Тя свали шапката си и остана да стои в неловка поза, не можейки да реши какво да прави след това.

— Нямаме с какво да почетем една дама — продължи генералът, — но все пак заповядайте на масата. Предполагам, че нямате нищо против да вечеряте с нас.

— Да, прегладнели сме. — Катон взе наметалото и шапката на Фийби и ги хвърли на един стол до огнището, преди да я побутне леко към масата. — Господа, представям ви съпругата си.

Той тръгна след нея към масата. Мъжете се надигаха от пейката и кимваха на Фийби, а тя отвръщаше с плахи реверанси.

— Седнете, лейди Гранвил. — Един добре изглеждащ джентълмен, доста по-възрастен от останалите и облечен с безупречен стил, донесе табуретка и я сложи при ъгъла на масата. — Ще ни извините за липсата на добри маниери, но тук е военен лагер и не сме свикнали на изискана компания.

Той се усмихна, посочвайки с жест към табуретката.

— Това е генерал лорд Феърфакс — каза Катон. — Седни, Фийби. Когато се навечеряш, ще потърся къде да спиш.

За ужас на Фийби той се отдалечи от нея веднага щом й осигури чиния с месо от печено прасе сукалче и купчина варени картофи с масло, комат хляб и калаена чаша с вино. Седна на една от дългите пейки на известно разстояние от нея и скоро бе увлечен в оживен разговор. След това никой повече не й обръщаше внимание.

Фийби се хранеше, заслушана в гълчавата на гласовете и избухващите от време на време смехове. Чувстваше се едновременно пренебрегната и съвсем не на място. Разбра защо на Катон никак не му се искаше да я довежда тук, но си пожела да не я беше изоставял така.

От време на време Катон й хвърляше по един бърз поглед, удовлетворен, че поне веднъж тя се държи прилично, храни се, без да говори, и не прави опит да привлича нечие внимание. Мъжете около масата съзнателно не й обръщаха внимание, знаейки колко неудобно трябва да се чувства тя сред тях. Основният проблем беше къде ще я настанят да спи. Той сви вежди, разбърквайки зеленчуковата супа в чинията си.

Фийби бе довършила месото, но беше още гладна, а богатата миризма на зеленчуковата супа я изкушаваше непреодолимо. Огромният супник обаче сякаш бе спрял окончателно при Катон. Тя се опита да го погледне многозначително, но той бе потънал в оживен разговор за коне, който явно го интересуваше много повече, отколкото желанията на съпругата му.

Тя се поколеба една секунда, после вдигна брадичка и стана от табуретката си. Неколцина мъже я изгледаха учудено, когато заобиколи масата и се озова при Катон и супника.

— Какво има? — запита Катон, смръщвайки недоволно вежди.

— Може ли малко супа?

И тя отвърна на смръщването му с леко повдигане на брадичката.

Молбата не беше неразумна, въпреки че бе причинила това, което той се стремеше да избегне, и сега всички я гледаха.

— Седни — нареди той с рязка нотка в гласа. Отмести се малко на пейката и я прихвана през кръста.

— Няма достатъчно купи и лъжици, затова ще трябва да използваш моите. — Напълни отново купата си и й я предаде заедно с лъжицата. — Яж колкото искаш, аз ще изям останалото. После ще потърся къде да спиш.

Той искаше тя да побърза и Фийби се подчини. Не мислеше, че ще може да издържи още няколко минути в тази неудобна ситуация. Дори близостта на Катон не й помагаше, а нетърпението, което той излъчваше, не й позволи да се наслади на супата.

Тя остави лъжицата настрана и каза:

— Свърших, благодаря, милорд.

— Добре. Да се качваме.

Той бързо стана от пейката и й помогна да се изправи.

— Лека нощ, лейди Гранвил. Вярвам, че няма да ви обезпокоим много — каза Кромуел. — Някои от нас доста шумят насън.

Неколцина мъже се изсмяха, други се изкикотиха сподавено. Какво трябваше да означава това?

— Желая ви лека нощ, джентълмени — и Фийби направи лек реверанс към всички.

Последва Катон през помещението към една тясна стълба в далечния му край. Разбра какво означават коментарите на Кромуел, когато стигнаха на горния етаж. Това беше едно дълго помещение под покрива, цялото в одъри и кожени постелки.

— Всички ли спят тук? — Очите й се разшириха от предположението. — Всичките тези мъже?

— Казах ти, че няма условия за усамотяване — напомни й Катон, вдигайки лампата, която бе взел от долния етаж. — Дяволска ситуация!

— Не съм го искала — изтъкна тя. — Ако желаеш, ще ида да спя при конете.

Катон я погледна внимателно.

— Не е време за шеги — забеляза той строго и отново огледа огромната обща спалня. — Просто трябва да се справим. Ето там ще е също толкова добре, колкото и навсякъде другаде.

И той тръгна към далечния край на помещението.

Фийби го последва, проправяйки си път през редиците одъри.

— Хората нямат ли си свои легла?

Катон поклати глава.

— Не. Тук има постоянно движение, цяла нощ се сменят патрули. Никой не предявява претенции към определено легло.

— О! — Фийби се огледа безпомощно.

— Ето това е подходящо. До стената е, така че ще имаш само един съсед. — Той посочи един одър в ъгъла. — Тук има одеяло и възглавници. Съблечи си само роклята.

— Точно това намерение имах — каза Фийби. — Ти къде ще спиш?

— Ще реша, когато се кача по-късно. — Остави галеничето на сандъка в долната част на одъра. — Като си легнеш, врътни фитила.

— Да, но… имам нужда от тоалетна — вметна Фийби, изпаднала във внезапна паника. — Не мога да си легна, без да съм ходила там.

Катон изруга.

— Нищо не мога да направя — протестира Фийби. — Всички ходят от време на време до тоалетната. Даже войниците.

Въпреки себе си Катон усети, че устните му се извиват в усмивка. Тя имаше право.

— Има един нужник отзад в кухненския двор. Никой не го използва. Вземи фенера и иди дотам по тоя път. — Посочи една тясна стълба в задната част на помещението. — Не би трябвало да срещнеш никого, но ако стане така, не говори, само действай бързо.

Той се отдалечи, явно бърза да се върне при приятелчетата си, помисли огорчено Фийби. Взе фенера и тръгна да намери въпросното място.

* * *

Върна се в голямата спалня, без да срещне никого по пътя си. Свали горните дрехи и ги сгъна върху сандъка. Остана по риза. Дочуваше смеховете от долния етаж, през цепнатините на пода се процеждаше светлина. Щом се вслушаше по-внимателно, долавяше откъси от разговорите и разпознаваше някои гласове.

Изгаси лампата и легна на тесния одър, придърпвайки тънкото одеяло. Възглавницата и дюшекът бяха натъпкани със слама и шумоляха, когато се обръщаше. Лежеше, заслушана в звуците от долния етаж. Смехът бе спрял и сега гласовете имаха по-различна интонация, сякаш, след като вечерята бе свършила, се завръщаха към деловите въпроси, Фийби разпознаваше богатия кадифен тембър на Катон, към който се примесваха острите немелодични тонове на Кромуел и по-високият глас на генерал Феърфакс. Сякаш спореха.

— Ако човек няма смелостта да предприеме крайна стъпка, тогава аз не мога да не поставя под въпрос ангажимента му — казваше пронизителният носов глас на Кромуел.

— Вярвам, че не моят ангажимент е поставен под въпрос — отвърна Катон с равен, почти развеселен глас, сякаш подобна представа будеше смях.

— Ще гласуваш ли за свалянето на краля? — запита Кромуел. Фийби се вслуша напрегнато, за да улови отговора на Катон.

— Тази стъпка не може да се предприеме лекомислено — отвърна той след минута. — Ние налагаме мир според нашите условия. Не виждам причина да правим нещо повече.

— Мислиш ли, че кралят ще склони на подобно споразумение? Въпросът дойде от генерал Феърфакс и предизвика реакцията на слушателите.

— Мисля, че трябва да предположим това. — Отговорът на Катон бе твърд и се извиси ясно над глъчката. — Не влязох в тази война, за да установявам република.

— Но войната те надви — заяви Кромуел. — Тя вече не е упражнение за благородници, за да убедим негово суверенно величество да зачита желанията на поданиците си. — Тонът му бе горчив и ироничен. — Това е битка за правото да се управлява Англия. И аз казвам, че народното управление трябва да вземе връх.

— Искаш твърде много от мене, Оливър — каза Катон пак така равно и твърдо, както преди. — Но сигурно можем да имаме различия относно крайния изход и без да се обвиняваме взаимно в нелоялност.

— Да, прав си, Катон — намеси се разгорещено Феърфакс. — Оливър, глупаво е да се караш с приятелите си.

— Не съм казвал нищо за нелоялност — заяви Кромуел. — Само говорех за неспазване на ангажимента. Но ти си прав, много рано е да говорим за такива неща. Нека първо да победим.

Тези думи бяха посрещнати с приветствени възгласи, тропане на крака и одобрително чукане на чаши. Фийби задряма.

Събуди се в тъмното, дочувайки през сън дишането на спящи хора, хъркания, шумолене на слама под телата на спящите. За миг загуби ориентация, после почувства една ръка на гърба си и си спомни.

— Катон? — изшептя едва чуто.

Вместо отговор той я целуна по тила. Тя лежеше по корем, ризата й се бе усукала около кръста, и го усещаше легнал зад нея, чувстваше пулсиращата му ерекция, опряна до седалището й. Протегна сладострастно ръце над главата си, докато тялото й се събуждаше и по кожата й започваха да пробягват тръпки.

Той пъхна ръка между бедрата й и започна да я гали, докато тя се отвори за него, гореща и влажна от възбуда. Той спусна ръка под нея, повдигна седалището й и проникна в нея с един силен тласък. Лежеше изтегнат зад гърба й, притиснал се до нея, и двамата се движеха заедно в дълги, бавни тласъци, които я изпълваха цялата. Зъбите му се впиваха лекичко в тила й, в плешките й, а свободната му ръка си играеше с гърдите й.

Фийби зарови лице във възглавницата, за да сподави стоновете на удоволствие, които се надигаха в гърлото й. Съзнанието, че наоколо им в тъмнината има спящи мъже, като че ли увеличаваше възбудата й. Сякаш това, което правеха на този тесен одър, бе забранено, опасно, сякаш вече не беше законният брачен акт. Тя не можеше да се движи, можеше само леко да се извива, бе пленена от тялото над нейното, притисната до дюшека, можеше само да се прелива във вълните на насладата, които я заливаха с нарастваща сила.

Вълните като че ли започваха дълбоко, дълбоко в корема й, в самия център на нейното същество, и се простираха във все по-разширяващи се кръгове, които поглъщаха всеки инч от нея. Тялото й се изпъваше, стягаше се, овладяно за миг от изключителното усещане, после всичко експлодираше и се разпадаше и тя хапеше възглавницата, за да заглуши непреодолимите охкания и викове на нечленоразделно удоволствие, които сякаш нямаха край.

Катон притисна силно седалището й към себе си, а ръката, която галеше гърдите й, обхвана тила й и се вплете в разкошната й гъста коса, когато собствената му кулминация запулсира дълбоко в него. Притисна устни към тила й, вкусвайки солта по кожата й, вдъхвайки аромата й, който винаги му напомняше за ванилия. Сякаш никога преди не бе притежавал жена така изцяло, както сега притежаваше Фийби в този тъмен таван, пълен със спящи мъже.

Спяха ли наистина? Мисълта, че може би някой лежи тихо и подслушва заглушените звуци на тяхното любене, упражняваше върху него странен и главозамайващ ефект. Сякаш увеличаваше силата на оргазма му и докато се спускаше от висините на насладата обратно на земята, той се запита какво ли става с него. Той, който никога не губеше самообладание и никога не би си позволил да се саморазкрива, бе открил нещо изключително приятно и възбуждащо в тъмната, непозволена природа на това потайно действие.

Отпускането дойде бавно, той легна до нея и я прегърна. Тя се притисна към него и сви колене; двамата лежаха плътно прегърнати на тясното легло. Пръстите му още бяха вплетени в косата й, а другата му ръка обгръщаше кръста й.