Стивън Бруст
Йенди (9)

8.

„Аз ще остана да почистя кръвта“.

Тъжно е, но е истина, че е строго ограничен броят на случаите, в които събуждането с мисълта „Ей, ама аз съм жив!“ е наистина възхитително. Все още не бях стигнал до границата, поради което реагирах, както се полага, след което последва: „Вийра, колко ме боли“.

Хълбокът ми, където ме беше поразил мечът, пареше, а зоната около бъбрека ми, където любовницата ми беше забила камата си, сърбеше, гореше и болеше. Простенах. След което долових гласовете извън стаята и може би малко по-нататък по коридора.

Ръката ми беше около рамото на Коути, а нейната глава бе на гърдите ми. Усещането беше приятно, но гласовете събудиха любопитството ми. Измъкнах се много внимателно, без да я събудя. Облякох се тихо, като се постарах нищо да не издаде звук.

Междувременно гласовете станаха по-силни. След като се снаряжих и се почувствах сигурен и много опасен, открехнах вратата и познах гласа на Алийра, въпреки че все още не можех да различа думите. Тъмните каменни стени на коридора ме поздравиха; въздухът беше студен и влажен, а коридорът — висок и широк. Спомних си за първата си визита в Дзур планина и потръпнах. Тръгнах към гласовете. Познах втория — беше на Мороулан. Той тъкмо казваше:

— … може би е вярно, но едва ли е наша работа.

— Не било наша работа? А чия е тогава? Аз… ето на! Видя ли? Събуди един от пациентите ни.

— Толкова по-добре — контрира Мороулан и ми кимна. — Защото ти изчерпи всичкото ми търпение!

Помещението беше дълго, мрачно и пълно с книги. Имаше няколко стола, всички облечени с черна кожа, но бяха празни. Мороулан и Алийра стояха един срещу друг. Ръцете на Мороулан бяха скръстени на гърдите му; ръцете на Алийра бяха на кръста й. Когато се обърна към мен, забелязах, че очите й, обикновено зелени, са станали сини. Това е толкова опасен знак, колкото набъбването на израстъците по врата на дракон. Седнах на един стол да пооблекча малко болката. Това, което се вихреше тук, обещаваше да е добро.

Алийра изсумтя на коментара на Мороулан и му върна:

— Ха! Твоя е вината, ако не можеш да съзреш очевидното. Какво става, не ти ли се струва достатъчно коварно?

— Ако имаше нещо за съзиране — парира той, — несъмнено щях да го съзра много преди тебе.

Алийра усили атаката.

— Ако имаше чувство за чест колкото една текла, щеше да го съзреш толкова ясно, колкото и аз.

— А пък ти ако имаше зрението на една текла, щеше да можеш да съзреш какво ни засяга и какво — не.

Това принуди Алийра да парира.

— Как може да не ни засяга? Един дракон е дракон, и е дракон, само че тази се оказва, че е джерег. И аз искам да разбера защо, както би трябвало да искаш и ти.

Мороулан кимна към мен.

— А случайно да познаваш помощника на Влад, Крейгар? Той е също толкова дракон…

Тя отново изсумтя.

— Оная змия? Той беше изхвърлен от дома, както знаеш много добре.

— Може би така е било и с…

— Ако е така — почти викна тя, — ще го разберем, а след това — и защо.

— Защо просто не я попиташ?

— Никога няма да ми каже, знаеш го. Тя няма дори да признае, че е дракон, камо ли да…

Мороулан изсумтя и пробва лъжлив маньовър, с думите:

— Много добре знаеш, че единственият ти интерес в това е да намериш някоя друга, която да стане Наследничка.

— Е, и какво? Какво общо имат моите мотиви с…

— Алийра! — изведнъж извика Мороулан. — Може би трябва да попитаме Сетра.

Тя спря и килна глава на една страна.

— Да. Чудесна идея. Защо не? Може би тя ще успее да налее малко ум в главата ти.

Той пропусна обидата.

— Тогава да идем при нея. — Обърна се към мен. — Ще се върнем скоро.

— Хубаво — отвърнах. — Аз ще остана да почистя кръвта.

— Какво?

— Все едно.

Изчезнаха. Надигнах се с мъка и закретах към стаята на Кау… на Коути. Коути. Оставих името да се превърти в главата ми. КОУ-ти. Коууути. Коути. Хубаво източняшко име. Посегнах да отворя вратата, спрях и леко почуках.

— Кой е? — чу се отвътре.

— Жертвата ти.

— Коя точно?

— Мноого смешно.

— Влизай — покани ме тя. — Но на твой риск.

Пъхнах се вътре.

— Добро утро.

— Мммм.

— Снощи май не ме уби.

— О, и още как! Шест пъти. Но обърках бройката и те пресъживих седем.

Приседнах на леглото до нея. Още не се беше облякла. Устата ми беше пресъхнала.

— О! Забравил съм.

— Само че и ти можеше да ме убиеш, нали? — Гласът й изведнъж стана сериозен.

— Да — отвърнах замислено. — Но ти знаеше, че няма да го направя. Аз не го знаех за теб.

— Ще го запомня. — Засмя се леко. Този смях, заедно със свиването на раменете, го прибавих в списъка на нещата, които ми се искаше да ги прави по-често. Свещта запращя, затова зашарих пипнешком наоколо, докато намеря още няколко, и ги запалих всички с недогорялото парче. Върнах се на леглото и леко я потупах по бедрото. Тя се отдръпна към стената и се излегнах по гръб. Коути сложи ръка на гърдите ми.

Няколко минути блажена тишина, след което казах:

— Току-що чух много интересен разговор.

— Така ли?

— Засягаше партньорката ти.

Тя се напрегна.

— И какво по-точно?

Описах разговора. Тя се отдръпна от мен, отпусна се на ръката си и ме гледаше, докато говорех. Слушаше ме навъсено. Така също изглеждаше красива.

Привърших разказа и попитах:

— Наистина ли е Господарка на дракони?

Коути поклати глава.

— Тайната не е моя, че да я казвам.

— Добре. Изглеждаш притеснена.

Тя се усмихна и отново сложи ръка на гърдите ми.

— За убиец сте твърде чувствителен, лорд Талтош.

— Първо, не съм убиец — твърде много слухове си слушала за мен. Второ, същото се отнася за теб, в двойна степен. И трето, това „лорд Талтош“ не е ли малко неуместно, предвид обстоятелствата?

Тя се изкикоти.

— Както желаеш, Влад. Владимир. — Повтори го, бавно. — Владимир. ВЛА-ди-мийр. Влааадимийр. Владимир. Харесва ми. Хубаво източняшко име.

— Майната му. Я ми помогни с този проклет елек. И внимавай да не се набодеш…

 

 

Малко по-късно, докато бяхме увлечени в сериозно гушкане, казах:

— Знаеш ли, Мороулан и Алийра се канят да проучат партьорката ти.

— Ммммм. Нищо няма да научат.

— Не бъди толкова сигурна, Коути. Те често са ме изненадвали.

Тя цъкна с език.

— Не се оставяй да те изненадват, Владимир.

Изсумтях и премълчах няколко забележки.

— Говоря сериозно. Решили са да открият нещо. Не си длъжна да ми казваш какво е, но трябва да помислиш. Държиш ли връзка с нея?

— Разбира се.

— Тогава я предупреди.

— Защо те интересува?

— А? Не знам. Джерегите са джереги, предполагам затова. Вие вече не сте заплаха за мен и не виждам защо трябва да се бъркат. Или Алийра, по-точно. Мороулан също не вижда защо.

— Мммм.

Свих рамене, при което главицата й подскочи на гърдите ми. Тя се изкикоти, което ме удиви и зарадва безкрайно. Срещали ли сте някога убиец, който се кикоти? Абсурдността на цялата ситуация беше…

Реших, че трябва да се разкарвам. Надигнах се и я избутах.

— Отивам да потърся домакините ни и да видя с какво се занимават в момента.

— Адски досаден си, любими. Какво всъщност те притеснява?

— Как ме нарече?

Тя също се надигна и нощницата се смъкна до кръста й. Изгледа ме сърдито.

— Я недей да ми се размекваш, източняшки убиец такъв!

— Как ме нарече?

— Източняшки убиец.

— Да, скъпа, и ти също. Имам предвид преди това.

— Владимир.

— О, Порта на смъртта! Разкарвам се оттук. — Облякох се бързо и излязох в коридора, като приложих цялата си воля да не се обърна да я погледна. Върнах се в стаята си и пазейки ранения си хълбок, се сринах в леглото. Лойош ме сдъвка добре (буквално), че съм го оставил. След това се свързах с Крейгар.

„Какво ново?“ — попитах.

„Имам малко информация за гвардейците — оттеглили са се не само от района, където стана работата, изоставили са цялата зона. Махнали са се“.

„Страхотно. Добре, това, че ги няма, ме радва, но се чудя какво означава. Някакви идеи?“

„Не“.

„Окей. Искам да се опиташ да ми разбереш нещо“.

„Готово. Какво?“

„Всичко, което можеш, за Меча на джерег“.

„Това някаква шега ли е?“

„Смяташ ли, че е възможно?“

„Чудесно. Ще се върна след стотина години. Влад, как мога да…“

„Била е някога Господарка на дракони. Това трябва да те улесни. Вероятно е прогонена“.

„Чудесно. Някой лиорн ли да се опитам да купя, или Господар на дракони?“

„С лиорн ще е по-безопасно, но драконът е по-вероятно да помогне“.

„Беше сарказъм“.

„Знам. Моето не е“.

Той въздъхна телепатично. „Ще видя какво мога да направя. Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво го правим това?“

Тук беше тънкостта. Не можех да му кажа, че шефът му се е заплеснал по собствения си екзекутор. „Абе — казах му, — сигурен съм, че ще се сетиш, щом започнеш да работиш по въпроса“.

Мълчание, след което… „Аха. Искаш да разбереш дали има нещо тъмно в изгонването й, за да можеш да я очистиш и да я накараш да ти дължи услуга, и после да я обърнеш срещу Ларис, Нали? Не е зле“.

Хм. Никак не беше зле. „Умно“, отвърнах му. Наистина беше умно. Заслужаваше бонус, ако се получеше. „Е, залавяй се“. Прекъснах контакта и се изпружих на леглото. След всичко това наистина трябваше да поспя. И освен това трябваше да овладея чувствата си.

 

 

Първото, което забелязах, след като се събудих, беше, че хълбокът и гърбът не ме болят толкова. Освен това се чувствах доста освежен. Поизтягах се няколко минути, като се наслаждавах на лежачката, след което станах насила. Чувствах се освежен, но и мръсен от това, че бях спал с дрехите. Съблякох се, намерих корито с вода в ъгъла, направих бързо заклинание да я стопля и се умих. Междувременно успях да избутам Коути от ума си, поне за малко, и да се съсредоточа върху същинския си проблем — Ларис.

Идеята на Крейгар никак не беше лоша, но зависеше от твърде много неща, които бяха извън контрола ми. Все пак си струваше да поровим. Струваше си също така да се поровим над въпроса защо Гвардията на феникс бе избрала точно този момент да си тръгне. Как можеше да го е уредил това? Откъде бяха дошли заповедите?

Щракнах с пръсти и в окото ми влезе сапунена вода. На този въпрос поне можех да получа отговор. Съсредоточих се върху един цалмот, който работеше за Мороулан и ми беше пряко подчинен.

„Кой е?“ — попита Фентор.

„Влад“.

„О! Да, милорд?“

„Трябва ни малко информация…“ Обясних какво ме интересува и той се съгласи да провери. Прекъснах контакта и побъбрих с Лойош, докато довърша банята си. Погледнах с отвращение мръсните си дрехи, свих рамене и почнах да ги навличам.

„Провери дрешника, шефе“.

„А?“

Но го послушах и се усмихнах. Алийра беше предвидила и това. Навлякох щастлив чистички дрехи и излязох в коридора с Лойош, кацнал на дясното ми рамо. Май започвах да се оправям. Добре. Отидох до библиотеката, заварих я празна и се качих по стълбите, водещи към трапезарията и няколкото дневни.

Следващото, както реших, беше да видя дали ще мога да събера малко повече сведения от онзи, който бе предупредил Крейгар за покушението. Самият факт, че изобщо го бяхме научили от него, беше много добър знак. Най-големият ми проблем все още беше липсата на информация, а това можеше да означава, че започваме да го решаваме. Помислих да се свържа с Крейгар и да му кажа да поработи малко повече върху това, но се отказах. Както се казва, щом някой стои на твоята страна, не му дърпай ръката с меча, докато го прави.

Мороулан и Алийра ги намерих в първата дневна, в която надникнах, със Сетра. Сетра Лавоуд: висока, бледа, немряща и смътно вампирска. Чувал бях, че възрастта й е някъде между десет и двайсет хиляди години, което представлява значителна част от възрастта на самата Империя. Обличаше се и се обкръжаваше с черно, цвета на магьосничеството. Живееше в Дзур планина; може би самата тя беше Дзур планина, тъй като не съществуват хроники за време, когато тя или някой от семейството й да не е живял тук. Дзур планина е загадка сама по себе си и не е нещо, което може да се проумее от такъв като мен. Същото може да се каже и за Сетра.

Физически притежаваше високите скули и тънките черти на дома на Дракона. Дръпнатите й очи и необичайно изострените й уши можеше да подсетят човек за Господарите на дзур. Имаше слухове, че самата тя е наполовина дзур, но не им вярвах.

За Сетра, в много по-голяма степен, отколкото за повечето драгари, продължителността на живота на един източняк е колкото едно мигване на окото. Може би затова беше толкова търпелива към мен. (Търпимостта на Мороулан се дължеше на това, че беше живял сред източняци много години през младостта си, по време на Междуцарствието. Търпимостта на Алийра никога не съм я разбирал; подозирам, че е само от учтивост към Мороулан.) Повечето драгари бяха слушали за Сетра Лавоуд, но малцина я бяха срещали на живо. Периодично я смятаха за героиня и е била някога Главнокомандващ на Империята (когато все още е била жива), и Старша на лавоудите (когато все още са били лавоуди). В други времена, както в настоящето, я смятаха за зла магесница и стръв за Господарите на дзур. Периодично по някой новооперен герой се качваше на Планината, за да я унищожи. Тя ги превръщаше в джегала или в джереги и ги отпъждаше кой откъдето е дошъл. Веднъж й казах, че това не решава въпроса, но тя само ми се усмихна.

На кръста си носеше камата-меч, наречена Ледоплам, която в известен смисъл беше подръчната Дзур планина или нещо такова. Не зная достатъчно, за да ви обясня по-точно, и отбягвам да мисля за това, понеже се изнервям.

Поклоних се на всеки поотделно и казах:

— Благодаря ти за подслона, Сетра.

— Изобщо не ме затрудняваш, Влад — отвърна тя. — Компанията ти ми е приятна. Радвам се, че те виждам съживен.

— И аз. — Седнах и ги попитах: — Можете ли вие, великолепни образци на Драконството, да ми кажете за Гвардията на феникс?

Мороулан вдигна вежди.

— Какво искаш да знаеш? Да не би да те е обзело желание да се включиш?

— Бих ли могъл?

— Боя се — отвърна той, — че твоят вид ще ти попречи.

— Но не и моят дом?

Той ме погледна изненадано, после погледна Алийра.

— Един джерег може да се включи, ако поиска — каза тя. — Мисля, че е имало от тях, не от тия, дето са в бизнеса ви, предполагам, но някои, които са си купили титли в джерег, вместо да стоят бездомни.

Кимнах.

— Значи не са само дракони, а? Точно за това се чудех.

— О, не — отвърна Алийра. — Повечето са дракони, защото всички дракони трябва да служат периодично, но в Гвардията има и от всички други домове — освен атира, които никога не са се интересували, и феникс, тъй като са в недостиг.

— Да предположим, че служи някой полковник от някоя армия на Господари на дракони. Ще си остане ли полковник в Гвардията?

— Не — каза Сетра. — Рангът в гвардията няма нищо общо с всякакъв друг ранг. Офицери от частни армии често служат под командата на свои оръженосци.

— Разбирам. Това не създава ли проблеми?

— Не — рече Алийра.

— Защо е този интерес? — попита Сетра.

— Притеснен съм от факта, че гвардейците, които налагаха Имперския едикт, напуснаха в най-подходящия момент, за да ме заковат нашите приятелки. Не мога да повярвам, че е съвпадение.

Те се спогледаха.

— Не виждам как би могло да стане — каза Сетра.

— Чие решение трябва да е било? На Императрицата? Или на командира на гвардията?

— Изпрати ги Императрицата; тя е трябвало да заповяда и изтеглянето — каза Алийра. Мороулан кимна.

— Добре. Не допускам, че може съзнателно да се е замесила в това, нали? — Тримата поклатиха глави. — Тогава дали има някой, който е могъл да й подхвърли, че „сега моментът е подходящ“, и да е сигурен, че тя ще реагира веднага?

Сетра и Алийра погледнаха Мороулан, който навестяваше имперския двор по-често от тях. Пръстите му забарабаниха по облегалката на стола.

— Разправят — заговори той, — че любовникът й бил източняк. Никога не съм го виждал, но той би могъл да има такова влияние. След това са съветниците й, но честно казано, тя рядко ги слуша. Вярвам, че се вслушва сериозно в мен, но може и да се заблуждавам. И във всеки случай не съм й го предлагал аз. Обръща внимание и на Сетра Младшата, но Сетра не я интересува нищо друго освен плановете й за нашествие на Изток.

Сетра Лавоуд кимна.

— Хубаво е да има амбиция момичето. Сетра Младшата е единствената ми чирачка, която никога не се е опитвала да ме убие.

Обърнах се отново към Мороулан.

— Още някой можеш ли да измислиш?

— В момента не.

— Е, добре. Какво друго? Лъжливо писмо, да речем? Направете това и това веднага, подпис еди-кой си?

— Че кой ще й праща писмо, вместо да се свърже псионично с нея? — каза Мороулан.

— Ами, някой, с когото не говори често. Трябва да е много трудно да се свържеш пряко с нея, тъй че…

— Не е — каза Алийра и ме погледна учудено.

— Не е ли?

— Разбира се, че не е. Всеки гражданин може да се свърже със Зерайка по връзката си. Не го ли знаеш?

— Не… но в такъв случай би трябвало всеки миг да й досаждат хиляди…

— Едва ли — отвърна тя. — Ако Императрицата реши, че са й загубили времето, унищожава лицето. По тази причина контактът е доста ограничен.

— О… баща ми така и не е намерил за нужно да ми го спомене. Предполагам, че се е боял да не го направя. Все едно, още не разбирам кой би могъл да я убеди и я е убедил да оттегли войската. Мороулан, теб те уважават в двора. Би ли се опитал да го разбереш?

— Не — отвърна Мороулан. — Вече ти обясних, не желая да имам нищо общо с една джерегска война, пряко или косвено.

— Аха. Добре. — Останах доволен, щом забелязах с какво отвращение го изгледа Алийра. Точно в този момент ми хрумна, че най-лесното би било да се предизвика нещо истинско, което да накара Императрицата да изтегли бойците. Какво би могло да бъде? Граждански безредици? Заплаха от някакво нашествие?

„Крейгар“.

„Да, Влад“.

„Виж дали не е станало нещо из града, което да е наложило намесата на Гвардията“.

„Добра идея, шефе“.

„Нали за това си плащам заплатата“.

После се свързах с Фентор и го накарах да провери за всички възможни външни заплахи. С малко късмет до ден-два щях да го разбера. Отново насочих вниманието си към тримата. Алийра и Сетра се бяха увлекли в поредния си задълбочен дебат.

— Определено — тъкмо казваше Сетра. — И мен ако питате, да я оставим.

Алийра се намръщи.

— Но ние едва сме стъпили на краката си, Сетра. Не можем да си позволим да тръгнем на Изток с хиляди бойци, преди да сме уверени, че Империята е стабилна.

— За какво става въпрос? — попитах аз.

— Ти възбуди един стар спор, Влад — обясни Мороулан. — Алийра се противопоставя Сетра Младшата да тръгне да завладява Изтока, преди Империята да се е стабилизирала. Сетра Младшата смята, че точно това ще я стабилизира, а нашата Сетра — той кимна към нея — смята, също като мен, че щом Сетра — другата де — иска да го направи, защо не? Какво лошо има в това? Ще ни изтласкат отново след някакви си петстотин-хиляда години. Нали точно затова Кийрон Завоевателя ги остави там — за да има с кого да се бием от време на време, вместо да се разкъсваме помежду си.

Много неща можех да му отвърна, но си замълчах.

— Точно това е въпросът — каза Алийра. — Ако изцедим много ресурси, какво ще стане, ако се появи някой истински враг? Източняците в момента не са заплаха за нас…

— Какъв истински враг? — каза Сетра. — Няма никакъв…

Станах и ги оставих да си спорят. В края на краищата това нямаше нищо общо с мен.