Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Yendi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. — Добавяне

4.

„Очакваш, че няма да си на разположение?“

Град Адриланка е разположен по южното крайбрежие на империята Драгара. През повечето време от съществуването си е представлявал среден по големина пристанищен град и е станал столицата на Империята, когато град Драгара се превърнал в бълбукащо море от хаос, в същия ден преди около четиристотин години, когато Ейдрон за малко щял да узурпира трона.

Адриланка е стар колкото Империята. Същинското му начало е от едно петно, което наскоро (според драгарските мерки) се превърнало в крайъгълния камък на новия Имперски дворец. Точно на това място преди хиляди поколения Кийрон Завоевателя се срещнал с шаманите и им заявил, че могат да побегнат накъдето си щат, но той със своята Армия на Всите племена ще стои тук и ще дочака „Източните дяволи“. Оттам той поел по една дълга пътека, свършваща над едни високи канари над морето. Казано е от онези, чиято работа е да казват разни неща, че стоял там, без да помръдне, в продължение на пет дни (откъдето идва и петдневната драгарска неделя), очаквайки пристигането на племето на Орка, което обещало подкрепления, докато Източната армия се приближавала.

Мястото се наричало Кийронов страж до Междуцарствието, когато магиите, пазещи тази част от урвата да не рухне в морето, взели, че рухнали. Това винаги ми се е струвало смешно.

Между другото за онези от вас, които проявяват интерес към историята, орките накрая пристигнали — навреме. Като бойци по суша се оказали съвсем безполезни, но Кийрон все едно спечелил битката и с това укрепил основите на Империята на Драгара.

Какъв позор.

Пътеката, по която минал, все още се нарича „Пътя Кийрон“ и сега води от новия Имперски дворец през центъра на града, покрай пристанището и най-накрая свършва съвсем безцеремонно някъде в подножията на запад от града. В някакъв така и неуточнен участък Пътя Кийрон изведнъж става Пътя Долен Кийрон и преминава през няколко „не много приятни“ квартала. На една от тези отсечки се намира ресторантът, който притежаваше баща ми — и където бе събрал скромното състояние, което след това профука, за да купи титла в джерег. В резултат на това сега съм гражданин на Империята, тъй че винаги мога да разбера колко е часът.

Когато стигнах до възрастта, в която реших да ми се плаща за онова, дето бездруго правех (да пердаша драгарски задници), първият ми шеф, Нийлар, работеше от един малък дюкян на Долен Кийрон. Дюкянът уж продаваше наркотици, халюциногени и други магьоснически стоки. Същинският му бизнес всъщност беше почти непрекъснато въртящата се игра на шарийба, която странно защо все забравяше да регистрира пред имперските данъчни. Нийлар ме обучи на системата за разплащане с Гвардията на феникс (тъй като повечето от тях са всъщност дракони, не можеш да им бутнеш рушвет за нещо по-важно, но си падат по комара повече от всички други и не обичат да плащат данъци като повечето останали), как да си уреждаш отношенията с организацията, как да си криеш дохода от имперските бирници и още на стотина дребни подробности.

Когато отнех този район от Тагичатн, Нийлар изведнъж заработи за мен. Беше единственият, който сам дойде да ми плати първата неделя, когато завъртях района. По-късно заряза бизнеса с наркотици и разшири хазарта с игра на камъчетата с’янг. После уреди един бардак на горния етаж. Общо взето, мястото ми носеше най-високия редовен доход. Доколкото знам, досега не му беше хрумвало да ми отреже дяла.

 

 

Стоях до Крейгар сред овъглените руини на сградата. Тялото на Нийлар лежеше пред мен. Не огънят го беше убил — черепът му беше разбит. Лойош ме близна по лявото ухо.

След дълга пауза промълвих:

— Приготви десет хиляди златни за вдовицата му.

— Да пратя ли някой да й съобщи? — попита Крейгар.

— Не. — Въздъхнах. — Ще й го кажа лично.

 

 

Малко по-късно, в кантората, Крейгар каза:

— Двамата му бодигардове също са били вътре. Единият може да се пресъживи.

— Направи го. И намери семейството на другия. Погрижи се да им се плати добре.

— Окей. Сега какво?

— Мамка му! Сега какво? Тоя разход почти ме изцеди. Най-големия ми източник на доход го няма. Ако някой ми донесе главата на Ларис точно в този момент, няма да мога да му платя. Ако пресъживяването не стане и се наложи да платим на семейството на момчето, това ще ме довърши.

— До два дни ще имаме повече.

— Страхотно. Колко ще продължи това?

Той сви рамене. Извъртях стола и метнах един нож по мишената.

— Вийра проклета, тоя Ларис е адски добър, Крейгар. Направи само един удар, преди още да съм се задвижил — и ме осакати с него. И знаеш ли как е могъл да го направи? Ще се обзаложа, че знае за всеки петак, който изкарвам, откъде го изкарвам и как го харча. Ще се обзаложа, че има списък на всички, които работят за мен, силата и слабостта на всеки. Ако успеем да се измъкнем от това, ще си изградя най-добрата шпионска мрежа, която е виждала някога тази организация. Не ми пука, дори това да ме направи последния въшльо, Вийра проклета.

Крейгар сви рамене.

— Стига да се измъкнем.

— Да.

— Мислиш ли, че можеш сам да му излезеш, шефе?

— Може би — признах. — Стига да има време. За това обаче трябва да изчакам, докато получа донесенията. И ще отнеме поне една неделя, може би три, докато го подготвя.

Крейгар кимна.

— Междувременно ще трябва да печелим.

Премислих няколко неща.

— Е, добре. Има нещо, което може да свърши работа с набирането на пари. Исках да го държа в резерв, но изглежда, няма да мога.

— И какво е то, шефе?

Поклатих глава.

— Ти дръж нещата тук. Ако възникне тревога, свържи се с мен.

— Разбрано.

Отворих долното ляво чекмедже на бюрото си, порових в него и извадих една много полезна омагьосана кама. Надрасках груб кръг на пода и направих няколко знака в него. После пристъпих в средата.

— Що ги правиш всички тия рисунки, шефе? Няма нужда да…

— Помага, Крейгар. До скоро.

Привлякох връзката си с Глобуса, озовах се насред двора на замъка на Мороулан и ми прилоша. Избягвах да поглеждам надолу, защото гледката на земята на една миля под мен изобщо нямаше да помогне. Зяпнах точно към грамадната двойна порта, на около четиридесет крачки от мен, докато чувството, че всеки момент ще повърна, не позаглъхна.

Отидох до портата. Вървенето по двора на Мороулан е все едно, че стъпваш по шисти, само дето ботушите ти не издават никакъв звук, което отначало е притесняващо, докато не му свикнеш. Когато се озовах на около пет крачки, крилата се разтвориха широко и пред мен се възправи лейди Тилдра, с топла усмивка на лицето.

— Лорд Талтош — посрещна ме тя, — за нас е истинско удоволствие да ви видим, както винаги. Надявам се, че този път ще поостанете при нас поне за няколко дни. Толкова рядко ви виждаме.

Поклоних й се.

— Благодаря ви, лейди. Боя се, че ще е за кратко. Къде мога да намеря Мороулан?

— Лорд Мороулан е в библиотеката си, милорд. Убедена съм, че ще се зарадва да ви види, като всички останали тук.

— Благодаря. Сам ще се оправя.

— Както желаете, милорд.

С нея винаги беше така. И при това те кара да му повярваш на всичко това.

Както ми каза, намерих Мороулан в библиотеката. Седеше с разтворена на масата пред него книга и държеше стъклена тръбичка, висяща на конец над черна свещ. Като чу, че влизам, вдигна глава и остави тръбичката.

— Това е вещерство — казах му. — Зарежи. Източняците правят вещерство; драгарите правят магьосничество. — Подуших въздуха. — Освен това използваш босилек. Трябва да се използва розмарин.

— Аз бях завършен вещер триста години преди да се родиш, Влад.

Изсумтях.

— Все пак трябва да използваш розмарин.

— Текстът не го уточнява. Беше много лошо изгорял.

Кимнах.

— Къде се опитваше да погледнеш?

— Зад ъгъла. Просто експеримент. Но седни, моля те. С какво мога да ти помогна?

Седнах в едно обемисто кресло, обшито с черна кожа. Намерих къс хартия и перо на масата до него. Взех ги и започнах да пиша. През това време Лойош прелетя на рамото на Мороулан и той послушно го почеса по главата. Лойош го прие милостиво и се върна. Подадох листчето на Мороулан и той го погледна.

— Три имена. Не познавам нито един от тези хора.

— Всички са джереги — казах. — Крейгар трябва да може да те свърже с всеки от тях.

— Защо?

— И тримата са добри в сигурността.

— Искаш да ти наема помощник ли?

— Не точно. Може да поискаш да избереш някой от тях, след като престана да бъда на разположение.

— Очакваш, че няма да си на разположение?

— Образно казано. Очаквам да съм мъртъв.

Очите му се присвиха.

— Какво?

— По-ясно не мога да го кажа. Очаквам скоро да съм мъртъв.

— Защо?

— По-слабият съм. Един точи зъби за района ми, а аз не смятам да му го давам. Мисля, че ще може да ме спипа, а това значи, че ще съм мъртъв.

Мороулан ме изгледа.

— Защо смяташ, че ще може да те „спипа“?

— Има повече ресурси от мен.

— „Ресурси“?

— Пари.

— О! Осветли ме, моля те, Влад. Колко пари отиват за нещо такова?

— А? Ммм. Бих казал, около пет хиляди злато… всяка неделя, докато продължи.

— Разбирам. И колко може да продължи?

— А, три-четири месеца обикновено. Понякога шест. Девет месеца са дълъг срок, а година е прекалено.

— Разбирам. Предполагам, че тази визита не е заобиколен път за набиране на фондове.

Престорих се на изненадан.

— Мороулан! Разбира се, че не! Да моля един дракон да подкрепи джерегска война? Не бих си го помислил дори.

— Добре — отвърна той.

— Е, мисля, че за това дойдох. Време е да се връщам.

— Да. Е, желая ти успех. Може пак да се видим някой ден.

— Може би.

Поклоних се и си тръгнах. Продължих надолу по стълбите, по дългия коридор и към входната врата. Лейди Тилдра ми се усмихна, когато я подминах, и рече:

— Извинете, лорд Талтош.

Спрях и се обърнах.

— Да?

— Мисля, че забравихте нещо.

Държеше голяма кесия. Усмихнах се.

— О, да. Благодаря ви. Нямаше да ми е приятно, ако я забравех.

— Надявам се скоро отново да се видим, милорд.

— Почти си мисля, че ще се видим, лейди Тилдра. — Поклоних й се и се върнах на двора за телепорт.

Пристигнах на улицата пред кантората и бързо влязох. Щом се озовах в кабинета, ревнах за Крейгар. После изсипах златото на бюрото и бързо почнах да го броя.

— Свещена му майка, Влад? Какво направи? Драконовия трезор ли си задигнал?

— Само част от него, приятел — казах, след като приключих с броенето. — Да речем, към двайсет хиляди империала.

Той поклати глава.

— Не знам как си го направил, шефе, но ми харесва. Повярвай ми, харесва ми.

— Хубаво. Сега ми помогни да измисля как да го похарча.

 

 

Същата вечер Крейгар се свърза със седем „мускула“ и убеди петима от тях да дойдат да работят за мен, докато траят нещата. Аз през това време се свързах с Темек.

„Какво има, шефе? Тъкмо започваме да…“

„Не ме интересува. Какво имате дотук?“

„А? Не е много“.

„Немногото го зарежи. Имате ли поне едно място? Едно име?“

„Ами, има един много известен бардак на Бижутерска и Пристанищна“.

„Къде точно?“

„Северозападния ъгъл, над хана «Дивия ястреб»“.

„Той и хана ли държи?“

„Не знам“.

„Окей. Благодаря. Продължавайте“.

Когато Крейгар се свърза да ми съобщи, че е наел втория, му казах:

— Отдъхни малко. Хвани Нарвейн. Кажи му да спре каквото прави — в момента помага на Темек — и най-напред да омете втория етаж на хана „Дивия ястреб“, на Бижутерска и Пристанищна. Само втория етаж. Ясно?

— Ясно, шефе! Почваме, а?

— Можеш да заложиш бонуса си, че почваме. Действай.

Взех лист хартия и почнах да драскам. Да видим… за да опазя всеки от бизнесите си срещу пряка магическа атака за два месеца ще струва… хм. Тогава за един месец. Да. Това ще ми остави достатъчно, за да оперирам. Добре. Сега, ако мога и да…

„Престани, шефе“.

„Ъ? Какво да престана, Лойош?“

„Да си подсвиркваш“.

„Извинявай“.

 

 

Да гръмнеш бизнеса на врага си не е обичайно за една джерегска война. Първо, защото е скъпо, второ — набива се на очи, а и двете неща не са хубави. Но Ларис се беше надявал, че ще ме разкара с един добър удар. Отговорът ми бе да му покажа, че не само не съм свален, но дори не съм пострадал. Това беше лъжа, но трябваше да го откаже от бъдещи глупости.

На другата заран Нарвейн докладва, че е изпипал работата. Получи си хубавия бонус за труда и заповед да се скатае за малко. Срещнах се с новите катили и им възложих задачи, които се свеждаха до отбранителна дейност — да пазят това или онова място. Все още нямах достатъчно информация за операциите на Ларис, тъй че трябваше да защитя себе си.

Заранта мина общо взето кротко. Предполагам, че Ларис е преценявал положението си след снощните събития. Може би дори съжаляваше за цялата работа — но, разбира се, вече беше затънал много дълбоко, за да се оттегли.

Чудех се къде може да ме уязви сега.

Точно в един следобед пристигна магьосничка. Тикнах й петстотин златни в ръцете. Тя излезе на улицата, съсредоточи се за миг и си тръгна. Петстотин злато за работа за пет секунди. Толкова, че да ме накара да съжаля за избора на професията си. Почти.

След около час излязох с Върн и Мираф’н за охрана и посетих едно по едно всичките си места. Като че ли никой не ме забеляза. Добре. Надявах се нещата да продължат достатъчно кротко, докато Темек успее да събере прилично количество информация. Беше обезсърчително да се действа на сляпо.

Останалата част от деня мина нервно, но без да се случи нещо особено. Същото — и на другия ден, освен че различни магьоснички от Патрула на кучките дойдоха при всяко от заведенията ми и ги защитиха срещу магия. Пряка магия, имам предвид. Няма как да ги опазиш например, ако някой левитира петдесет, галона варел с керосин над една сграда, подпали го и го пусне. Но биячите, които бях наел, трябваше да могат да забележат нещо такова и може би дори да им остане време да предприемат нещо.

За същата цел хвърлих още злато, за да държа една магьосничка на дежурно повикване. Същинското й използване щеше да ми струва още, но по този начин бях подготвен.

Донесенията на Темек показваха, че и Ларис е предприел подобни мерки. От друга страна, късметът на Темек, изглежда, не работеше. Всички бяха стиснали уста. Накарах Мираф’н да му занесе кесия с хиляда империала, за да му помогне да поотвори някои от тези усти.

Другият ден, свършък, започна почти като предишните, но само докъм обяд. Тъкмо слушах новината, че бодигардът, убит, докато се мъчел да опази Нийлар, е пресъживен успешно, когато…

„Шефе!“

„Какво става, Темек?“

„Шефе, знаеш ли го оня лихвар, дето бачка на Северен Гаршош?“

„Да“.

„Спипали са го, докато е идвал при теб. Мъртъв е. Прилича на работа с брадва. Половината му глава липсва. Нося парите“.

„Мамка му!“

„Вярно, шефе“.

Казах го на Крейгар, докато се ругаех наум, че съм се издънил като последния тъпак. Просто не ми беше хрумнало, че Ларис ще посяга на хората, докато си правят доставките. Естествено, че знаеше кога се правят и откъде, но един от неписаните закони на джерег гласеше, че не крадем един от друг. Искам да кажа, никога не беше се случвало и съм готов да заложа какво ли не, че никога няма да се повтори.

Но това не значеше, че самите уредници са в безопасност. Никаква причина не съществуваше те да не бъдат „заковани“, а златото просто да се остави.

Тъкмо довършвах една хубава серия ругатни, когато осъзнах, че има да се вършат по-продуктивни неща. Не познавах никой от уредниците достатъчно добре, за да се свържа псионично, но…

— Крейгар! Мелестав! Върн! Мираф’н! Тук, бързо! Затварям кепенците и си сядам на дирника. Разделете си бизнесите, телепортирайте се до тях веднага и никой, който вече не е излязъл, да не си показва носа навън. По-късно ще осигуря защита за всеки от тях. Действай!

— Ъъ, шефе…

— Какво има, Мелестав?

— Не мога да телепортирам.

— По дяволите. Добре, Крейгар, покрий и неговото.

— Ясно, шефе.

Въздухът се завихри, от което ушите ми бръмнаха, и останахме двамата с Мелестав.

— Май имам още да уча за тоя бизнес, а?

Той се усмихна вяло.

— Май да, шефе.

Стигнаха навреме, изтърваха само един. Той също беше оставен мъртъв, но пресъживим. Златото, което носеше, почти покриваше пресъживяването.

Не губих повече време. Свързах се с Върн и Мираф’н и им казах веднага да се върнат при мен.

— Седнете. Така. В това торбе има три хиляди златни империала. Искам да разберете къде се канят да ликвидират Хнок — държи бардака малко по-нагоре по улицата. Разберете къде е убиецът и го оправете. Не знам дали сте вършили „работа“ преди и не ме интересува. Мисля, че ви бива за това. Ако не — кажете ми. Сигурно е само един. Ако са повече, оправете само един. Можете да използвате самия Х’нок за примамка, ако искате, но ви остава само един час до обичайния срок за доставката. След това вероятно ще станат подозрителни. Е, искате ли поръчката?

Спогледаха се и предполагам, че си казаха нещо псионично. Върн се обърна към мен и кимна. Подадох му торбето.

— Тогава я свършете.

Станаха и се телепортираха. Чак тогава забелязах, че Крейгар е влязъл.

— Е? — попитах го.

— Уговорих да донесат златото в следващите два дни, освен Тарн, който може да телепортира. Всеки момент трябва да дойде.

— Хубаво. Отново сме разорени.

— Какво?!

Обясних какво бях направил с парите. Той ме погледна със съмнение, но после кимна.

— Предполагам, че си прав, това е най-доброто. Но загазваме, Влад. Ще можеш ли да вземеш повече оттам, откъдето взе това?

— Не знам.

Той поклати глава.

— Много бавно наваксваме. Той е пред нас. Трудно ще се изравним.

— Кълна се в люспите на Барлън, знам го! Но какво можем да направим?

Той извърна очи. Нищо по-добро не му хрумваше.

„Недей да се потиш, шефе — каза ми Лойош. — Все нещо ще измислиш“.

Останах доволен, че все някой изпитва оптимизъм.