Стивън Бруст
Йенди (8)

7.

„Предполагам, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо“.

Провлечена диря от гаснеща зелена светлина, но без очи, които да я видят. Памет като кладенец, свяст като ведро… но кой тегли въжето? Хрумна ми, че „ми“ е хрумнало. Съществуване без усет, а ведрото още не е стигнало водата.

Знаех какво е „зрение“, когато то се появи и се озовах взрян в две ярки кръгли неща, за които в един момент осъзнах, че са „очи“. Плуваха в сива мъгла и сякаш ме виждаха. Това трябваше да е важно. „Кафяви“, хрумна ми, докато се взирах в очите, и някъде в същия миг видях лице, очертало се около тях. И щом се вгледах в лицето, в ума ми изплуваха други думи. „Момиченце“, беше едната. „Хубаво“, бе другата. И „тъжно“.

Зачудих се дали е човешко същество, или драгарско и осъзнах, че още от „мен“ се е върнало.

Гледаше ме съсредоточено. Зачудих се какво ли вижда. Устата й се отвори и от нея се изтръгна звук. Дадох си сметка, че чувам звуците вече от доста „време“, а досега не бях го усещал. Звуците бяха съвсем мъртви, като в стая без никакво ехо.

— Чичо Влад? — повтори тя, но този път го проумях, „Влад“ бях аз и това откритие ме зарадва. „Чичо“ трябваше да има нещо общо със семейство, но не бях сигурен точно какво. Замислих се още над думите и прецених, че са важни. В това време сякаш ме обгърна вълна от зелена светлина, окъпа ме за миг и спря.

Осъзнах, че и това е продължавало от много време.

Усещанията се усилиха и почувствах, че отново имам тяло. Примигах и открих, че е приятно. Облизах устни и това също беше приятно. Отново насочих вниманието си към момиченцето, което продължаваше да ме гледа съсредоточено. Като че ли му поолекна.

— Чичо Влад? — повтори то, като молитва.

О, да. „Влад“. Аз. Бях мъртъв. Източнякът. Онази болка. Лойош. Но той бе останал жив, тъй че може би…

— Чичо Влад?

Поклатих глава и се помъчих да проговоря.

— Не те познавам — казах и чух, че гласът ми е силен. Детето закима обнадеждено.

— Знам. Но мама ужасно се безпокои за теб. Моля те, няма ли да се върнеш?

— Да се върна? Не разбирам.

— Мама се мъчи да те намери.

— Пратила те е да ме търсиш?

Тя поклати глава.

— Тя не знае, че съм тук. Но наистина се безпокои, чичо Влад. А също и чичо Роллан. Моля те, няма ли да се върнеш?

Кой би могъл да откаже на такава молба.

— Къде съм тогава?

Тя килна глава на една страна и ме изгледа объркано. Устата й се отвори и затвори няколко пъти. После отново поклати глава.

— Не зная, но просто се върни. Моля те…

— Добре, миличко, но как?

— Следвай ме.

— Хубаво. — Тя се отдалечи на няколко стъпки, спря и погледна през рамо. Усетих, че се движа към нея, но сякаш не вървях. Нямах представа колко бързо се движим, нито откъде и накъде, но сивотата наоколо постепенно потъмня.

— Коя си ти? — попитах, докато се движехме.

— Девийра — отвърна тя.

— Радвам се, че се запознахме, Девийра.

Тя се обърна към мен и се изкиска; лицето й направо светна.

— Вече сме се срещали, чичо Влад. — Това пробуди в мен някакви спомени, които не можех съвсем да наместя, но…

— Чичо Влад?

— Да, Девийра?

— Като се върнем, няма да кажеш на мама, че си ме видял, нали?

— Добре. Защо не? Не трябва ли да си тук?

— Е, не съвсем. Виждаш ли, аз всъщност още не съм родена…

Всеки път, щом потънехме в пълен мрак, изведнъж започвах да се чувствам съвсем сам. После зелената светлина отново ме окъпа и повече не помня.

 

 

…дзурът беше издълбал в крилото на джерега дълга бразда. Челюстите на джерега приближаваха към шията на дзура, но дзурът почти бе захапал дългата змиевидна шия на джерега. Джерегът беше от обикновената порода, не от онези неотровни гиганти, обитаващи над Пропадите при Портата на смъртта, но все пак беше най-едрият, който бях виждал, и трябваше да може да надвие… примигах. Сцената не се промени. Оранжево-червеното небе си беше както трябва, но осъзнах, че всъщност съм някъде вътре, на легло. Взирах се в картина, запълнила тавана над мен. Нечия странна представа за шега — явно за да ме накара да се събудя пред такава гледка. Можех ли да видя картината така, че все едно джерегът надвива? Можех и го направих. Картината беше хубава. Вдишах дълбоко и… бях жив!

Извърнах глава и огледах стаята. Беше просторна, доколкото можех да преценя — двайсет и две и половина стъпки по протежение на леглото, може би около четиринайсет напряко. Без прозорци, но добре проветрена. В стената, към която сочеха стъпалата ми, имаше камина, в която пращеше малък огън и мяташе искри в стаята. Извих се и видях врата в средата на другата стена. Навсякъде се виждаха пръснати черни свещи, които осигуряваха светлината в помещението. Но бяха достатъчно, за да е светло, въпреки черните стени.

Черно, черно, черно. Цветът на магьосничеството. Лорд Мороулан, Черен замък. Но пък той нямаше да използва черни свещи, освен ако не правеше вещерство, а не усетих следи от заклинание. Нито щеше да има такава картина. Тъй че… Дзур планина, разбира се.

Отпуснах се на възглавницата (гъши пух, какъв лукс!) и бавно започнах да раздвижвам крайниците си. Задвижвах ги едив по един, всеки пръст на ръка и крак. Реагираха нормално, но се искаше доста усилие. Видях наметалото и дрехите си, прилежно сгънати на стойка на три стъпки от главата ми. Забелязах с насмешка, че този, който ме беше съблякъл, беше оставил Маготрепач увит около китката ми, заради което не бях усетил веднага, че съм гол.

Надигнах се тежко и седнах. Изпитах обща слабост и болки по цялото тяло. Приех ги с радост като нови и добре дошли признаци, че съм жив, и бавно стъпих на пода.

„Няма ли да кажеш здрасти, шефе?“

Извърнах се и видях Лойош, кацнал на високия дрешник в отсрещния ъгъл. „Добрутро, или каквото е там. Радвам се, че си добре“.

Той полетя, кацна на рамото ми и ме близна по ухото. „Радостта за мен е двойна, шефе“.

В ъгъла на стаята имаше нощно гърне, от което, оказа се, имах голяма нужда. Облякох се бавно и открих, че няколко от по-очевидните ми оръжия грижливо са подредени под наметалото. Повечето съдържание на самото наметало си стоеше на място. Обличането беше болезнено.

Щом привърших, на вратата тихо се почука.

— Влез.

Влезе Алийра.

— Добро утро, Влад. Как се чувстваш?

— Съвсем добре, предвид обстоятелствата.

Мороулан стоеше зад нея. Кимнахме си.

— Щяхме да сме тук по-рано — каза той. — Но трябваше да посетим друг от пациентите ни.

— О? Кой?

— „Дамата“, която те нападна — обясни Алийра.

— Жива ли е? — Преглътнах неволно. Да те убият, докато се опитваш да си свършиш работата, е едно от малкото неща, които прекратяват договора между убиеца и поръчителя. Бях се надявал и двете да са отпътували.

— И двете са живи — отвърна ми тя. — Пресъживихме ги.

— Разбирам. — Това беше друго. Сега те имаха избор или да подновят договора, или не. Надявах се да изберат второто.

— Което ми напомня нещо — заговори Мороулан. — Влад, дължа ти извинение. Източнячката не трябваше да е в състояние да те нападне. Причиних й разкъсвания на няколко вътрешни органа, което трябваше да я доведе до моментален шок. Не се сетих да продължа да я наблюдавам.

Кимнах.

— Вероятно е вещица. Вещерството е добро в такива неща. — Знаеше го естествено; просто исках да го подразня. — Но всичко свърши добре. Как мина с другата?

— Тя е много добър боец — каза Алийра. — Забележително добър. Бихме се повече от минута и два пъти ме рани.

Малката ирония беше в това, че Алийра, която специализираше магьосничество, се беше дуелирала с просто оръжие с едната, докато Мороулан, един от най-добрите майстори на меча в Империята, беше използвал магьосничество. Но и двамата бяха много, много над всеки друг, тъй че нямаше значение.

Кимнах.

— Кога стана?

— Направихме пресъживяването веднага щом ви пренесохме — каза Алийра. — Спа два дни.

— Не знам как да ти благодаря… — или беше Сетра? — че си ме пресъживила.

— Аз бях — отвърна Алийра. — И благодарности не са нужни.

— Трудно ли беше?

Тя поклати глава.

— Най-трудното, което съм опитвала. Мислех, че сме те загубили. Голяма мъка беше, докато ти оправя тялото, още преди съживяването. После четири опита, докато се получи. След това спах половин ден.

Чак тогава си спомних за съня. Понечих да им го кажа, но Алийра продължи:

— Трябва да си починеш. Да лежиш поне още един ден. Освен това не…

Това ме подсети за още нещо, затова я прекъснах:

— Прощавай, Алийра, но… как двамата с Мороулан се оказахте там?

— Мороулан ме домъкна. Питай него.

Обърнах се и веждите ми го направиха.

— Крейгар беше — отвърна той. — Обясни ми, че имаш спешна нужда от помощ, но не знаеше под каква форма. Случайно в този момент Алийра беше при мен. Май за малко щяхме да закъснеем. И да повторя, извини ме за немарливостта с източнячката.

Махнах небрежно.

— Карай. Е, ще послушам съвета ти, Алийра. Смятам да поспя.

— Гладен ли си? — попита ме тя.

Проверих съответната част от организма си.

— Малко. Може би като се събудя.

— Добре. Ще кажа на Сетра да се погрижи. Лошо ли ти е, или можеш да се справиш с пълен обяд?

— Нищо ми няма. Само съм уморен.

— Хубаво.

Кимнах им и след като излязоха, седнах на леглото.

„Едва ли си повече уморен от мен, шефе“.

„Вярно. Но съм натъртен. Помълчи малко“.

Посегнах за контакт с Крейгар. Отне известно време, но най-сетне той се включи.

„Влад! Ха добре дошъл!“

„Благодаря. Приятно е отново да си жив“.

„Мога да си представя. Алийра ми каза, че си бил пътник, но те върнали. Почнах да се безпокоя обаче. Цели три дни“.

„Знам. Как са Варг и Светулката?“

„Светулката е бомба. Камата го ударила в бъбрека, но го намерихме навреме. — Помълча. — Варг не можа да се оправи. Пресъживяването не стана“.

Изругах и попитах: „Приходите как са?“

„Капе“.

„Хм. Резервният фонд?“

„Останаха около девет хиляди“.

„Окей. По три и петстотин на всеки, който ми спипа Върн и Мираф’н“.

„Шефе, ще ги пазят, няма да можеш да…“

„Чудесно. Тогава няма да плащам нищо. Но все пак го пусни“.

Умствено свиване на рамене. „Както кажеш. Нещо друго?“

„Да. Затегни реда. Никакви действия, докато не се върна. Не искам никой да излиза сам. Разбра ли?“

„Ясно“.

„И хвърли още хилядарка да се стегне охраната на всички наши места. Повече изненади не искам“.

„Ясно. Нещо друго?“

„Мда. Благодаря ти“.

„Няма за какво“.

„Какво те подсети?“

„Получих съобщение от един от ония, дето ги къткаме да ни станат приятели. Изглежда, работата е била уговорена на горния кат на кръчмата му и той реши да ни помогне“.

„Е, ще съм… Дай му двеста“.

„Дадох му вече сто и петдесет“.

„Добре. Крейгар… всички стражи на феникс изчезнаха, махнаха се точно когато излязох от кантората. Не мога да повярвам, че е съвпадение, и не мога да повярвам, че Императрицата им помага, нито командирът на Гвардията, впрочем. Знаеш ли нещо за това?“

„Свръзката ни каза, че чул, че «щели да се погрижат»“.

„Хм. Разбирам. Ще го провериш, нали?“

„Ще пробвам“.

„Добре. А да знаеш кои бяха ония двете? Дето ме оправиха. Бяха адски добри. Свършиха половината работа, и то след появата на Мороулан и Алийра“.

Последва пауза.

„Шефе? Ти не знаеш ли?“

„Какви ги дрънкаш? Откъде да знам?“

„Помисли малко бе, шефе. Две убийци. Една драгарка, една източнячка. Едната с голям меч, едната с ками. Ми колко такива екипа има тук?“

„О… аз… ъъъ… ще ти се обадя по-късно, Крейгар“.

„Добре, Влад“.

И връзката се прекъсна.

 

 

Когато говорим за убийци, добри при това, името Марио Сивата мъгла стои отделно от всички останали. Той е най-добрият съществуващ, съществувал някога и доколкото ме засяга лично — ще съществува някога. Но след Марио ми хрумват няколко имена сред онези малцина, които разбират от тези неща… онези, които са добри, надеждни, взимат висок хонорар и от които се бои всеки, решил да си създаде могъщ враг в организацията.

Повечето убийци действат сами. Тоест, убийството е нещо интимно. Но има и няколко екипа. Един от тези екипи е в споменатия по-горе списък. Слушал бях за тях и имената им бяха свързани с доста мокри поръчки през последните пет години. Нито една от приказките не беше сигурна и повечето вероятно бяха погрешни, но все пак… Въпросният екип включваше драгарка, използваща голям меч с цялото присъщо на Господарите на дракони умение, и една източнячка, боравеща с кама. И двете — жени, а в Дясната ръка на джерег имаше много малко жени, (Например Кийра Крадлата и още няколко, но са рядкост.) Тази двойка убийци се титулуваха „Меча на джерег“ и „Камата на джерег“, и никой не знаеше откъде са се появили. Много трудно беше да ги намери човек — обикновено, ако ти потрябват, пускаш мълвата на улицата и се надяваш да проявят интерес.

Трябва да се подчертае, че повечето ми оферти за убийство са стигали до шест хиляди, а тия двете няма дори да приказват с теб за по-малко от осем или девет. Изобщо не ми беше хрумвало да ги пратя срещу Ларис, тъй като щяха да поискат поне двайсет хиляди, а нямаше как да похарча толкова кеш, освен ако не вложа всичко в един-единствен удар — пълна глупост, тъй като всеки може да се провали. (Аз засега не съм, но просто имам късмет.)

Зачудих се колко ли съм струвал и откъде е събрал средствата Ларис. Усетих, че съм се разтреперил, което беше тъпо, след като заплахата беше отминала. Освен ако не решаха да си довършат работата. Продължих да треперя.

„Шефе, добре ли си?“

„Не съвсем. Давай да се поразходим“.

Излязох от стаята в студените чернокаменни коридори на Дзур планина. Веднага се ориентирах къде съм. Вдясно от мен беше библиотеката, където се бях запознал със Сетра. Вляво трябваше да има още спални. Импулсивно завих наляво. Врати имаше от двете страни на коридора, след което той продължаваше. Спрях се. Възможно ли беше убийците да са в една от тях? Или всяка — поотделно? Реших да продължа; нищо нямаше да спечеля, ако се видех с тях. Тоест, като убиец никога не съм имал какво да кажа на жертвата си; а като жертва какво да кажа на убийците си? Моля, пощадете ми живота? Да бе. Не, никакъв смисъл нямаше да… Усетих, че не помръдвам. Въздъхнах.

„Предполагам, че моментът е подходящ да направя нещо тъпо, Лойош“.

Открехнах вратата колкото може по-тихо и надникнах вътре.

Беше будна и ме гледаше. Лицето й беше спокойно, очите — безизразни. Без никакво съмнение беше човек като мен. Очите й се сведоха към дясната ми ръка, която, осъзнах, бе стиснала камата на колана. Не изглеждаше уплашена.

Седеше с изправен гръб, синя нощница разкриваше светлата й кожа на смътната светлина от единствения запален свещник. Косата й беше тъмнокафява, почти черна. Очите й бяха още по-черни, в пълен контраст с цвета на кожата. Нощницата беше скроена като за скромна жена, но също така бе предназначена за драгарка, тъй че деколтето падаше доста ниско. Не й личеше да е смутена.

Очите й се вдигнаха от ръката ми към лицето ми. Погледахме се така известно време; след това насилих ръката си да пусне дръжката.

Проклятие! Аз бях въоръженият, а безпомощната беше тя. Нямаше причина аз да се боя от нея. Понечих да заговоря.

— Имаш ли си име? — Гласът ми прозвуча сухо, почти напукано.

— Да — отвърна тя с мек контраалт.

Изчаках да продължи. След като не показа признаци за това, рекох:

— Ще ми го кажеш ли?

— Не.

Кимнах. Камата на джерег държеше да я наричат Камата на джерег. Така да бъде.

— Как се отскубна партньорката ти от Лойош?

— Не можа. Дадох й едни билки, да не й подейства отровата, и тя просто го пренебрегна.

Изчаках да видя дали Лойош ще направи някакъв коментар; след като си замълча, казах:

— Колко ви платиха за главата ми?

— Ще се поласкаеш.

Продължаваше да ме гледа. Свещите примигваха и правеха разни неща с косата й, лицето и шията й, и със сенките на гърдите й по черната стена. Преглътнах.

После тя каза:

— Върнахме плащането.

Изпитах облекчение, все едно че на Имперския екзекутор са му дали отсрочка тъкмо когато е вдигнал тоягата си. Усетих, че се е показало на лицето ми, и се изругах наум за слабостта си.

Очите й се спряха на Лойош, после тя протегна ръка. Той се поколеба и нервно защапурка по раменете ми.

„Шефе…“

„Както решиш, приятел“.

Той прелетя до нея и стисна китката й с нокти. Тя го почеса по люспите под брадичката.

— Голям красавец е.

— Казва се Лойош.

— Знам.

— О, разбира се. Сигурно сте научили доста неща за мен.

— Явно недостатъчно. Между другото, Мороулан и Алийра как разбраха?

— Съжалявам.

Тя кимна разбиращо.

— Ти… имаш дарбата да караш хората да те подценяват.

— Много благодаря. — Влязох и вратата се затръшна зад мен. Приседнах на леглото с грижливо усилие да изглеждам спокоен. — Е, и сега какво?

Тя сви рамене — гледка, само заради която си струваше да се влезе.

— Не знам. Мороулан и Алийра се опитаха да ми направят сонда преди малко. Не се получи, тъй че не знам дали ще опитат отново. А ти?

Бях стъписан.

— Какво се опитваха да разберат?

— Кой ни е наел.

Изсмях се.

— Можеха просто да попитат мен. Не се безпокой. Не са чак толкова лоши, като за Господари на дракони.

Тя ми отвърна с иронична усмивка.

— И ти ще ме защитиш, нали?

— Ами да. Що не? Върнали сте парите, въпреки че не е трябвало, тъй че повече няма да ме нападате. Пък и ние, източняците, трябва да държим един на друг, не мислиш ли?

Тя схвана намека и сведе очи.

— Никога преди не съм „работила“ срещу човек, Влад. За малко да го откажа, но… — Сви рамене и се зачудих колко ли още пъти ще мога да я накарам да го прави.

— Благодарен съм, че Алийра е добра в пресъживяването — казах.

— Разбирам.

— Заради двама ни — добавих, защото наистина го мислех. Тя ме погледна предпазливо. В един миг времето направи странни неща. Ако бях хвърлил камъчетата си добре, трябваше да мога да я целуна. И го направих. Лойош пусна ръката й, щом устните ни се докоснаха — съвсем леко. Не можеше да се нарече страстна целувка, но усетих, че съм затворил очи. Странно.

Тя продължаваше да ме гледа, сякаш можеше да разчете нещо в лицето ми. После каза много сериозно:

— Казвам се Коути.

Кимнах и устните ни се срещнаха отново. Ръцете й обгърнаха врата ми. Когато се пуснахме за въздух, смъкнах полека нощницата от раменете до бедрата й. Тя пусна ръцете си и се зае със закопчалките на наметалото ми. Реших, че това е безумие. Едва ли някога щеше да й се отвори по-добра възможност да измъкне една от камите ми и да ме довърши. „Вийра! — помислих си. — Мисля, че загубих“.

Наметалото ми се смъкна на пода и тя ми помогна да сваля елека. Спрях се, за да смъкна ботушите и чорапите, после отново паднахме в прегръдките си и усещането за малкото й силно тяло, притиснато в мен, гърдите й на гърдите ми, ръката ми на гръбчето й и нейната длан зад врата ми… никога не бях изпитвал нещо такова и исках просто да си остане така, без нищо повече, вечно.

Тялото ми обаче си имаше свои правила и много бързо ми ги напомни. Започнах да я галя по гръбнака. Тя избута надолу главата ми и ме целуна; този път подкарахме работата сериозно. Вкусих езика й и това също беше хубаво. Чух се, че издавам тихи, задъхани стонове, щом устните ми запълзяха надолу по гърлото й, а после — по долчинката между гърдите й. Целунах ги една по една, лекичко, и отново се върнах на устните й. Свободната й ръка зарови за закопчалката на брича ми, но се намесих: дясната ми ръка намери задничето й и я притиснах отново към себе си.

Пуснахме се за миг и се погледнахме още веднъж в очите. После изчакахме, докато Лойош изхвърчи от стаята, защото любовта, както и убийството, не търпи свидетели.