Стивън Бруст
Йенди (13)

12.

„Мила е, нали?“

Два телепорта след като излязох от къщи, вече бях в Черен замък, с Коути и с разстроен стомах. Коути беше облечена убийствено, в дълъг панталон в светлосиво, блуза в същия цвят и сив плащ с черни кантове. Аз носех новите си панталони, новия си кожен елек и наметалото си. Приличахме на брачна двойка.

Лейди Тилдра ни посрещна, поздрави Коути по име и ни покани в банкетната зала. Сигурно бяхме впечатляваща гледка… двама източняци, и двамата в цветовете на джерег, с Лойош на лявото ми рамо, между двамата.

Никой не ни обърна внимание.

Свързах се с Фентор и му казах къде съм. Той се появи, намери ме и скришом ми подаде сгъната хартийка. След като ни остави, двамата с Коути се позавъртяхме малко, видяхме се с този и онзи и разгледахме „трапезарията“ на Мороулан, като от време на време ни подхвърляха оскърбления. След това я представих на Некромантката.

Коути се поклони, сгъвайки врат, което е малко по-почтително от кимването. Некромантката не изглеждаше особено заинтригувана, но отвърна на поклона й. На Некромантката й е все тая дали си драгар или източняк, джерег или дракон. За нея или си жив, или си умрял и те харесва повече, ако си умрял.

Попитах я:

— Познаваше ли Барит?

Тя кимна разсеяно.

— Знаеш ли дали е работил с някого преди да умре?

Тя поклати глава, пак така разсеяно.

— Ами, ъъъ… благодаря — отвърнах вежливо и продължихме из навалицата.

— Владимир — рече Коути, — каква беше цялата тази история с Барит?

— Мисля, че някой стои зад Ларис… някоя важна клечка, вероятно от дома на Дракона. Смятам, че въпросният някой по някое време е действал с Барит. Опитвам се да разбера кой е.

Отведох я в един ъгъл и извадих бележката на Фентор. Имаше няколко имена. Никое от тях не ми говореше нищо.

— Познаваш ли някое от тези имена?

— Не. Трябва ли?

— Потомци на Барит. Май ще трябва да ги проуча всичките.

— Защо?

Описах й накратко случката с погрома. Красивото й личице се изкриви от яд.

— Ако знаех какво си е наумил…

— Ларис ли?

Тя не отговори.

— Защо го взимаш толкова навътре? — попитах.

Тя ме изгледа.

— Защо го взимам толкова навътре? Той използва нашите. Нашите хора, източняците, са били пребивани и избивани, за да бъдат подведени няколко стражи. Какво искаш да кажеш с това „защо го взимаш навътре?“

— Коути, от колко време живееш в Империята?

— През целия си живот.

Свих рамене.

— Не знам. Предполагам, че съм му свикнал, нищо повече. Очаквам такива работи.

Тя ме изгледа студено.

— И вече не ти пука, нали?

Отворих и затворих устата си два пъти.

— Все още ми пука, предполагам, но… Проклетата му Порта на смъртта, Коути. Знаеш що за народ живее по тези краища. Ти си се измъкнала, аз съм се измъкнал. Всеки от тях…

— Говна. Не почвай с това. Говориш като някой сводник. „Не ги използвам повече, отколкото те самите искат. Ако искат, могат да вършат нещо друго. Харесва им да бачкат за мен“. Говна. Предполагам, че изпитваш същото и към робите, нали? Сигурно им харесва, иначе щяха да избягат.

Честно казано, никога не ми беше хрумвало да мисля за това. Но Коути ме гледаше с гняв в красивите си кафяви очи. Изведнъж нещо се ядосах и казах:

— Виж какво, аз не съм „работил“ по източняк, тъй че не ми пробутвай разни…

— Я не на мене тия! — сопна се тя. — Забъркахме се веднъж, съжалявам. Но все пак беше поръчка, нали? Няма нищо общо с това да ти е все едно за нашите. — Продължаваше да ме гледа с ярост. С ярост са ме гледали експерти по въпроса, но това беше друго. Отворих уста да й кажа какво общо има, но не можах. Изведнъж си помислих, че мога да я загубя, точно сега. Беше все едно да влезеш в някоя кръчма, където трябва да „финализираш“ някого, и да разбереш, че вардачите му са по-добри от теб. Само че в онзи случай губиш само живота си. Стоях вцепенен, разбрал, че съм на ръба на една голяма загуба.

— Коути — понечих да заговоря, но устата ми беше пресъхнала. Тя извърна лице. Стояхме така, в един от ъглите на трапезарията на Мороулан, сред цялата драгарска гмеж наоколо, но все едно че бяхме в някаква своя вселена.

Колко стояхме така, не знам. Накрая тя се обърна и ми каза:

— Забрави, Влад. Хайде просто да се позабавляваме.

Поклатих глава.

— Почакай.

— Да?

Хванах я за ръцете, извърнах я и я отведох до един малък алков, встрани от главното помещение. И й заговорих:

— Коути, баща ми държеше ресторант. Единствените, които влизаха там, бяха текли и джереги, защото никой друг не искаше да има взимане-даване с нас. Баща ми, Боговете на правосъдието дано прокълнат душата му за хиляда години, не ми позволяваше да имам нищо общо с източняци, защото искаше да бъде приет за драгар. Ти, може би, си взела титла, след като си посъбрала малко пари, за да можеш да получиш връзка с Глобуса. Моята я получих от баща ми, който похарчи спестеното през целия си живот, защото искаше да бъде приет за драгар.

— Баща ми се опита да ме принуди да уча драгарска фехтовка, защото искаше да бъде приет за драгар — продължих. — Опита се да ми попречи да уча вещерство, защото искаше да бъде приет за драгар. Така мога да продължа още час. Мислиш ли, че сме приети за драгари? Глупости! Отнасят се с нас като с барабонки на текла. Онези, които не ни презират, че сме източняци, ни презират, защото сме джереги. Хващаха ме и ме пердашеха, докато… все едно.

Тя понечи да каже нещо, но я отрязах.

— Не се съмнявам, че можеш да ми разкажеш не по-малко неприятни неща; нямам предвид това. — Зашепнах. — Мразя ги — казах й и толкова силно стиснах ръцете й, че тя изохка. — Влязох в организацията като „мускул“, за да ми се плаща затова, че ги бия, и започнах „работа“, за да ми се плаща, че ги убивам. Сега с бачкане се катеря нагоре в организацията, за да имам власт да правя каквото поискам, по собствените ми правила и може би за да покажа на няколко от тях какво се случва, когато подценят източняци.

Гледах я в очите.

— Има изключения — Мороулан, Алийра, Сетра, още неколцина. За теб — може би Ноуратар. Но те са без значение. Дори когато бачкам за работодателите си, ми се налага да забравям презрението си към тях. Налага ми се да се преструвам, че не искам да ги видя разкъсани. Онези приятели, за които споменах — онзи ден си обсъждаха как да завладеят Изтока ей така, пред очите ми — все едно че не би трябвало да ми пука.

Замълчах и си поех дъх.

— Така че трябва да не ми пука. Трябва да се самоубеждавам, че не ми пука. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си: правя това, което трябва да правя. И единственото дребно удоволствие в този живот е удовлетворението от набелязаната цел, колкото и нищожна да е тя, и постигането й.

— На колко души можеш да се довериш, Коути? — попитах. — Не говоря за доверието, че няма да ти забият ножа в гърба, имам предвид доверие — доверие в душата си? На колко? До този момент Лойош беше единственото същество, с което можехме да си споделяме неща. Без него отдавна щях да превъртя, но все пак не можем да си говорим като равни. Това, че те намерих, беше… не знам, Коути. Не искам да те загубя, това е всичко. Не и за нещо толкова глупаво.

Вдишах отново.

— Много говоря. Това е всичко, което исках да ти кажа.

Докато й говорех, лицето й се беше отпуснало, гнева вече го нямаше. Тя ме прегърна и се притисна до мен.

— Обичам те, Владимир.

Зарових лице в шията й и оставих сълзите да потекат.

Лойош ме клъвна по врата. Усетих, че Коути го чеше по главата.

 

 

Малко по-късно, когато се съвзех, Коути изтри лицето ми с ръце, а Лойош ме близна по ухото. Тръгнахме обратно, за да се слеем с пируващото множество. Коути положи ръка на лявата ми ръка; покрих я с дясната и я стиснах.

Забелязах Магьосничката в зелено, но я избегнах — точно в този момент нямах желание да се заяждам с нея. Потърсих с очи Мороулан, но не го видях. Забелязах, че Некромантката говори с някаква висока тъмнокоса драгарка. Последната се обърна за миг и изведнъж ме порази приликата й със Сетра Лавоуд. Зачудих се…

— Извинете — казах, след като се приближих до тях. Прекъснаха разговора си и ме погледнаха. Поклоних се на непознатата. — Аз съм Владимир Талтош, от дома Джерег. Това е Камата на джерег. Мога ли да попитам към кого имам честта да се обърна?

— Можете — отвърна тя.

Изчаках. После се усмихнах.

— Та към кого имам честта да се обърна?

— Аз съм Сетра. — Бинго!

— Много съм слушал за вас от съименничката ви — рекох й.

— Несъмнено. Ако това беше всичко, което искахте да кажете, в момента просто съм заета.

— Разбирам — отвърнах учтиво. — Впрочем, ако можете да отделите няколко мига…

— Уважаеми източняко — каза тя, — в течение съм, че Сетра Лавоуд, по причини, които само тя си знае, предпочита да търпи присъствието ви, но аз вече не съм нейна чирачка, така че не виждам защо и аз трябва да го правя. Нямам никакво време за източняци, нямам време за джереги. Всичко това ясно ли ви е?

— Напълно. — Поклоних се още веднъж; Коути — също. Лойош й изсъска, докато им обръщахме гръб.

— Мила е, нали?

— Много — отвърна Коути.

В този момент Мороулан се появи, в компанията на Ноуратар. Беше облечена в черно и сребристо, цветовете на дома на Дракона. Погледнах Коути; лицето й беше безизразно. Приближихме ги, пробивайки си път през тълпата.

Ноуратар и Коути се спогледаха и не можах да разбера какво си размениха. Но след това се усмихнаха и Коути каза на глас:

— Цветовете ти отиват. Добре изглеждаш в тях.

— Благодаря — промълви Ноуратар. Забелязах, че на кутрето на дясната си ръка носи пръстен — глава на дракон с две червени очи.

Обърнах се към Мороулан.

— Официално ли е?

— Все още не — каза той. — Алийра говори с Драконовия съвет за провеждане на разследване. Може би ще отнеме още няколко дни.

Отново погледнах Ноуратар и Коути, които си приказваха на няколко крачки от нас. Мороулан си мълчеше. Да знаеш кога да си мълчиш е рядко умение за един мъж, още повече за аристократ, но Мороулан го притежаваше. Поклатих глава и се загледах в Коути. Първо, бях й се ядосал, след това й бях стоварил проблемите си; и то точно когато нейната партньорка от — колко? — поне пет години, всеки момент щеше да стане Господарка на дракони.

Богиньо-демон! Онова, което Коути бе преживяла като дете, сигурно много приличаше на моето, ако не беше и по-лошо. Приятелството й с Ноуратар трябваше да е било като моето с Лойош и сега тя виждаше края му. Богове, какъв безчувствен задник мога да съм, когато се пробвам!

И тогава я погледнах, отзад и отстрани. Всъщност досега не бях я поглеждал истински. Както може да ви увери всеки мъж поне с малко опит, външността няма абсолютно никакво значение, що се отнася до спането. Но Коути можеше да се нарече привлекателна по всички човешки стандарти. Ушите й бяха кръгли, ни най-малко заострени, и забележете, нямаше и следа от лицево окосмяване. (Противно на убеждението на някои драгари, само мъжките източняци имат мустаци — не знам защо.) Беше по-ниска от мен, но имаше дълги крака и това я правеше да изглежда по-висока. Тънко лице, почти като на ястреб, и пронизващи кафяви очи. Косата й беше черна, съвсем права, падаше под раменете. Явно й отделяше много внимание, защото блестеше на светлината и беше съвсем равно подрязана.

Гърдите й бяха малки, но стегнати. Кръстчето й — тънко. Задничето й също беше малко, а краката й — тънки, но мускулести. Повечето от това, разбирате, по-скоро си го спомнях, отколкото го виждах, но реших, че и на това ниво съм се справил доста добре. Малко грубо се изразих, предполагам, но…

Тя се извърна от Ноуратар и забеляза, че я гледам. Странно защо, това ме зарадва. Тръгна към мен и й протегнах лявата си ръка; тя я хвана и я стисна. Посегнах за контакт с нея и този път се получи по-лесно от предишния.

„Коути…“

„Всичко е наред, Владимир“.

В този момент Ноуратар се приближи до нас и каза:

— Искам да поговоря с вас, лорд Талтош.

— Наричайте ме Влад.

— Както желаете. Извини ни, Коути — каза тя и двамата минахме малко встрани.

Преди да е успяла да каже нещо, почнах аз:

— Ако сте намислили да ми дрънкате глупости от сорта на „да не си посмял да я нараниш“, откажете се.

Отвърна ми с усмивка:

— Познавате ме, изглежда. Но защо да се откажа? Не се шегувам. Ако я нараните ненужно, ще ви убия. Просто сметнах за редно да ви предупредя.

— Умният сокол крие ноктите си — казах аз, — и само калпавият убиец предупреждава жертвата си.

— Да ме ядосате ли се опитвате, Влад? Държа на Коути. Държа на нея толкова, че ще унищожа всеки, който й причини болка. Чувствам, че съм длъжна да ви го кажа, за да го избегнете.

— Колко мило от ваша страна! А вие самата? Не я ли наранихте повече, отколкото бих могъл аз?

За моя изненада, тя дори не се опита да се ядоса. Каза само:

— Може и така да изглежда, и знам, че съм я наранила, но не толкова тежко, колкото бихте могли да я нараните вие. Забелязах как ви гледа.

Свих рамене.

— Не разбирам какво значение има. Както вървят нещата, бездруго ще съм умрял до неделя-две.

Тя само кимна. Не изглеждаше, да речем, смазана от съчувствие.

— Ако наистина не искате да бъде наранена, можете да се опитате да ми помогнете да остана жив.

Тя се позасмя.

— Добър опит, Влад. Но знаете, че си имам стандарти.

Свих рамене и споменах нещо, което от известно време ми се въртеше в главата:

— Ако бях чул, че ви търси, щях да вложа всичко и да ви наема сам, и тогава нямаше да се забъркам в цялата тази каша.

— Онзи, който ни нае, нямаше нужда да ни търси — той знаеше къде да ни намери, така че не е имало как да го чуете.

— О! Де да имах и аз тази привилегия.

— Представа нямам как ни намери — малцина го знаят. Но все едно. Казах каквото исках и мисля, че разб…

Млъкна и погледна над рамото ми. Не се обърнах, просто по навик.

„Какво има, Лойош?“

„Кучката, дето я срещнахме преди малко. Факирката в шартрьоз или каквото е там“.

„Страхотно!“

— Мога ли да ви прекъсна? — чу се зад гърба ми.

Погледнах Ноуратар и повдигнах вежди. Тя кимна. Тогава се обърнах и рекох:

— Лейди Ноуратар е’Ланя, това е…

— Аз съм Магьосничката в зелено — каза Магьосничката в зелено. — И мога да се представя сама, източняко.

Въздъхнах.

— Защо имам чувството, че не съм желан тук? Все едно. — Поклоних се на Ноуратар, а Лойош изсъска на Магьосничката.

Докато се отдалечавах, Магьосничката казваше:

— Източняци! Много ще съм доволна, когато Сетра Младшата тръгне да ги трепе. А вие?

Чух Ноуратар да казва: „Едва ли“, с много хладен тон, след което, слава на боговете, престанах да ги чувам. И изведнъж се сетих нещо: Издирвах атира, замесен в заговора срещу Ноуратар. Магьосничката в зелено беше атира. Просто едно „може би“. Но трябваше да помисля как да го потвърдя или отхвърля.

Върнах се при Коути и казах:

— Нещо да ни задържа тук?

Тя ме погледна изненадано, но поклати глава.

— Дали да не си ходим? — попитах.

— Нямаше ли да проверяваш онзи списък?

— Този прием продължава двайсет и четири часа в денонощието, пет дни в неделята. Ще изчака.

Тя кимна. Поклоних се на Мороулан, излязохме през вратата и надолу до входа, без да се сбогуваме с никой друг. Един от магьосниците на Мороулан стоеше на прага. Накарах го да ни телепортира до жилището ми. Мисля, че когато пристигнахме, гаденето в стомаха ми не беше само заради телепорта.

 

 

Жилището ми по онова време се намираше над дюкяна на един майстор колар, на улица Гаршош, близо до пресечката с Медникарска. Беше просторно за парите си, тъй като беше таванско и наклоненият таван щеше да дразни някой драгар. Доходът ми, малко преди да започне историята с Ларис, ме караше да мисля дали да не го сменя с по-голямо, но толкова по-добре, че не го направих.

Седнахме на дивана. Прегърнах я през раменете и казах:

— Разкажи ми за себе си.

Тя го направи, но вас това не ви засяга. Ще кажа само, че се оказах прав в предположенията си за жизнения й опит.

Заговорихме за други неща и в един момент й показах мишената си в задната стая, така че да мога да мятам през коридора, от трийсет стъпки разстояние. Мишената между другото беше с форма на драконова глава. Тя реши, че е много ефектно.

Извадих шест ножа и четири от тях забих в лявото око на мишената.

— Добро хвърляне, Влад — каза тя. — Може ли да опитам?

— Разбира се.

Вкара пет ножа в лявото око, а шестия — само на косъм встрани.

— Разбирам, че трябва доста да се упражнявам — рекох.

Тя се усмихна. Прегърнах я.

„Влад“, каза някой.

„Какво, проклетите му дяволщини на Пропадите при Портата на смъртта иск… О, Мороулан!“

„Лош момент ли, Влад?“

„Можеше и да е по-лош. Казвай“.

„Току-що говорих с Алийра. Открила е имената на лиорнката и атирата, които са били включени в изследването на лейди Ноуратар. Също така, би могъл да уведомиш приятелката си Коути, че Драконовият съвет е постановил официално сканиране за утре, в шест следобед“.

„Добре. Ще й кажа. Кои са имената?“

„Лиорнката е била графиня Неоренти, атирата — баронеса Тиерелла“.

„Баронеса Тиерелла, а? Мороулан, възможно ли е баронеса Тиералла да е истинското име на Магьосничката в зелено?“

„Какво? Това са абсурди, Влад. Тя…“

„Сигурен ли си?“

„Напълно. Защо?“

„Няма значение. Току-що се лиших от хипотеза, която ми харесваше. Е, благодаря ти“.

„Няма защо. Желая ви приятна вечер и съжалявам, че не останахте повечко на приема ми“.

„Друг път, Мороулан“.

Предадох на Коути новината за Ноуратар, което развали настроението й, но какво можех да направя? Отидох до кухнята и донесох вино, после се свързах с Фентор.

„Да, милорд?“

„Домът Лиорн, графиня Неоренти. Домът Атира, баронеса Тиерелла. Живи ли са? Ако да, разбери къде живеят. Ако не, разбери как са умрели. Действай“.

„Да, милорд“.

Коути въздъхна.

— Приключих — побързах да я уверя. — Беше само…

— Не е за това — отвърна тя. — Просто съжалявам, че няма как да ти помогна с Ларис. Но всичката информация, която имам, дойде от него и не мога да ти я кажа, дори да е полезна.

— Разбирам. Трябва да разчиташ на себе си.

Тя кимна.

— Толкова лесни изглеждаха нещата, само допреди една неделя. Искам да кажа, бях щастлива… предполагам. Чувствахме се сигурни. Причините ми да искам да убивам драгари са същите като твоите, а Ноуратар — ами, тя просто мразеше всичко. Освен мен, предполагам. — Отново сложих ръка на рамото й. — Но сега… е, щастлива съм, че получава каквото иска, въпреки че е успяла да се самоубеди, че вече не го иска, но аз… — Сви рамене.

— Знам — промълвих. А сега искате ли да чуете нещо безумно? Искаше ми се ужасно да кажа нещо като: „Надявам се, че ще мога да я заместя“, или може би: „Аз ще съм с теб“, или дори: „Обичам те, Коути“. Но не можех. Защо ли? Защото, доколкото можех да преценя, скоро щях да съм мъртъв. Ларис продължаваше да ме дебне, все още разполагаше с повече ресурси от мен и най-важното — знаеше къде да ме намери, а аз не знаех къде да го намеря. Така че, при създалите се обстоятелства, можех ли да направя нещо, с което още повече да я привържа към мен? Беше лудост. Поклатих глава и не отворих уста.

Погледнах я и забелязах, че гледа над рамото ми и кима лекичко.

„Лойош?“

„Кажи, шефе“.

„Какво й говориш, по дяволите?“

„Това, което щеше да й кажеш сам, ако имаше мозък колкото на един тъп дзур“.

Посегнах да го сграбча за гушата, но той отхвърча на перваза. Станах, изръмжах и усетих докосване по ръката.

— Владимир — каза тя кротко, — хайде да си лягаме.

Е, между това да откъснеш врата на един нагъл, хлевоуст джерег-всезнайко и да правиш любов с най-красивата жена на света… Искам да кажа, изборът не беше много труден.