Петер Жолдош
Задачата (9)

Глава девета

Изключи системата и изкачи до тавана на командната зала полукълбото на консоциатора. Сега ще чака търпеливо. Десет минути или половин час, все едно. Не бива да избързва с този, който седеше облегнат на креслото. Но ако трябва да чака повече от два часа, тогава сигурно някъде е допуснал грешка и не му остава много надежда. Отново премисли всички фази на операцията. Не, никъде не се бе провалил. Знаеше, че в тези минути лесно може да изгуби главата си, когато съмнението го заглождеше отвътре… Глупости!

Щом Мозъкът успя да се справи — доказателство за това е самият той, Жил, — тогава защо и той да не успее? Мозъкът, който бе планиран и създаден да служи на интересите на „Галатея“, бе все още способен за тези функции; а Жил бе най-важният човек след Биънс в изследователската група, която първа извърши такива експерименти. Истина е, че Мозъкът съхраняваше и неговата личност, но ако не бе му дал такава заповед от само себе си, Мозъкът никога нямаше да го направи. Това, че Жил съществува в тялото на Уму, бе благодарение на Мозъка, но идеята, принципът, заповедите произхождаха все пак единствено от Жил. Мозъкът бе само средство. И сега бе същото.

От креслото се чу стенание, съществото — страхуваше се да му даде име, докато не се увери, че е сполучил — се извиваше, искаше да освободи тялото си от прегръдките на ремъка. Да му се обадя ли, да го успокоя ли, или да го изчакам? В института след научните ценности придаваха почти първенствуващо значение на първата изречена дума. Ако Жил не бе държал на този момент като Биънс — който твърде често след първото лошо изречение не се и занимаваше повече със съдбата на експеримента, — признаваше, че съвсем нямаше да бъде леко. Ето и той изрече в първото си изречение името — поне в това изречение, за което си спомняше, че е първо, — а това означаваше вече успех за експеримента.

Стенанието се усилваше, започна бавно да се оформя в думи. Хриптеше, езикът му се движеше трудно, като говор на потънал в дълбок сън, но той промълви на чист земен език:

— … звезди… звездите… обичам звездите … да стана навигатор… само навигатор… другото не е важно! Само звездите…

Жил заизпитва срам. Толкова голям успех е вече несполука. След това сякаш на себе си вдигна рамене. „Ти желаеше така! Щом ще служи на Задачата, какво още искаш?“

Лежащият в креслото бавно отвори очи.

— Уму!

— Не Уму! Жил! Както и ти не си Тиак, а Сид.

— Зная, Жил, не се сърди, че те нарекох Уму — говореше безупречно на земен език, само интонацията му бе малко странна, — доста работи зная, Жил, и за доста си спомням. Дойдох от огъня, защото чух някакъв шум откъм върха на хълма…

Жил кимаше доволен с глава. Тиак имаше остър слух, но по-важното бе, че фазата на амнезията бе кратка.

— … после не зная какво стана, т.е. зная какво искаше да направиш с мен. По-точно не с мен, а с Еор, но това като че ли принадлежи някак си на друга координатна система…

Жил се хвана за главата.

— Как го каза?

— Не разбираш ли? Струва ми се, че би трябвало да разбираш. Бих могъл да дефинирам една друга част от това пространство, т.е. само с една друга система. Защото, ако съдържанието на пространството и на причисленото към него време, в което тръгнах от огъня — нека го обозначим със съдържание Т като Тиак — т.е., ако тази съвкупност за улеснение означим с Т, тогава онзи, другият, заедно с Еор фигурираше в намеренията ти — или целият този комплекс от намерения, който…

Жил уплашен го наблюдаваше. Това бе наказанието, задето при подготовката на програмата отдели толкова внимание на говора. Ще говори, докато не престане отвътре. Но това, че не чувствува двойния свят на спиралите на ДНК, както бе при Жил, а има координатни системи, е вече белег на самостоятелност. Изглежда, не бе напразно, че седя толкова във филмотеката. Разбира се, в действителност това не е двоен свят, а четворен. Това го знае и Сид, и точно това се мъчи да обясни. А би трябвало да знае, че и аз го знам. Внимавай, Жил, ще ти се завие свят.

— … значи обозначихме със С — съдържание Сид; Уму също е в съдържанието или по-точно трябва да го наречем С—У и тъй като чувствувам в себе си и твоите мисли, Жил, дори по-силно от съществуването на Уму- истински правилната дефиниция трябва да бъде С-Ж-У или Ж-С-У. Плюс Т, разбира се… Най-забавното е, че между другото зная твоето мнение за Сид, Уму и Тиак; вярно, че за Тиак знаеш чрез Уму, а в съдържанието Т мнението на Тиак за Уму, да, за този, който беше Уму, докато живееше при народа на ловците, докато живеехме… Не е ли прекрасно?

Прекрасно? Жил трепна.

— Не си ли уморен, Сид?

— О, не! Чувствувам се отлично! Силен съм и свеж, като че ли съм спал два дни…

— Гладен ли си?

Долната устна на Тиак се изпъна напред и се разтегли. Уму си спомни този белег на размишление, а в Жил се прокрадна страхът. Второто доказателство, че Сид бе прекалено сполучлив. Дали ще говори или ще работи, но знаеше със сигурност, че трябва да започне да работи.

Така или иначе той бе забравил, че е гладен.

— Не зная… трябва да се види впоследствие… — После изведнъж извика: — Ами да! Гладен съм! Много гладен! Снощи ядох за последен път! Кажи на Ваня, Жил, да опече едно парче месо!

Естествено, и това знаеше.

— Но да бъде голямо парче и да го опече леко, да не го изгори! Добре, че ме запита, Жил! Аз само говоря, говоря, а междувременно съвършено…

— Тогава запази за малко тишина, иначе няма да мога да дам командите на Ваня!

Сид замлъкна, но очите му гледаха Жил със същата любов, както след първия момент, в който дойде в съзнание. Едва Жил бе привършил с командите към Ваня, когато Сид отново продума:

— Искам да отида във филмотеката. — Несръчните му пръсти нетърпеливо заопипваха закопчалките на коланите. — Знаеш, Жил, че нямам нито минута свободно време! Трябва да бързам, трябва да наваксам толкова много, за да стана пак старият навигатор, който…

— Но сега ще почиваш!

— Заради фазата на регресията ли? Виждаш ли, Жил, и това зная, защото е в съдържанието, което преди малко…

Жил изгуби търпение.

— Щом като знаеш, мълчи!

Сид смутено притихна в креслото.

— Добре, ще мълча!

Жил със завист мислеше за Биънс. Той навярно би го сторил, но аз не съм способен. Не само защото не мога да излъжа Сид — би разбрал защо се протягам към инфрапистолета, та нали мисли с една четвърт от моята глава, — а защото Тиак е все пак почти брат на Уму. И дори да съм Уму или Жил, обичам го. А регресионната фаза при него е къде по-силна — надявам се, че поне това не знае. — Инфразвукът замъгли съзнанието на Уму, но го предпази. — По-малко получих наготово, но и не страдах толкова при преходите, както ще страда Сид. Това са най-лошите варианти. Биънс — не особено сполучливо — оприличи двете фази на циркулярното психическо смущение, интензитета на остротата след пробуждането и тежестта на последващата го депресия. Но с каквото и да го оприличавам, ще настъпи, при това скоро. Трябва да избързам, преди да се събуди, и да му бия още една доза успокоително… Но защо се надяваш, че ще можеш да го свършиш тогава? Все едно, трябва да се печели време, за да мога да реша…

— Жил — промълви страхливо Сид.

— Моля!

— Чувствувам, че ми се сърдиш… А не зная защо? Не искам да те оскърбя…

— Нищо не се е случило, въобразяваш си, Сид…

— Но аз наистина чувствувам, че…

— Казвам ти, че си въобразяваш! Това е вече началото на регресионната фаза, Сид! Затова е по-добре, ако заспиш. Ще ти дам приспивателно…

— Тиак го е страх да не боли! Не проумявам, Жил! Откъде може да знае това Тиак, умрелият е друг…

— Не започвай отново, Сид… Много неща и аз не разбирам, но зная, че този момент е най-малко подходящ за такива разговори… Сега ще спиш…

— Тиак се страхува…

— Успокой се, убождането от най-малкото трънче боли повече от спринцовката, а ти знаеш, че трябва…

— Да, но… не може ли поне с таблетки?

— Те са с бавно въздействие, Сид. След няколко минути ще се чувстваш толкова зле, че ще проклинаш, дето си излязъл на бял свят!

— Това не е много сполучливо сравнение, Жил! Ти би трябвало да знаеш най-добре, че аз не исках…

— Да, да, но сега вече действително нека оставим този спор! Защо не ми вярваш?

— Вероятно защото и ти не ми вярваш! Този Жил, който е в мен, е много недоволен и се безпокои, защото говоря много. Изглежда, усеща, че аз съм твърде сполучлив, и аз напразно искам да говоря по-малко, но не мога! Не разбираш ли?!

Сид започна да вика и да дърпа ремъците.

— Не искам! Не искам! Не исках да съществувам, но сега не искам и да умра! Искам да живея, Жил! Нямаш право да го сториш! Нямаш…

Спринцовката тихо изсъска. Сид утихна, мускулите му се отпуснаха. Жил го гледаше с празен поглед. Оттук остава само една крачка.

Не. Ще чака. Преди бе глупав, когато изпитваше състрадание. Не бива жалостта или неговата слабост да решават какво ще стане със Сид. Щом като един път го създаде, ще трябва да търпи бърборенето му. Има само една единствена мярка и ти само на нея ще се подчиниш, Жил!