Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Feladat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция
Xesiona (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)

Издание:

Петер Жолдош. Задачата

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №29

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Живко Ангелов

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Унгарска, I издание

Дадена за печат на 24.VI.1981 г. Подписана за печат на 22.IX.1981 г.

Излязла от печат на 5.Х.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1483

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07. УИК 8,95.

Страници: 224. ЕКП 95364 23331/5627-51-81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 894.511–31

© Живко Ангелов, преводач, 1981

© Георги Крумов, предговор, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

Péter Zsoldos. A feladat

Kozmosz Könyvek, Budapest, 1971

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета

Жил изпитваше болезнен страх от риска и тъй като все пак не можеше да го избегне, се стараеше да го намали до минимум. С машините система „Восп“ бе летял много отдавна. При нормални обстоятелства на научните сътрудници рядко се налагаше да карат Восп. Подготовката на Жил за извършване на космически задачи бе като на всеки пилот, но щом като корабът се приземи на повърхността на някоя планета, на екипажа не му остава нищо друго, освен да изпълнява изследователските си задължения. Двадесет дни се упражняваха със Сид да управляват Воспа и в периодите на почивка с вълнение се наблюдаваха на запис. Сондата обикаляше по неизменната си орбита и всеки шестдесет и пет минути даваше сигнал за живота в залива. Жил гледаше как вкарваха лодките във водата, виждаше построените на брега колиби, тръгващите към гората и връщащите се от нея с плячка ловци. Бяха силни, богати и навярно, мислеше си Жил, щастливи. Двадесет дни не можа да види нито едно движение, което да говореше за страх. Заобича ги и се възхищаваше от тях.

Сид започна да говори по-малко, но нито веднъж не възрази. Понякога страхът проблясваше в кафявите му очи, тогава Жил се извръщаше и се правеше, че не забелязва. Когато Сид започна да управлява Восп уверено като Жил и нямаше какво повече да усъвършенства и по най-сложните операции, Жил даде два дни пълна почивка. Дори и да предоставяха през голяма част от пътя управлението на кораба на робота-пилот, само по себе си това бе уморително начинание. Никога не бяха работили толкова дълго време заедно с Жил и се страхуваше как Уму и Тиак ще издържат. Отначало мислеше да се приземят близо до залива и чак на другия ден да започнат работа, но се отказа. Да се търси място за кацане през нощта в непривичната кабинка на пилота, това наистина бе необмислено и прибързано. Жалеше всяка минута до момента, когато щеше да застане срещу този, който щеше да се събуди от упойката и щеше да започне нов живот.

Знаеше, че лодките напускат брега призори и най-отдалечените се връщат, докато слънцето достигне до зенита си. Затова промени часа на тръгването. По брега бе преброил поне шестдесет колиби и сред тях постоянно пъплеха хора. Трудно щеше да бъде да се изберат подходящи. Отчасти предостави решението и в ръцете на съдбата: ще избере тази лодка, която се намира най-далеч от брега. Разстоянието означава сила, смелост и единствената мярка за пригодност. Може тази мярка да не е най-правилна, но други няма.

Восп се извиси като стрела, за по-малко от секунда „Галатея“ се сви до искряща точка сред рядката зеленина на гората. След това преминаха през невидимия отдолу тънък паров слой и се оказаха в дълбоко синьо пространство, което запълни действителността и превърна рева на двигателите в жужене. Жил провери още веднъж нещата, отстъпи командването на радиопилота, удобно се намести във фотьойла и затвори очи.

Когато сигнализацията го събуди, летяха над море от ослепително бели облаци. До залива оставаха още петстотин километра. Жил измери с радара дебелината на облачния слой, разстоянието до земята, като искрено се надяваше долу да не вали дъжд. Не бе лошо да се знае дали когато вали, излизат за риба? Иначе все пак трябваше да кацне на брега, а бе излишно да упойва толкова много хора. А изборът? Толкова грижливо бе планирал всичко и ако тези нещастни облаци… Разтърси Сид, който, изпънал краката си, спеше на едната си страна. Още в полусънно състояние замига, погледна към облаците, после към уредите:

— Време е да започнем спирането — той дълго се прозява, — с тази скорост ще подминем. Остави тези облаци по дяволите! Насочи радара към земята, искам да кажа към морето!

Жил кимна, а Сид, за да компенсира сякаш дългите часове на безмълвие, продължи:

— Още веднъж ще ти повторя задачата. Когато видиш лодката, не бързай, няма да избяга; ако нещо ти дойде на ум, успокой се! Пак ще ги имаме. Друг е въпросът, дали можем да наречем това късмет. Значи, когато видиш лодката, ще изчакам да слезеш до вратата и да ми дадеш знак. Тогава ще загася моторите и ще започнем да падаме свободно. Не забравяй да се държиш здраво и пази стомаха си, това е моят съвет. На сто метра от морето ще включа двигателите и ще задържа до петдесет метра. После ще включа пропелерите и ще се опитам да остана на едно място. През това време ти ще ги упоиш. Лебедката ще пускаш ти, моята работа е да остана точно над лодките. Ще ти дам още един съвет! Нито от ентусиазъм, нито поради силни хуманни чувства да не ти идва на ум да откачаш кабела от себе си. Ще ги привържеш с късите ремъци към себе си и един по един ще ги изтеглиш горе, както хубаво го бе измислил. Може да им е неприятно, но и без това няма да чувстват нищо.Така че кабелът при всички обстоятелства трябва да остане при теб! Разбрано? Колкото и да внимавам, достатъчно е с пет метра да изместя Воспа и тогава подобно на Еди — започваш славния живот. Дори и такъв няма да бъде, защото инфрапистолетът ще остане тук.Е, разбира се, ако ме помолиш, мога да ти го хвърля отгоре. Жил се изсмя:

— Ти си луд, Сид, но приятно луд. Ако остана долу, ще ти махна с ръка.

— Не съм луд, а съм огледало! Дори и понякога да те тормози.

Жил продължи да спира, очите му заскачаха между стрелката на скоростомера, която бавно падаше, и екрана на радара. Появи се брегът. Напразно го бяха виждали толкова пъти чрез камерите на сондата, сега бе друг. Жил се смути за момент. Може би бе сбъркал в изчисленията или докато са спали, радиопилотът е сгрешил? Или радиовръзката между сондата и автоматичния пилот е прекъсната?

— Наляво! — каза Сид. — Не виждаш ли?

Заливът бе по-голям и плосък, отколкото очакваше. Непознат — чужд, приличащ на наполовина счупена чиния, наоколо хълмове, отвесни участъци и храсталаци от гората. Но удължените ромбоидчета на диатомовите водорасли пъплеха по края му и дори навътре, към открито море.

— Нали ти казах, че няма къде да идат — В гласа на Сид трудно можеше да се открие ентусиазъм. — Сега избирай бързо и слизай! Няма да ни видят, но шумът от моторите без време може да ги изплаши до смърт. Искам да ги изключа, колкото се може по-скоро.

Жил се поколеба, после посочи онази водораслова клечица, която далеч навътре в залива смело се клатушкаше върху вълните.

Сърцето на Аро е гордо. Напразно са надвиснали облаците, напразно пара покрива хълмовете, той каза, че дъжд няма да има. Другите глупаци се блъскат там, пречейки си един на друг. Една-две мрежи сигурно ще се уплетат и тогава край на риболова. Докато ги разплетат, само ядове и караници, а после на брега упреци и напразни обвинения. Така им се пада. Като неговия остър нюх няма никъде по брега. Разбира се, трябва да се вярва на нюха и не само да се вярва, но и да се внимава. Впрочем не само с носа си, но и с кожата си, с цялото си тяло Аро усеща дали ще има дъжд или не и колко риба ще занесат в къщи. Да се гледат само вълните — сега са сиви като небето — не е достатъчно, трябва да се чувствува какво има под тях, колко дълбоко под водата е стадото риба, което спокойно ще изчака, докато той, Аро, го обгради. Аро вярва в това чувство, а също и другите, които следейки знаците му, извъртят лодките си с безшумно движение на греблата. Защо да не му вярват? Аро признава, че в залива живеят много добри рибари, наистина добри рибари, такива като него, който изкарва всеки ден много риба на брега! Аро пръв се възпротиви на негодуванието на старите и качи жена в лодката. Наистина Аро не признава дори пред себе си, но тази идея му бе подсказана от ревността, от погледите на мъжете, които жадно поглъщаха Неа. Това бе обичай на брега само ако жените на намиращите се в морето рибари не се възпротивяха решително, а Аро имаше сигурното чувство така, както чувствуваше движението на рибното стадо в дълбочините, че Неа не се възпротивява много решително. Тя беше хубава, най-хубавата жена на брега, а Аро беше най-хубавият мъж. Наред с благоговението растеше и славата й на първата жена, която заедно с мъжа си гребе в морето. Тя не изчезна дори когато една сутрин, въодушевен от дързостта на Аро, Грон доведе със себе си Дие. Но Дие е друга. Тя е слаба и не издържа на гребане. Разбира се, и така е полезна. Силните й очи отдалече виждат перките на акулите, когато другите са заети с гребане или с мрежата, когато приготвят харпуните и гледат да не се уплетат въжетата, което най-много ядосва рибарите. Но дори и нищо да не вършеше, Аро пак щеше да я търпи заради Грон. Грон е добър рибар, вторият рибар в лодката, първият е Мат. Ако Аро го нямаше, несъмнено Мат щеше да бъде най-добрият рибар на брега. Най-голямото мъжко достойнство за Аро бе мълчанието, докато другите постоянно бъбреха. Мат мълчеше и слушаше Аро. Мат бе чудесен, но братята на Аро не бяха такива. В себе си той дълбоко съжаляваше за това — ако не ги е страх от мен, още тук, съвсем близко до рибата, постоянно ще бъбрят. Не мога да разбера как могат да се различават толкова от мен, нали и тримата сме родени от една майка и един баща. Но затова пък Аро, Мат и Грон са добри рибари. Еви и Опе също ще станат добри рибари.

Разбира се, но не така.

Опе ненадейно изпусна висящата на края на мрежата тежест и пробитият камък се удари в лодката. Гняв обзе Аро. Без да се замисли, че може да изплаши още повече рибата, пляскайки, издърпа греблото от водата. Един удар по гърба ще го научи, че тишината е първият закон на рибаря. Но случайността поиска Опе никога да не получи този урок.

От звуковата детонация при спирането на Восп морето се развълнува още повече и повдигнатото от ръката на Аро гребло се разклати, следвайки ритъма на разтрепераните от страха мускули. Вихър? Той, Аро, който двадесет и две години вече познава всички бури, първият им и почти незабележим знак… Не, не може да бъде. Дори и старците, които са вече като малки стенещи деца, не си спомнят да е имало гръмотевици в това годишно време! Не, това не бе вихър. Чувствуваше, че това бе друг гръм, по-страшен, не, носещ успокояващото затихване. „Остро свистене прониза облаците, небето пищи, облаците охкат — помисли си ужасен Аро. — Всички гледат към мен, чакат да им кажа нещо, винаги аз съм бил този, който ги е водил, винаги съм им обяснявал, дори и това, което не съм разбирал. Но сега имам чувството, че това пищящо небе е самата смърт. Ще умрем, но преди това ще изпитаме докрай целия този ужас.“

Приближава се! Все по-близо е!

Гърлото му се сви, хрипкаво пое въздух, за да се откъснат от него първите вопли на ужас.Тогава пищенето отведнъж спря. Ударите на кръвта в ушите му отмерваха продължителността на тишината и трепереха да не би да настъпи отново необяснимият ужас. Пищене и гръм!

Изведнъж тишината се разтвори във вечността си и само плисъкът на вълните по лодката я нарушаваше.

Грон подуши с носа си — във внезапната тишина това прозвуча като надуване на рог — и Аро отново пое въздух, за да продума, за да каже на края нещо, за да сподави непонятния ужас от изминалите минути.

— Аз… — започна той, но продължението заседна в гърлото му.

Облаците засвистяха също като северния вятър в гората, когато студените зъби на вълка се впиваха до кости в месото на човека. Но истинският, неописуемият ужас едва сега започваше. Неа първа се хвърли по очи в дъното на лодката. Лицето й се заби в мятащата се още риба. Миг след това всичките налягаха с викове на страх, които скоро бяха заглушени от все по-силното свистене.

Впоследствие никой от тях не си спомняше как на сто и петдесет метра от водата според набелязаната програма Сид отново включи двигателите на Восп.