Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Feladat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция
Xesiona (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)

Издание:

Петер Жолдош. Задачата

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №29

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Живко Ангелов

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Унгарска, I издание

Дадена за печат на 24.VI.1981 г. Подписана за печат на 22.IX.1981 г.

Излязла от печат на 5.Х.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1483

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07. УИК 8,95.

Страници: 224. ЕКП 95364 23331/5627-51-81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 894.511–31

© Живко Ангелов, преводач, 1981

© Георги Крумов, предговор, 1981

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

Péter Zsoldos. A feladat

Kozmosz Könyvek, Budapest, 1971

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Мат никога не бе възразявал, че Дие изпраща Грон и остава с него още половин час. Когато Дие се връщаше със зачервени и святкащи очи — пред вратата на асансьора тя и на Мат напомняше на бронзова статуйка, — един поглед бе достатъчен да я върне в нормалното трезво състояние. Още в началото блажената паяжина на сладкия сън трябваше да се разкъса твърдо и непоколебимо. По-нататък се работеше по-лесно, по-бързо и безпогрешно. Работата трябваше да запълни всички нервни клетки. Това бе единственото противопоставяне на изкушението. Програмата за изпълнение на Задачата, която носеше настоящето и която щеше да донесе бъдещето, бе по-важна от всичко. Друг път нямаше! В противен случай всички трябваше да измрат, а Мат искаше да живее, по-силно от всякога.

Контролът, който извършваше всеки шестнадесет часа, само на пръв поглед бе автоматичен. За по-малко от година научи доста неща за навигацията и това,което научи, предаде на двете момчета. Но пак не можеха да заменят опита, сигурността и самоувереността на Сид. Сид бе първокласен навигатор, с такава подготовка, каквато измежду тридесетте милиарда жители на Земята трудно се намираше. Жил бе втори след Биънс и един от първите двеста кибернетици. В един такъв космически кораб, за чийто път е валиден парадоксът на времето, и това бе малко, по-точно не малко — за щастие досега не бе се потвърдило, — а рисковано. Сид вече летеше с предшественика на „Галатея“, който твърде малко приличаше на нея, докато Жил още мислеше, че цял живот ще се наслаждава на бледорозовото було на връх Кибо.

Ако бе малко по-лош кибернетик, може би нямаше да се страхува толкова. Това му съзнание бе достатъчно да усеща опасностите, възможностите за грешки, но недостатъчно, за да върши спокойно работата си като Сид. При междузвездните полети нищо не се оставяше на случайността. Всичко се въвеждаше в почти безкрайния капацитет на паметта на Мозъка до целта, до крайното осъществяване на програмата, до завръщането на Земята. Контролът на въведените програми се извършваше, като се моделираше целият път, разбира се, с други фактори на времето, тъй като използваха нормалните, продължителността на контрола би била колкото пътя. Още на Земята полетът се програмираше до целта и обратно. Определянето на очакваните невралгични точки чрез статистическата вероятност бе работа на кибернетиците. Това и той можеше да върши, но как щеше да реагира „Галатея“ на пълната с опасности жестока действителност, на грешките?

Най-големите трудности, така поне мислеше, бе преодолял. Предвидено бе „Галатея“ да пропътува разстоянието за тридесет-четиридесет години, но отрязъка от пространството, който ги отделяше от Слънчевата система, щеше да измине за повече от сто и петдесет години. Това бе достатъчно дълго време, за да могат ориентирните звезди от интерстеларната навигация да изменят местата си. Натрупването на малки неточности още повече затрудняваше програмата на Мозъка — метеоритни рояци, облаци прах, тайнствени тъмни звезди, както в прочетените книги от детството, пълни с опасности, всяващи ужас. Не, пространството бе необикновено празно, поне в тази част от Галактиката. А и оттатък нямаше нищо особено. Необикновена смелост е необходима, за да се преодолее монотонността на движенията и напора на собствената мисъл. Когато още летеше под командването на Норман, не се вълнуваше от тези въпроси. Невъзмутимата желязна дисциплина на Норман бе толкова дразнеща, че винаги осигуряваше достатъчен пълнеж за вътрешно негодувание. Понякога фино му се противопоставяха, като разговаряха за нелепости като например, че в собствената си кабина днес Жил е складирал по друг начин бельото. Тези разговори не бяха забранени, но Норман не ги обичаше. Едва сега го разбира, за всичко го разбира. Този, на когото лежи отговорността, не може да бъде друг.

Не знае защо се надяваше, че като излетят, ще бъде по-леко. Още от първия миг той изискваше неимоверно много от тях. А ямите на безпокойството? Правилно ли бе действал, не бе ли сбъркал някъде незабелязано и непоправимо? Отначало, когато унищожи онези двама нещастници, които се осмеляваха да се наричат Жил и Сид, изпадна в паника. Напразно, впрочем и той самият се бори още с изкушението да се нарече Жил. Но не можа да устои. Жил присъстваше много повече от невъзвратимо загубените навигационни или механистични интереси на Сид, Норман, Максим, Ярви. Оттук безусловно следваше дразнението, което предизвикваше Жил, когато се опиташе да се оприличи на Мат. Мат разбираше, че не може да бъде другояче. Онзи дивак толкова старателно защищаваше собственото минало на Жил, че понякога му се искаше да анализира чрез репрограмата и възприемащия Мозък онзи определен от обстоятелствата случай, но никога не го направи. Жил не бе му забранил, но се чувствуваше просто безпомощен. Дори и така да е, нищо вече не може да се промени. Той, Мат, се подчинява на Жил. Разбира се, при известни ограничения. Но именно тук е трудността, а от Жил не може да иска съвет. С такова високоразвито същество, каквото е той, Мат, никога не са правели експеримент. И двамата трябваше да се убедят, че дори и за миг тази единна двойка не можеше да се раздели на изпълнител и пасивен наблюдател. Но докато могат да служат на Задачата, това няма значение.

Това, че другите излязоха сполучливи, заслуга безспорно имаше гениалността на Жил. Елементарна идея, като всяка осъществена велика идея. Ако се бях сетил още в института, аз щях да бъда първи, а Биънс да излети. Не, не на „Галатея“, Биънс бе твърде страхлив за подобни полети, а от института. Странно, години наред работим върху един проблем, а не виждаме най-очевидното. Дали през изминалите сто и шестдесет години потомците на Биънс са достигнали до тези изводи? Жалко, много жалко, че Биънс вече не е жив. Бих седнал срещу него и с най-невинния глас в света бих го запитал какво ще стане, ако… И за доказателство бих изправил пред него двете момчета и Грон, но най-вече двете жени. Жалко! Сега няма да мога да се задоволя с потомците му. Ще им падне самочувствието. Не, надали са направили това откритие. Причината е проста — те са нямали на разположение толкова „жив“ материал, както аз, и никога през удобния си и изпълнен с предпазливости живот не са изпадали в това състояние, в което бях аз през изминалите петдесет и четири часа. Седях и чаках да премине действието на аментипана, който онова нещастно животно им бе сложил, а междувременно треперех от страх да не заспя от изтощение — и тогава край на всичко. Значи, съмнението ражда идеите? Не, това е казано грубо, както и глупостта, че контролът не е автоматичен. Сид никога не е упражнявал контрол, но аз, откакто изгоряха реакторите, не мога да вярвам на нито един уред. Всичко трябва да се проверява. Разбира се, че е автоматичен. Но веднага бих открил грешката, дори и да мисля за друго.

Стъпките бяха толкова безшумни, че когато усети ръката на рамото си, трепна.

— Изплаших ли те?

— Не.

Мат се усмихна. Когато ги видя, в първите минути им се възхити с нескрита радост. Дие и Неа! Неа… не бива да мисли сега за нея. За Еви и Опе не се радваше толкова. Когато ми потрябват, ще ги използвам. Но когато обичаме една жена, всичко, свързано с нея, ни става близко.

— Какво правиш?

Мат кимна. Въпросът означаваше, че Дие иска да разговарят.

— Преглеждам присъединяването на корекциите. Спокойно би казал и корекциите на присъединяването. За Дие бе все едно.

— Би ли ми обяснил какво е това?

— Не.

— Защо?

— И без това няма да го разбереш.

— Но аз искам да ми обясниш.

— Искай си.

Това е само встъплението, а после ще започне да опитва къде може да се пукне. Засега иска да разбере в какво настроение съм. Благодаря, Дие, намирам се в отлично настроение, но не бих ти го натъпкал в главата. Познай, ако можеш! Щом като вече не правя експерименти в института, наистина може да позволите на бившия учен тази невинна игра, за която въобще не знаете, един учен, който някога ще стане най-известният заедно с вас.

— Защо си такъв, Мат?

— Какъв?

— Трудно ми е да го кажа. Ту сериозен, ту усмихнат, а отвътре винаги ни се присмиваш.

— Защото ви обичам.

— Обичаш да командваш и да изискваш!

— Тук само това трябва да се обича!

Дие гледаше с интерес как Еви бе клекнал пред другото табло с приборите. При всяко негово движение светваха няколко лампички, понякога краткият път на светлината проблясваше във вградените една над друга клетчици.

— А Еви какво прави?

— Контролира като мен.

— Какво контролира?

— По-свещената ни от всичко друго енергия и тайнствените й канали.

— Преди не си говорил такива глупости, бе съвсем друг.

— Какво значи преди? — В гласа на Мат се почувствуваха твърди нотки. Дие го погледна в очите.

— Добре знаеш, че не мога да го кажа. Ти забрани.

— Сега вече не се усмихвам, Дие. Не смея да го направя дори вътре в себе си, както ти каза, и ако не престанеш, ще стане по-лошо.

— Заплашваш ли?

— Предупреждавам те!

Дие се обърна, отново загледа Еви, който седеше вече до другата стена и следеше Мат.

— За друго ли да говоря?

— Запази малко тишина, Дие! Готов ли си, Еви?

Еви кимна с глава.

Мат пристъпи към командния пулт. Все този проклет контрол. Боже мой, поне частица да имах от самоувереността на Сид. Как е възможно той да не се е страхувал, да е вярвал на тази ужасно сложна паяжина?

— Започвай, Еви! Хайде!

По командното табло започна обичайната огнена игра — червени, зелени, бели светлини, пулсиращи сини и зелени змии по осцилоскопите, жълти правоъгълници на константния превод. Сега съм като полудял часовникар от средновековието, който никога не е вярвал, че часовникът му върви добре, и винаги е трябвало да го разглобява, за да види дали се въртят колелата. Но неговото положение било много по-изгодно от моето, той все пак е знаел какви части са необходими, за да се завъртят. А аз ги научих отскоро и дори не съм уверен дали правилно. Ще се побъркам. За какво е нужно да се контролира този шестметров кабел под нас? Но ако не го правя, ще треперя от несигурност и страх. Трябва да съм сигурен, точно така, всяка минута да съм сигурен, че няма никаква грешка. Това е единственото, което мога да сторя. Не мога да контролирам дали Мозъкът извършва правилно корекциите, но поне ще знам, че върши нещо и необходимата за това енергия е налице.

— Всичко е наред, Еви! Сега ела тук!

Няма да дочакам, докато Грон се събуди. Ще направя контрола и на двигателите.

Еви седеше безмълвно до Мат.

„Тук всички се промениха — помисли си Мат — и аз най-малко трябва да се учудвам. Тези две момчета са неми като камък в пясъка. Грон е мечтател, а Дие, тихата Дие — спомни си я свита на носа на лодката. Само големите й светлокафяви очи играеха по вълните, — говореше вместо всички останали.“

— Знаеш ли какво трябва да правиш? Еви отново само кимна.

Мат тръгна към най-отдалечената стена, Дие го последва като сянка.

— Моля те, не ми говори сега! Започвам, Еви!

Разбира се, че в реакторите всичко е наред. Неутронният поток — за него винаги се съмняваше — бе нормален, температурата — също. Скоростта на кръгообръщението на охладителната течност бе малко по-високо от нормалната. Вдигна рамене. Мозъкът знае какво върши, а смукателните игли издържат. Ще я остави така до утре, тогава ще се опита да я намали. Ако Мозъкът не се възпротиви, значи, няма проблеми. В противен случай ще се допита до него. Вече се страхуваше да повтаря онази грешка, когато в началото постоянно искаше консултация с Мозъка. Тогава от Мозъка излезе предложение — въпросите да бъдат групирани и ограничени по време. Мозъкът няма чувства, но се старае да организира всичко най-ефективно. Това е основен закон за всяко електронно устройство. Когато по трансформиращия екран прочете подробното предложение на Мозъка, Жил се изчерви. Сид би казал да вървя по дяволите.

Сега, когато свърши с контрола на двигателите, за миг си помисли, че целият този излишен и пълен с подробности труд не е продиктуван от страха. Осемте часа така текат по-леко, докато пак тръгне към асансьора. Не, сега не бива да мисли за това. Бе благодарен на Дие, че тя не издържа на мълчанието.

— Мога ли да говоря вече?

Мат се усмихна. Със светлите си, големи котешки очи Дие поглъщаше чертите на Мат. „Отслабнал е, помисли си Дие, скулите му са се изострили, носът му е станал по-гърбав и тънък, под очите си има сенки.“ Единствено усмивката напомняше за онова мило момче от другия край на лодката, седящо до Грон като млад бог на морето.

— Говори, Дие!

— Ще ми ги покажеш ли? — посочи към екрана на тавана.

Размишлявайки, Жил я гледаше. Любовта към звездите — единственото общо между тях. Скритото наследство на Сид? Но как? Този нов метод бе друг, върху всички бе приложен, но в различна форма. Възможно ли е Мозъкът да е вложил своята фантазия в моделирането? При мозъци със значително по-малък капацитет не бе възможно да се определи съществуването и ролята на вътрешните самосъздаващи се структури. Възможно е Мозъкът да не е считал за съвсем точна заповедта „по-малко импулси“ и според селективната си способност да е регулирал това „по-малко“. Истинският Жил си спомняше за някогашния Сид, който мислеше, че една жена не бива да има мислите на мъжа. В същност Жил искаше да усъвършенствува само тази нова гениална идея след първите сполуки с Еви и Опе. Затова искаше Дие да получи още по-малко импулси. Но дали Мозъкът знаеше, че Еви и Опе бяха първите двама, предназначени за навигатори? Мозъкът и Ваня бяха установени на устна връзка, а тогава той говореше силно на глас. Дали поради тази мотивация, когато дойде ред на Дие, Мозъкът селектира тази единствено оригинална репрограма? Ако това някога се изясни, ще бъде само на Земята. Но факт е, че Дие, единствено Дие, обича звездите.

— Мога ли да ги видя? — повтори тя нетърпеливо.

— Може.

Тя пристъпи към командния пулт. Като че ли някаква огромна ръка с едно единствено движение смъкна от екраните сивата мозайка и пред тях се откри необхватната дълбочина на безкрайното пространство. Дие седна във фотьойла пред пулта и изпъна назад врата си. Очите й станаха още по-големи. Еви заотстъпва бавно зад нея и незабелязано се опита да достигне до таблото с приборите, като непрекъснато гледаше пода. С края на очите си Мат старателно го наблюдаваше. Навигатор? Този? Да, за неговата работа тази гледка не бе абсолютно необходима. Спомни си как Сид, когато привършваше работа, включваше понякога екраните и се любуваше на звездите. Също както сега Дие. А Мат? Мат ще ги вижда, докато изпълняват Задачата, докато летят сред тях, за да достигнат дотам! Слънцето блестеше вече над главите им като жълта звезда от втора степен. Половината път бе зад тях. Установи гравитаторите на седемдесет процента от земното притегляне. Чувството за сигурност бе почти същото, но затова пък консумираха по-малко енергия. Напразно знаеше, че седи на пода. Винаги, когато погледнеше нагоре, имаше чувството, че пада към тавана. Безкрайно падане в безбрежното нищо, което виждаше само на екрана. Настръхна. И Жил, и Мат трябва да признаят това „нищо“, което поглъща в себе си всяка реалност. Задачата, заливът, Неа, другите, всичко това са само атомни частици, може би специални, но в никакъв случай несъществени частици. За Мат от целия разум е най-важна Задачата, заради която се бори, воюва, заради която се жертва. И веднага пак възниква неизменният въпрос, вечен като разума: заслужава ли си? Или трябва да попита самия себе си? Гледката, която бе пред него, ли роди този въпрос, който успяваше да сподави досега? И ако трябваше да отговори,какво ли би казал?

— Мат! — прошепна Дие.

— Кажи.

— Ти знаеш всичко. Кажи ми, защо ги обичам?

— Не зная.

— Не искаш да ми кажеш.

— Това, което мога да ти кажа, не е цялата истина. Но дори и нея няма да разбереш.

— За толкова глупава ли ме имаш?

— Не, но и аз не го разбирам.

— И… — започна Дие, спря се, след това все пак продължи — и в залива съм ги гледала, всяка вечер ги гледах над хълмовете или как се утешаваха по вълните. Обичах да ги гледам най-много, когато излизах на брега и погледнех към водата — над мене и под мен имаше звезди. Започваха от краката ми, където последната вълна се галеше с брега, и бяха навсякъде около мен. Но…

— Продължавай, Дие! Не се сърдя, че сега говориш така за залива.

— Не мога.

— Какво?

— Не мога да продължа. Само знам, че там звездите бяха други.

— Разбира се, Дие, пречупването на светлината…

— Пак ме смяташ за глупачка. Не става дума за това.

— А за какво?

— Там, там — измъчваше се Дие, — там те бяха частица от нещо, което бе всичко за нас. А тук…

— Разбирам те, Дие.

— Сега вече и аз разбирам. Само дето не мога да се добера до нищо. Ти също.

— Затова и не мисля за залива — излъга Мат, — може да се гледат звездите, но да се мисли за…

— Мат, мога ли да те попитам нещо?

Крехко тяло и изящна глава, обърната към небето. Очи, жадно поемащи блещукането на звездите. Жил разбираше малко от изобразително изкуство и сега изведнъж го заболя, че не може да улови този миг на неподвижност, за да го увековечи.

— Разбира се, че можеш да ме питаш.

— И с Неа ли сте разговаряли за звездите?

В командната зала зацари тишина. Еви стоеше неподвижен до стената, дори позата на Дие не се измени. Трябва да отвърне веднага, и то равнодушно.

— Не — може би гласът ми е малко по-провлачен, отколкото трябва, — не сме разговаряли за подобно нещо.

Мат пристъпи към пулта и изключи екраните. Дие дори не помръдна, само очите й се обърнаха към него. Мат срещна погледа й. От гнева, който извираше от него, усети, че кожата по скулите на лицето му се обтяга. Долен и мръсен капан ми скрои, Дие! Няколко красиви думи за звездите и аз глупаво се намъкнах в клопката! Ще ми платиш за това! Но не сега, а когато не очакваш, защото сега би се зарадвала най-много, ако закрещя. Но ти си скромна и умна наблюдателка и най-малките промени, които откриеш по мен, ще те зарадват и ще ги обърнеш против мен. Не съм начеващ играч, Дие! Сега го изигра прекрасно, но втори път няма да успееш.

— Стани оттам, Дие! Имам работа. Мат седна и натисна наслуки няколко копчета. По таблата с уредите отново започна огнената игра. Червена и зелена светлина обляха фигурата на Дие, докато отиде до лифта.

Еви тръгна след нея, като че ли искаше да я пита нещо, но Мат веднага му заповяда да се върне. Вратата на асансьора безшумно се затвори след Дие и Еви отново тръгна назад към стената.

— Седни най-после! — рече му Мат. — През цялата смяна ли ще тъпчеш там?

Еви седна послушно на най-отдалеченото от Мат кресло, до радиолокатора. Очите му дори за секунда не се отклониха от светещото кръгло рибешко око.