Петер Жолдош
Задачата (18)

Глава осемнадесета

Дие слезе в кухнята и Грон на драго сърце, както винаги, би се провикнал след нея, за да остане. Установеният ред бе наследствен и непроменяем. На четвъртия и дванадесетия час след събуждането си Дие трябваше да отиде в кухнята и най-късно след четиридесет минути да се върне в командната зала. Сега тя ще му донесе храна, а след четиридесет минути Еви ще направи същото за Мат. Тогава Грон вече ще спи. Точно след осем часа ще се събуди и всичко ще започне отначало. Първа смяна работят той и Дие, а втора — Еви и Мат. След събуждането си Мат веднага започваше контрола, а ако бе необходимо, към него се присъединяваше Еви. Когато Дойдеше ред на двигателите, Грон тръгваше с Мат, а Еви заемаше неговото място. Но това ставаше рядко. Грон не си спомняше вече кога за последен път бе слизал на долните етажи. Те бяха под надзора на роботите. Грон не се въодушевяваше твърде много от тях, но все пак бе по-добре с тях долу, отколкото да седи самотен тук.

Най-тежки бяха тези четиридесет минути на самота. Два пъти един след друг изигра Мат и не пусна Дие да отиде долу, каза, че не е гладен. Мат забеляза — нищо не можеше да се скрие от него — и го заплаши. Оттогава Грон се стараеше да свикне някак си с тази самота. Наистина никога не оставаше сам пълни четиридесет минути, защото Дие бе сръчна и свършваше бързо. Все пак струваше му се, че чака цяла вечност, от която няма спасение. Уредите чуждо и противно светеха, а стените… за стените бе по-добре да не мисли. Когато научи предназначението на всеки един от приборите, известно време им вярваше, дори ги обичаше. Тогава те мигаха успокояващо, сякаш казваха: седи си спокойно, всичко е в ред, ние бдим за теб. По-късно му дойде на ум тази проклета мисъл. Оттогава Грон ги ненавиждаше, защото всяка следваща минута показваха друго — хиляди опасности, които се таяха коварно в някой кабел, реле — или идваха отвън, от безкрайното тъмно нищо, което бе привидно празно и все пак пълно с опасности. Това, което бе извън стените, бе самата смърт. И да не бе го учил, пак би го почувствувал. Сега вече знаеше, че защитата на стените бе само илюзия, всеки един момент можеха да извършат предателство.

Вече се бе опитвал да мисли със затворени очи. Нямаше нищо рисковано, защото всяка опасност се придружаваше със звуков сигнал. Но в мислите си не намираше успокоение. Защо? — изникваше веднага въпросът. Няколко пъти през изминалата година възстановяваше по някоя мисловна картина и въпросите продължаваха да се множат. Напразно намираше за тях повече или по-малко успокояващ отговор. Другият в него все по-упорито търсеше обяснение и раждаше нови въпроси. А в залива всичко бе толкова спокойно — Грон дълбоко въздъхна. Сега Мат спи и е невъзможно да разбере, че мисля за залива, защото тази мисъл е забранена, дори престъпна. Единствено Аро се осмели веднъж и плати скъпо за това. Не, това не е така. Нямам никакви реални основания да търся връзка между думите на Аро и сегашното му състояние. Дори и Мат се направи, че не го чува. А промяната с Аро започна много по-късно, много след като бяха стартирали. Едва на края на втория или третия цикъл Еви усети тази промяна. Грон и Аро никога не се срещаха. Неговата група се сменяше от другата, в която навигатор бе Опе, а Аро отговаряше за двигателите и според непроменимия ред отиваше да спи. Докато Грон бе на поста си, Аро легна да спи и осемте часа се превърнаха в едномесечен сън. Единствено от Еви Грон можеше да узнае, че Аро се събужда все по-трудно. Опе, на когото последните осем часа съвпадаха с първата част от цикъла на Грон, се оплакваше, че Аро е отслабнал още повече, станал е злояд и понякога изглежда напълно объркан. Само седи и зяпа пред себе си.

Що се отнасяше до бремето, първи Мат не издържа. Откакто бяха излетели, той работеше шестнадесет часа, а осем почиваше. След едно свое събуждане, когато намери Мат в особено добро настроение, Грон рискува да го запита. Бе още сънен и може би затова свежестта на Мат му се стори толкова неестествена. Мат се смееше и обясняваше: „Какво толкова, вие ще живеете повече. Най-малко толкова месеца повече, колкото сте спали по пътя, а може и повече, защото не се ядосвате много. Не се прави на герой, Грон, и не ми благодари. Не го правя за вас.“ Дори и ако репрограмата не беше променила искрената природа на Грон, то животът скоро го научи на простата истина: единственото нещо, което не носи неприятности, е мълчанието. Не отвърна на Мат, но много пъти след това се залавяше за думите му: „вие ще живеете повече…“ Навеки изгубеното минало! Когато се осмеляваше да си спомни за него, изпитваше страшна болка. Настоящето също бе страшно и непоносимо — особено тези минути на самота, — но истинският страх дойде от думите на Мат. Продължението! Да продължат да изпълняват т-о-в-а, да продължат да търпят установения ред. Какво ли ги чака след последната стъпка? Знаеше колко е пълно това наследство, което получи от репрограмата на Жил — с когото нямаше и намерение да се оприличава, — но и това бе достатъчно, за да го изплаши от собственото му земно бъдеще. Най-доброто, което можеше да се случи, бе да намери един подобен залив, където ловяха риба и живееха спокойно, и който никога вече нямаше да види. Може би щяха да се върнат като герои при онова човечество, което… Но тези мисли бяха тресавищна зона и Грон не се осмели да продължи не заради Мат, а заради самия себе си. Навярно и Аро бе мислил така и това за него се бе оказало фатално. Но дали трябваше да стане това? Колкото и да бе страшен, Грон винаги се връщаше в онзи първи момент. Странно, тъкмо в онова замъглено състояние бе намерил началото. Залата бе същата, само че тогава нямаше време да се страхува от стените й. Мат и Дие се бяха навели над него, а високо над тях, почти до тавана, видя вдлъбнатата вътрешност на полукълбото на консоциатора. Въпреки че съзнанието му бе неспособно да разбере присъствието на Мат и Дие, веднага долови какво значеше всичко това. Що се отнася до присъствието, с него впоследствие си имаше много проблеми и интересно, това бе състоянието, в което Мат им бе помогнал най-много, особено защото не им даваше да се отпуснат. Всички те знаеха, трябваше да знаят, че онези мисли, които чувствуваха за свои, произхождаха от едно същество, наречено Жил, много по-умно от тях. В същото време Мат държеше всеки един от тях да остане със собственото си име. Както люлееща се лодка върху вълните на силно развълнувано море, така те се лутаха между двата различни пласта на съзнанието. Това бе винаги опасно и несигурно и поради изоставената празнота — мъчително, отвратително, но желано.

Мат бе друг, не бе като тях. Те пак щяха да го забележат, дори ако не бе ги подгонил още от първата минута. Но Мат ни най-малко не се интересуваше от тяхното мнение за него. След Грон последва преобразуванието на Аро, последния — с тези думи Мат наричаше операцията и те, наследниците на Жил, се учудваха. Няколко дни по-късно Аро почувствува, че има достатъчно сила да се противопостави на волята на Мат. Никой в действителност не знаеше как двамата с Мат останаха сами. Твърде възможно бе Мат да бе уредил всичко това, за да даде урок на бунтаря Аро. Когато Аро му възрази, за пръв път в живота си загуби, а вероятно и за последен. Мат го наби и Аро три дни не излезе от кабината. Не можеше и да бъде другояче и Грон изведнъж се сети, че докато чака Дие, няма да е лошо да запълни времето с умствена гимнастика. Тогава Неа се произнесе, че за тях двамата кабината е тясна и не е склонна повече заради Аро да спи на земята. Мат не възрази и каза, че ако има свободна кабина — а такава имаше, — той няма да има нищо против кой коя ще избере, стига това да не пречи на другите. Това бе необичайно отстъпление на човека, който следеше зорко всяка тяхна минута. Не, това бе отстъпление не от самия него,а от Задачата. От З-а-д-а-ч-а-т-а.

Грон настръхна. Задачата е и негова и все пак не е! Би се освободил от нея и все пак ще й служи. Ако мисли за нея, всичко друго престава да съществува. Ако се помъчи да я изхвърли от себе си, ще загине. Ако иска да я прескочи, ще падне като спънат от въже. Не може да се измъкне от нея. Повече от година й служи там, сред чуждия и зъл гъсталак. Когато му идваше на ум, че можеха да се върнат в залива с Воспа, така както ги бяха домъкнали оттам онези двама нещастни диваци, дори не смееше да изкаже мислите си гласно. Наистина, Аро опита веднъж… Грон се замисли. Преди малко искаше да изясни нещо много важно, когато се сети за Задачата. Бе открил някаква връзка, но… Когато Задачата се загнезди в главата ни, всички ще станем такива! Ненавиждам я! Не, не бива дори да си помислям!

Погледна към часовника си. Дие бе излязла преди повече от двадесет минути. Всеки момент трябваше да пристигне. Въздъхна в блаженото очакване. В онзи живот, който нямаше никога вече да се върне, Грон обичаше единствено Дие, а сега се учудваше и й завиждаше, защото за нея всичко бе напълно естествено. Дие не бе получила от Мат такава нечовешки строга подготовка като четиримата мъже и все пак усещаше, че тя знае най-добре какво е тяхното задължение. Дие бе единствената, която се осмеляваше да спори с Мат, а той, усмихнат, я търпеше. А усмивката за Мат бе твърде рядко нещо. Но Дие никак не се интересуваше от нея, тя, която бе толкова мълчалива в лодката, сега остро нападаше Мат, а той…

Вдигна ръцете си и стисна юмруци. Сетих се! Това бе втората половина на мисълта, която по-рано бе забравил. Не само Мат се усмихваше понякога, но и Неа. Какво бе казал последния път Опе за Неа? Грон не се среща с Неа, нито с Аро, за да знае, че тя постоянно се смее. Естествено, Опе е непочтен. Човек никога не бива да говори така за жената на брат си, дори когато използва друг език. Но сега става дума за връзката между смеха на Неа и… Ала останалата част от мисълта му отлетя невъзвратимо. Когато отново му дойде на ум, тогава ще забрави първата. Сети се, че ако сега я продиктува в дневника или потърси в библиотеката свободна кристална клетка за запаметяване, ще я въведе в машината и вече записана, ще я измъкне и съхрани. Напразно. Какво би казал Мат, ако намери такова изречение в дневника, когато го прослушва? Ще забележи, че някой е идвал в библиотеката.

Вратата на асансьора безшумно се отвори. От падащата светлина Дие бе като тънка бронзова статуйка. Когато се запъти към Грон, чиниите върху подноса леко издрънкаха.

— Много ли чака?

— Много, но…

— Но какво? Да се върна обратно ли? Искаш да опиташ още колко може да издържиш сам ли?

— Не, просто…

Дие въздъхна и остави подноса на издадената отстрани на командния пулт лавица.

— Досега само те беше страх, но явно трябва да се примиря и с мисълта, че си потаен. Какво се е случило?

Тя бавно се завъртя, очите й се плъзнаха по апаратите.

— Приборите са в ред, значи, с теб има нещо. Не ми се сърди, но се безпокоя. Кажи ми най-после!

— Глупости!

— Искам да ги чуя!

— Ще ми се подиграеш. Дие се усмихна.

— За първи път ли?

„Ако сега я обидя, помисли си Грон, може би ще успея да я привлека пак.“

— Дие!

Стараеше се гласът му да звучи колкото се може по-оскърбително. Но Дие се сви в краката му и го загледа.

— Колкото по-късно ми кажеш, толкова по-лошо за теб. И без това ще го измъкна. Още четири часа си мой, по-точно три часа и тридесет и пет минути. Но струва ми се и това е достатъчно. Е?

— Но обещай ми, че няма да кажеш на никого. Веждите на Дие се повдигнаха.

— Това е нещо ново.

— Обещаваш ли?

— Още не знам.

— Тогава няма да ти кажа.

Косата на Дие се разпиля по коленете на Грон и той не можа да устои на изкушението да зарови пръсти в късо подстриганата й коса. Всички те знаеха от Жил, че повечето от земните жени носят по този начин косата си, и според мнението на Дие един от най-големите дарове на новия език бе думата „мода“, чието съдържание следваха и в залива, но не бяха способни да я изкажат. Косата на Дие бе копринена. Дори през панталона си усещаше гъделичкането й по коленете си. Дланта на Грон се плъзна по главата й, пръстите му се установиха зад ушите й и с върха им усещаше корените на косата й, която още преди старта подстрига с хирургическа ножица. Дие внезапно отблъсна ръката му и застана срещу него.

— Нека се изясним!

— Какво?

— Кой на кого ще готви?

— Не разбирам — излъга Грон, но се страхуваше Дие да не му се подиграе и да не разкаже на Мат, кикотейки се. По-добре да не мисли за това.

— Не че не разбираш, а не искаш да разбереш.

— Не, Дие, действително не разбирам.

— Тогава ще ти кажа, че се отвращавам, когато се правиш на глупак, а в същност не си. Първо, трябва да се изясним, аз ли ти се подмазвам, за да ми кажеш това, което не искаш, или ти на мен, за да не те разпитвам повече?

Грон се усмихна с тъпо изражение на лицето. От опит знаеше, че понякога това помага, но Дие не престана.

Стана, като котка се протегна и отметна с глава косата си. Такава беше, такава… Грон усещаше, че и езикът на Жил не може да му помогне да намери сравнението.

— Нищо, момчето ми. Ето ти храната. По-късно може и да се сетя за теб.

Още не бе извървяла и половината път до лифта, когато Грон се провикна подире й:

— Дие! Недей!

Дие извърна само главата си.

— Ще говориш ли?

— Но обещай ми, че няма да кажеш?…

— Вече казах, такова нещо не обещавам.

Дие продължи да върви и това се оказа по-голяма грешка, отколкото предполагаше. Този Грон, който скочи подире й, много малко успя да запази наследството на Жил. Първият удар се стовари върху главата й, но вторият улучи брадичката й. Грон почувствува страх, ударът бе силен. Стенейки, Дие се строполи. Грон коленичи до нея и раздруса раменете й. Това бе не по-малко болезнено, отколкото ударът.

— Дие! Дие! Така се срамувам! Не ми се сърди! Но ти ме принуди, никак не искаш да разбереш…

— Ако продължаваш да ме разтърсваш, няма да издържа — промълви Дие, — изчезвай и ме остави на мира!

Грон я хвана за ръката и я заведе до креслото. Седна и я прегърна, като притисна главата й към гърдите си.

— Прости ми, Дие! Знаеш, че не исках…

— Зная.

Замълчаха. Тялото на Дие бе изнемощяло. С празен поглед тя гледаше над главата на Грон таблото с приборите.

— Мислиш, че на мен ми е по-хубаво ли? Добре, че издържам повече. Наистина не зная защо, може би имам повече енергия. Престъпление е, ако искаш излишно да ти помагам.

— Но защо точно така?

— Защото, не е честно да мислиш за неща, които засягат всички нас.

— Но разбери, Дие! Наистина не е важно. Това е глупост, свещена глупост. Ако ти кажа, ще ми поискаш обяснение как ми е дошла на ум тази лудост. Защо съм я смятал за важна и не съм могъл да ти я кажа. Дори и сега ми се струва, че е съвсем незначителна.

— Тогава наистина можеш да ми я кажеш.

— Но няма да кажеш на никого!

— Щом е толкова несъществено, защо държиш на това обещание?

— Не зная. Просто го чувствам.

— Толкова ли е важно за теб?

— Самото нещо не, но да ме изслушаш — да.

— Това е противоречие.

— Зная, но… — Идеята за контранастъпление проблесна бързо. — За теб защо е толкова важно да го разкажеш или не? Впрочем ти се срещаш само с двамата, с Мат и Еви.

— Мат отговаря за всички нас.

— Точно от него се страхувам. Не искам да се подиграва!

— Не се тревожи, той не обича да се подиграва.

— След това, което чуе, може би няма и да посмее.

— Предупреждавам те, че за втори път си противоречиш!

— Ако продължаваш да ме разпитваш, може и още противоречия да се появят.

Дие се изправи и съвсем отблизо загледа Грон в очите.

— Не разбирам, какво ти пречи Мат?

— Не съм казал такова нещо.

— Но го усещам. Всичките ти обвинения се въртят около него. Мат понякога е луд, но е добър. Без него за къде сме?

— Радвам се, че виждаш нещата толкова просто.

— Защо, ти как ги виждаш?

Грон допря главата си до гърдите й.

— Не зная, Дие! Вече нищо не зная. Напълно ме обърка!

Мълчаха дълго, после Дие въздъхна дълбоко:

— Така да бъде. Няма да кажа на никого, но това…това — затърси думата, — това е предателство! Мат не го заслужава.

— От нас тримата единствена ти се осмеляваш да спориш с него.

— То е друго. И ти би спорил с него, ако не се страхуваше.

— Но се страхувам, а тебе защо не те е страх?

— Защо да ме е страх, вярвам в него. Но пак се отклонихме. Ще ми кажеш ли най-после, или не? Впрочем така се уморих, че вече не ме интересува.

— Наистина не е толкова интересно, но ще ти го кажа, защото обеща да мълчиш и защото бих искал да не го забравяш. Аз все пак го забравих.

— Какво? — Дие не знаеше да се съмнява ли, или да се гневи. — Това, което искаше да кажеш ли?

— Не. Другата половина.

Дие прегърна Грон и го притисна към себе си.

— Скъпи, това още повече ме безпокои. Кажи ми бързо, докато не си го забравил!

— Опе каза, че Неа постоянно се смее.

Дие се дръпна от Грон и го загледа с безпокойство.

— И?

— Нищо.

— Това ли не искаше да ми кажеш?

— Това.

— Страх те бе да не го кажа на Мат ли?

— Да.

— И да не го забравям, защото това е половината на нещо?

— Така е.

Обезпокоена, Дие погали Грон по лицето.

— Кажи, скъпи, добре ли се чувствуваш?

— Сега вече, ако не ми се сърдиш, отлично.

— Значи, Опе ти каза… — прекъсна. — Но кога въобще си се срещал с Опе? На нашата група навигатор е Еви.

— По време на смяна, когато се застъпваме…

— Ясно, но тогава там е и Мат. Ако Опе ти го е казал пред него, не разбирам защо трябва да крия от Мат?

— Защото Мат не бе там. Опе остана след него, искаше да помогне нещо на Еви, не си спомням точно какво. Дие се замисли.

— В такъв случай в началото на твоя цикъл би трябвало да се срещаш и с Неа. Тя точно тогава отива да спи.

— Това е само принципна възможност. Първо, отивам в банята, но дори и след нея пак не се чувствам добре.

— Това е вярно.

— Благодаря.

— Не, имах пред вид, че е възможно по принцип да се срещаш с Неа. Аз също не съм се срещала никога с Опе.

Грон облекчено въздъхна. Вече е отвъд тази глупост и Дие е в прегръдките му. Обхвана я цялата, залюля я и започна да я утешава. Някой ден можеха да имат и дете. Добре, че в залива не се роди, и то благодарение на тайнствените треви на стариците. Щеше да бъде непоносимо, ако то бе останало там. И без това тук е толкова трудно. Разбира се, по време на полета е изключено, но пак благодарение на Мат, който получи от водораслите някакво съединение. Мат го бива за всичко. Може би Дие има право, не бива да се дразня от него. Единственият изход е да вярваме в себе си и да не мислим, защото иначе се раждат само глупости. Сега, когато бе с Дие, отново се сети за залива. Пак ще го видят, ще им покаже тогава. Не, ще им покажат, защото там ще бъдат и Дие, и Аро. Заливът ще го излекува. Пак ще ловят заедно риба.

От спомените на Жил знаеше с каква щедрост човечеството възнаграждава върналите се. А те вече са на път. Наистина, най-голяма заслуга има Жил, но и Грон ще бъде част от героите, той е един от инженерите на двигателите… Пак ще се завърнат в залива.

— Значи, Неа се смее постоянно?

— Какво? — Грон с мъка се откъсна от любимия си залив.

— Само повтарям, да не го забравя.

— Всичко това няма никакво значение, скъпа! Аз просто си мислех, че като пристигнем…

— Така ли каза Опе? Че се смее?

— Да. Бе твърде непочтен, но…

— А другата част?

— Каква друга част?

— Ти каза, че това е първата част на една мисъл. Другата благоволи да забравиш.

— Така е, скъпа, за съжаление точно така. Защото ми се струва, че…

— Че си невъзможен глупак, зяпльо. — Дие използваше с необикновена наслада богатството на езика на Жил.

Грон се обиди и престана да я утешава.

— Не беше красиво от твоя страна, Дие!

— Зная.

— Тогава защо ме оскърбяваш, след като толкова те обичам?

— Защото понякога се правиш наистина на глупак. Тя се измъкна от прегръдките на Грон и посочи наоколо:

— Това не е нашият свят. Това само ни помага, за да изпълним Задачата, която Жил ни повери. Ала в същност нямаме нищо общо с нея. Но частта от Мат и Жил е в нас и е по-силна. Затова трябва да я изпълним докрай, ако успеем… Бих искала да успеем, защото повярвай ми, безумни мечтателю, заливът е нужен и на мен, и на детето, което искам да се роди, на децата, които ще ти народя. Само че аз не говоря, дори не смея да мисля, защото се страхувам да не го загубим, преди да го постигнем. Какво да правя, като съм се родила по-суеверна от теб. И това е наследство от залива.

Грон щастлив я прегърна.

— Дие, ама и ти ли? Тогава защо се измъчваше с тези глупости? Не се страхувай да говориш за залива! Знам, че ще го имаме!

— Това, че Неа се хили, не е глупост. Глупост е, ако ти го считаш за нормално.

— Не разбирам.

— Тук нямаме право да се хилим. До лифта има осем крачки, по-нататък е твоето щастие, заради което крещя, заради което ме удари. Сега разбираш ли?

Грон кимна. Отново започна да я утешава. Дие обаче не го слушаше, тя размишляваше:

— Все пак ще говоря с Мат! Грон замръзна.

— Но ти обеща!?

— Не за това.

— А за какво?

— За всичко. За всички, за пътя, за края.

— Има ли смисъл?

— Не зная. Но да се мълчи е по-лошо.

— За какво да се мълчи? Дие въздъхна.

— Добре си ти, Грон. Наистина не разбираш. Хайде да престанем.

Грон я притисна към себе си.

— С тебе тази тишина е друга. И апаратите, и стените са други. Когато си тук, нищо друго не съществува.

Грон се наведе над нея и устните му докоснаха нежната и все още мека извивка на шията й.