Петер Жолдош
Задачата (21)

Глава двадесет и първа

Първият ден, прекаран на тъмно, подлуди Мат. Не бе изминал и един — Всеки час Еви го викаше и го осведомяваше за точното време. На деветнадесетото повикване забеляза, че Еви имаше повече мозък, отколкото предполагаше, и млъкна. Впоследствие го досрамя, че го бе забелязал едва на деветнадесетия час. Бе прекалено уморен, за да може да мисли. Знаеше, че първо трябва да се наспи, но бе изтощен толкова много, че не можеше да затвори очи. На двадесетото повикване той бе още буден. Любезно, доколкото можа, помоли Еви да го остави поне шест часа на мира, за да поспи. Еви се оказа по-великодушен, отколкото очакваше.

— Оставям комуникатора включен. Ще се обадиш ти, когато се събудиш!

— Благодаря.

Спа повече от десет часа. Когато се събуди, повика Еви, каза му, че е гладен и жаден.

— По-късно ще уточним реда за носене на храната, Мат. Но сега те предупреждавам, че ще слезем с инфрапистолет.

— Щом като пистолетът ви успокоява, аз нямам възражения. Искам само да ям и да пия.

— Тръгваме веднага.

Включиха осветлението. На седмия етаж, на извивката на коридора ги чакаше Мат. Бе отдалечен на максимално разстояние от асансьора. От вратата на лифта първо се показа дулото на пистолета.

— Обиждате себе си, не мен, щом толкова се страхувате. Оставете там подноса!

— Трябва да говорим, Мат!

— Не може ли по-късно? Много съм гладен.

— Само по същество и накратко. Какво мислиш за нашия план?

— Моля?

— Искаме да върнем „Галатея“ в залива.

— Това единодушно ли е прието?

— Докато ти командуваше, никога не си питал подобно нещо.

— Вярно е, въпросът беше излишен.

— Тогава?

— Не сега!

— Значи, имаш пред вид?

— Да.

— Тогава помисли. Можеш да ни повикаш, когато пожелаеш!

Дулото на пистолета изчезна и вратата на асансьора се затвори. Колкото и да бе гладен, Мат първо основно прегледа яденето. Порциите бяха два пъти по-големи от обичайните. Все още не можеше да си представи подробностите, но в този момент почувствува увереност, че ще победи. Изяде всичко и отново легна да спи.

След десет часа, когато се събуди, усети, че на етажа нещо се бе променило. Когато заспа, бе студено, а сега бе топло като на етажа с жилищните кабинки. Това бе нов знак на внимание, който показваше, че са готови да преговарят. Усмихна се. Ако имаше визуална връзка и Еви бе го видял, навярно щеше да прекъсне яденето си. Добре, момчета! Сега само трябва да внимавам да не би да използвате пистолета, ако сте силно възбудени. Трябва да ви отвикна някак си от него. Или напротив. Мат повика командната зала.

В началото уточниха разпределението на времето, за да не си пречат един на друг. Докато свършеха с изчисленията, Еви и Опе щяха да се сменят на дванадесет часа, за шест часа към тях щяха да се присъединяват Дие и Грон.

— А Неа? — запита Мат.

— Неа не влиза в сметките. Да прави това, което иска. Даваме й храна.

Мат кимна. Така е, Неа не бива да се брои. „Обичах те толкова лудо, че само такъв можеше да бъде краят. И Аро бих убил заради теб, но нямаше нужда. Убих носталгията си, но най-вече себе си като първи. За съжаление, не мога вече нищо да променя. Но ти повярва, че аз го убих, защото ти желаеше да бъде така, и когато Аро почина, ти се почувствува убиец.“ Жил се обиди, че Мат едва сега идва до това заключение. Ако по-рано се бе сетил,идиот такъв,сега нямаше да киснеш тук. Но нали и ти я обичаше, Жил? Никога не си ми забранявал! То е друго, защото аз, Жил…

Гласът на Еви прекъсна този вътрешен диалог:

— Мат, чуваш ли ме?

— Разбира се.

— Питам те само защото замлъкна.

— Мислех.

— Е, продължаваме ли?

— Готов съм.

Еви му каза какво бяха изчислявали до този момент. Бяха на верен път, но напредваха бавно. Мат ги предупреди, че с тези темпове ще има да изчисляват още поне пет седмици.

— Съзнаваме, Мат, но какво да сторим? Имаш ли някакво предложение.

На върха на езика му бе да каже: пуснете ме горе, аз ще работя с Мозъка — но размисли. Бе съмнително. А ако влязат и застанат с пистолети в ръка?

— Ако… — нарочно остави пауза, — ако ми донесете малкия компютър, може да тръгне по-бързо. Ще го включите в тукашната мрежа.

— Благодарим ти, Мат. Сега ще го донесем.

— Еви!

— Да?

Мат се усмихна колебливо.

— Не забравяйте за инфрапистолета!

— Стига, Мат! — Еви се бе смутил.

Но слезе с пистолет.

Една седмица работи и успя да ги разтревожи до такава степен, сякаш седеше зад тях пред командния пулт. Еви и Опе разбираха, че Мат е прав. „Галатея“ имаше нужда от съвършения механизъм така, както преди. В замяна на това получиха от Мат толкова изчисления, че работата значително се ускори. Еви му бе признателен, а Мат въодушевен го съветваше:

— Ами щом това е решението, по-добре по-скоро да го изпълним. Докато бях сам, обсъдих всичко.

— Радвам се да чуя това от теб, Мат.

— Добре, момчета, работете и най-вече не забравяйте за контрола!

След три дни точно, когато Грон сменяше Дие, Мат ги повика поред.

— Компютърът се повреди, момчета. Донесете, като слизате, и някои инструменти, може би ще успея да го поправя.

Изброи точно инструментите, от които се нуждаеше. След десет минути Опе се обади, че слиза.

— Добре, чакам, но не забравяйте пистолета!

Опе наруга безвкусния му хумор, но все пак взе пистолета.

— Сложи ги там! — посочи му Мат, без да се помръдне от леглото си, което бе на завоя на коридора и можеше да се види от вратата на асансьора. — Аз ще ги взема.

Усърдно запреглежда изключения компютър.

— Само да разбера къде е повредата. Може да е в мрежовия разпределител.

Течеше втората част от смяната и Опе бе много уморен, за да може да мисли.

— Успех, Мат, надявам се, че скоро ще го поправиш.

Мат въздъхна и без да си повдигне главата, махна за довиждане.

Изчака, докато шумът от асансьора заглъхне, и скочи. От кабела за включване на компютъра към мрежата откъсна двадесет сантиметрово парче и го зачисти от двата му края. После се изправи на леглото, което застрашително се разклати, и протегнат, едва достигна ъгъла на тавана, където бяха кабелите. Бързо заразвинтва болтовете. След последния винт дългият метър и половина капак от изкуствена материя послушно поддаде. Известно време го държа в ръката си, търсеше най-удобното място за хващане по него, след това внимателно го опря на вътрешната стена на коридора срещу леглото. Качи се отново на леглото, погледна да види къде точно бе оставил големия капак и се отдаде на кабелите. След четвърт час ново повикване прекъсна изчисленията на Опе.

— Направих беля, момче! Не се сърди, не съм виновен, тези проклети кабели…

— Какво стана?

— Не виждаш ли? Погледни таблото за седмия етаж! Късо съединение в мрежата! Правилно съм се досещал, че повредата не е в компютъра. Не разбирам само какво става с предпазителите? Седя на тъмно, от късото съединение енергията изтича, може и кабелите да изгорят. Изключи бързо!

Опе скочи към стената.

— Изключи ли? — нетърпеливо запита Мат. Мирише ми на изгоряло, сигурно кабелите…

— Изключих!

— Добре тогава. Предпазихме се от по-голяма беля.

— Сега какво да правя? — Гласът на Опе бе наистина безпомощен.

— Най-добре ще е веднага да се отстрани повредата. Иначе няма да имам нито отопление, нито осветление. Без топлина все някак си ще издържа, но да чакам в тъмното, когато имаме толкова работа…

— Слизам.

— Остави, Опе, нека слезе Еви! Ти сигурно си вече уморен, достатъчно те безпокоих.

— Не, тръгвам веднага! Какви инструменти да взема?

— Само прожектор — Мат се изхили — и, естествено, пистолета.

— Говедо! — изкрещя Опе и се затича към лифта. Грон, непроумяващ какво става, се провикна подире му:

— Какво има?

— Нищо.И ти си говедо!

По средата на пътя се спря и се върна в командната зала. Откачи от подлакътника на креслото инфрапистолета и го закачи на врата си.

Нищо не разбирам — промълви Грон, но Опе бе вече изчезнал с лифта.

Грон не обичаше да остава сам и затова се зарадва, когато дочу шума от асансьора. Сега ще узнае защо Опе бе толкова раздразнен.

От падащата над асансьора светлина не можа да го познае, но после почувствува, че гласът го прикова към креслото:

— Зная, Грон, ти никога не си вярвал, че съм убиец. Но сега ще го докажа! На всички вас!