Тад Уилямс
Реката на синия огън (6)

ТРЕТА ГЛАВА
КОШЕРЪТ

МРЕЖА/НОВИНИ: Букаву 5 заплашва Южна Франция.

(Картина: Линейка, полицейски коли на самолетна писта, проблясващи светлини.)

Диктор: Малка частна писта извън Марсилия в Южна Франция е поставена под карантина от здравните власти на Франция и ООН, а слуховете твърдят, че на нея е кацнал самолет, пълен с бежанци от Централна Африка, болни от Букаву Пет, както понастоящем се нарича заразата. По някои канали се появи свидетелство на очевидец, разпространявано като действително събитие, според което при приземяването всички пътници били мъртви, а на косъм от смъртта бил и самият пилот. До този момент слухът остава непотвърден. Официални лица от местната френска префектура не предлагат никакъв коментар, какво е довело до карантината, както и защо са въвлечени здравните власти на ООН…

Водата гъмжеше от чудовища, огромни мятащи се форми, които в доскорошния си живот в реалния свят Рени сигурно би могла да улови с една ръка. Тук обаче за тях тя беше по-дребна и от залък.

Покрай нея се стрелна масивно гладко тяло и надигна нова великанска вълна, която я завъртя бясно върху повърхността. В ръкава отвъд мътилката на лудешката надпревара за храна водата беше странно плътна и по-скоро се огъваше под нея, вместо да я покрие.

„Повърхнинно напрежение“ — досети се тя не с думи, а в образи от научнопопулярни предавания: беше твърде малка, за да потъне. Наблизо се надигна голямо като портал око и пак се потопи в мрака под нея, но повърхнинните сили на сцепление се нарушиха и тя започна да потъва. Помъчи се да се задържи на краката си, опитвайки се да превъзмогне паниката.

„В действителност се намирам в резервоар — повтаряше си отчаяно тя. — V-резервоар във военна база! Нищо наоколо не с реално! На лицето си имам кислородна маска — няма начин да се удавя!“

Но вече не усещаше маската. Навярно се бе разхлабила и сега тя умираше в запечатания като ковчег V-резервоар…

Изпусна задържания въздух и вдиша, но пое голямо количество водни пръски, което не бе никак приятно. Наложи се да изплюе водата, преди да извика.

— !Ксабу! Мартин!

Тя размаха ръце и крака в отчаян опит да задържи глава над повърхността, докато водата се мяташе под нея като гигантски матрак. На няколко десетки метра от нея реката кипеше от сблъсъка на огромните риби, бесни да се доберат до кръжащите насекоми. От листото, както и от спътниците й, нямаше и помен — виждаше само гребените на вълните и зейналите помежду им каньони, както и хаотичните стрелкания на новоизлюпените насекоми над главата й. Едно от тях прелетя точно над нея и шумът от крилете му за момент заглуши първия, различен от собствения й глас, който чуваше.

— Хей! — викна прегракнал о някой точно до нея със слаб, но очевидно ужасен глас. — Ехей!

Рени се оттласна колкото можеше по-високо над водата и съзря Т4б, който пляскаше с ръце, мъчейки се да задържи неповратливия си сим-робот на повърхността. Заплува към него, подмятана и блъскана от надигащите се под нея вълни, съпротивлявайки се на страничните им тласъци.

— Идвам! — викна тя, но той, изглежда, не я чу и отново започна да крещи, размахвайки бясно ръце като крила на вятърна мелница, което не можеше да продължи дълго и тя го знаеше. След миг той изчезна под повърхността, пръскайки пяна около себе си. Тя утрои усилията си и когато успя най-после да скъси разстоянието помежду им, една сребриста като свръхекспресен локомотив глава проблесна над водата сред взрив от пръски, погълна го и се спусна обратно към дълбините.

Рени се залюшка напред-назад, подхваната от надигналите се вълни, които постепенно се укротиха. Гледаше втренчено, вцепенена от шока. Нямаше го вече. Просто ей така.

Тътенът от крилете над главата й нарасна, но Рени не можеше да откъсне очи от мястото, където беше погълнат Т4б дори когато крилете надвиснаха толкова близо, че пръските я зашибаха като сачми.

— Извинете — извика някой. — Имате ли нужда от помощ?

Потънала в някакъв кошмар, който всяка следваща секунда ставаше все по-невероятен, Рени най-после вдигна очи. Едно водно конче висеше само на хвърлей над главата й. От тялото му се подаваше човешко лице, което гледаше надолу.

Рени така се изуми, че следващата вълна я захлупи. Замята се към повърхността и видя, че водното конче е все още над нея, а лицето с очила продължава да се взира надолу.

— Чу ли ме? — извика неправдоподобната глава. — Попитах дали ти трябва помощ.

Рени кимна едва-едва, неспособна да изрече нито дума. Като последна разплитаща се нишка в тъканта на реалността от корема на насекомото се спусна подвижна стълба с блестящи алуминиеви стъпала. Сграбчи края на стълбата и увисна — не й беше останала капчица сила, за да се покатери. Исполинска стена от искрящи люспи разкъса водната повърхност близо до нея и отново потъна, а гребенът на върха й се извиси като катедрална сграда. Фигура в гащеризон се спускаше по стълбата към нея. Една силна ръка я улови за китката и й помогна да се изкатери в корема на водното конче.

Беше седнала в малка тапицирана ниша, увита в одеяло за спешни случаи. Не проумяваше от какво трепери повече — от изтощение или от ударите на механичните крила на насекомото.

— Не е ли странно? — каза една от двете фигури в гащеризони, седнали в пилотските кресла. — Това, че използваш въображаемо одеяло, за да сгрееш истинското си тяло. Тук всичко действа повече или по-малко чрез символи. Одеялото е символ на „заслужил съм си топлина“ и невралният ти интерфейс улавя посланието.

Тя поклати глава, усещайки безсмислено желание да обясни на този ненадейно появил се непознат, че не притежава подобно високотехнологично устройство като неврален интерфейс, но щом отвореше уста, зъбите й започваха да тракат. Не можеше да спре и краткия филмов епизод, който нескончаемо се превърташе в съзнанието й — три секунди, запечатали как Т4б пляска с ръце и после бива погълнат — отново и отново, и отново.

Намиращият се по-близо до нея пилот свали шлема и очилата и отдолу се показа късо подстригана черна коса, азиатски очи и заоблени женски черти.

— Само се дръж. Щом се приберем в Кошера, ще те оправим.

— Май виждам нещо — каза другият. Гласът звучеше по-мъжки, но лицето му бе скрито зад очилата и шлема. — Ще го сниша малко. — В продължение на няколко секунди стомахът на Рени остана там, където се намираха, преди да полетят надолу към реката.

— Някой се крепи на плаващи останки. Прилича на… маймуна?

— !Ксабу! — Рени скочи и заби болезнено глава в тавана на нишата. Облицовката не беше особено дебела. — Приятелят ми!

— Никакъв проблем — добави оня. — Май пак ще ни трябва стълбата, Ленор.

— Дадено. Щом е маймуна, лесно ще се изкатери сам. След броени мигове !Ксабу се озова в нишата до Рени. Тя притисна силно дребното човекоподобно тяло.

Следващите прелитания над мътните води не доведоха до откриването на други оцелели.

— Жалко за приятелите ви — рече пилотът, като отклони водното конче и полетяха сред гора от невероятно високи дървета. — Едни намираш, други губиш. — Той вдигна очилата си и отдолу се показаха лунички и изпъкнала кавказка челюст, след което килна водното конче на една страна, за да се проврат между два разположени един до друг исполински ствола, от което Рени и !Ксабу залепнаха за стената на нишата. — Какво да се прави, тази река не е място за начинаещи.

Рени изтръпна от коравосърдечието му. Лицето на Ленор изразяваше неодобрение, което напомняше снизхождение към по-малко братче, хванато да бърка в кутията със сладкиши.

— Я по-кротко, Кулен. Нямаш никакво понятие какво са правили там. Ами ако проблемът им е сериозен?

— Да, бе, да — ухили се мършавият пилот, без да се трогне ни най-малко. — Не стига, че животът е гаден, ами за десерт те налапва и някаква риба.

— А вие, хора, кои сте? — попита !Ксабу миг преди Рени да се разкрещи.

— Правилният въпрос е… кои сте вие? — Кулен хвърли поглед през рамо и отново насочи вниманието си към могъщия листак, който свистеше покрай стъклата. — Не знаете ли, че това е частна собственост? Повярвайте ми, в Кунохара се срещат и по-подходящи хора, с които да се будалкате.

— Кунохара ли?

На Рени й бе мъчително да следи разговора. Нима спътниците й не бяха загинали току-що? Нищо ли не означаваше това за тези хора, независимо че се намираха във виртуален свят?

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Вижте какво, положително сте забелязали, че сте прескочили в друга симулация — каза Ленор. Гласът й беше учтив, но интонацията леко агресивна. — Цялото това място принадлежи на Хидеки Кунохара.

— Царят на буболечките — рече Кулен и се изсмя. — Жалко, че другарите ви го пропускат.

Рени се опита да овладее гнева си, припомняйки си Атаско и грешките, които беше допуснала в неговия свят.

— Пак не разбирам. За какво говорите?

— Ами че приятелите ви няма да успеят да се върнат отново тук. Всъщност аз не съм съвсем наясно самите вие как сте се промъкнали. Вероятно има нещо като заден вход откъм други сим-светове. Нищо чудно, разбира се, Кунохара върти доста странни сделки. — Той поклати глава в знак на одобрение. — И така, на вашите приятели ще им се наложи да изчакат да се срещнете отново някъде другаде. Обаче не се безпокойте. Можем да ви доставим, където ида е, стига да разполагате с адрес. — И направи рязък вираж, за да избегне един провиснал клон, а после майсторски изправи с едно мръдване на щурвала.

— Аз съм Ленор Куок — каза жената. — Нашият пилот е Кулен Гиъри, денем обикновен кучи син, но през нощта… е, и тогава си е същият.

— Ласкаеш ме, Леничка, ласкаеш ме — ухили се доволно Кулен.

Зад прозорците на кабината небето бе се оцветило в наситено мораво и дърветата заприличаха на чудовищни отвесни сенки. Рени притвори очи, опитвайки се да открие някакъв смисъл в току-що чутото. Тези хора, изглежда, смятаха, че с Т4б, Мартин и останалите всичко си е наред и само са ги изхвърлили от симулацията. Дали така бе в действителност? А дори и да оцелееха след ликвидирането им в сим-света, което беше твърде съмнително, като знаеше какво се бе случило със Сингх, как щяха да ги намерят отново? Изглежда, цялото изтощително начинание се бе провалило и усилията на Селърс бяха отишли напразно.

— И кое е това място? — попита тя. — Тази симулация?

— А-а-а — размаха пръст Кулен. Зад илюминаторите вече се бе спуснал мрак. — Още не сте казали вие кои сте.

Рени и !Ксабу се спогледаха. Покрай всичките си проблеми тя и спътниците й не бяха намерили време да си измислят легенда за случай като този. Реши, че полуистината е най-добрата стратегия.

— Името ми е… — напъна се да си припомни предишния си псевдоним тя, — Отепи. Ирене Отепи. Занимавах се със системен анализ за човек на име Атаско. — Замълча, наблюдавайки спасителите си за евентуална реакция. — Не го ли познавате?

— Антропологът ли? — Ленор проверяваше данните върху командното табло. Ако беше прикритие, справяше се доста добре. — Чувала съм за него. От Централна или от Южна Америка беше май?

— Южноамериканец — каза Кулен. — Всъщност колумбиец. Веднъж гледах интервю с него. Що за човек е?

Рени замълча за момент.

— Срещата пропадна. Стана нещо, не знам какво точно. Неговият сим-свят…, ами имаше нещо като бунт. Бяхме на някакъв кораб и просто продължихме нататък.

Рени предположи, че се чудят защо не се е изключила. Уместен въпрос. А не можеше да измисли никакъв друг отговор освен невероятната истина.

— Беше истинска лудост. След това явно сме доплавали дотук. Корабът се превърна в листо, листото се преобърна, после ни открихте вие.

След като я бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, !Ксабу заговори с възможно най-акуратния си английски:

— Аз съм Хенри Уонде — каза той — Студент съм на госпожица Отепи. Как бихме могли да намерим отново приятелите си?

Кулен извърна глава и дълго време оглежда бабуина, докато една изпречила се плетеница от клони не го накара да погледне към предното стъкло.

— Че защо? Да не би да възнамерявате да останете в мрежата? Просто се върнете обратно в симулацията на този Атаско или нещо такова.

Рени пое дълбоко дъх.

— Май нещо не е наред в системите ни. Не можем да се изключим.

Кулен свирна, явно впечатлен.

— Е, това вече е странно.

— Ще ви оправим в Кошера — успокои ги Ленор. — Дори не сте и сънували.

Рени имаше дълбоки съмнения, но не каза нищо. Водното конче продължи да се носи из все по-сгъстяващия се мрак.

 

 

Орландо сънува още един, последен сън — неясен и смътен, — в който едно детенце без лице седеше в студена, тъмна стая и го молеше да остане да изиграят една игра. Имаше някаква заплетена тайна, нещо, което възрастните не трябваше да узнаят, но докато се разсънваше, всичко се разнесе като пушек, раздухван от вятъра. И макар събитията през следващите няколко минути да изместиха съня от съзнанието му, тягостното усещане продължи да го преследва още известно време, преди окончателно да избледнее. В първите прекалено ярки мигове, след като отвори очи, си помисли, че е парализиран. Краката му сякаш бяха откачени и помръдваха някак безцелно, а под една стегната като скоба ивица около кръста си не усещаше почти нищо.

— Орландо?

Гласът беше познат. Чувството на принадлежност към света — не чак дотам. Той примижа и се извърна към гласа.

— Буден си!

Лицето на Фредерикс беше съвсем близо. След миг осъзна, че приятелят му го прикрепя с ръка около кръста, а с другата се държи за ръба на листото, докато и двамата се носеха, потопени до гърдите в топлата вода.

— Поздравления и добре дошъл на купона, слънчо. — Сладкия Уилям, който не изглеждаше по-различно от мокро черно какаду, също се бе хванал за края на листото на няколко метра от тях. — Това означава ли, че вече може да плува, за да не се налага да ви изтегляме на борда всяка втора минута?

— Остави го — изръмжа Фредерикс. — Наистина е зле.

— Прав е — обади се женски глас. — Не си губете времето в безсмислени кавги.

Орландо изви врат — сякаш беше от карамел, — за да фокусира поглед върху лицата зад рамото на Фредерикс. Три женски сима, на Куан Ли, Флоримел и Мартин, се бяха покатерили на една по-издигната част от листото и се опитваха да се задържат по стръмния наклон. Флоримел, която бе заговорила, го изгледа продължително.

— Как си?

Орландо поклати глава.

— И по-добре съм бил. Но и по-зле.

Листото се разтресе от вибрации. Орландо се вкопчи с една ръка във Фредерикс, другата протегна към ръба на листото, а сърцето му задумка като бясно. След миг вибрациите престанаха.

— Май заседнахме в корени — каза Флоримел. — Достатъчно сме близо до брега, за да доплуваме.

— Не мисля, че ще мога да се справя.

Орландо мразеше да признава слабостите си, но едва ли можеше да скрие нещо от тези хора. Особено след като вече толкова време бяха свидетели как непрекъснато идва в съзнание и после го губи.

— Не си блъскай чаровната главица — обади се Сладкия Уилям. — Просто ще те отнесем на гръб, и то чак до Изумрудения град или до Мордор, или за където, по дяволите, сме се запътили. Нали така ставаше в приказките? Приятели до смърт!

— Я млъквай — пресече го Фредерикс.

Орландо притвори очи и се съсредоточи върху усилието да държи главата си над водата. Няколко минути по-късно листото отново се разтресе, после рязко спря и се заклатушка върху слабото течение.

— Не се знае колко дълго ще останем заклещени тук — отбеляза Флоримел. — Трябва веднага да се отправим към брега, не е далеч.

— Всеки иска да командва, а? — въздъхна театрално Сладкия Уилям. — Какво пък, колкото по-рано я оплескаме, толкова по-бързо ще се оправим. Да не губим време.

Пусна се от листото и заплува към Фредерикс.

Докато се питаше като в просъница какво ли е намислил, една ръка го хвана през врата, дръпна го рязко и го повали по гръб във водата. Размаха ръце, опитвайки да се освободи.

— Престани да се биеш, глупако — изломоти Уилям. — Иначе наистина ще те оставя да плуваш самичък.

Щом разбра, че иска да го измъкне на брега в типичния за него стил, Орландо се отпусна. Уилям заплува с изненадващо мощни движения. Носейки се по гръб в прегръдките на клоуна смърт, Орландо оглеждаше синьото тропическо небе над главата си, по-необятно от всичко, което бе виждал, и се питаше дали сънят му ще трае вечно. „Ей че гадно — мина му през ума. — Тъкмо сега, когато можех да им покажа на какво съм способен, да съм толкова зле.“

Вече не изпитваше слабостта, която усещаше допреди малко, и това го караше да се чувства особено. Подритна няколко пъти за проба с крака и последва задавеното изръмжаване на Сладкия Уилям:

— Нарушаваш ритъма ми. Каквото и да се опитваш да правиш… престани.

Орландо се отпусна, донякъде удовлетворен от възвръщащата се реактивоспособност на виртуалната му плът.

Миг по-късно Уилям го извлече върху заоблените камъни на брега и се надвеси над него с прогизналите по раменете и главата му пера.

— Сега просто изчакай тук, герой такъв — нареди той. — Мисли си за приятни неща. Трябва да се върна и да извадя на брега и сляпата дама.

Орландо се отдаде на насладата да лежи под топлото слънце и да сгъва и разгъва пръстите на ръцете и краката, а след малко и целите си крайници. При опитите му да поеме по-дълбоко дъх, дробовете все още го боляха, както и всички мускули, но вече почти не усещаше връхлитащата го на моменти сънливост, която не го бе напускала от момента на задигането на кралската баржа на Атаско. Продължаваше да го тревожи само някакво късче загнезден вътре в него мрак, сянка, която не можеше да назове или да съзре ясно.

„Нещо се случи. Сънувах… сън? И Бийзъл беше там? И някакво детенце? — Нещо го тревожеше, защото всичко това му се струваше безсмислено, и в същия момент някаква мисъл му нашепваше, че в него е скрит огромен смисъл. — Трябваше ли да свърша нещо? Да помогна на някого? — Бавно се заоформя нова, още по-вледеняваща мисъл: — Не бях ли почти мъртъв? Потъвах в мрака. Умирах ли наистина?“

Отвори очи, за да наблюдава приближаването на останалите към брега. Сладкия Уилям носеше Мартин на ръце. Положи я с неподозирана нежност до Орландо.

Едва когато всички наклякаха в плътен кръг, Орландо внезапно осъзна, че още нещо не е наред.

— Къде са останалите? Къде е…? — не можеше да си спомни имената им той. — Къде е Рени… и приятелят й? И онзи с доспехите?

Куан Ли поклати глава, но не каза нищо, а продължи да разглежда камъните по плажа.

— Няма ги — рече Флоримел. — Може да са се удавили, може да са изхвърлени някъде другаде.

В безучастния й тон прозвуча приглушена болка.

— Всички бяхме изхвърлени зад борда. Онези, които виждаш тук, успяха да се задържат за листото. Твоят приятел те издърпа обратно и придържаше главата ти над водата, затова си още жив.

Орландо се извърна към Фредерикс.

— Хайде, откарай ме в Правната комисия — изрепчи се предизвикателно Фредерикс. — Не можех да те оставя да се удавиш само защото си глупак.

В стомаха на Орландо нещо се преобърна. Колко ли пъти го бе спасявал приятелят му напоследък?

Сякаш, за да придаде още по-голяма тежест на въпроса, Сладкия Уилям добави:

— Всъщност, патенце мое, точно преди да се обърнем, ти спря да дишаш. Флоси ти направи малко уста в уста ли, как беше.

— Флоримел, не Флоси — озъби се тя на сплескания Уилям. — Всеки друг би сторил същото.

— Благодаря ви.

Въпреки поредния повод за признателност Орландо не бе сигурен какво изпитва към тази сурова жена, а и за пръв път осъзна значимостта на тяхната загуба.

— Не можем ли да потърсим Рени и останалите? Нищо чудно да се нуждаят от помощ.

— Някои от нас не са толкова нахакани, защото не са се возили безплатно — подхвърли Уилям. — А и са толкова гроги, че могат да се проснат тук и да къртят цяла седмица.

Орландо огледа брега. От тяхната позиция се виждаха обширни кафяви наноси и тесни каменисти плажни ивици. Реката, огромно зелено пространство, сякаш докоснато от буря море, лъкатушеше към хоризонта. От другата страна на брега се издигаха първите дървета от гората, всяко от тях огромно като световния ясен от норвежките легенди, високо като бобеното стъбло на Джак. Но не само размерът на нещата го озадачаваше.

— Съмва — каза той. — Само допреди малко беше вечер. Да не би времето тук да прескача?

— Чуйте го само — прихна Уилям. — Само защото си е дремнал сладко, докато другите са гребали цяла нощ, си мисли, че времето течало по особен начин.

Орландо усети, че истинското му лице се изчервява някъде.

— О, съжалявам — не се сети какво друго да каже той. — А тук ли ще прекараме нощта? Няма ли да запалим огън или нещо такова?

Мартин, която не бе проговорила, откакто Уилям я изнесе на брега, внезапно се надигна с широко отворени очи.

— Има нещо…! — Притисна длани към лицето си и започна да го търка толкова силно, че Орландо се уплаши да не се нарани и през ръкавиците. — По-скоро някой… — Долната й челюст увисна, а лицето й се изкриви в безмълвен крясък. После посочи към реката. — Там! Там има някой!

Всички се извърнаха натам, където сочеше. Недалеч стоеше висока колкото тях, загърната в бяло човешка фигура, и се взираше в нещо невидимо в краката си. Орландо се помъчи да се изправи, но моментално му се зави свят.

— Орландо, недей!

Фредерикс скочи и го хвана за ръката. Орландо залитна и се опита да пристъпи напред, но не му стигнаха сили. Олюля се, опитвайки се да запази равновесие.

Флоримел вече бързаше към мястото, избирайки пътя си между неравните камъни. Сладкия Уилям я последва.

— Внимавайте! — извика подир тях Куан Ли, след това отиде при Мартин и пое ръката й.

Симът на французойката се взираше сляпо, а главата й бавно се въртеше насам-натам като радар, неспособен да засече сигнала.

Докато Орландо се справяше с първите си стъпки, по-скоро възпрепятстван, отколкото улеснен от настоятелността на Фредерикс да го подкрепя, загърнатата в бяло фигура се обърна към Флоримел и Уилям, сякаш за пръв път усещаше чуждото присъствие. На Орландо му се стори, че под качулката проблеснаха очи и фигурата изчезна.

Фредерикс изсумтя.

— Ама че сканско! Видя ли го? Просто си изчезна!

— Нали е… ВР — отговори задъхан Орландо. — Ти какво… очакваше… облаче дим?

Двамата им другари се бяха надвесили над нещо в плитчината. На Орландо му се стори, че е някаква машинария, но бе твърде лъскава, за да е престояла дълго във водата. Когато Уилям и Флоримел помогнаха на машинарията да седне, Орландо тутакси я разпозна.

— Вижте кой е дошъл! — провикна се Уилям. — Бум-Бам Железния пич!

Помогнаха на Т4б да се измъкне от водата, докато Орландо се клатушкаше нататък, стиснал за ръката Фредерикс. Страничният наблюдател би могъл да си помисли, че присъства на официална среща на две древни и почитани особи.

— Добре ли си? — попита бойния робот Фредерикс.

Флоримел се зае да преглежда Т4б, сякаш бе претърпял катастрофа. Сгъваше ставите, проверяваше пулса. Орландо се запита какво ли би помогнало това на един сим.

— Искам да кажа, че си изкарахме акъла. — Фредерикс въздъхна дълбоко. — Помислихме, че си умрял!

— И как да ти викаме все пак? — извиси глас Уилям. — Все забравям да те питам. Само Т става ли, или предпочиташ „господин Четирите Бе“?

Т4б изпъшка и вдигна желязната ръкавица към лицето си.

— Аз чувствам чист, фенфен. Глътна ме риба. Тръсна глава и един от шиповете на шлема му едва не се заби в окото на Флоримел. — После повърна. — Въздъхна.

— Да й се случи пак? Нивгаш.

 

 

— Не е кой знае какво, но за нас е дом — обяви Кулен. Рени не можеше да различи нищо друго освен безпорядък от тлеещи светлинки пред тях.

— Задръж. — Гласът на Ленор беше рязък. — Едно плашило на 12:30 и приближава.

— Какво?

— Един от онези проклети кетцали май — начумери се Ленор, после се обърна към Рени и !Ксабу. — Птици.

— Дръжте се здраво. — Кулен пикира с водното конче стръмно надолу. — Или още по-добре, грабвайте онези колани и се закопчайте в тях.

Рени и !Ксабу се намъкнаха в аварийните колани, висящи от тавана на нишата. Падаха в течение на няколко секунди само, после забавиха толкова бързо, че Рени се почувства притисната като акордеон. Носеха се плавно и според Рени надолу, когато механичен писък и удар, който дойде изпод нозете им, накара нея и !Ксабу да подскочат.

— Спускаме краката — обясни Ленор. Водното конче тупна върху нещо, а тя продължаваше да следи уредите. — Ще се наложи да почакаме, докато на проклетата птица й писне. Не могат да те забележат, ако не се движиш.

Рени не можеше да разбере тези хора. Държаха се така, сякаш играеха някаква сложна игра. А може и така да беше.

— Защо трябва да правите това? — попита тя.

Кулен изсумтя.

— За да не ни изяде. Ей, на това се вика губене на време.

— Чисто е — обяви Ленор. — Отлетя. Можем да притурим още няколко секунди за всеки случай, но не виждам нищо освен чисто небе.

Потръпвайки под мощните удари на крилата, водното конче се издигна отново. Кулен пак го насочи към светлините, които с приближаването им се разстлаха в отвесна стена, покрита със светещи точки. Един светъл правоъгълник пред тях взе да нараства все повече и повече, докато се превърна в огромен входен отвор, пред който влитащото водно конче изглеждаше съвсем незначително. Кулен изманеврира чисто, увисна за момент и го приземи.

— Последния етаж — обяви той. — Челюсти, хитинови скелети и дамско бельо. Всички навън.

Рени почувства внезапен порив да го цапне, но той се разтвори в усилията й да измъкне изтощеното си тяло от аварийните колани и през люка зад двамата пилоти. !Ксабу я последва, като слизаше бавно, за да не я притеснява.

Летателният апарат във форма на насекомо стоеше в просторен хангар, чиято външна врата тъкмо се плъзгаше обратно на мястото си с писъка на здраво натоварени механизми. Рени се сети за военната база в Дракенсберг, но после трябваше да си напомни, че базата беше реална, докато това място не беше.

Като всички симулации в Адърланд и тази беше изключително оживотворена, едно просторно архитектурно чудовище, конструирано или изглеждащо конструирано от фибрамични носещи греди, пластоманени плочи и декари флуоресцентно осветление. Всеки от половин дузината симове, които се спуснаха към водното конче, за да го обслужат, имаше индивидуално и твърде реалистично лице. Зачуди се дали изобщо някой от тях представлява истински човек.

Тя внезапно осъзна, че нямаше никаква представа, дали самите им спасители са истински.

— Хайде — повика ги Ленор. — Ще ви разпитаме, това няма да отнеме много дълго, макар че на Анджела може да й се иска да си побъбри с вас, а после ще ви разведем наоколо.

Кошерът, както упорито го наричаше Ленор, представляваше огромно съоръжение, построено върху могила от горска почва. В сравнение с дребните човешки фигури могилата беше дори по-голяма от планината, приютяваща базата Стършелово гнездо, но на Рени й се струваше, че въпреки всичко цялата ситуация изглежда като едно зловещо подобие на РЖ. Докато се изнизваха от площадката за кацане и се отправиха по някакъв дълъг коридор, като Ленор и Кулен приятелски спореха отпред, а !Ксабу крачеше на четири крака зад нея, Рени се зачуди отново дали това не беше някакъв добре изпипан свят игра.

— А какво точно правите вие тук? — запита тя.

— О, не сме ви казали още, така ли? — усмихна се Ленор. — Трябва да ви се струва твърде странно.

— Буболечки — каза Кулен. — Правим буболечки.

— Говори за себе си, човече — засече го Ленор. — Аз само наблюдавам буболечките.

!Ксабу се изправи на задните си крака за достатъчно дълго време, през което да успее да прокара пръсти по стената и да почувства материята.

— А игра ли е? Това място — попита той като ехо на досегашните мисли на Рени.

— Сериозна като сърдечен пристъп — отвърна Кулен. За Кунохара може и да е игра, но за нас, ентомолозите, то е като да умреш и да отидеш на небето.

— Е, сега вече наистина съм любопитна — каза Рени и макар и изненадващо, така си беше. Страхът за безопасността на другарите й не бе изчезнал, но Адърланд отново я беше хванала неподготвена.

— Изчакайте малко и ще ви покажем всичко. Да ви осигурим посетителски пропуски и ще ви разведем както подобава.

Завладяна от деловия реализъм, Рени очакваше Ленор да ги отведе до някакъв офис, но вместо това продължаваха да си стоят насред коридора, където тя бе отворила информационен прозорец във въздуха, когато до тях внезапно се материализира някаква едра жена. Тя притежаваше изключително сериозно лице, добре симулирани средиземноморски черти и къса кестенява коса.

— Не се стряскайте така — каза тя на Рени и !Ксабу. Прозвуча почти като заповед. — Тук, в Кошера, няма защо да се съобразяваме с онази „реална“ боза. — И докато те обмисляха това объркващо изявление, тя се обърна към Ленор. — С мен ли искаше да говориш? За тези хора, нали?

— Щяхме да ги регистрираме още преди да пристигнем, но по пътя насам Кули почти ни натресе в гърлото на една птица и се поразсеяхме.

— Щом казваш — контрира Кули.

— Дошли са тук от нечий друг сим-свят — Атаско, така ли беше? — Ленор се обърна към Рени за потвърждение. — И сега не могат да се изключат.

Новопоявилата се изсумтя.

— Надявам се да получавате достатъчно вода и гликоза където и да е домът ви, сладурче, понеже точно в момента не разполагаме с достатъчно време, за да ви помогнем. — Тя отново се обърна към пилотите: — Онзи Ецитонски фронт се е обърнал и е към петнайсетина метра широк, когато е в движение. Искам вие двамата утре сутринта пак да го проверите.

— Тъй вярно, господин Капитан! — отдаде чест Кулен.

— Разкарай се! — Тя отново насочи вниманието си към Рени и !Ксабу, като огледа последния с извити вежди. — Ако имах достатъчно време за губене със стари шеги, бих казала че тук не идват често песоглавци, но го нямам. Аз съм Анджела Бонифас. А вие двамата сте ми проблем. Имаме изключително строго съглашение с наемателя и без негово разрешение не можем да вкарваме никого тук.

— Ние не искаме да ви пречим — бързо каза Рени. — Ще си тръгнем веднага щом можем. А ако ни отведете до най-близката… — тя замълча в колебанието си каква дума да използва — граница, предполагам, просто бихме могли да излезем.

— Не е толкова лесно — примижа Анджела Бонифас. — По дяволите. Е, добре, Куок, виж дали няма да намериш тук някой, който да може да разбере какво не е наред с оборудването им. Че аз трябва да наритам задника на Бело за нещо. — Преди да се е извърнала и наполовина, вече я нямаше, изпарила се като фокусник.

— Ръководител на проекта — каза Ленор, сякаш това обясняваше всичко.

— Какво имаше предвид тя под „онази реална боза“? — попита !Ксабу. Дори Рени се усмихна на интонацията му.

— Имаше предвид, че тук, вътре, не се налага да се държим като в реален свят — обясни Кулен, протягайки по котешки дългите си ръце. — Кунохара желае нищо да не смущава естествения вид на симулацията, така че, ако искаме да наблюдаваме нещата отблизо, трябва да взаимодействаме, трябва да станем част от околната среда, и то незабележима част от нея. Затова и превозните ни средства са като големи буболечки. Той състави и всички останали и безкрайно дразнещи правила, които трябва да следваме. За него това си е забавна игричка и му е приятно да ни кара да скачаме през обръчите. Аз поне така го виждам.

— А когато спечелиш първите си един-два милиарда — изтъкна Ленор, — ще си в състояние да си изградиш собствена симулация, Кули. Тогава правилата ще ги съставяш ти.

— Да, и когато това стане, правило номер едно ще бъде:

„Шефът не работи по шестнайсет часа на ден.“ Трябва да се занимая с едни бележки и се изключвам. Чао. — Той щракна с пръсти и изчезна.

— Всъщност тук няма къде да се спи — извини се Ленор, оставяйки ги в една заседателна зала. — Искам да кажа, че никой не си дава труд да го прави тук. Няма смисъл. — Тя огледа празнотата наоколо. — Съжалявам, че е толкова голо. Бих могла да наредя нещо по стените, ако желаете, или да направя още малко мебели.

Рени поклати глава.

— Не се притеснявай.

— Добре, ще се върна да ви взема след няколко часа. Ако някой от спецовете по оборудването се освободи преди това, ще ги пратя да ви се обадят. — Тя се изпари и остави Рени и !Ксабу насаме един с друг.

— Как мислиш? — !Ксабу се беше покатерил на безличния правоъгълен блок, който изпълняваше функциите на маса.

— Дали можем да си говорим тук?

— Ако имаш предвид наистина поверително, съмнявам се — намръщи се Рени. — Това е зала за виртуални заседания — всичко това е само видимият интерфейс на една мултиканална съобщителна система. Но ако питаш дали в момента ни слушат, едва ли.

— Значи не смяташ тези хора за наши врагове. — !Ксабу седеше на пети и поглаждаше късата козина по краката си.

— Ако е така, значи са си дали адски много труд срещу мизерния шанс да получат нещо. Не, смятам, че са такива, за каквито се представят — представители на университети и учени, които работят в някаква скъпа симулация. Що се отнася обаче до човека, който притежава това място, както и да се казва, за него не съм толкова сигурна. — Тя въздъхна и се свлече на пода, като подпря гръб на голата бяла стена. Комбинезонът, който собственият й сим носеше, изглеждаше съвсем леко по-зле въпреки неволната баня в реката, но това беше съвсем в границите на реалното износване. Изглежда, симулациите в Адърланд се грижеха даже и за износването. Кои ли бяха тези хора, това братство, зачуди се тя отново. Как са могли да построят една толкова реалистична мрежа? Със сигурност само парите, дори и в най-невъобразимото количество, не бяха достатъчни за такъв качествен скок в изпълнението.

— И какво ще правим сега? — попита !Ксабу. — Завинаги ли изгубихме останалите?

— Изобщо не мога да ти отговоря, наистина. — Потисната и с просмукала се до костите й умора, Рени се опита да овладее мислите си. — Можем да чакаме и да се надяваме Селърс да ни открие преди онези с граала. Можем да останем в движение, да продължим да търсим… как каза Селърс, че му е името?

!Ксабу сбърчи човекоподобното си чело в размисъл.

— Джонас — каза той най-накрая. — Селърс е говорил с него в съня си. Каза, че той го е освободил.

— Точно така. Което не ни казва абсолютно нищо по въпроса, къде може да се намира той. И как се предполага да го открием в края на краищата? Да следваме реката? Че тя спокойно може да продължава милиони километри през виртуалното пространство. Може да бъде и някаква Мьобиусова река, за Бога, ида се променя непрестанно, така че изобщо да няма край.

— Нещастна си — каза !Ксабу. — Не смятам, че е чак толкова зле. Огледай това място! Припомни си страната на онзи човек, Атаско. На света не може да има толкова много хора, че да построят милион от тези сложни места.

Рени се усмихна уморено.

— Сигурно си прав. Значи това е то? Да се върнем при реката и да се надяваме да открием Мартин и другите или този Джонас. Чувал ли си някога израза „игла в купа сено“?

!Ксабу поклати тясната си глава.

— Какво е купа сено?

 

 

Сънищата й идваха и си отиваха незабелязани като утринен дъждец. Тя се събуди, свита на кълбо на пода на въображаемата заседателна зала, и се заслуша в тихото дишане на !Ксабу, който лежеше до нея.

Понесе се спомен, отначало само образ — смесица от звук и усещане. В студените утрини, когато беше малък, Стивън допълзяваше в леглото й. Измърморваше някаква сънена безсмислица, после се гушваше в нея и след миг потъваше в дълбок сън, а Рени примирено оставаше в някакво полубудно състояние в очакване на звъна на будилника.

Ужасно беше това междинно състояние, в което Стивън се намираше в момента, тази неразрешена празнота. Поне майка й си бе отишла завинаги, за да бъде липсваща, оплаквана и от време на време обвинявана. Стивън обаче не беше нито жив, нито мъртъв. Между рая и ада. И нищо не можеше да се направи.

Нищо, освен това каквото и да се окажеше „това“, навярно безнадеждно търсене? Объркана атака срещу някакви непознаваеми сили? Рени можеше само да гадае. Но всеки миг, в който Стивън си оставаше болен, а тя не правеше нищо, за да му помогне, беше като огнен укор.

Болката извика друг спомен. Когато беше пет- или шестгодишен, той се върна един следобед превъзбуден и махаше с ръце, сякаш искаше да полети. Вълнението в разширените му очи беше толкова пресилено, че първоначално Рени въпреки характера си едва не се разсмя, докато не забеляза кръвта по устната му и прашните му дрехи. Няколко от по-големите деца го бяха издебнали на връщане от училище. Бяха го карали да каже нещо, което той не желаел да каже — един от старите злобни ритуали на децата, — а после го бяха повалили на пътя.

Без дори да промие сцепената му устна, Рени беше изскочила от къщата. Малката банда десетгодишни главорези се разпръсна, като я видя да приближава, но един от тях се оказа не чак толкова бърз. Крещяща от ярост, Рени бе разтърсвала това момче, докато то не ревна по-силно и от Стивън. Когато го пусна, то се свлече на земята, втренчено в нея в смъртен ужас. Прониза я силен срам — тя, голяма жена, студентка в университета, да всее такъв ужас в което и да било дете… Самата тя се ужаси и до ден днешен не си беше простила напълно. (Разбира се, Стивън, който наблюдаваше всичко от вратата, не изпитваше такива угризения. Наслаждаваше се на наказанието на побойника и докато тя се прибираше, изтанцува нещо весело.)

Как би могъл някой целенасочено да започне да наранява деца? Имаше ли нещо според онези с граала, което си заслужаваше подобна чудовищност? Умът й не го побираше. Но напоследък това се случваше с толкова много неща.

Съзерцателното й настроение се вгорчи. Тя изсумтя и се надигна. !Ксабу издаде тихичък звук и се обърна на другата си страна.

Какво друго би могла да стори, освен да продължи? Беше правила грешки, беше правила неща, за които не желаеше да си спомня, но Стивън си нямаше никого другиго. Един живот, един изключително ценен живот беше в ръцете й. Ако се откажеше, никога повече нямаше да го види да тича по неговия препускащ, чаровно тромав начин; никога повече нямаше да го чуе да се кикоти на идиотските шеги по мрежата или да прави нещо друго от нещата, които го правеха единствения Стивън.

Навярно онзи десетгодишен побойник не беше заслужил чак такъв яростен ответ, но той никога повече не закачи Стивън. Някой винаги трябваше да се изправя в защита на слабите и невинните. Ако тя не стореше всичко, на което беше способна, щеше да прекара остатъка от живота си под сянката на провала. И тогава, ако Стивън умреше, за нея той щеше завинаги да остане между рая и ада — един призрак от най-реалния вид — призракът на пропуснатата възможност.