Тад Уилямс
Реката на синия огън (3)

ПРЕДГОВОР

Всичко беше покрито със сняг — светът беше бял.

„В Земята на мъртвите май беше по-топло — помисли си той, надсмивайки се над себе си и над безсмислената вселена. — Не трябваше да я напускам.“

Сняг и лед, и вятър, и кръв…

Нещото в плиткия трап нададе груб, пронизителен врясък и поклати глава. Разклонени рога с размерите на малки дървета се разлюляха насам-натам, загребвайки сняг и пръст, и едва не улучиха един от мъжете, който се беше привел, за да го намушка с копието си.

Лосът беше по-едър от всичко подобно, което Пол беше виждал в скучния лондонски зоопарк, плещите му се извисяваха над човешки бой и тежеше колкото удостоен с награда бик. Беше водил ожесточена битка вече почти цял час и върховете на огромните, извити рога бяха нашарени с кръвта на един мъж на име Няма да Плача, но и рунестата кожа на животното бе напоена със собствената му кръв, също както снегът по ръба на ямата.

То отново подскочи и рухна обратно, ровейки с копита дъното на ямата, което бе заприличало на розова пяна. Копия стърчаха от рунтавата му кожа и потракваха като екзотични украшения. Тичащия Надалеч, изглежда, най-безстрашният от всички ловци, се наведе, за да мушне едно от копията си. Първият му опит не успя, той избегна размаханите рога и тикна каменното острие точно под огромната челюст на животното. Бликна триметров фонтан от артериална кръв и изпръска Тичащия Надалеч и намиращите се най-близо до него двама ловци, добавяйки още един пласт боя върху кафяво-жълто-черната им окраска.

Лосът отново се заизкачва по склона в последен отчаян опит да се измъкне от ямата, но не успя да превали ръба, преди копията на ловците да го съборят и да го плъзнат обратно надолу, непохватен като малко сърненце.

Кръвта от шията му вече бликаше на по-слаби тласъци. Лосът стоеше несигурно върху краката си на дъното на трапа и с мъка поемаше всяка следваща глътка въздух. Единият му крак се подгъна, но той го изпъна отново, оголил зъби от абсолютно изтощение и втренчил поглед изпод короната от рога. Мъжът на име Птицеловеца го прободе отстрани, но това вече нямаше никакво значение. Лосът отстъпи крачка назад, а върху муцуната му се изписа израз, който Пол би нарекъл безсилен, след което падна на колене, търкулна се на една страна и гръдният му кош се набразди от вълнообразни потрепвания.

— Сега той ни се дава — каза Тичащия Надалеч. Под размазаната боя устата му бе застинала в гримаса на изтощено удовлетворение, но очите изразяваха нещо по-дълбоко. — Сега той е наш.

Тичащия Надалеч и още един мъж се спуснаха в ямата. Когато другарят му сграбчи рогата и ги задържа здраво, докато лосът хриптеше и се опъваше, Тичащия Надалеч заби в шията му тежка каменна секира.

По особено жестока ирония на съдбата ловецът със странното име Няма Да Плача беше пострадал не само от дълбоки прорези от рогата по лицето и главата, но бе загубил и лявото си око. Докато един от ловците тъпчеше сняг в безформената дупка и я превързваше с ивица щавена кожа, Няма Да Плача си тананикаше някаква песничка, която напомняше и погребална песен, и молитва.

Тичащия, Надалеч се приведе над него и се опита да измие кръвта от разраненото му лице, но безформените прорези продължаваха да кървят обилно. Пол се изуми от спокойствието, с което останалите реагираха на ужасяващите рани на своя другар, но всъщност всеки от тях си имаше собствени белези и недостатъци.

„Хората тук умират лесно — помисли си той, — така че всичко, по-маловажно прилича по-скоро на победа.“

Ловците неандерталци нарязаха бързо и ловко трупа на лоса на големи късове с кремъчните си ножове и увиха ципата, карантиите и дори костите във все още димящата кожа. Човеците, както наричаха сами себе си, нищо не прахосваха.

Когато попривършиха работата, отново запоглеждаха към Пол — вероятно се питаха дали бяха успели достатъчно да впечатлят със своето юначество чужденеца, когото бяха спасили от замръзналата река. Само този, на когото казваха Птицеловеца, го гледаше с нескрито недоверие, но всички запазваха дистанцията. Тъй като не беше взел участие нито в убиването, нито в нарязването, Пол се чувстваше абсолютно излишен и изпита благодарност към Тичащия Надалеч, когато той се приближи към него. Единствено предвождащият лова беше разговарял с Пол до този момент. Той протегна омазаната си с кръв ръка, предлагайки на чужденеца ивица тъмночервена плът от убитото животно. Признателен за проявеното към него внимание, Пол прие. Месото нямаше никакъв вкус — все едно дъвчеше парче напръскана с кръв гума.

— Дървените рога се бориха мъжки. — Тичащия Надалеч сложи още едно парче в устата си. Тъй като не можа да го напъха цялото, вдигна ръка и отряза останалата навън част с каменната брадва, докато приключи с първата хапка. Ухили се, излагайки на показ износените си и изпотрошени зъби.

— Сега имаме много месо. Човеците ще са щастливи.

Пол кимна, не знаеше какво да отвърне. Беше му направило впечатление нещо странно: ловците говореха на твърде разбираем английски, което му се струваше доста необичайно за банда неандерталци. В същия момент се забелязваше леко разминаване между движението на устните им и онова, което казваха, сякаш бе попаднал в добре, но все пак не съвършено дублиран чужд филм.

Всъщност чувстваше се така, сякаш му бяха поставили нещо като присадка за превод, като онази, която беше получил старият му приятел от ученическите години Найлс, когато постъпи в дипломатическия корпус. Но нима бе възможно?

За пети или шести път през този ден пръстите на Пол посегнаха към врата му в основата на черепа и опипаха за невроканюлата, която със сигурност не беше там, за да усетят отново покритата с пъпчици кожа. Никога не беше пожелавал присадки и се бе противопоставял на тази мода дълго след като повечето му приятели си ги бяха поставили, но ето че сега май и на него му ги бяха поставили без негово разрешение и освен това бяха успели да прикрият местоположението им.

„Какво би могло да направи такова нещо? — питаше се той. — И защо? И най-важното, къде, по дяволите, се намирам?“

От първия момент непрекъснато мислеше за това, но отговорът така и не се появяваше. Изглежда, се плъзгаше през времето и пространството като в някой по-изчанчен научнофантастичен роман. Спомни си, че бе прекосил нещо като планетата Марс в приключенски роман за деца, както и нечия изкривена версия на Огледалния свят на Алиса. Беше видял и други невероятни места — детайлите бяха смътни, но все пак твърде завършени, за да са само остатъци от сънища. Но нима бе възможно все пак? Ако някой би се наел да строи декори и да наема шарлатани, за да го баламосва, това би струвало милиони — милиарди! — но колкото и да се напрягаше, не можеше да открие нито една пукнатинка във фасадата на който и да е от тези евентуални актьори. Нито беше в състояние да предположи причината, поради която някой би похарчил толкова средства за нищожество като него, някакъв си музеен уредник без нито един влиятелен приятел или пък особени перспективи. Независимо какво беше казал гласът от златната арфа, май всичко беше истинско.

Освен, ако не бяха промили мозъка му по някакъв начин. Не го изключваше като възможност. Може би някакви експериментални хапчета — но защо? В паметта му зееха празни места, където може би се спотайваше отговорът, но за разлика от невероятните пътешествия във въображаеми местности никаква степен на съсредоточаване не успяваше да хвърли светлина върху някое от тези потънали в мрак кътчета.

Тичащия Надалеч продължаваше да стои приведен от едната му страна с блеснали от любопитство кръгли очи изпод изпъкналите рунтави вежди. Смутен и объркан, Пол присви рамене, грабна шепа сняг и я стисна с грубите си ръкавици, които наподобяваха рачешки щипки. Промиването на мозъка би могло да обясни защо се бе събудил в замръзнала праисторическа река и бе спасен от като че ли автентични неандерталци — костюмите и декорите за една халюцинация не биха били кой знае колко скъпи. Но не можеше да обясни абсолютното, неоспоримо реално и стабилно присъствие на света около него. Не можеше да обясни снега в ръката си, студен, зърнест и бял. Не можеше да обясни този странник до себе си с неговото непознато, но абсолютно жизнено, загадъчно лице.

Все тези въпроси без никакъв отговор. Пол въздъхна и пусна снега от ръката си.

— Тук ли ще спим тази нощ? — попита той Тичащия Надалеч.

— Не. Човеците живеят наблизо. Ще пристигнем, преди да се стъмни напълно. — Ловецът се приведе, сбръчка чело и се вторачи в устата на Пол. — Ти ядеш неща, Речен дух. Всички ли хора от Земята на мъртвите ядат неща?

Пол се усмихна тъжно.

— Само когато са гладни.

Тичащия Надалеч пристъпваше начело, носен през снега върху яките си крака с учудваща лекота; както повечето ловци, дори и страховито раненият Няма Да Плача, той се движеше с инстинктивната грация на див звяр. Останалите, макар и натоварени със стотиците килограми лосово месо, го следваха пъргаво, тъй че Пол бе принуден да полага усилия, за да не изостава.

Препъна се в един затрупан от снега паднал клон и се подхлъзна, но мъжът до него го хвана и го задържа невъзмутимо, докато Пол застана на краката си; ръцете на неандерталеца бяха твърди и груби като кора на дърво. Пол отново изпита смут. Невъзможно му бе да продължавала се съмнява при наличието на такива мощни аргументи. Макар и да не приличаха съвсем на карикатурните пещерни хора от анимационните филмчета през детството му, тези мъже толкова категорично се различаваха от него по своята примитивност и простота, че недоверието му започна да намалява — не че се стопи напълно, а по-скоро той изпадна в някакъв унес, готов да се събуди отново, щом се наложеше да свърши някоя работа.

Нещо подобно на вълчи вой се понесе надолу по склона. Човеците ускориха крачка.

„Нищо около теб не с истинско и все пак нещата, които виждаш, могат да те наранят или убият“ — беше му казал златният скъпоценен камък, гласът от арфата. Каквото и да бяха тези мъже, истински или фалшиви привидения, този свят беше техен дом, какъвто за Пол той решително не беше. Налагаше се да разчита на техните умения. В името на здравия разум може би трябваше да повярва, че бяха точно това, което изглеждаха.

По времето, когато все още беше момче, когато все още беше Поли й все още собственост на ексцентричния си баща и на крехката си майка, прекарваше всяка Коледа с тях във вилата на баба си по бащина линия в Глостършайър, в тази обрасла с гори хълмиста област, която местните жители наричаха „истинската Англия“. Всъщност тя нямаше нищо истинско: достойнството й се състоеше тъкмо в това, че символизираше нещо, което никога не беше съществувало напълно — една буржоазна Англия, белязана с миловидно, провинциално очарование, чиято парцалива същност ставаше все по-очевидна от година на година.

За бабче Джонас светът вън от нейното селце се бе превърнал в нещо призрачно. Тя можеше да опише някоя заплетена междусъседска кавга за ограда с изяществото на официален политически коментатор, но не можеше да запомни името на министър-председателя. Естествено, имаше стенен екран — малък, старомоден, окачен в барокова златна рамка на стената в хола също като снимка на отдавна починали роднини. Почти не го използваше с изключение на телефонните обаждания. Бабче Джонас никога не успя да се довери докрай на визуалната комуникация и най-вече на идеята, че тя може да вижда някого, без той да я вижда, а мисълта, че чужд човек би могъл да надникне в къщата й и да я съзре по нощница, я караше, както се изразяваше тя, „да ми се гади, милото ми Поли, направо да ми се гади“.

Въпреки недоверието й към модерния свят, а може би отчасти и благодарение на него, Пол страхотно я обичаше, а и тя отвръщаше на обичта му така, както можеше да го направи само една баба. Всеки негов дребен успех се превръщаше в бляскава победа, всяко нарушаване на родителската опека — в знак за интелигентност и независимост, които по-скоро би трябвало да бъдат насърчавани, отколкото осъждани. Когато при някой от изблиците си на хаотичен бунт малкият Пол отказваше да помага при миенето на чиниите или да свърши някаква домакинска работа (поради което бе лишаван от парчето пудинг), по-късно вечерта бабче Джонас току се появяваше на вратата на превърнатата в затвор детска стая, за да пъхне в ръцете му контрабандно парче сладкиш и задъхана да се спусне светкавично обратно надолу, преди родителите му да са забелязали отсъствието й.

Зимата, когато стана на седем години, заваляха снеговете. Беше най-бялата Коледа в Англия от десетилетия и сензационните мрежи се надпреварваха да бълват зашеметяващи материали — кубето на „Сейнт Пол“, нахлупило бял конусовиден калпак, пързалящи се по долното течение на Темза хора както в елизабетинската епоха (много от тях се удавиха, тъй като ледът се оказа недостатъчно дебел). През първите седмици, преди медиите да започнат да тръбят „Нов атлантически ураган надига ужасяваща снежна вихрушка“ и да започнат ежедневно преброяване на телата (с отделен материал за всеки труп) на замръзналите, нощуващи на открито или дори чакащи влакове по някои по-малки гари, обилните снегове предизвикаха радостни усещания у повечето хора и малкият Пол определено беше един от тях. Това беше първото му истинско преживяване със снежни топки и шейни, и посипващи се във врата ти от клоните на дърветата студени изненади в един свят, в който повечето цветове неочаквано бяха изтрити.

В един по-мек ден, когато слънцето грееше на небето, а то тънеше в синева, той и баба му излязоха на разходка. Последните снеговалежи бяха покрили всичко и докато крачеха бавно през полето, не забелязваха никакви признаци на човешко присъствие с изключение на далечния пушек, от един комин, а така също и никакви следи по снега освен от собствените им гумени ботуши, тъй че просналият се пред очите им пейзаж изглеждаше девствен и първобитен. Когато накрая стигнаха до едно място сред живия плет от дървета, зад който се спускаше полегата долчинка, баба му внезапно спря. Беше протегнала ръце и — с неузнаваем глас, едновременно приглушен и развълнувано напрегнат — каза: — Погледни, Поли, не е ли прекрасно! Не е ли съвършено! Сякаш сме се върнали в самото начало. Сякаш целият греховен свят тъкмо започва! — Стиснала облечените си в ръкавици с един пръст юмручета пред лицето си като дете, което си пожелава нещо, тя бе добавила: — Не би ли било чудесно?

Изненадан и леко притеснен от превъзбудата й, той се бе опитал да погледне около себе си през нейните очи — но опитът му в последна сметка се бе оказал неуспешен. Имаше нещо красиво в този мираж на празнотата, на възможността, но той беше само на седем години и не усещаше това, което малко или повече усещаше баба му, че по някакъв начин хората бяха унищожили всичко, а и беше достатъчно мъничък и мисълта за един свят без познати места и хора, един свят на чиста и хладна самота, го притесни.

Дълго бяха останали така, загледани в пустия зимен свят и когато най-после се обърнаха — Пол, тайно облекчен, че стъпва в собствените им обърнати следи, крачейки по пътеката от трохи, която извеждаше от тревожната гора на самосъжаленията на възрастните, — баба му се усмихваше широко сама на себе си и си тананикаше някаква песничка, която той едва долавяше.

Пол се бе опитал, но не бе успял да надникне в гледката, която се бе разкрила пред вътрешния й взор преди толкова много години. Но сега, изглежда, най-ненадейно се беше оказал именно в света на нейните въжделения, свят — съществувал хиляди поколения преди невъобразимо далечното детство на неговата баба, — за който тя можеше само да бленува.

„Да, ако можеше бабче Джонас да види това — помисли си той. — Господи, колко ли щеше да й хареса! Това наистина е началото — далеч преди шибаните политици и гадните шоупрограми по мрежата, и грубите и вулгарни хора, и всички тези чуждестранни ресторанти, в които поднасят ястия, чиито имена тя не можеше да произнесе.

Сигурно щеше да си помисли, че е попаднала на небето.“

Сети се, разбира се, че биха възникнали проблеми, ако пожелаеше да й поднесат чаша добър чай.

Човеците се придвижваха в привидно разпокъсан строй в подножието на един обрасъл с гора хълм, спускайки се по един покрит със сняг дълъг склон, прорязан от неправилни по форма варовикови зъбери. Източените сенки на дърветата се бяха проснали напреко на пътя им като чертеж на непостроена стълба. Бързо се смрачаваше и небето, което допреди малко сияеше в мекото сиво на гълъбова гръд, постепенно потъваше в по-хладни и мрачни тонове. Пол внезапно се запита за първи път не кога, а къде на света се намира в момента.

Дали е имало неандерталци навсякъде, или само в Европа? Не можа да си спомни. Малкото, което знаеше за праисторическото човечество, бяха някакви жалки, разхвърляни отломки — скални рисунки, лов на мамути, старателно издялани от камък сечива. Потискащо беше, че не си спомня нищо друго. Героите в научнофантастичните филми, изглежда, винаги знаеха полезни неща за местата, където ги отвеждаше пътуването във времето. Ами ако пътешественикът във времето беше посредствен ученик по история? Тогава?

Варовиковите зъбери бяха станали повече, огромни издатини, които стърчаха косо от земята, призрачни издължени силуети, не така блестящи в привечерния здрач, както вездесъщият сняг. Тичащия Надалеч забави крачка и пропусна другите, докато изостаналият на опашката Пол най-после се изравни с него. Без да отрони думичка, брадатият ловец закрачи редом с него и останалият без дъх Пол изпита удовлетворение от постъпката му.

Достигнали завоя при огромна скала, Пол съзря отблясъците на топла жълта светлина върху снега. В широка пролука сред скалистата фасада се очертаваха силуетите на странни кокалести фигури, стиснали копия в деформираните си ръце, и всичко това в миг припомни на Пол приказките за мостчета на троли и за вълшебни могили. Тичащия Надалеч го хвана за лакътя и го побутна напред: когато наближи входа на пещерата, успя да види, че пазачите бяха просто по-възрастни представители на Човеците, изкривени от възрастта, оставени тук да защитават комуналното огнище също като британското военновременно опълчение.

Ловната група беше наобиколена веднага не само от застарелите пазачи, но и от появилите се изневиделица облечени в кожи жени и деца, които разговаряха и жестикулираха един през друг. Няма Да Плача бе отрупан със състрадателно внимание, докато оглеждаха раните му. Пол очакваше появата му да ги хвърли в суеверна паника и макар всички Човеци да го оглеждаха с интерес, който варираше от боязън до прехлас, явно той беше по-маловажен от месото и от историите, донесени от ловците. Групата се отмести от входа на пещерата, далеч от студените ветрове, навътре към блещукащата от огъня, опушена вътрешност.

На пръв поглед обиталището на Човеците по нищо не се различаваше от военен лагер. Една редица кожени палатки, обърнати с гръб към входа на пещерата, напомняше сгушило се от вятъра стадо животни. Насред скътаното зад тях централно пространство в една вдлъбнатина на пода гореше голям огън и осветяваше прихлупена, но обширна естествена варовикова зала. Няколкото жени, останали да поддържат огъня, вдигнаха глави и извикаха при завръщането на ловците.

И тези Човеци напълно приличаха на мъжете, с които беше пристигнал, яки и дребни, с черти, които с изключение на изпъкналите чела и обемисти челюсти по нищо не напомняха карикатурните пещерни хора, които беше виждал в анимационните филмчета. Бяха облечени в необработени кожи, много от тях носеха закачени на корди от сухожилия парченца от кокали или камъчета, но нямаше и следа от скъпоценности, с които се кичеха и най-изостаналите племена в епохата на Пол. Повечето малки деца бяха голи, с намазани с мазнина телца, които блестяха на огъня, докато те надничаха иззад входовете на палатките, лъскави малки същества, които му напомниха за викторианските илюстрации с гноми и мънички феи.

Церемонията по завръщането на ловците беше учудващо кратка, макар Тичащия Надалеч да му беше казал, че са отсъствали дни наред. Мъжете поздравиха своите семейства и любими, като ги докосваха внимателно с пръсти, сякаш, за да се уверят, че са истински, а от време на време някой отъркваше лице в нечие друго, но нямаше нищо подобно на познатите на Пол целувки, ръкостискания или прегръдки. Няколко пъти споменаха и Пол — видя някои от ловците да сочат към него, сякаш, за да докажат какво необикновено пътешествие са преживели, — но не беше представен на никого, нито пък забеляза някаква ясна йерархия между тях. Около двайсетина възрастни екземпляри обитаваха пещерата и не повече от десетина деца.

Още докато някои възклицаваха с възхищение над месото на лоса, други се заеха с приготвянето му по изключително делови начин. Две жени взеха дълги пръчки и освободиха място в огнището, като избутаха горящите цепеници настрана, и отдолу се показаха подредени плоски камъни. След това пльоснаха няколко къса месо върху нагорещените камъни; само след няколко мига миризмата на печена плът започна да изпълва пещерата.

Пол си намери местенце в ъгъла, за да не пречи на никого. В пещерата беше много по-топло, но все пак доста хладно, и той си остана с плътно прилепналите по тялото му кожи, наблюдавайки бързото възстановяване на ежедневния живот; само броени минути след завръщането на групата ловци единствено те не бяха заети с нищо. Пол предположи, че през другите вечери те също щяха да се занимават с нещо, да правят нови оръжия и да поправят старите, но сега те се бяха завърнали от дълъг и успешен улов и можеха да дочакат наградите за победителите — първите порции от плячката.

Една жена повдигна с пръчката голям къс месо от огъня, постави го върху парче кора от дърво и го отнесе като дар на Тичащия Надалеч. Той го вдигна към устата си, отхапа и се ухили в знак на одобрение, но вместо да изяде и останалото, разряза с ножа си месото наполовина, след което се изправи и понесе дървения поднос надалеч от огъня, към една от палатките. Никой не обърна внимание на това, но на Пол му стана интересно. Дали не носеше храна на болна съпруга или дете? Или на застарял родител?

Тичащия Надалеч остана дълго време в палатката; когато излезе, слагаше последното парче месо в собствената си уста, дъвчейки ожесточено с огромните си челюсти. Невъзможно му беше да отгатне какво се бе случило вътре.

Нечие присъствие до лакътя му неочаквано привлече неговото внимание. Едно момиченце беше застанало до него и го наблюдаваше с очакване. Поне предположи, че е момиче, макар и момчетата да бяха със същите рошави прически, а и кожената пола около кръста на детето не му позволяваше да реши със сигурност.

— Как се казваш? — попита той.

Тя изписка, ликувайки от ужас, и побягна. Няколко деца се отделиха от общата гюрултия и хукнаха подире й, като се смееха и крещяха с все сила подобно на блатни птици. Миг по-късно друга, по-едра сянка се надвеси над него.

— Не приказвай на детето. — Птицеловеца изглеждаше ядосан, но на Пол му се стори, че съзира нещо като нескрита паника зад навъсеното му изражение. — Тя не е за теб.

Пол поклати глава в недоумение, но онзи само се извърна и се отдалечи.

„Да не си мисли, че проявявам сексуален интерес? Или пък е заради това, че идвам от Земята на мъртвите?“

Може Птицеловеца да си е помислил, че иска да отведе момичето обратно в някакво царство на смъртта отвъд замръзналата река. „Значи съм Мрачния жътвар от плеистоцена.“ Пол наведе глава и затвори очи, внезапно почувствал все същата постоянна умора.

Присъни му се някаква жена и обсипани с цветове растения, и слънчеви струи през потънал в прах прозорец, но сега всичко чезнеше, изтичаше като вода през сифон. Пол разтърси глава и примигна. Тичащия Надалеч се бе надвесил над него и му говореше нещо, което той отначало не разбра.

— Речен дух. Речен дух, трябва да дойдеш! — пак го побутна ловецът.

— Къде да дойда?

— Тъмната луна казва, че трябва да дойдеш и да говориш. — Водачът на ловците изглеждаше възбуден, какъвто Пол не беше го виждал дотогава, почти като дете. — Ела сега.

Пол послушно се изправи и последва Тичащия Надалеч до палатката, в която ловецът беше занесъл първото изпечено парче месо от заклания лос. Пол си помисли, че ще го въведе вътре, но Тичащия Надалеч му направи знак да изчака. Ловецът се мушна зад навеса и след малко се появи отново, като изведе на светлината на огъня завита в тежка кожена роба миниатюрна фигура.

Старата жена ре спря, изгледа Пол-от горе до долу и накрая протегна ръка в знак на покана да пристъпи към нея, макар жестът й да напомняше по-скоро заповед. Пол направи крачка и я остави да сграбчи ръката му с яките си, мършави пръсти, след което тримата бавно запристъпваха към огъня. Докато я отвеждаха към един заоблен камък близо до най-топлото място до пламъците, Пол забеляза втренчения в него Птицеловец да държи в ръцете си момиченцето, което се бе приближило до него. Стискаше го толкова силно, че то се гърчеше от болка.

— Донеси ми вода — каза старицата на Тичащия Надалеч, докато се настаняваше бавно върху камъка. Когато той се отдалечи, тя се обърна към Пол: — Как ти е името?

Пол не беше сигурен какво точно го пита.

— Хората Човеци ме наричат Речен дух.

Тя кимна със задоволство, сякаш беше издържал изпит. В гънките на набръчканото й лице се бе сплъстила мръсотия, а бялата й коса беше толкова рядка, че формата на черепа й ясно се очертаваше, но въпреки това силата на излъчването й и уважението, с което Човеците се отнасяха към нея, бяха очевидни. Тя повдигна съсухрената си като на птица ръка и внимателно докосна неговата.

— Аз съм Тъмната луна. Така ме наричат те.

Пол кимна, макар да не му беше съвсем ясно защо тя придава толкова голямо значение на всичко това.

„Това не е моят свят — каза си той. — За първобитните хора имената крият някаква магия.“

— От Земята на мъртвите ли си? — попита тя. — Разкажи ми живота си.

— Аз… аз съм от много далеч. Човеците — ловците — ме спасиха, докато бях в реката и се давех.

Той се поколеба и не продължи. Не вярваше тя да схване живота му, след като самият той не можеше да го проумее, дори онези части от него, които си спомняше ясно.

Тя присви устни.

— А на нас какво ни тъкмиш? Какво носиш на Човеците? Какво ще отнесеш със себе си?

— Нищо не възнамерявам да взема освен храната и подслона, които ми давате. — Беше му трудно да говори простичко, без думите му да звучат като от устата на индиански вожд в долнопробен американски уестърн. — Дойдох без нищичко от реката, затова нямам дарове.

Тъмната луна го огледа още веднъж и този път го проучваше по-дълго. Тичащия Надалеч се върна с чаша, направена като че ли от част от животински рог; старицата отпи с въодушевление, след което отново впери поглед в Пол.

— Трябва да помисля — каза накрая тя. — Не разбирам какво правиш в този свят.

Обърна се, потупа Тичащия Надалеч по рамото и рязко повиши глас, като се обърна към всички Човеци:

— Ловците се завърнаха. Донесоха храна.

Останалите, които досега се бяха престрували с почти цивилизована тактичност, че не подслушват разговора й с Пол, нададоха нестройни одобрителни викове, макар повечето от тях да дъвчеха.

— Това е една добра вечер. — Тъмната луна бавно простря ръце. Обемистата кожена одежда изглеждаше непосилно тежка за крехкото й телосложение. — Тази вечер ще разкажа една история и този, когото наричате Речния дух, ще започне да мисли с добро сърце за Човеците, които му дадоха храна.

Членовете на племето се преместиха по-наблизо, а тези около нея се настаниха до самите крака на Тъмната луна. Много от тях се възползваха от случая да огледат внимателно Пол. В лицата на повечето от тях забеляза страх и загриженост, но единствено в израза на Птицеловеца се четяха чувства, които граничеха с агресивност. Останалите Човеци го разглеждаха така, както възпитани купувачи в магазин биха наблюдавали случайно нахълтал през вратата умопобъркан, който до момента не дава никакви признаци, че ще се разкрещи или че ще започне да троши всичко около себе си.

Някои от по-малките дечица вече бяха заспали, изтощени от превъзбуда и с препълнени с печено месо стомахчета, но техните родители и опекуни ги мъкнеха със себе си, тъй като не искаха да пропуснат нещо очевидно твърде важно. Подозрителността на Птицеловеца се оказа недостатъчно силна, за да го задържи настрана, и той застана в периферията на кръга и макар да не изпускаше от очи Пол, също се заслуша.

— Ще ви разкажа за отминалите дни. — В гласа на Тъмната луна прозвучаха напевни нотки и дори Пол изпита задоволството от започване на познат ритуал. — За онези дни, преди бащите на вашите бащи и техните бащи да са крачели по света.

Когато тя спря, той усети неочаквано вълнение. Въпреки сдържаността и скептицизма му беше непосилно да седи сгушен в тази студена пещера, без да почувства, че стои съвсем близо до един от изворите на легендите — че му предстои да стане привилегированият слушател на една от най-древните приказки.

— Тогава, в онези дни — започна Тъмната луна, — всичко тънело в мрак. Нямало нито светлина, нито топлина. Студът владеел всичко и Първия мъж и Първата жена страдали в мъки. Те отишли при другите Първи хора, Хората животни, и ги попитали как да се топлят.

Дългия нос им казал да си пуснат коса по цялото тяло като него. Той бил толкова едър, че Първия мъж и Първата жена си помислили, че трябва да е много стар и много мъдър, но колкото и да се напъвали, не им поникнала достатъчно коса, за да ги стопли. Тогава Първия мъж убил огромния Дълъг нос и откраднал обраслата му с коса кожа, и те престанали да страдат за известно време.

Но много скоро светът станал още по-студен и дори кожата, която били взели от Дългия нос, не била достатъчна, за да ги топли. Отишли при Пещерния човек и го попитали как да се стоплят.

— Трябва да намерите дълбока дупка в планината — казал Пещерния човек — и да заживеете като мен, защитени от вятъра-който-хапе, и да отгледате своя челяд.

Но Първия мъж и Първата жена не успели да намерят собствена дупка, затова убили Пещерния човек и откраднали дупката му, и така престанали да страдат за известно време.

Но светът ставал все по-студен. Първия мъж и Първата жена се гушели в своята пещера и се увивали все по-плътно в кожените облекла, но знаели, че скоро ще загинат. Един ден Първата жена видяла дребната Гола опашчица да притичва през пещерата. Хванала я и тъкмо да я изяде, защото била много гладна, Голата опашчица й казала, че ако не я погълне, ще й съобщи нещо важно. И жената викнала Първия мъж да чуе какво ще каже Голата опашчица.

— Ще ви разказа една голяма тайна — започнала Голата опашчица. — Жълтите очи, който живее в страхотния студ и мрак там, навън, притежава нещо магическо, нещо, което се привежда и при най-нежния полъх на вятъра, но въпреки това не може да бъде издухано, което няма зъби, но може да изяде и най-твърдия клон. Тази магия е нещо топло и гони студа надалеч, и тъкмо тя кара очите на Жълтите очи да блестят ярко в тъмнината.

— Какво значение има това за нас? — попитал Първия мъж. — Той никога няма да ни разреши да притежаваме това магическо топло нещо.

— Можем да му изиграем номер и да му го откраднем — казала Първата жена. — Не взехме ли кожата на Дългия нос и къщата на Пещерния човек?

Първия мъж не казал нищо. Той се страхувал от Жълтите очи, който бил свиреп и силен, и много по-умен от Дългия нос и Пещерния човек. Първия мъж знаел, че изпотрошените, оглозгани кокали на много от Хората животни се въргаляли пред леговището на Жълтите очи. Но се вслушал в думите на Първата жена, които излезли направо от сърцето й.

— Ще направя каквото казваш — казал накрая той. — Ако не се опитам, така или иначе ще умрем и мракът ще ни погълне.

Един студен порив на вятъра прекоси залата и разлюля пламъците. Пол потръпна и придърпа кожите по-плътно около себе си. Доспа му се и мислите му се разбъркаха. Всичко бе толкова невероятно. Не беше ли чувал вече тази история? Нима бе възможно?

В пещерата постепенно се смрачи и в отблясъците на жарта слушателите заприличаха на облени в червено сияние призраци. Дрезгавият глас на Тъмната луна ту се извисяваше, ту стихваше, докато тя нижеше песента за откраднатия огън:

— Първия мъж стигнал до мястото с многото кокали, където живеел Жълтите очи. Видял блестящите очи от много далеч, но Жълтите очи го съгледал даже преди това.

— Какво искаш? — попитал той Първия мъж. — Ако не ми кажеш, ще те схрускам между челюстите си. — И показал ужасните си зъби на Първия мъж.

— Дойдох да сключим сделка — отвърнал Първия мъж. — Искам да се спазарим за топлото, лъскаво нещо, което имаш.

— А ти какво ще ми дадеш? — попитал Жълтите очи. И очите му грейнали още по-ярко.

— Дете — отвърнал Първия мъж. — Толкова е студено, че то ще умре, ако не вземем от твоето топло, лъскаво нещо.

Жълтите очи облизал устни и тракнал с ужасните си зъби.

— Ще ми дадеш детето си за малко от моя огън?

Първия мъж кимнал.

— Тогава сложи детето така, че да мога да го виждам — продължил Жълтите очи, — и ще ти дам това, за което ме молиш.

Първия мъж бръкнал под кожената си дреха и измъкнал направеното от кал дете, което Първата жена била оформила със сръчните си ръце. Оставил детето пред Жълтите очи.

— Много е кротко — казал Жълтите очи.

— Уплашено е от зъбите ти — отвърнал му Първия мъж.

— Това е добре — добавил Жълтите очи и разтворил широко челюстите си. — Бръкни в устата ми и ще намериш онова, което търсиш.

Първия мъж бил много уплашен, но приближил до пастта на Жълтите очи, от която се носело зловоние на смърт.

— Бръкни в устата ми — повторил Жълтите очи.

Първия мъж пъхнал ръката си дълбоко в пастта на Жълтите очи, покрай ужасните зъби и надолу в дългото му гърло. Най-накрая напипал нещо много горещо и го сграбчил.

— Вземи само малко — казал Жълтите очи.

Първия мъж измъкнал ръката си. В нея държал нещо жълто, което се извивало от вятъра, но не гаснело, и нямало уста, но веднага започнало да хапе кожата му. Първия мъж погледнал Жълтите очи, видял го как души направеното от кал дете и хукнал да бяга, стиснал здраво жълтото нещо в ръка.

— Това не е твоето дете! — викнал гневно Жълтите очи. — Ти ме изигра, Първи мъж!

Жълтите очи хукнал след него. Първия мъж тичал с всичка сила, но чувал, че противникът му е все по-близо и по-близо. Топлото магическо нещо в ръката му било много тежко и хапело кожата му, затова Първия мъж го хвърлил нагоре. То полетяло към небето, лепнало се на него и обляло света в светлина. Жълтите очи отново изкряскал и хукнал още по-бързо, но Първия мъж стигнал до пещерата, където живеел с Първата жена, и се вмъкнал вътре. Запушили с един голям камък отвора, така че Жълтите очи не могъл да се добере до тях.

— Ти ме измами и аз няма да го забравя — извикал Жълтите очи. — И когато ти се роди истинско дете, аз ще ти го отнема.

Първия мъж легнал на пода в пещерата, останал без капка сила. Първата жена видяла, че мъничка частица от топлото, ярко нещо все още била в ръката му. Тя го поместила с една пръчка и щом то започнало да яде пръчката, пораснало и стоплило цялата пещера. Това бил огънят.

Оттогава пръстите на Първия мъж вече не били като на другите Хора животни. От носенето на огъня единият пръст на всяка от ръцете му се усукал настрана и затова всички деца на Първия мъж и на Първата жена имат различни ръце от ръцете на Хората животни.

Хвърленият на небето огън се превърнал в слънцето и когато то изгрее, Жълтите очи и неговите хора се крият от светлината му, защото им напомня как ги изигра Първия мъж. Но когато то се смали и светът потъва в мрак, Жълтите очи отново излиза и окото му е луната, която се взира надолу, докато той търси детето, което Първия мъж и Първата жена му бяха обещали. Всяка нощ от онези дни, когато бащите на вашите бащи и техните бащи са крачели на този свят, той търси децата на Първия мъж и Първата жена.

Гласът на Тъмната луна беше станал съвсем тих, едва чут шепот, който се носеше над бездиханната тишина в пещерата.

— И ще ги търси дори когато децата на вашите деца и техните деца закрачат по света.

 

 

Чуваше могъщо, тежко бумтене, тиктакането на гигантски часовник или стъпките на приближаващ исполин, но не виждаше около себе си нищо освен мрак и не усещаше нищо освен леден вятър. Нямаше нито ръце, нито тяло, нито някаква възможност да се защити от спотайващата се в черната пустота неизвестност тук, на границата на всички неща.

„Пол.“ — Гласът в ушите му беше нежен като полет на перо, но сърцето му задумка, сякаш му бяха изкряскали.

„Ти ли си?“ — Или собственият му глас не произведе никакъв реален звук, или пък вече нямаше уши, за да чуе сам себе си. В тъмнината до него имаше нещо. Можеше да го почувства, но не знаеше как. Усещаше нечие разтуптяно, недоловимо присъствие.

„Пол, трябва да се върнеш при нас. Трябва да се върнеш при мен.“

Сякаш никога не беше напускала сънищата му, а чезнеше от съзнанието му само в будно състояние и сега споменът връщаше абсурдния образ на нейната красива крилата фигура, на печалните й очи. Беше се свила, затворена в тази златна клетка, а той стоеше безпомощен от другата страна на решетката. Беше я оставил във властта на това ужасно, стържещо нещо — Стареца.

„Коя си ти?“

Присъствието й стана малко по-осезаемо — едва доловим трепет на нетърпение.

„Аз съм никоя, Пол. Не знам коя съм — а и вече не ме интересува. Но знам, че имам нужда от теб, че трябва да дойдеш.“

„Къде да дойда? Ти каза: «Ела при нас.» При кого?“

„Задаваш прекалено много въпроси. — Произнесе го с униние, не с раздразнение. — Липсват ми отговорите, които желаещ. Но знам какво знам. Ако дойдеш при мен, и двамата ще узнаем.“

„Ти Ваала ли си? Жената, която срещнах?“

Същата нетърпеливост.

„Всичко това е маловажно. За мен е непосилно да съм тук, Пол — непосилно! Чуй ме! Чуй ме и ще ти кажа всичко, което знам. Има едно място, една черна планина, която се извисява чак до небето и закрива звездите. Трябва да я намериш. Там са всички твои отговори.“

„Как? Как да стигна дотам?“

„Не знам. — Последва мълчание. — Но може би ще узная, ако ме намериш.“

Нещо му пречеше да се съсредоточи, някаква слаба, но настоятелна болка, напрежение, което не можеше да превъзмогне. Сънят се саморазпадаше от собствената си тежест. Когато усети оттеглянето му, той се помъчи да се притисне до нея — този глас в празнотата.

„Да те намеря? Какво означава това?“

„Трябва да дойдеш при мен… при нас…“

Ставаше все по-недоловима, едно почти неосезаемо присъствие, шепот, който се отдалечава по дълъг коридор.

„Не ме оставяй! Как да те намеря? — Смътното безпокойство ставаше все по-отчетливо, обсебвайки го изцяло. — Коя си ти?“

Шепот от неведомото пространство:

„Аз съм… строшено огледало…“

Надигна се със свито гърло, усетил изгаряща и остра като върха ла нож болка в стомаха си. Отново беше изчезнала! Досегът му със здравия разум — но как беше възможно някой или нещо, очевидно ненормално, да го връща обратно в действителността? Или това беше само сън…?

Болката се засили. Очите му свикнаха с мрака и с блещуканията на тлеещите въглени и той видя надвесената над него безформена сянка. Нещо твърдо и остро притискаше стомаха му. Пол протегна ръка и напипа студеното каменно острие на копието, проникнало дълбоко в кожената му дреха, и лепкавата топлина на кръв, сплъстила козината. Ако проникнеше още сантиметър, щеше да стигне до червата му.

Птицеловеца се приведе още по-ниско и го лъхна възкиселата миризма на месо. Върхът на копието влезе още по-дълбоко.

— Ти си мой смъртен враг, Речен дух. Ще те пратя обратно в Земята на мъртвите.

 

 

… Защото тук милиони най-разнообразни сенки и привидения, удавени сънища, съновидения, блянове; всичко, което наричаме живот и душа, лежат замечтани, замечтани, успокоени; поклащат се като сънища в своите легла; вечно търкалящите се вълни, но движени от своята неукротимост.

Херман Мелвил „Моби Дик“