Тад Уилямс
Реката на синия огън (18)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
ЗАКЪСНЯЛА ПИРОКОЛЕДА

МРЕЖА /ДОК/ ИГРА: ИЕН, 18 ч. (Ев, САм) — „РАЗРУХА!“.

(Картина: Рафаел и Телма Биаджини плачат пред горяща къща.)

Диктор: Изпълненото с перипетии състезание (документ) продължава тази вечер с част пета. Състезателят Само Едерс осъществява успешно (срутвайки всички рекорди) палежа на къщата на Биаджини при опита си да отвлече трите им деца. Порядъчна сума пари принуждава светкавично разоряващия се Рафаел Б. да извърши опит за самоубийство далеч преди десетия и последен епизод…

Рени оглеждаше кухия човек, кимащата му сламена глава и страхът й отстъпи място на надигналата се вълна от негодувание.

— Какво искате да кажете — да ни екзекутирате?

Тя отскубна ръката си от стисналата я с все сила Емили. Мисълта, че това отпуснато нещо, това клоунско чучело от някакъв старовремски детски филм си позволява да ги заплашва…

— Та ти дори не си истинско!

Единственото око на Плашилото се присви насмешливо и устата му се изкриви в отегчена усмивка.

— Опа. Наскърбявате ме, защо така? — Той повиши глас. — Уидъл! Казах да смениш тези проклети филтри!

Неприятната на външен вид маймунка подскочи, изпърха и задърпа едно от механичните устройства, прикрепени към трона.

— Не, промених мнението си — продължи Плашилото, — първо докарай обратно тези проклети тиктаци.

!Ксабу се изправи на задните си крака.

— Ще се бием. Не минахме през толкова премеждия, за да легнем като прах в краката ти.

— О, Господи, още една маймуна.

Плашилото се отпусна в своя трон, тракайки с омотаните около него помпички и тръбички.

— Сякаш Уидъл и хвърковатите му приятелчета не са ми достатъчно. Не трябваше да ги спасявам от Гората — нито са ми благодарни, нито нищо.

Изсъска някаква врата и шест тиктаци пристъпиха напред в светлото.

— Добре — въздъхна Плашилото. — Отведете тези чужденци, ако обичате. Сложете ги в една от килиите за задържани — и внимавайте прозорците да са достатъчно тесни, за да не избяга бабуинът.

Тиктаците не помръднаха.

— Действайте! Какъв е проблемът? Плашилото се надигна и главата му се разтресе. — Да не сте зацапани? Или презаредени? Какво има?

Нещо щракна и се чу тихо свирукане откъм малката подземна стаичка. В сумрака просветна слаба светлинка, някакъв блуждаещ правоъгълник, който се оказа стенен екран в рамка от полирана тръба с циферблати и измерителни уреди по долната й страна. Няколко секунди не се случи нищо, след което в центъра на екрана започна да се оформя някакъв тъмен, цилиндричен силует.

— Здравей, Мармаладче — обърна се той към Плашилото.

Емили изпищя.

Главата на екрана бе от сив, матовопроблясващ метал и напомняше грубо бутало с мъничка цепка за уста без очи. Рени неволно отстъпи назад от отвращение.

— Какво искаш, Тенекиен човек? — Преднамерената досада в гласа на Плашилото не можа да прикрие напълно нервните нотки. — Отказа ли се от малките си прашни дяволчета? Все ми е тая, ако продължиш да ги мяташ насреща ми. Ям ги като бонбони.

— Изключително се гордея с тези торнадо, за които споменаваш. — Гласът на металното нещо жужеше като електрическа самобръсначка. — И трябва да признаеш, че действат деморализиращо върху твоите любимци от месо. Но ти се обаждам по друг повод. Ето, нека ти го покажа — супер е.

Ироничният му нечовешки глас прозвуча заповедно:

— Тиктаци, я потанцувайте!

И шестте механични човеци се запрепъваха в някакъв ужасяващ слонски танц, заприличвайки още повече на счупени играчки.

— Засякох и си присвоих твоята честота, скъпи ми стари приятелю.

Докато Тенекиения човек се смееше със стържещия си смях, вратичката на устата му се плъзна няколко пъти нагоре-надолу.

— Сигурно си предполагал — продължи той, — че е само въпрос на време — в края на краищата тиктаците бяха предназначени за мен. Тъй че, чичо Кривчо, боя се, че сме на точка „край на играта“, което вие, играчите, отлично знаете какво означава. — Последва нов стържещ кикот. — Сигурен съм, че предпочиташ да ти спестя излияния от сорта на „сега зависиш от моята благосклонност“. Тиктаци, избийте ги всички. До един.

Тиктаците прекъснаха моментално своя танц и пристъпиха към центъра на стаята с вдигнати като чукове ръце; Емили не помръдна, застинала в безмълвно очакване като примирен роб; Рени я сграбчи и я повлече към стената. Тенекиения човек завъртя безоката си глава, проследявайки движението им.

— Тиктаци, чакайте — изкомандва той. — А какви са тези, Плашило? Имам предвид очарователните ти гости.

— Не е твоя работа, бронирана главо — изхриптя Плашилото. — Продължавай с игричките си.

Рени се загледа в опулените идиотски лица на механичните човеци и се запита дали би могла да се промъкне покрай тях, но й бе трудно да прецени шансовете за успешно бягство, тъй като дъното на стаята тънеше в мрак. Дали все още бе отворено мястото, откъдето пристигнаха тук? А и какво да прави с Емили? Дали да мъкне девойката със себе си, или да я остави тук, разчитайки, че е сим? Би ли си го позволила дори да бе сигурна в това? Мъченията, които се използваха в тези сим-светове, бяха твърде реални — имаше ли право да осъди дори една кукла на страдания и смърт?

Рени посегна към ръката на !Ксабу, но не напипа нищо. Бабуинът бе потънал в сумрака.

— Тиктак, провери онази жена — нареди Тенекиения човек.

Рени се изправи, протегнала ръце в самозащита, но механичното същество изтрополя покрай нея и вдигна ноктестите си ръце към Емили, която изстена и се сви назад. То прокара бавно клещите си нагоре-надолу по дължината на тялото й на няколко сантиметра от нея, сякаш беше охрана на летище, който проверява с детектор джобовете на съмнителен пътник. Емили извърна лице и отново заплака. След няколко секунди тиктакът отстъпи с отпуснати покрай овалното си тяло ръце.

— Божичко — възкликна Тенекиения човек, вероятно прочел информацията директно от предавателя на тиктака. — Милостиви Боже. Нима е възможно? — Жужащият глас изпука някак странно. — Неприятелю мой, ти ме изумяваш. Намерил си… Дороти?

Емили се отпусна на пода, вкочанена от ужас. Рени пристъпи към нея, подчинена единствено на рефлекса си да я защити, без да е в състояние да проумее нищичко от разиграващата се пред очите й драма.

— Разкарай се — изхъхри Плашилото, мъчейки се отчаяно да поеме дъх. — Ти няма да…

— Разбира се, че ще го направя. Тиктаци, избийте ги всички с изключение на емилито — изстреля той. — Веднага ми я доведете.

Четирите действащи като часовникови механизми същества, намиращи се най-близо до Плашилото, се затътриха към него, разпръсквайки се като полумесец. Другите две се извърнаха към застаналите в полумрака Рени и Емили.

— Металче, толкова си глупав, че започваш да ми дотягаш.

Плашилото заклати масивната си глава, след което изхрачи нещо гадно и го изплю в ъгъла. Когато механичните човеци доближиха основата на трона му, той вдигна облечената си в ръкавица ръка и дръпна една увиснала корда.

Отекна страхотен гръм, сякаш огромен чук се стовари върху също така огромна наковалня, и подът около трона пропадна заедно с тиктаците. Рени ги чуваше в продължение на три-четири безкрайни секунди да се блъскат долу в металните стени като пингпонгови топчета.

— Тиктаци, доведе ми емилито! — нареди Тенекиения човек на двата останали механични човека. — Може да не съм в състояние да те хвана, Плашило, но и ти не можеш да ги спреш!

— Уидъл! — изкрещя Плашилото. — Пъзел, Преструван, Блип!

Без да обръща внимание на тези глупости, Рени приклекна, обхвана с ръце подобното на варел тяло на тиктака — усети стържещите вибрации на механизмите му чак до костите си — и отново се опита да го избута, напрягайки всичките си сили. Облицованата в мека материя щипка докопа ръката й, но тя успя да я дръпне, преди скобата да се заключи около китката й, след което се отмести, без да престане да го избутва. Тиктакът се наклони и направи крачка назад, за да запази равновесие. Опита се още веднъж да я сграбчи с щипката си, но тя го тласна за последен път и успя да се измъкне. Нещото се заклатушка като пияно и механизмите му забръмчаха като разгневен комар. Политна към ръба на открилата се около трона на Плашилото яма и изчезна в нея.

Неуспяла да изпита възторга от победата си, друг чифт меки щипки я сграбчиха за ръката и рамото с такава сила, че тя изкрещя от парализиращата болка. Вторият тиктак не се поколеба дори за секунда, а я заизбутва по бетонирания под към зеещата дупка, в която бяха изчезнали останалите. Рени можеше само да го ругае паникьосана и да му нанася безсмислени удари със свободната си ръка.

— !Ксабу? — извика тя. — Емили! Помогнете ми! Опита се да забие пети в пода, но не успя да окаже съпротива. Ямата зейна пред нея.

Нещо профуча покрай нея и натискът върху рамото й отслабна внезапно. Тя се извърна и видя, че някакво миниатюрно маймунообразно същество бе обвило лицето на тиктака. Механичният човек се опитваше да се освободи от него, но късите му ръце не можеха да се справят с проблема.

— !Ксабу…! — понечи да извика тя, но още няколко маймунски силуета се спуснаха от надвисналия над главата й полумрак.

Тиктакът замахна рязко със свободната си ръка, за да отблъсне своите нападатели. Освободена от хватката му, Рени се свлече на колене и изпълзя настрани от ямата, пронизвана от свирепа болка по цялото тяло.

Тиктакът нанасяше слепешката безразборни удари във всички страни, но един от тях попадна в целта. Халоса една от маймуните във въздуха и тя се пльосна на Пода. Тиктакът направи няколко несигурни крачки и като че ли успя да възстанови равновесието си. Втора маймуна се тресна в пода, докато тиктакът запристъпва към Рени. Тя не успя да види в полумрака, дали някоя от двете маймуни не бе !Ксабу.

Неочаквано и без каквото и да е предупреждение помещението, напредващият тиктак, маймуните и оплетеното в бъркотията от животоспасяващи маркучи Плашило се обърнаха наопаки.

На Рени й се стори, че милион светкавици на камери блеснаха едновременно. Малките взривове почерняха, сенките пламнаха в ослепителна яркост и всичко едновременно се преметна и затрептя, сякаш цялата вселена изтече през зъбни колела. Разкъсана на хиляди парченца, Рени изписка, но не последва никакъв звук освен някакво всемирно глухо бучене, пронизващо всичко като заровена в сърцевината на света ерихонска тръба.

Не усещаше тялото си. Понесе се в някакъв водовъртеж, след което изтъня и се разпростря върху хиляди километри от нищо и единственото, което остана да мъждука в нея, бе концентрираното в една точка усещане за себе си, чието едничко упование бе самото й съществуване.

След това всичко приключи така внезапно, както беше започнало. Разпокъсаните цветове на всемира се възвърнаха по местата си, негативното изображение отново стана позитивно и стаята прие предишния си облик.

Рени лежеше задъхана на пода. Емили се бе проснала до нея и скимтеше, стиснала глава между ръцете си в напразен опит да се предпази от връхлетелия ги хаос.

— Боже милостиви — изломоти Плашилото. — Мразя да се случва това.

Рени се изправи с мъка на колене. Единственият останал тиктак помръдваше едва-едва ръце в средата на помещението, а наподобяващите вътрешностите на часовник карантии очевидно бяха безнадеждно изпотрошени. Двете оцелели маймунки кръжаха над него, трептейки с крилца като колибри, и се оглеждаха ужасени наоколо си, сякаш очакваха целият този кошмар отново да се стовари върху им.

На екрана, от който допреди малко ги наблюдаваше безокото лице на Тенекиения човек, бе застинало изображение на сипещи се конфети.

— Напоследък това се случва твърде често. Плашилото подпря глава с двете си ръце и смръщи челото си от зебло.

— Мислех, че е дело на Тенекиения човек, като торнадото — продължи той, — тъй като е малко над възможностите на Лъва, но пък Тенекиения човек не би избрал подобен момент, не съм ли прав?

— Какво става тук?

Рени се приближи пълзешком до двата маймунски трупа и ги огледа — не беше !Ксабу.

— Да не би да са полудели всички? — добави тя. — И какво направихте с приятеля ми?

Плашилото отвори уста, за да избълва някаква ругатня, но някаква миниатюрна фигурка изпълзя върху рамото му.

— Престани!

Бабуинът се пресегна и сграбчи един от по-големите маркучи, плъзна ръка по него и стисна с издължените си пръсти тубата, която бе пъхната във врата на сламеното същество.

— Ако не освободите приятелката ми — каза !Ксабу, — както и момичето Емили, ще издърпам това нещо!

— Плашилото изви глава.

— Явно не си оттук — отбеляза съчувствено то. — Уидъл! Преструван! Хванете го.

Летящите маймуни се стрелнаха към трона и !Ксабу измъкна тубата. От отвора изхвръкна валмо памучна вата, което се завъртя лениво над тях, докато двете маймуни го издигаха във въздуха.

Пуснаха го от няколко метра височина. Строполи се в краката на Рени, замаян и разнебитен. Плашилото повдигна тубата в меките си пръсти и я заклати.

— Свръхпълнеж — обясни той. — Бях малко по-рехав, отколкото ми се искаше. Напоследък сме доста претоварени и изоставихме личната хигиена — нали знаете как е.

Той погледна към Уидъл и Преструван, които се бяха приземили в обутите му в ботуши крака и пощеха взаимно бълхите си.

— Хайде, извикайте останалите летящи маймунки — приключи той.

Уидъл изпружи крака и, издаде пронизителен крясък. Десетки хвъркати силуети се спуснаха от надвисналия над главите им полумрак, сякаш обезпокоени в леговищата си прилепи. За броени секунди Рени и !Ксабу се почувстваха като привързани от прилепналите върху им десетки маймунски ръце.

— Оставете емилито на пода, искам да говоря с нея, и отведете другите двама в туристическите килии, след което моментално тук. И действайте енергично! Тиктаците са извън строя, тъй че всеки от вас поема по две смени до следващото известие.

Рени усети да се издига сред мрака, обгърната от облак трептящи крилца.

— Не всички — изрева Плашилото. — Уидъл, върни се и закрепи тази тръба. И смени проклетите филтри!

Вратата издрънча зад тях с плътен, протяжен звън.

Рени заоглежда новото им обиталище, взирайки се в казионния сивкавозелен цвят, с който бяха боядисани стените и подът.

— Не си представях Изумрудения град точно по този начин.

— Я виж ти — обади се някой от вътрешността на дългата килия. — Компания.

Сгушилият се в полумрака до стената мъж, вероятно единственият им съкилийник, беше слаб и приятен на вид (или поне симът му изглеждаше така, подсети се Рени). Имаше европеидни черти и матова кожа, както и сресана малко старомодно коса, а мустаците му бяха не чак толкова екстравагантни като металната украса над горната устна на тиктаците. Най-невероятното беше, че пуши цигара.

Внезапният никотинов глад, който усети при вида на блещукащото късче янтар, не намали предпазливостта й, но като премисли набързо — и той бе вътре като тях, тъй че по всяка вероятност беше също затворник, а следователно и съмишленик; не че би му се доверила или нещо от сорта, тъй като можеше и въобще да не е реален, — стигна до извода, който бе направила още в първия момент.

— Имате ли още една?

Мъжът повдигна вежда и я изгледа от горе до долу.

— Затворниците забогатяват от цигари. — Английският му бе с лек акцент, който Рени не разпозна. — Аз какво печеля?

— Рени?

Без да проумява непреодолимата съблазън, каквато представляваха дори неканцерогенните цигари, !Ксабу я дръпна за ръката.

— Какъв е този човек? — полита я той.

Тъмнокосият сякаш не забеляза бабуина.

— Е?

Рени поклати глава.

— Нищо. Нямаме нищо за търгуване. Дойдохме така, както ни виждате.

— Хммм. В такъв случай ми дължите една услуга.

И той бръкна в един джоб на гърдите си, извади червен пакет, на който пишеше „Лъки Страйк“, и с ловък жест измъкна една цигара. Запали я от своята и й я подаде. Рени прекоси килията, за да я вземе, следвана неотклонно от тътрещия се зад нея !Ксабу.

— А имаш ли устройство за пушене?

Същия въпрос си задаваше и тя. Като всмукна, усети топлия въздух в гърлото си и нещо изпълни дробовете й. Беше готова да се закълне, че усеща въздействието на никотина.

— О, Господи, направо е прекрасно! — възкликна тя, изпускайки струйка дим.

Мъжът кимна, сякаш беше чул някаква величава истина, и пъхна обратно цигарите в джоба на комбинезона си. Бе облечен в същите работни дрехи като всички други хенрита в Изумрудия, но не й приличаше на някое от тези опитомени същества.

— Кой сте вие?

Това, изглежда, го подразни.

— Кои сте вие?

Рени представи себе си и !Ксабу под същите имена, които бе измислила в бръмбаровия свят на Кунохара — в края на краищата, каза си тя, непознатият й бе дал само една цигара все пак, а не й бе дарил бъбрек.

— Току-що попаднахме тук — поясни тя, предполагайки, че ако мъжът не беше един от тъпоумните обитатели на сим-света, техният чуждестранен произход би трябвало да е очевиден за него. — Няма съмнение, че всичко наоколо нарушава всякакви закони. Кой сте вие и как се озовахте тук?

— Азадор — отвърна непознатият.

Подведена от акцента му, в първия момент на Рени й се счу да казва „коридор“ и се обърна да погледне назад. Той изясни недоразумението.

— Аз съм Азадор. А съм тук, защото имах неблагоразумието да посъветвам Негово Премъдро Величество краля.

Самодоволната му усмивка сякаш побра в себе си цялата досада на света.

— И двамата сте Граждани, нали? — попита той.

Рени погледна към !Ксабу, който стоеше изправен на безопасно разстояние. Безмълвният му отговор с очи остана за нея загадка.

— Да, такива сме.

Непознатият не зададе други въпроси, което накара Рени да предположи, че бе постъпила правилно.

— Добре. Като мен. И за съжаление и вашата свобода е отнета, както моята.

— Къде сме? — Тя внезапно си спомни за Емили. — Онова плашило… кралят… задържа нашата приятелка. Ще й причини ли нещо лошо?

Азадор сви рамене: не можеше да поема отговорност за чужди слабости.

— Тук всички са полудели. Каквото и да с било някога, всичко се разпадна. Така се случва с всяка калпава симулация. Тъкмо затова си позволих да дам съвет.

Той загаси цигарата си. Рени се сети, че нейната гори, без да я пуши, и дръпна още веднъж, докато Азадор продължи:

— Сигурно знаете филма за Оз?

— Аз, да — кимна Рени. — Но не е съвсем така. Струва ми се далеч по… по-отблъскващо. А и това е Канзас, а Оз не беше в Канзас, а някъде другаде, не съм ли права?

— Тук всичко започва по съвсем друг начин.

Той извади нова цигара, но промени намерението си и я мушна зад ухото си. Рени проследи движението му с жаден поглед, независимо че цигарата пушеше между пръстите й. Стана й неприятно.

— Вече ви казах — продължи Азадор, — че тази симулация се разпадна. Тя има два свързани участъка: Оз — което май е и книга, за четене, и Канзас, американския щат. Бяха като две половини на пясъчен часовник, нали разбирате, с един такъв тънък проход помежду им, през който нещата можеха да преминават от единия в другия.

!Ксабу оглеждаше килията с подчертано внимание. На Рени й се стори разтревожен.

— Но в половината на Оз нещата тръгнаха съвсем наопаки — продължи Азадор. — Чувал съм ужасяващи истории — убийства, изнасилвания, канибализъм. И далеч не мисля, че всичко това е приключило. Тримата — Гражданите, които играеха в началото Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв, до един пренесоха кралствата си в половината на Канзас.

— Значи е нещо като игра на война? — попита Рени. — Ама че глупост! Защо трябва да се пресъздава нещо толкова приятно като Оз, за да го превърнеш в поредното стрелбище?

„Типично за всеки мъж“ — прииска й се да добави, но замълча.

Азадор й се усмихна лениво, сякаш отгатнал мислите й.

— Не започна точно по този начин. Тенекиения човек и Лъва не са онези, които първоначално започнаха играта. Те дойдоха отвън, също като вас. Но успяха да завладеят сим-света или са на път да го сторят. Единствено приятелчето Плашилото успя да им се противопостави, но не вярвам това да трае още дълго.

— А тази история? За момент имах чувството, че цялата симулация се обърна с краката нагоре. Почувствахте ли го?

!Ксабу себе покатерил на най-високото легло до стената и оглеждаше мъничкото преградено прозорче.

— Помниш ли какво каза Атаско? — запита я той. — Когато онова нещо прекоси стаята — онова нещо, направено от светлина?

Рени изтръпна при споменаването на името на мъртвеца, но Азадор сякаш не му обърна никакво внимание.

— Аз не…

— Каза, че вероятно системата се разраства твърде бързо. Поне това си спомням. Или че става прекалено голяма може би. А Кунохара каза…

— !Ксабу!

Сега вече Азадор му обърна внимание.

— Срещнали сте Кунохара? Хидеки Кунохара?

— He — отвърна светкавично Рени. — Срещнахме един човек, който го познава, или поне така твърдеше.

— Копелето ме срещна в едно месоядно растение, мисля, че се казваше кана. — Възмущението на Азадор изглеждаше искрено. — И ми изнесе лекция като на пеленаче за сложността на природата и разни такива глупости. И ме остави там, затънал в някаква вонлива течност, която правеше всичко възможно да ме храносмели! Копеле недно.

Макар и притеснена, Рени замалко не се изхили. Казаното действително напомняше за чудатото, самодоволно човече, което бяха срещнали.

— Но вие се измъкнахте.

— Винаги се измъквам.

Погледът му помръкна. Той взе цигарата, която бе тикнал зад ухото си, и я запали по много сложен начин с помощта на огромна сребърна запалка. Когато прибра запалката в джоба си, надигна се и бавно мина покрай нея по посока на вратата на килията, където остана известно време, тананикайки някаква непозната песен. Рени внезапно си даде сметка, че той бе прекарал доста време в места като това — както във ВР, така и в обикновения стар РЖ.

!Ксабу се спусна от горното легло и приближи глава към ухото й.

— Нарочно споменах двете имена — пошепна той. — За да видя как ще реагира.

— Бих предпочела да не го правиш. — Отговорът й прозвуча по-гневно, отколкото би й се искало. — Следващия път бих предпочела да оставиш инициативата в мои ръце.

!Ксабу я изгледа учуден и се отдалечи към противоположния ъгъл, приведе се и заразглежда пода. Рени ужасно съжали, но преди да направи каквото и да било, Азадор отново я приближи.

— Ще полудея, ако остана тук още време — изстреля внезапно той. — Нали ще избягаме? Знам как да си възвърнем свободата. Имам план за бягство.

Рени се огледа стреснато.

— Такива работи би трябвало да се премълчават. Ами ако има подслушватели?

Азадор пренебрежително махна с ръка.

— Всичко се подслушва, естествено, няма никакво значение. На Плашилото не са му останали достатъчно поданици, за да прослушват записите — това са километри записи! Не забеляза ли, че технологиите в този канзаски сим-свят са до една от двайсети век?

— Щом имаш толкова добър план — обади се !Ксабу, — защо си все още тук?

Рени се питаше откъде непознатият знае толкова неща за охранителната система на Плашилото, но си призна, че и въпросът на бушмена е уместен.

— Защото, за да бъде осъществен, трябва повече от един човек — отвърна Азадор. — А сега тук сме двама души и една твърде интелигентна маймуна!

— Не съм маймуна — намръщи се !Ксабу. — Аз съм човек.

Азадор се засмя.

— Разбира се, че си човек. Само се пошегувах. Не бъди чак толкова чувствителен.

— А ти — контрира мрачно !Ксабу — се шегувай по-елегантно.

Без да им разкрива никакви подробности относно своя план, Азадор настоя, че е необходимо да изчакат вечерта, преди да се заемат с изпълнението му — макар че на Рени изобщо не й беше ясно как той щеше да прецени това в една килия, чийто единствен прозорец гледаше към вентилационната шахта. Но се зарадва на възможността за кратък отдих. И стоварилото се изневиделица върху им торнадо в Канзас, и преживяната с водното конче умопомрачителна авантюра в бръмбаровия свят на Кунохара бяха изтощителни и мъчителни епизоди, от една битка на живот и смърт.

!Ксабу бе потънал в непроницаемо мълчание, което отчасти се дължеше на засегнатите му чувства, а Азадор седеше с притворени очи и си подсвиркваше тихичко някаква разпокъсана мелодия. От дълго време не бе имала възможността ей така да поседи и да премисли нещата.

Техният съкилийник далеч не беше последното, което занимаваше съзнанието й. Азадор очевидно нямаше желание да сподели каквото и да е за себе си или за причините, поради които бе попаднал в този сим-свят, както и въобще в мрежата Адърланд. Ако не беше жив, дишащ Гражданин, значи бе Кукла, конструирана с голямо усърдие, за да прилича на жив човек — разговаряше за мрежата и измамните й илюзии с такова задълбочено познаване, което граничеше с презрение. А и правеше доста внушително впечатление по свой си начин, и то не само заради красивия сим — напълно му прилягаше определението „дързък авантюрист“, — но в поведението му от време на време се забелязваха признаци на уязвим и преследван човек.

Но защо си губеше времето в размишления за този непознат при наличието на толкова други жизненоважни нерешени проблеми?

„Първо на първо, момичето ми — каза си тя, — си прекалено груба. Твърде дълго време си в обкръжението на мъже — прекалено дълго — и тази постоянна заплаха, както и съпътстващото я напрежение ти дойдоха в повече.“

Тя погледна към издутия джоб на Азадор и страшно й се прииска да помоли за още една цигара. Вероятно имаше нужда да се отпусне? Почувства се като някакъв силно пренавит тиктак. Подразни я обстоятелството, че отделя толкова време в размисли за цигарите, сякаш за нея те бяха толкова важни, колкото и опитът да спаси своя брат. През последните два дни почти не бе се сещала за тях — всичко ли започваше отначало? Откакто бе влязла в мрежата, не бе хапнала нищичко, но това не занимаваше съзнанието й.

С немалко усилия Рени пропъди разсейващите я мисли и се съсредоточи върху неотложните проблеми.

Вместо да доведе до някакви отговори, проникването им в мрежата само бе умножило загадките. Кой беше този Кръг, за който спомена Кунохара — дали наистина бяха същите хора, помогнали на !Ксабу да напусне Окаванго и да постъпи в училището? Ако е така, какво би могло да означава то? Знаеше ли повече !Ксабу, отколкото споделяше? Но в такъв случай защо изобщо бе признал, че знае нещо за Кръга? Отхвърли и това предположение. Всичко свързано с Братството на Граала бе толкова неопределено и обширно, и толкова объркано, а и толкова много неща й бяха неизвестни, че на моменти заприличваше на някаква параноична шумна улична веселба. Трябваше да се придържа към същността на нещата.

Но кои всъщност бяха те? Какво ново бяха научили? И изобщо бяха ли научили нещо ново? Кунохара, изглежда, се опитваше да намекне, че съществува някакъв конфликт между тези от Братството и от Кръга. Но бе подхвърлил, че вероятно и двете страни са на грешен път и че системата е нещо далеч по-голямо, отколкото можеха да си представят. Беше ли възможно това и другите неща, които бяха видели — изплъзващата — се аномалия на Атаско, изкуствените същества и ефекти в Кошера, фантастичният катаклизъм в тронната зала на Плашилото, — да са свидетелства за наличието на сериозни проблеми в системата?

Прониза я внезапна мисъл, сякаш острие на дълга, хладна игла: „Ами ако Стивън е прикован някак си в системата, ако е всмукан в нея и всичко това рухне — тогава какво? Дали ще се събуди? Или ще си остане впримчен в агонизираща… каквото и да е? Машина? Вселена?“

Погледна към !Ксабу, сякаш дребният мъж би могъл да я защити от смразяващата мисъл, която не бе изрекла на глас. Той държеше ръце пред себе си, шавайки с пръсти — досети се, че отново си играе на „котешка люлка“ без конец. Бе й обърнал слабия си гръб.

Нуждаеше се от този мъж, изпита прилив на нежност тя, от този мил, учен човек, скрит в маймунския силует. Беше най-добрият й приятел на този свят. Колкото и невероятно да бе това — познаваше го от по-малко от година, — беше самата истина.

Рени свали връзката от обувката си и се примъкна до !Ксабу.

— Вземи — подаде му я тя. — С истински конец е по-лесно, нали?

Той я запрехвърля през миниатюрните си ръце.

— Ще ти се изхлузи обувката.

Смръщи замислен челото си, вдигна връзката към устата си и я прегриза с острите си зъби. Върна й едната половина.

— Мога и с по-къса връв — сега пръстите ми са по-малки. Тя се усмихна и отново навърви връзката.

— Съжалявам за одеве. Не бях права.

— Ти си моя приятелка. Искаш най-доброто за мен — за нас двамата.

Беше невероятно, че едно бабуинско лице би могло да има толкова сериозно изражение.

— Искаш ли да видиш какво ще направя с връвта?

Азадор, който бе опрял гръб на стената на няколко метра от тях, ги погледна за миг, но мисълта му явно беше надалеч оттук.

— Разбира се. Моля те, покажи ми.

!Ксабу върза на възел двата края и разтегна връвта в правоъгълник, подръпвайки тук-там с пръсти, чиито движения напомняха виеща гнездо двойка птици, докато между дланите му се образува сложна геометрична абстракция.

— Ето слънцето. Виждаш ли го?

Не беше съвсем сигурна, но !Ксабу вероятно имаше предвид диамантената фигурка близо до центъра на конструкцията.

— Мисля, че да.

— Сега слънцето се спуска надолу — свечерява се.

! Ксабу помръдна пръсти и диамантеното очертание потъна към линията на хоризонта и се сля с нея. Рени се засмя и изпляска с ръце.

— Много добре.

Той се усмихна.

— Ще ти покажа още нещо.

Маймунските му пръсти замърдаха енергично. Напомниха й движенията при въвеждането на данни. Този път се получи съвършено различна фигура, в чийто горен ъгъл се събираха множество лъчи.

— Това е птичката меден водач. Нали я виждаш?

Дъхът й секна от изненада.

— Веднъж спомена това име.

Беше нещо много важно, но минаха няколко секунди, преди тя да си спомни.

— Не. Селърс го спомена. Когато го срещнахме в „Господин Дж.“ и ти бе в… безсъзнание. Или в някаква замаяност, няма значение. Той изпрати един меден водач да те върне обратно, оттам където бе отишъл.

!Ксабу поклати замислен глава.

— Този Селърс е умен мъж. Меденият водач е много важен за моя народ. Изминаваме след него огромни разстояния, докато ни отведе до дивия мед. Но не обича да води хора при меда — много сме алчни. А, ето, намерил е!

!Ксабу зашава с пръсти и малката точица в ъгъла се раздвижи насам-натам.

— Сега ще съобщи на най-добрия си приятел, медения язовец.

!Ксабу моментално оформи друга картинка с един по-едър силует на дъното и дребничкото очертание в горния край.

— Толкова големи приятели са меденият водач и меденият язовец, че моят народ казва за тях, че са неразделни. Ти виждала ли си меден язовец, Рени?

— Другото му име е борсук, нали? — Виждала съм в зоологически градини. Съвсем дребни са и имат нокти, с който копаят земята, така ли беше?

— Гадни животинки — обади се Азадор, без да поглежда към тях. — Могат да ти прегризат пръстите, ако не внимаваш.

— Изключително смели са — каза категорично !Ксабу. — Меденият язовец води битка докрай, за да защити онова, което е негово. — Той се обърна отново към Рени. — А малката птичка е най-добрият му приятел. И когато пчелите вече са приготвили меда, чието злато се стича в кухините на дърветата или в пукнатините на скалите, меденият водач излита от храста, призовавайки: „Бързо, бързо, медът е готов! Идвай бързо!“

Докато! Ксабу повтаряше думите, този път на собствения си щракащ език, той отново накара горната фигурка да затрепти. По-едрата остана неподвижна.

— И тогава неговият приятел го чува и знае, че това е най-прекрасният звук, и тръгва бързо след птичката, самият той чуруликайки си като птичка: „Виж ме, о, хвъркато създание! Аз те следвам!“ Няма по-чудесен звук от този, с който приятел отвръща на приятеля си в храсталака.

!Ксабу помръдна ловките си пръсти и долната фигурка също се раздвижи, а по-дребната стана още по-малка, и по-едрата също се смали, сякаш меденият язовец се разбърза след своя водач.

— Това е великолепно — разсмя се Рени. — Наистина ги видях!

— Те са най-добрите приятели, меденият водач и меденият язовец. И когато меденият язовец най-после пристигне при меда, той винаги дава от него на своя приятел.

Той отпусна връвта между пръстите си.

— Също като теб, Рени. Ние сме приятели като тях двамата, ти и аз.

Нещо я стисна за гърлото и за част от секундата те вече не бяха заключени в някаква килия, а стояха отново под кръглата луна сред изплувалата от спомените на !Ксабу пустиня, изтощени и щастливи в своя танц.

Тя преглътна и отговори:

— Ние сме приятели, !Ксабу. Наистина сме приятели.

Високото покашляне на Азадор наруши тишината. Когато извърнаха глави към него, той ги погледна с престорена изненада.

— Не, не ми обръщайте внимание. Давайте нататък.

!Ксабу се обърна отново към Рени и върху устата му се появи кръгла усмивка, която набръчка бабуинската муцуна.

— Сигурно те отегчих.

— Ни най-малко. Обичам твоите приказки.

Не знаеше какво да добави. Непрекъснато стигаше до тези странни разклонения с !Ксабу, без да бъде сигурна в каква посока отвеждаха всъщност — едно задълбочаващо се, едва ли не семейно приятелство, каквото не бе в състояние да си представи? Истинска любов? На моменти й се струваше, че не съществува човешки модел, наподобяващ техните взаимоотношения.

— Разкажи ми още една история, моля те. Ако нямаш нищо против.

Тя погледна към Азадор.

— Ако разполагаме с достатъчно време.

Съкилийникът им, отново отдаден на кроткото си свирукане, махна неопределено с ръка, предоставяйки им възможността да се забавляват, както намерят за добре.

— Ще ти разкажа още една приказка с връвта — предложи !Ксабу. — Понякога я използваме, за да разказваме приказки на децата.

Той я погледна смутен.

— Не искам да кажа, че те смятам за дете, Рени… Загледа се в лицето й и се успокои.

— В нея се разказва защо на заека му е цепната устната. Това е и една от историите за прататко Богомолка…

— Може ли да те попитам нещо, преди да започнеш? Богомолка — прататко Богомолка — насекомо ли е? Или възрастен мъж?

Приятелят й се изкикоти.

— Разбира се, че е насекомо. Но също така и старец, най-възрастният в семейството и най-старият между Първите човеци. Запомни, че в най-ранните дни всички животни са били хора.

Рени се опита да проумее.

— В такъв случай дребен ли е? Или голям?

Не можеше да не си спомни ужасяващото чудовище с крайници бръсначи, което ги преследваше из Кошера. По променения му израз разбра, че и !Ксабу си спомни за него.

— Прататко Богомолка язди между рогата на антилопата, следователно е съвсем мъничък. Но е най-старият и най-мъдрият измежду Първите човеци, прататко на Ранната раса, следователно е и много голям.

— Аха.

Тя се взря внимателно в лицето му, но не откри в израза му нито капка насмешка.

— Сега вече съм готова да те слушам.

!Ксабу кимна. Разпери пръсти и зашава с тях, докато се оформи многоъгълна плетеница.

— Веднъж в най-ранните дни прататко Богомолка се разболял и си помислил, че ще умре. Откраднал парче пастърма от сина си и го изял и когато синът му Кваманга Дъгата разбрал, че пастърмата е изчезнала, казал: „Нека тази пастърма оживее в стомаха на онзи, който я е откраднал.“ Той не знаел, че го е сторил собственият му баща. Тогава пастърмата оживяла в стомаха на прататко Богомолка и му причинила ужасни болки.

!Ксабу сви пръсти и картинката се надипли. Един силует в центъра се заизвива на всички страни и Рени почти успя да види гърчещия се в ужасни мъки прататко Богомолка.

— Тогава отишъл при съпругата си Скална зайка и й казал, че се чувства много зле. Тя го посъветвала да намери вода и да пие от нея, за да облекчи болките си. Стенейки, той се отправил на път.

Наоколо нямало никаква вода и Богомолка пътувал много дни, докато най-после стигнал до хълмовете Цодило, по чиито върхари намерил водата, която търсел. Напил се до насита и се почувствал по-добре, затова решил да си почине малко, преди да тръгне обратно към дома.

Бабуинът извайваше с пръсти поредица от изображения и Рени видя извисяващите се хълмове и трептящата вода. Малко встрани от тях Азадор бе престанал да подсвирква и, изглежда, се бе заслушал.

— Но там, в селото на прататко Богомолка, всички изпитвали страх, че него все още го няма и че ако е умрял, няма да го видят никога вече, тъй като нито един от Ранната раса не бил умирал дотогава. Затова съпругата му Скална зайка изпратила своя братовчед Заека да отиде да го потърси.

Заека се появи за миг сред плетениците на връвта и заподскача, отдалечавайки се.

— Заека заподскачал по следите на Богомолка, които водели към хълмовете Цодило, и бил толкова бърз спринтьор, че на свечеряване стигнал до тях. Когато ги изкачил, намерил Богомолка да седи до водата, утолявайки жаждата си и почиствайки праха от тялото си. „Прататко — казал му Заека, — твоята съпруга и децата ти, както и всички Първи човеци, ме изпращат да разбера как си. Те са уплашени, че умираш и че няма да те видят никога вече.“

Богомолка вече бил много по-добре и съжалил, че са се притеснили. „Върни се при тях и им кажи, че са глупаци — няма истинска смърт — казал той на Заека. — Да не мислиш, че когато умрем, ставаме като тази трева?“ И той отскубнал шепа трева. „Че след като умрем, изсъхваме като отскубната трева и се превръщаме в прах като този тук?“ И той гребнал шепа прах с другата си ръка и я запратил във въздуха, след което посочил към луната, която висяла в нощното небе. И самият прататко Богомолка създаде луната, но това е друга история. „Върви и им кажи — продължил той, — че както умира луната и настъпва пълнолуние, така и те ще се преродят след смъртта си. Така че няма от какво да се боят.“ И той изпратил обратно Заека надалеч от хълмовете заедно с неговото послание.

Но Заека бил от онези, дето се мислят за много умни, и докато подскачал обратно към селото на прататко Богомолка и неговото семейство, си мислел: „Старецът Богомолка сигурно не е прав, защото нали всичко умира и се превръща на прах? Ако им кажа тази глупост, мен ще помислят за глупак и никога няма да си намеря годеница, и всички хора от Ранната раса ще ми обърнат гръб.“ Тъй че, като пристигнал в селото, където го очаквала Скална зайка заедно с всички останали, той им казал: „Прататко Богомолка казва, че умрем ли веднъж, няма да се върнем като луната, а вместо това ще се превърнем на прах като тревата.“

И всички хора от семейството на Богомолка разказали на другите Първи човеци онова, което Заека им бил казал, че му е казал прататко Богомолка, и всички Първи хора изпитали силен страх и заплакали, и започнали да воюват помежду си. И когато Богомолка се завърнал в своя дом с торбичката си от кожа на антилопа на едното рамо и с копачката си в ръка, заварил всички изпълнени с тъга. Когато разбрал какво им бил казал Заека, което сега се разпространявало като негови думи от всички Първи човеци по света, така се разгневил, че вдигнал копачката и цапардосал Заека, разцепвайки устната му. После му казал, че никое храстче или тревичка сред полето, нито скалите сред пустинята ще му се притекат на помощ отсега нататък и враговете му непрекъснато ще го преследват и настигат. Затова зайците са с цепнати устни. Последното изображение потрепна между разперените пръсти на !Ксабу, след което той събра длани и то изчезна.

— Наистина е прекрасно.

Рени искаше да каже още нещо, но Азадор внезапно се изправи.

— Време е.

Ръцете започваха да я болят.

— Това е абсолютно безсмислено.

— Безсмислено за теб — отвърна небрежно Азадор. — Просто натискай плътно с длани.

Рени измърмори някакво проклятие. Позата, която бе заела, с опрени в стената широко разтворени ръце, притискайки студения цимент, й причиняваше неприятното усещане, че е арестувана. Азадор лежеше проснат по корем между краката й, също притиснал с ръце стената точно под нейните, но съвсем близо до пода.

— Добре — продължи тя, — успя да ме убедиш, че си луд.

Сега какво?

— Сега е ред на твоя маймуночовек.

Азадор изви глава над рамото си към !Ксабу, който наблюдаваше сцената без капчица ентусиазъм.

— Намери пресечната точка на двата диагонала на образуваната от ръцете фигура. И я удари.

— Стената е доста яка — отбеляза !Ксабу.

Смехът на Азадор напомняше no-скоро едва сдържан гняв.

— Не очаквам да я срутиш с малката си ръчичка, маймуночовече. Просто направи каквото ти казвам.

!Ксабу се пъхна, тъй че главата му се оказа пред стомаха на Рени, точно под нейните гърди. Тя се почувства неловко, но приятелят й не се поколеба. Когато определи точката, я удари с длан.

Преди да е отзвучал екотът от плясъка по твърдата повърхност, маркираната от протегнатите им ръце секция от стената изчезна, разкривайки, белите контури на зейналите ръбове. Лишена от опора, Рени залитна в съседната килия.

— Как успя? — възкликна тя.

Азадор се усмихна вбесяващо самодоволно.

— Това е ВР, госпожо Отепи — всичко е наужким. Просто знам как да я накарам да повярва в нещо друго. Сега тази част от стената смята, че вече не е стена.

!Ксабу се промъкна боязливо през отвора и заоглежда празната килия, точно копие на току-що напуснатата от тях.

— И каква работа ни върши всичко това? През всички стени ли трябва да преминем по този начин, докато излезем навън?

Самодоволното изражение на Азадор не се промени. Той пристъпи до вратата на килията. Дръпна ръчката и вратата се плъзна настрани, откривайки коридора зад нея.

— Никой не си прави труда да заключва празните килии.

За да прикрие раздразнението си от успеха му — първият й импулс бе да извика: „Това е лъжа!“, а съзнаваше, че забележката би била твърде глупава, — тя се промъкна покрай него и надникна в коридора. Не се виждаше нищо друго освен сивозеленият цимент и затворените врати от двете страни на коридора, опнал се чак до завоя в дъното, а еднообразието нарушаваха единствено плакатите с изрисуваното върху тях Плашило — едно жизнерадостно, пращящо от здраве, непреклонно Плашило, — които обявяваха: „10 000 мъртви мънчкинци — за какво? Спомнете си Оз!“, и „Изумрудия се нуждае от ВАС!“

— Навън няма никой, да вървим. — Рени се извърна към Азадор. — Знаеш ли как да се измъкнем оттук?

— Има сервизно помещение на гърба на килиите. Там също може да има охрана, но ще е далеч по-малобройна, отколкото отпред, където са офисите.

— Хайде да вървим тогава.

Тя направи няколко крачки и се обърна към !Ксабу.

— Нещо не е ли наред?

Той поклати глава.

— Дочувам нещо… надушвам нещо. Не съм съвсем сигурен.

Глух трясък наруши тишината, толкова тих, че почти не се чу: все едно някой бе изпуснал книга върху масата няколко стаи по-нататък. Звукът се повтори няколко пъти, след което отново се възцари тишина.

— Каквото и да е, доста далеч е оттук — настоя Рени. — По-добре да не чакаме да стигне до нас.

Не само коридорът пред тяхната килия, но и всички останали коридори бяха пусти. Звукът от забързаните им стъпки — всъщност нейните и на Азадор, тъй като !Ксабу пристъпваше съвсем безшумно — отекваше зловещо в стените, покрай които тичаха, и плашеше Рени.

— Защо няма никой?

— Казах ти, че всичко се разпада — отвърна Азадор. — Войната продължава вече години наред — на Плашилото са му останали съвсем малко тъмничари. Защо, мислиш, сме единствените затворници? Другите са освободени и изпратени да се бият в Гората или в Завода.

Рени въобще не искаше да знае какво ще рече Завода. Най-напред царството на Атаско, после разрушеният Кошер, а сега това тук. Нима тези сим-светове просто щяха да се стрият на прах подобно на степната трева в приказката на !Ксабу? Или пък нещо още по-зловещо щеше да ги измести?

— По-бавно — обади се !Ксабу. — Чувам нещо. А го и усещам. Като потупване по гърдите. Нещо не е както трябва.

— Какво значи това, по дяволите? — настоя за отговор Азадор. — Почти, стигнахме до товарното отделение. Няма просто ей така да спрем, естествено.

— Трябва да му се довериш — намеси се Рени. — Знае какво говори.

Придвижвайки се по-предпазливо, те завиха зад поредния ъгъл и се оказаха на кръстовището на множество коридори. В центъра на откритото пространство лежеше висок мъж с дълга зелена брада и зелени строшени очила. До него бе захвърлено старовремско огнестрелно оръжие. Явно беше мъртъв: някои от частите, които би трябвало да се намират във вътрешността му, се въргаляха по пода.

На Рени й се доповръща. Защо хората в тази симулация имаха вътрешности, а в бръмбаровия свят нямаха? Азадор заобиколи тялото на голямо разстояние.

— Товарното отделение е на около стотина метра по-нататък — прошепна той, сочейки натам, където широкият коридор правеше остър завой. — Може да…

Болезнен вик проехтя по коридора, така измъчен, че на Рени й се подкосиха краката. Дори Азадор бе очевидно поразен, но тримата продължиха внимателно до завоя на коридора и надникнаха иззад ъгъла.

Върху широката товарна рампа в дъното на коридора няколко други мъже със зелени бради и очила водеха ожесточена битка да отблъснат цяла армия тиктаци. Зеленобрадите бяха подкрепяни и от няколко още по-странни същества — мършави човечета със зъбни колела вместо ръце и крака, едно мече играчка с детска пушка и някакви хартиени войници, — но противникът явно превъзхождаше защитниците, няколко десетки от които бяха унищожени. Само един тиктак бе повален, а други двама-трима обикаляха зашеметени в кръг с изтърбушени вътрешности, но зеленобрадите воини очевидно бяха изчерпали мунициите си, поради което използваха пушките си най-вече като сопи. Предусещайки близката победа, бръмчащите тиктаци налитаха срещу защитниците като мухи върху умряло животно.

— По дяволите! — Рени беше почти толкова ядосана, колкото и уплашена. — Игрички! Всички тези хора с техните проклети глупави бойни игри!

— Изобщо няма да е игричка, ако тези неща ни хванат — изсъска Азадор. — Тръгваме обратно! Ще излезем от друго място.

Когато се върнаха на кръстовището от коридори, където все още лежеше тялото на първия защитник, !Ксабу дръпна Рени за ръката.

— Този мъртвец защо е тук, след като битката все още се води на входа?

Отне й известно време, за да проумее въпроса, а в това време вече бяха отминали зеленобрадия труп. Съкилийникът им сви надясно и хукна по коридора.

— Азадор? — викна тя, но той вече бе спрял.

Още два трупа лежаха близо до стената на завоя — две тела на три парчета, тъй като горната половина на войника бе отделена от долната. До него бяха разхвърляни останките на една от летящите маймуни. От страничния коридор се носеха оглушителни крясъци на други, изпаднали в ужас и безпомощност маймуни.

— Пътят ни не е оттук! — каза с облекчение Азадор. — Знам друг път.

Понечи да тръгне, но още не бе се извърнал, когато един напълно човешки женски вик отекна в коридора. „Емили…?“ Рени изкрещя към отдалечаващия се Азадор:

— Мисля, че това е приятелката ни!

Той нито се обърна, нито забави ход дори след нейната ругатня. !Ксабу вече бързаше по посока на гласа на Емили. Рени хукна да го настигне.

Пред погледите им се разкри нова битка, чиято гледка, макар да им бе позната, им се стори не по-малко невероятна — летящи маймуни и механични човеци се биеха на живот и смърт. В същия този миг крехката фигура на Емили изхвърча от мелето и се спусна към тях. Рени сграбчи ръката й, тъй като щеше да ги подмине, и замалко не я събори на земята. Момичето се съпротивляваше като дива котка и Рени се принуди да я стисне в прегръдките си с цялата сила, на която беше способна.

— Аз съм, Емили, аз съм, ние ще ти помогнем — повтаряше непрекъснато тя, докато момичето най-накрая престана да се съпротивлява и огледа новите си похитители.

Паникьосаните й очи се ококориха още повече.

— Вие! Чужденците!

Преди Рени да успее да отговори, една маймуна прелетя покрай тях, понесена не от собствените си криле. Тресна се в една от стените, изпърха безпомощно и тупна на пода.

— Да се махаме — каза Рени. — Хайде!

Хвана момичето за едната ръка, !Ксабу хвана другата и хукнаха надалеч от противните стържещи звуци, придружени от маймунските писъци. Азадор не се виждаше никъде, но завиха в посоката, в която бе тръгнал. Сякаш не се бе отървала само преди секунди от тиктаците, Емили се разбъбри възторжено.

— Изобщо не допусках, че ще се спасите — всъщност по-скоро не допусках, че аз ще се спася. Кралят, той накара онази машина да прави разни смешни неща с мен — беше по-лошо от всичко, което правят медицинските хенрита, и се чувствах ужасно, и знаете ли какво?

Рени правеше всичко възможно да не я слуша.

— Чуваш ли нещо? — попита !Ксабу тя. — Има ли механични хора пред нас?

Той сви рамене и дръпна Емили за ръката, опитвайки се да я накара да тича по-бързо.

— Знаете ли какво ми каза? — не спираше Емили. — Бях така изненадана — мислех си, че съм в беда, разбирате ли, и че ще ме пратят в Лошата ферма. Там пращат всеки, когото хванат да краде от хамбара, както онази, другата Емили, която беше там само няколко месеца, но когато се върна, беше ужасно остаряла. И знаете ли какво ми казаха?

— Емили, млъкни.

Рени забави темпото, защото наближиха завоя.

Този път пред тях се разкри обширно помещение с излъскан керамичен под и блестящи метални стълби, които отвеждаха към полуетажа. По пода се въргаляха още маймунски трупове, както и телата на два тиктака, които очевидно бяха тупнали през парапета над тях, тъй като беше извит в дъга. Навитите човеци се бяха пръснали като изпуснати върху паваж скъпи часовници, но до единия нещо шаваше.

Емили продължаваше да бръщолеви.

— Каза ми, че ще имам бебе!

Беше Азадор. Единият тиктак бе успял да го сграбчи за крака в последния си агонизиращ гърч и сега той се мъчеше да се освободи от капана на металната му хватка. Вдигна глава към тях и върху изплашеното му лице моментално цъфна израз на раздразнение.

— Отървете ме от това нещо — изръмжа той, но преди да успее да продължи, бе прекъснат от крясъка на Емили, толкова оглушителен, че Рени се дръпна от нея с писнали тъпанчета.

— Хенри!

Емили препусна през помещението, прескочи премазания тиктак и се метна върху Азадор. Повали го на пода с такава сила, че кракът му се измъкна от хватката, при което се скъса панталонът му и върху глезена му се появиха червени следи. Емили се покатери върху му като превъзбудено кутре и той не бе в състояние да я отхвърли от себе си.

— Хенри! — не преставаше да цвърчи тя. — Моят сладичък, сладичък, сладурчест хенри! Моят сладък като мед любовник! Моят специален!

Накрая млъкна, разтворила крака върху гърдите му, а той я гледаше изумен.

— Познай какво — не го оставяше на мира тя. — Познай какво ми каза току-що кралят. Ти и аз — направили сме бебе!

При това откровение в огромното помещение се възцари гробна тишина. След миг мъртвият тиктак изщрака и скобата, която бе защипала глезена на Азадор, трепна конвулсивно за последен път, след което се вкочани.

— Това — промълви Рени — вече наистина е твърде странно.