Тад Уилямс
Реката на синия огън (4)

ПЪРВА ГЛАВА
ДЪЛБОКИ ВОДИ

Мрежа/новини: Ученици трябва доброволно да се откажат от шлемове.

(Картина: Деца пробват шлемове.)

Диктор: Ученици в Борова гара, предградие в Арканзас, или трябва да носят защитни шлемове през целия учебен ден, или родителите им трябва да подпишат доброволен отказ с условието, че няма да предявят иск за вреди и загуби, в случай че децата им претърпят нараняване.

(Картина: Едингтън Гва Чой, обл. директор на училището в Борова гара.)

Гва Чой: „Много е просто. Вече не сме в състояние да поддържаме областта. Сега се произвеждат отлични, удобни шлемове — децата почти няма да усетят, че са на главите им. Направихме тестове. А ако не ги искат, също няма проблеми, след като родителите им поемат отговорността…“

Някакъв бръмбар с размерите на товарен камион се подрусваше бавно покрай брега, бабуинът до нея си тананикаше, а Рени умираше за цигара.

И ние слизаме — подпяваше си !Ксабу почти без глас,

— долу до водата.

А!

Където се крие рибата,

крие се и се смее…

— Какво е това? — Рени наблюдаваше как бръмбарът пъпли по неравните камъни на брега с безмозъчното постоянство на онези роботи, които обработваха повърхностите на Марс и на Луната. — Песента, която пееш?

— Чичо ми я пееше. Помагаше му да бъде търпелив, докато чака рибата да мине над скалистия бент, за да я хванем. — !Ксабу почеса бабуинската си кожа с изискан маниер, който беше по-скоро човешки, отколкото маймунски.

— Аха. — Рени се намръщи. Имаше проблеми със способността си да се съсредоточава, а и този път разказът на !Ксабу за детството му в делтата на Окаванго не я заинтригува.

Ако някой й беше казал, че ще й се случи да бъде пренесена в една направо магическа страна, където историята можеше да бъде пренаписана както ти скимне и човек най-неочаквано би могъл да се смали до размерите на маково семенце и че точно в този момент, поне засега, най-неотложният му проблем би бил липсата на цигари, щеше да го помисли за луд. Но бяха изминали два мъчителни дни, откакто изпуши последната си цигара, и моментното отсъствие на проблеми, докато се носеха по течението върху едно огромно листо, което доскоро беше лодка, най-после й даде възможност да се досети какво й липсва.

Тя се отдръпна от извития ръб на листото. По-добре да се заеме с нещо каквото и да е, вместо да позволява да я преследват натрапчиви мисли. А и нещата далеч не са наред, както изглежда отстрани, мина й през ума. Всъщност от момента на пристигането им във виртуалния свят на Атаско всичко бе тръгнало с краката нагоре.

От другата страна на ширналата се водна повърхност бръмбарът се бе изкатерил по височината над брега и изчезваше сред морето от трева, чиито стръкове бяха високи колкото палмите в нейния град. Придвижи се внимателно към центъра на листото и остави !Ксабу да си мънка кротко риболовната песен и да наблюдава вече опустелия бряг.

Силуетът на сценичния вампир на Сладкия Уилям се открояваше в най-далечния край на листото, загледан в срещуположния и по-отдалечен бряг, но останалите се бяха скупчили в центъра, опрели гърбове в огромната централна жилка, и бяха опнали импровизиран навес над главите си, откъснат от външния край на листото, за да ги предпазва от силното слънце.

— Как е? — попита тя Фредерикс. Младият мъж в подобие на средновековно одеяние продължаваше да се грижи за своя болен приятел Орландо. Дори така отпуснато в съня си, мускулестото му сим-тяло ни най-малко не загатваше за крехкото дете, което му бе вдъхнало живот.

— Мисля, че диша по-равномерно. — Фредерикс го изрече толкова натъртено, че Рени моментално се усъмни в достоверността му. Погледна към свитата фигура и приклекна, за да пипне челото му. — Едва ли ще разбереш нещо — добави Фредерикс почти с извинение. — Имам предвид, че на тези симове някои неща личат, но други не. Телесната температура не се променя особено.

— Знам. Просто… рефлекс, струва ми се. — Рени отново се изправи. — Съжалявам, но не изглежда никак добре.

Нямаше вече сили да поддържа фалшиви надежди, независимо че нещата, които Фредерикс й бе разказал за истинския Орландо Гардинър, късаха сърцето й.

С усилия се извърна настрана.

— А ти, Мартин? Има ли подобрение?

Френската изследователка в тъмнокожия и тъмнокос сим на темилунска селянка успя да се усмихне едва-едва.

— По… по ми е лесно да мисля може би. Поне мъничко. Болката от цялата тази нова информация вече не е така непоносима. Но… — Тя поклати глава. — Много дълго време бях сляпа, Рени. Не съм свикнала да съм сляпа тук.

— Какво искаш да кажеш с „тук“? — Симът на воина робот принадлежеше на едно опулено момче, което наричаше себе си Т4б. Рени предполагаше, че е по-малък, отколкото се правеше, може би на възрастта на Орландо и Фредерикс, а и агресивният му тон само подсилваше подозренията й. — Мислех, че никой не е идвал тук по-рано. Каква беше цялата тази бъркотия на последното място, щом вече сте били тук?

— Мисля, че не това искаше да каже… — започна Куан Ли.

— Не, не съм била тук — отвърна Мартин. — Освен в мрежата — включена. Това винаги е бил моят свят. Но… шумът, откакто съм тук, изумителната информация… трудно ми е да чувам и дори да мисля по начина, по който съм свикнала. — Тя разтри слепоочията си с бавни, несръчни движения. — Сякаш в главата ми гори огън. Като насекоми.

— Не ни трябват повече насекоми, за Бога. — Рени погледна нагоре към едно водно конче с невероятни размери въпреки разстоянието, което се плъзна по крайбрежната ивица и се понесе над реката, бучейки като архаичен витлов самолет. — Можем ли да предприемем нещо, Мартин?

— Не. Може би ще се науча да…да живея по-добре с това след известно време.

— В такъв случай какво ще правим? — каза най-после Рени. — Не можем просто да се носим по течението — и в буквалния, и в преносния смисъл. Нямаме никаква представа, какво търсим, накъде се движим, нито дори дали напредваме в правилната посока. Някой има ли някакви предложения? — Тя хвърли поглед към Флоримел, която имаше темилунски сим като Мартин и Куан Ли, и се запита кога ще даде израз на чувствата си тази жена; но Флоримел си оставаше обезпокоително безмълвна както през повечето време от момента на общото им бягство. — Ако просто чакаме… нали Селърс каза, че след нас ще тръгнат хора? — Рени огледа чудноватата компания от симове. — Няма съмнение, че е трудно да не бъдем забелязани.

— Какво предлагаш, миличка? — Сладкия Уилям се придвижваше внимателно към тях с развятата си перушина по неравната повърхност на листото. Рени се запита дали в заобикалящата ги тропическа жега не се чувства малко неловко в цялата тази симулация на черна кожа. — Не ме разбирай погрешно, но всичкото това „дайте да направим нещо“ е твърде въодушевяващо — сигурно си била гид. Дали да не вземем да построим един извънборден мотор от кожичките на ноктите си или нещо такова?

Тя се усмихна кисело.

— Пак ще е по-добре, отколкото да се клатушкаме върху водата и да чакаме някой да дойде и да ни хване. Все пак се надявах, че някой може да измисли нещо малко по-практично.

— Сигурно си права.

Уилям се смъкна до нея и острото му коляно чукна крака й. Рени си помисли, че малко се бе променил след бягството им от замъка на Атаско и арогантността му се бе посмекчила. Дори силният му северноанглийски акцент не беше така подчертан, беше сякаш само една преструвка, подобна на сима му „смърт клоун“.

— Какво да правим в такъв случай? — попита той. — Не можем да гребем. Допускам, че бихме могли да доплуваме до брега — всички ще изпопадате от смях, като ме гледате как плувам, — и така, какво? Не си представям как бихме могли да се изплъзнем от ония буболечки акселерати.

— Те ли са големи, или ние сме малки? — попита Фредерикс. — Може би са някакви чудовищни буболечки, разбирате ли, както в онзи Радиационен уикендов сим-свят.

Рени присви очи, загледана към брега. Няколко летящи форми, по-малки от водните кончета, се носеха във въздуха по необикновен начин, успоредно на линията на водата.

— Виж, дърветата са високи цели километри, песъчинките на брега са големи колкото главата ти, а ние се носим върху листо, което преди това беше лодка. Как мислиш? Според мен „ние сме малки“.

Фредерикс й хвърли бърз, оскърбен поглед и насочи вниманието си към заспалия си приятел. Сладкия Уилям също изгледа Рени с изненада.

— Умееш да хапеш, а, скъпа? — възкликна той, очевидно впечатлен.

Рени изпита известен срам. Тези хора се държаха така, сякаш всичко беше някаква приключенска игра, която задължително ще завърши благоприятно и в най-лошия случай просто ще натрупат малко точки.

— Това няма да приключи с учтивото „Край на играта“, не ви ли е ясно? — каза тя, продължила на глас мислите си. — Преживях и видях смъртта на един човек при опита му да се промъкне в тази мрежа. И независимо дали това, което се случи със семейство Атаско, стана в мрежата или извън нея, те също са мъртви. — Усети, че повишава тон, и се опита да се овладее. — Това не е игра. Моят брат умира — а може би е мъртъв. Сигурна съм, че всеки от вас си има своите собствени грижи, затова нека побързаме.

Настъпи моментно затишие. Т4б, таралежоподобният воин робот, го наруши.

— Целите сме слух. Казвай.

Рени се подвоуми, усетила изведнъж тежкия товар на проблемите им. Тя не познаваше тези хора, не знаеше какво да им отговори — дори не знаеше точно какви въпроси да им зададе. А и се бе уморила да ги подтиква да продължават нататък. Представляваха някаква необичайна компания и бяха почти напълно лишени от приписваната им от Селърс предприемчивост, а от малкото хора в този свят, на които можеше да се довери, само !Ксабу беше наистина тук след настъпилата у Мартин странна промяна, когато вече нямаше и помен от спокойното й и свръхкомпетентно поведение.

— Вижте — започна Рени. — Съгласна съм, че няма смисъл да слизаме на брега, ако можем да си го спестим. Дори насекомите са големи колкото динозаври, а насекомите едва ли са единствените животни там. Все още не сме видели нито една птица, но това не означава, че изобщо няма птици, а всеки от нас би се оказал една-единствена хапка за една чайка.

— В такъв случай какво друго бихме могли да направим, освен да се носим по течението? — запита Куан Ли.

— Е, не казвам, че можем да конструираме извънборден двигател, но не бих се отказала от гребането или пък да се опитаме да направим нещо като платно. Защо да не се опитаме да повдигнем това парче от листото — посочи тя дрипата над главите им — и да го използваме?

— За едно платно трябва мачта — каза мрачно Флоримел. — Всеки го знае.

Рени повдигна вежди: мълчаливката очевидно можеше да говори все пак.

— Наистина ли? А не можем ли да измислим нещо, което да хваща вятъра? Какво представляват онези неща, които използват при совалките — спирачни парашути? Защо да не направим един обърнат спирачен парашут и да го привържем с някои от по-тънките жили?

— Мисля, че идеята на Рени е много добра — отсече Куан Ли.

— О, тя е същински всезнайко без съмнение — обади се Сладкия Уилям. — А колко време ще ни отнеме това? Вероятно първо ще умрем от глад.

— Ние не се нуждаем от храна, не е ли така? — Рени се огледа около себе си; сим-лицата внезапно бяха придобили сериозен израз. — Имам предвид — нима всички вие не сте взели мерки предварително? Не е възможно да сте влезли за такъв продължителен период в мрежата без някаква подсигуряваща хранителна система?

— По всяка вероятност аз съм на интравенозни капки. — Гласът на Фредерикс прозвуча неочаквано унило и потиснато. — В онази болница.

Светкавичната проверка установи, че подмятането на Сладкия Уилям е било до голяма степен риторично. Всички до един потвърдиха наличието на хранителни ресурси, които им гарантираха независимост. Дори Сладкия Уилям открехна завесата на своето баснословно обаяние:

— Вероятно седмица-две няма да имам проблеми, приятели и другари, но след това единственото, на което мога да се надявам, е някой да ми хвърля по едно око от време на време.

Така или иначе всички бяха необяснимо сдържани по въпроса за извънмрежовото си съществувание, което възвърна у Рени усещането за безсилие.

— Вижте какво, положението ни е на живот и смърт — каза най-после тя. — Всеки от нас има съществена причина, за да се озове тук. Трябва да си имаме доверие.

— Не се засягай лично — направи гримаса Уилям. — Просто не разполагам с някой разтърсващ кентърбърийски разказ за споделяне. Никой няма права над живота ми. Щом искате моята история, трябва да си я заслужите.

— Какво всъщност искаш да знаеш? — настоя Флоримел. Нейният темилунски сим изобрази гневно негодувание доста убедително. — Всички тук сме в известен смисъл инвалиди, госпожице Сулавейо. Ти, той, аз, всички до един. Защо иначе би ни избрал този Селърс и защо мислиш, че сме се подготвили да прекарваме толкова дълго в мрежата? Кой друг би отделил толкова много време в нея?

— Говори за себе си — изсъска Уилям. — Лично аз си имам собствен живот и в него не е включена никаква въображаема седмица за избавлението на света. Искам просто да се махна оттук и да се прибера вкъщи.

— Не бях подготвен — каза тъжно Фредерикс. — Затова родителите ми ме вкараха в болница. И Орландо не го очакваше. Ние пристигнахме някак случайно. — Той се замисли. — Питам се къде ли е — искам да кажа, тялото му.

Рени притвори очи, полагайки усилия да запази спокойствие. Прииска й се !Ксабу да е до нея, но той продължаваше да наблюдава крайбрежната линия от ръба на листото.

— Имаме по-важна работа от това, да си губим времето в спорове — каза най-после тя. — Фредерикс, ти спомена, че си опитал да се изключиш и това е било твърде мъчително.

Младият мъж кимна.

— Беше ужасно. Просто ужасно. Не можете да си представите колко отвратително беше. — Той потръпна и кръстоса ръце пред гърдите си в прегръдка.

— Свърза ли се с някого, Фредерикс? Разговаря ли с родителите си?

— Наричай ме Сам, моля те.

— Сам. Успя ли да разговаряш?

Той се замисли.

— Не, струва ми се. Искам да кажа, че пищях, но сам себе си не чувах, доколкото мога да си спомня. Не и докато бях… там. Така болеше! Не мисля, че съм бил в състояние да промълвя дори думичка — просто не можеш да си представиш колко ужасно беше…

— Аз знам — обади се Флоримел, но в гласа й не прозвуча особено съчувствие. — И аз се изключих.

— Наистина ли? И какво стана? — попита Рени. — Успя ли да се справиш сама?

— Не. Бях… преместена също като него. — Гласът й прозвуча глухо. — Случи се, преди да стигна до Темилун. Но той е прав. Болката е неописуема. Ако съществува такава възможност, бих се самоубила, ако отново ми се наложи да изпитам подобна болка.

Рени седна и въздъхна. Огромният оранжев слънчев диск току-що се бе спуснал зад гората и вятърът започна да се усилва. Една грамадна насекомоподобна фигура прелетя неочаквано над главите им.

— Но как е възможно да не може човек да открие своята невроканюла? Може би не можем да я видим, но вероятно можем да я усетим?

— Не бъди наивна, миличка — намеси се Уилям. — Информацията, която протича от върха на пръстите ни до нашите мозъци, не е по-реална от тази, която получаваме през нашите очи и уши. Именно такава е функцията на всеки нервен шунт. Разполагаш ли с нещо по-добро?

— Не само че не е по-добро. По-лошо е. — Рени се усмихна мимо волята си. — Оборудването ми е старо — колкото да не ме убие, докато го използвам. Но понеже е елементарно, просто мога да го сваля.

Уилям се намръщи и отвърна:

— Е, да живее Холивуд. — Рени не схвана смисъла на думите му. — А каква е нашата файда?

— Мога да се изключа! И да потърся помощ!

— А откъде си сигурна, че няма да бъдеш подложена на същите мъчения? — настоя Уилям.

— Нека да върви — изръмжа Т4б. — Да прави каквото ще. Единственото, което искам, е да се измъкна от това дяволско местенце.

— Защото моят интерфейс не е свързан с нервната ми система, както твоят. — И тя докосна лицето си, опипвайки за утешителните, макар и невидими, очертания на маската си, която беше милвала толкова пъти досега. Но този път пръстите й не докоснаха нищо освен кожа.

— А и този твой брат, за когото непрекъснато разправяш — обади се Флоримел. — Беше ли свързана неговата нервна система директно с друга система? Надали.

— Рени — каза Куан Ли, — изглеждаш зле. Не би ли предпочела да не разговаряме за твоето нещастно братче?

— Вече не я напипвам. — Сумрачното небе сякаш я притискаше. Почувства се изгубена и беззащитна в най-враждебното място, което човек би могъл да си представи. — Божичко, не напипвам маската си. Няма я.

 

 

За кратко време беше в състояние да следи разговора, но много скоро Орландо отново изпита усещането, че потъва, и бърборенето на спътниците му заглъхна сред плясъка на вълничките в борда на техния странен плавателен съд.

Усети се безтегловен и едновременно с това необичайно тежък. Лежеше неподвижно, изтегнат от едната страна на Фредерикс, но в същия момент се движеше някак си, промъквайки се през самата тъкан на листото и прониквайки сред надигащите се около него води с температурата на тялото му. Потъваше към дълбините. И както неотдавна, по време на пътуването им с Фредерикс на сала, отново изобщо не му пукаше.

В това видение, в този транс водният свят бе облян от светлина, която обаче се излъчваше, пречупваше и разпространяваше от самата вода и той сякаш се движеше през ядрото на огромен, напукан брилянт. Когато потъна по-надълбоко в мътната река, покрай него се заизвиваха причудливи блещукащи фигури, чието самогенерирано сияние беше по-ярко от пречупения блясък на слънцето. Като че ли не го забелязваха, тъй като не променяха очевидно хаотичните си зигзагообразни траектории, оставяйки върху зареяния му поглед следи, които напомняха нанесените върху карта точици на маршрутите им през въздушна камера.

Но не бяха риби. А светлина — самата светлина. „Сънувам. — Мисълта възникна постепенно в съзнанието му, сякаш беше започнал да проумява основната загадка и някаква тайна, която вече не го интересуваше. — Не се давя, а сънувам.“

Докато потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко, светлината отслабна и налягането се увеличи. Запита се дали това щеше да бъде усещането за смъртта, когато тя най-после настъпеше — едно нежно, безпомощно пропадане. Може би този път наистина умираше — цялото това усилие за живеене, което обладаваше всички останали, му беше истински непосилно. Може би краят не беше страшен в последна сметка. Надяваше се да е така, но вече от толкова време наблюдаваше и изучаваше смъртта, опитвайки се да опознае всяка нейна маска, за да е подготвен, когато тя пристигне, че изпитваше известни съмнения.

Откакто се помнеше, смъртта все го беше очаквала — но не онази, която щеше да настъпи неизвестно кога, както при повечето хора, една тъжна, но неизбежна среща, която все трябваше да се случи някой ден, когато животът изчерпеше своите задължения и всичко съществено щеше да е приключило, а една съвършено настояща смърт, търпелива и неотстъпчива като данъчен агент, който всеки ден се мотаеше пред вратата му в очакване и на секунда невнимание от негова страна, за да прекрачи прага с костеливия си крак…

Докато се носеше към глъбините, мярна му се някаква сянка и при появата й обзелият го ужас му подсказа, че засега все още не би се отдал с примирение на хладната прегръдка на-смъртта, независимо че отдавна я очакваше. Но ако това наистина бе смъртта, мрачен силует сред дълбините, тя се бе появила под формата на… някакъв омар или рак, или някакво друго многочленесто същество. Всъщност тази сянка като че ли беше… бръмбар?

„Орландо. Шефе, не знам дали ме чуваш. Ще продължа да се опитвам, но времето ми изтича. Ако ме хванат, край на предаването.“

Съществото бавно размахваше членестите си крайници.

Опита се да каже нещо, но не успя. Водата притискаше гърдите му като ръка на гигант.

„Чуй ме, шефе, последния път ти ми каза: «Атаско.» Мисля, че точно така каза — звукът беше много слаб. Проиграх го трийсет пъти, анализирах го по всевъзможни начини. Но не знам какво означава, шефе. Има купища боклук по мрежите за някакъв тип с такова име, тонове боклук. Утрепали са го в Южна Америка. Той ли е? Трябва да ми дадеш още информация, шефе.“

Орландо изпита някакво неопределено любопитство, но то напомняше потрепване под дебело одеяло. Какво искаше това многокрако същество от него? Единственото му желание беше да продължи да се спуска надолу, необезпокояван от никого. Ракоподобното запълзя по гърдите му. Едва усещаше докосването на крачетата му, както вероятно и приказната принцеса бе усещала в просъница граховото зърно. Искаше да се отърве от него и да се отпусне в невъзмутимо спокойствие, но съществото не се махаше.

„Родителите ти много скоро ще ме изключат, шефе. Няма да изключат домашната система, защото ги е страх отново да те изключат, тъй като жизнените ти показатели са страшно занижени, но мен като нищо ще ме изтеглят. Налага се да промъкна външното си тяло в твоя куфар, шефе, но е въпрос на съвсем кратко време, преди някой в тази болница да ме забележи.“

Орландо отново направи опит да проговори. Усети някакви недоловими звуци да замират в гърлото му.

„Виж какво, единственият начин да осуетя закриване е, ако ти ми наредиш, шефе. Аз съм само един ПсИР, само един агент — родителите ти имат власт над мен, освен ако не кажеш нещо друго, но аз изобщо не мога да се включа в мрежата. Къде си?“

Усилието да се противопостави на пропадането му костваше много. Облада го някаква непреодолима летаргия, някаква топла, всевластна тежест. Гласът на ракоподобното ставаше все по-трудно доловим.

„Шефе, чуй ме. Не мога да ти помогна, ако ти не ми помогнеш. Трябва да ми наредиш да спася себе си, иначе не мога да го направя — те ще ме заличат. Ако ми кажеш, ще събера целия боклук и ще се скрия някъде в системата или ще се преместя в друга система. Но ти трябва да ми го кажеш, шефе…“

Не желаеше злото на никого, дори на един бръмбар. „Давай тогава — измърмори Орландо. — Спасявай се…“ Гласът изчезна, но частица от настойчивостта му продължи да витае наоколо. Орландо се запита какво би могло да бъде толкова важно. Доколкото можеше да прецени, той продължаваше да се носи надолу. Бездната, мрачна и всепоглъщаща, го очакваше под него. Единствената светлинка едва мъждукаше високо над него и непрекъснато се смаляваше като умираща звезда.

 

 

Потресът и ужасът на Рени бяха толкова силни, че не можеше да схване какво приказват другите. Призрачността на цялото това преживяване току-що беше взела свиреп обрат по посока на една още по-заплашителна нереалност.

— Виж какво, скъпа, недей да се правиш на толкова изумена.

Сладкия Уилям присви кокалестите си раменца и накокошинените му пера му придадоха още по-недвусмислен вид на странна птица от джунглата.

— Това е някаква самохипноза или нещо такова.

— Какво искаш да кажеш? — попита Куан Ли. Възрастната жена бе обгърнала с ръка раменете на Рени, когато сълзите рукнаха неочаквано от очите й.

„Не усещам кислородната маска, но усещам сълзи по бузите си — същински сълзи. Какво става тук? — Рени поклати глава и подсмръкна, засрамена, че е загубила самоконтрол пред тези почти непознати хора, но след като вече не усещаше материалните неща, които я свързваха с РЖ, значи тя не беше в състояние да напусне тази кошмарна история, колкото и зле да се развиеха събитията. — Аз не съм включена като останалите. Как е възможно да се случва подобно нещо?“

— Не знам дали самохипноза е точната дума. Постхипнотично внушение — разбирате какво искам да кажа. Като при сценичните магове.

— Но кой би могъл да го направи? И как? — настоя Флоримел. — Няма никакъв смисъл. — В гласа й прозвучаха презрителни нотки и на Рени й стана още по-неприятно, че се бе разплакала пред тази жена.

— Може би е същото като болката, която изпитах, когато се изключих — предположи Фредерикс. — Но каквото и да беше, не болеше въображаемо. Във въображението. Разбирате ме какво имам предвид. Болеше страховито.

— Вижте, това също е възможно — обади се Уилям. — Нещо в подаващия сигнал, свръхмощно подсъзнание. Ако те действително могат да бърникат в мозъците ни — а те с положителност могат да го правят, в противен случай не бихме дошли да търсим отговори тук, — бас ловя, че го правят, без да си даваме сметка за това.

Рени изтри очи и издуха носа си, опитвайки се да не обръща внимание на абсурдните и нелепи страни на упражнението. Още няколко насекоми, приблизително с размерите на малка кола, избръмчаха над главите им. Бръмбарите явно не проявяваха интерес към миниатюрните човешки същества, които оживено обсъждаха нещо там, долу — и слава Богу, че беше така, помисли си Рени.

— В такъв случай какво? — каза на висок глас тя. — Аз само си въобразявам, че си трия носа, това ли искате да кажете? Също като Фредерикс, който само си е представял, че са го измъчвали с електрошокове през гръбнака?

— Имаш ли по-добро обяснение, пиленце?

Тя присви очи.

— Откъде си така добре информиран за всичко това…?

— Рени! — викна !Ксабу от ръба на листото. — Покрай брега са се струпали много от тези насекоми и се придвижват на ято над водата. Досега не съм виждал от този вид. Мислиш ли, че са опасни?

Рени погледна към едно валчесто същество, докато то боботеше над листото. Крилата му бяха мощни и лъскави, но останалата част от тялото изглеждаше странно неоформена и имаше непохватни крайници и тромава глава.

— Каквото и да са, те са новоизлюпени — обади се Флоримел. — Сигурна съм, че сме твърде едри, за да ни изядат, ако изобщо ядат. Търсят си партньори за чифтосване — вижте как танцуват! — Тя посочи към една двойка, която изпълняваше пикиращо ра-de-deux на стотина метра от тях.

— Биолог ли си? — попита Рени.

Флоримел поклати глава, но не отговори. Докато Рени се чудеше дали да зададе друг въпрос, Фредерикс замаха с ръце, сякаш ги бе изгорил.

— Орландо не диша!

— Какво? Сигурен ли си?

Рени запълзя към неподвижното тяло. Фредерикс бе приклекнал до своя приятел и дърпаше мускулестата му ръка, опитвайки се да го събуди.

— Сигурен съм, сигурен съм! Погледнах към него и видях, че не диша!

— Това е сим — каза Сладкия Уилям, но гласът му прозвуча пресипнало от неочаквано обзелия го страх. — Симовете не дишат.

— Преди малко си дишаше чудесно — гледаше като обезумял Фредерикс. — Аз го наблюдавах. Гърдите му се движеха. Дишаше, а сега не диша!

Рени тъкмо успя да стигне до Орландо, и Флоримел грубо я избута, приклекна над масивната фигура и се захвана ожесточено да натиска гърдите му.

— Това е сим, по дяволите! — изкрещя Уилям. — Какви ги вършите?

— Ако има сензори, ще има смисъл, поне до известна степен — отвърна Флоримел със стиснати зъби. — Подаването на въздух няма да свърши работа — в противен случай бих ти предложила да сториш нещо полезно със зяпналата си уста.

— Съжалявам. — Уилям размаха безпомощно дългите си пръсти. — Ужасно съжалявам.

— Не му давай да умре! — подскачаше около нея Фредерикс.

— Ако в реалния живот е в болница като теб — отвърна задъхана Флоримел, — ще могат да направят за него повече от мен. Но ако сърцето му е спряло, може би ще успеем да го задържим жив, докато някой му окаже помощ.

!Ксабу стоеше на задни крака до Рени, прехвърлил ръка върху рамото й. Времето сякаш беше увиснало, а секундите се нижеха болезнено дълги. Рени усети стомахът й да се свива от хладното нищо. Беше ужасно да наблюдаваш сима на Орландо с отпуснатата клатушкаща се глава, докато Флоримел блъскаше по гърдите му, но тя не отделяше погледа си. Едно от новоизлюпените насекоми избръмча силно на няколко метра от листото и на Рени горчиво й се прииска да си е в своите си размери, за да го смачка.

— Шумът става по-силен — обади се ненадейно Мартин, сякаш безразлична към случващото се около нея. — Шумът в главата ми.

— Сега не можем да се занимаваме с бръмбарите — отвърна Рени. — Просто не им обръщай внимание. Момчето може би умира!

— Не, много е… много е силен. — Мартин извиси глас. О! О, Господи, помогни ми, нещо… нещо се…

Листото рязко се наклони на една страна, сякаш някой му бе нанесъл удар с юмрук отдолу. Рени, !Ксабу и останалите полетяха във въздуха, увиснали във внезапна безтегловност; за един кратък миг размениха изпълнени с изумление погледи, след което листото кацна върху водната повърхност и те се вкопчиха в него, за да не изпопадат.

Преди да успеят да си кажат и думичка, огромна лъскава фигура с размерите на подводница изскочи от водата покрай клатушкащото се листо. Беше някаква гигантска риба, по чийто гладък петнист гръб се стичаше вода, а безизразното й глупаво око беше по-голямо от Рени. За миг през зейналата паст на устата й се видя огромна розова катедрала от плът и хрущяли. Докато листото се подмяташе като побесняло върху разпенените от появата й вълни, устата й се затвориха с трясъка на оръдеен залп. Новоизлюпеното насекомо изчезна. Рибата потъна обратно във водния гейзер.

Първите вълни завъртяха листото около оста му, катурвайки Рени и останалите върху неравната му повърхност, и ето че един чудовищен тъмен призрак изскочи над тях, след което пльосна във водата откъм далечната им страна, запращайки огромна разпенена вълна високо във въздуха. Заклещено между вълните, листото се килна на една страна. Рени с викове се плъзна по насечената с жилки повърхност към кипналата вода. В последния миг долният край на листото отскочи нагоре, пернато от друг изплувал на повърхността призрак. Рени се фрасна в извития ръб на листото и се търкулна обратно зашеметена и задъхана.

Още и още риби подаваха главите си над водата, за да налапат носещите се във въздуха насекоми, превръщайки повърхността на реката в кипнала вода. Тя заливаше листото и Рени бе до кръста във вода. Тя се напъна да се изправи, но листото не преставаше да се мята нагоре-надолу.

— !Ксабу! — извика тя.

Навсякъде около себе си с мъка различаваше неясни човешки силуети, подмятани като кегли за боулинг, подхвърляни и запокитвани във всевъзможни посоки, но от бабуинския сим на малкия мъж нямаше и следа. Внезапно я прониза остър спомен: ужасяващият страх на !Ксабу във водите на „При господин Дж.“ и детският му кошмар от нападението на крокодила. Опита се отново да го извика, но една вълна напълни устата й с вода и я събори.

— Дръж се! — изкрещя някой.

Миг по-късно краят на листото отново литна вертикално нагоре за част от секундата. Рени увисна във въздуха, за момент изпита същото чувство на безтегловност, след което запотъва в тъмните води. Те я обгърнаха отвсякъде и я всмукаха като хладните челюсти на самия Левиатан.

 

 

Беше достигнал огромна дълбочина, толкова дълбоко, колкото можеше само да си представи. Цареше абсолютен мрак. И абсолютна тишина, ненарушавана дори и от познатите, стародавни звуци на собственото му тяло. Съвършената неподвижност. Орландо чакаше нещо, макар да не знаеше какво точно. Някой щеше да му съобщи някакъв важен факт или нещо предстоеше да се промени и тогава всичко щеше да се изясни. Единственото, което знаеше със сигурност тук, долу, в дълбините на мрачните сънища, беше, че самият той вече нямаше какво да направи.

Толкова дълго бе водил битка със слабостта, със страха, със страданието, че е различен, със задушаващото бреме да изпитва чужд ужас и съжаление — полагайки усилия да не им обръща внимание, да се усмихва и да се шегува с всичко това, да се преструва, че е точно толкова готин и щастлив, колкото са и всички около него. Но вече не беше в състояние да продължава. Не му беше останала капчица сила. Не можеше да се противопостави на неумолимото течение, да си представи, че нещо би могло да го обезпокои.

И все пак…

И все пак един слаб гласец, който сякаш не беше част от него, все още нарушаваше необятната тишина, в която се бе превърнал. Частица от него, която все още искаше, все още вярваше, все още се тревожеше, все още… се надяваше?

Не. Това гласче би могло да бъде само някаква шегичка, окончателно кошмарна шегичка. „Надежда“ отдавна беше една лишена от смисъл дума, която употребяваха лекарите, майка му и баща му с неговата вечна „вдъхваща увереност“ усмивка. Беше зарязал всичко това, защото му костваше много повече усилия, отколкото всеки от тях би могъл да предположи. Дума, чиято употреба нямаше нищо общо със смисъла й: използваха я по-скоро за да го накарат да продължава, изчерпвайки по този начин малкото време и сили, които му бяха останали, и разрушавайки кратките моменти на спокойствие с фалшиви обещания. Но вече бе загърбил всичко това и бе напуснал буйния житейски поток, който продължаваше да клокочи. Обкръжаваше го дълбок, всепоглъщащ мрак и той най-после събра сили да погледне надеждата право в очите и да я прати по дяволите.

Но нелепото гласче не го оставяше на мира. Пречеше му и го дразнеше като кавга в съседната стая.

„Не се предавай — настояваше то, поръсвайки на всичко отгоре нахалството си с изтъркани клишета. — Отчаянието е най-ужасното нещо.“

„Не — отвърна с последно усилие в гласа си той, — най-ужасното нещо е безсмислената надежда. Далеч по-ужасно.“

„А помисли ли за другите? Хората, които се нуждаят от теб? Помисли ли за величавото дирене на героя, също като онези в Средните земи, но истинско и невероятно важно този път?“

Все пак трябваше да му признае изумителната настойчивост. А ако беше част от самия него, би трябвало да се възхити на способността си да върти номера на самия себе си.

„А стига де, а кой да помисли за мен? — отвърна той. — Стига с всички тези други хора и техните желания. Кой ще помисли за мен?“

„Точно така, кой? Кой си ти? Какво си ти?“

„Аз съм едно дете. Едно болно дете и скоро ще умра.“

„А дотогава?“

„Остави ме на мира.“

„Дотогава?“

„Остави ме…“

„Това зависи само от теб.“

„… на мира…“

„Само от теб.“

Не отстъпваше. Не се отказваше. Гласчето едва се чуваше, но въпреки това не искаше да му направи услугата да капитулира. Превъзмогвайки огромното изтощение, каквото не бе изпитвал дори в най-отвратителните дни на болестта си, превъзмогвайки и цялата тежест на притихналите, усамотени глъбини, Орландо отстъпи пред себе си и пред немощния, но непреклонен глас. И се заиздига по обратния път.