Сан Антонио
История на Франция (8)

Лекция четвърта
Норманите, капетингите, Филип Август, Луи Свети, кръстоносните походи

— След смъртта на Карл Велики, докато империята му се разпадала, довтасали норманите. „Нормани“ означава хора от Севера; те пристигнали от Скандинавия с корабите си, които наричали „дракари“, бягайки от студените земи и търсейки по-топли и плодородни такива. Та тези нормани нахлули във Франция и обсадили Париж. След известна патаклама и сума неразбирателства крал Шарл Простодушния намерил изход от положението, като оженил дъщеря си за предводителя на нашествениците Ролон и му дал като зестра територията, която по-късно била наречена Нормандия. После, след неколцина не особено забележителни крале идваме до Филип Август.

— И какво толкова е направил този Август? — попита скептично Берю.

— Много неща, след като са го нарекли Завоевателя.

— И какво толкова е завоювал? — все със същия снизходителен тон продължи да пита любознателният ми другар.

— Отвоювал от англичаните провинциите, които те ни били чопнали след поредица от подли удари: Турен, Поату, Мен, Анжу, Нормандия…

— Какво? — изрева внезапно Берю и скочи на крака. — Вече ми идва много! Да имам германска и скандинавска кръв — как да е, изтраях го, но и английска — това не го понасям! Аз — една трета бифтекаджия! Дори и да е една четвърт — не, не и не! Тони, откарай ме веднага към най-близката болница! Искам клизма, промиване на организма с божоле и генерална трансфузия на кръвта!

— Успокой се, моля ти се! Толкова години си карал така, ще изтраеш още малко. После, ако държиш толкова, ще уредим този въпрос. И тъй, продължавам: Филип Август бил един от най-големите монарси на Средновековието. Иначе на външен вид бил нисичък, мургавичък и отгоре на всичко едноок, тъй като загубил едното си око вследствие на заболяване.

— И гърбав да е бил, за мен няма значение, след като е натирил мръсните бритиши! — продължи да се гневи Берю.

— Времето на Филип Август е забележително в много отношения — подех аз — и най-вече заради това, че тогава се състояла първата голяма национална победа в битката при Бувин, където френската армия сразила обединените сили на германци и англичани.

— Браво! А на другия фронт как е бил скъпият Август? — не изневери на себе си Дембо.

— Доста по-скромен, въпреки че се е женил три пъти.

— Е, и това е нещо… — малко разочаровано отрони ученикът ми.

— Например има данни, според които се оказал неспособен да уважи втората си жена Изамбур Датска още през първата им брачна нощ.

— Може би от вълнение? — плахо предположи Берю като добър познавач на триумфите и паденията на креватното дело.

— Не. Става дума за нещо по-сериозно: изначален и пълен блокаж.

— Мамка му! За един крал от такъв калибър трябва да е доста притеснително да кара по джанти върху дюшека! — възкликна съпричастно Берю. — И какво е направил след това? Взел ли е виагра?

— Не. Изпратил дамата в манастир.

— Правилно е постъпил. Една кралица трябва да си остане кралица. Не е могъл да я остави да буйства с коафьора, гвардейците, лакеите, конярите, без да се смятат разни приходящи елементи. Пък и да се надяваме, че в манастира се е уредила някак си, макар и по-скромничко. Например с градинаря.

Хуманистът си е хуманист. Продължавам:

— И така стигаме до един много кротък период от историята на Франция — този на Луи IX, познат като Луи Свети.

— Нали в Щатите има един град, който се казва Сейнт Луис? Откъде-накъде американците кръщават градовете си с имената на светците ни? Французите американизират ли градовете си?

— И още как, Берю. И навиците си също. Ядат хамбургери в снекове и други заведения за бързо хранене, пият кока-кола или по едно аперитивче на крак, гледат тъпи американски филми, слушат по радиото и телевизията още по-тъпи американски музикални хитчета, все по-често говорят за бизнес и пари, все по-малко четат книги…

— Чакай, чакай — прекъсна ме Берю. — Ако зацепвам добре онова, което казваш, то и аз съм отчасти в американския капан. Но само отчасти, защото ти знаеш, че отсядам само в кръчмета за бавно и продължително хранене и пиене и слушам предимно наши си шансони. А що се отнася до разговорите за бизнес и пари, в това отношение ние с тебе сме застраховани от тази опасност, защото сме си на твърда държавна заплата, която що-годе ни стига. А за четенето на книги — виждаш, че съм се замислил по въпроса. Трябва да се съпротивляваме я!

— Успокой се, Дембо. Не говоря непременно за теб и мен, а само правя тъжно обобщение. Но нека продължим. Луи IX бил само на единайсет години, когато умрял баща му. Регентството до пълнолетието му поела майка му — Бланш Кастилска.

— Испанка?

— Да, и то жена на място. В началото сеньорите си въобразили, че ще могат да своеволничат, но тя им показала желязна ръка в кадифена ръкавица, и то с изпружен среден пръст. И докато управлявала умело Франция, се занимавала и с възпитанието на невръстния Луи. Постепенно го направила благочестиво, силно, справедливо и предпазливо момче. Така че, когато поел управлението на кралството, го направил с вещина още от самото начало.

— Това, изглежда, е като шофирането: едни по принцип го могат по-добре от другите и не се знае защо.

— Той бил обладан от стремеж към справедливост. Преданието ни го описва как раздава правосъдие, седнал под един дъб.

— Ха, ха, ха! — избухна изведнъж в смях Берю. — Представяш ли си в днешно време как някой съд седи под дъб насред полето: съдия, съдебни заседатели, прокурор, адвокати, обвиняем и публика. И всички с кошнички храна и по някоя бутилка вино… Че то ще си бъде едромащабен пикник!

Въпреки че така описаната от него картина ме развесели, подкарах нататък с неизменния си сериозен тон:

— Луи Свети не се ограничавал с решаването на крамолите само между поданиците си, а също и на онези между чуждестранните суверени, ако и това да му струвало доста нерви и време.

— Достоен човек — призна Берю. — Но, ако разбирам добре, що се отнася до онаквозинката, работата се била окончателно спекла?

— Съвсем не. Луи Свети бил наистина специална порода човек. Той обичал третата и последна жена и с нея работата била съвсем наред.

— Я виж ти! — възкликна с радостно облекчение Берю. — И как се е казвала тя?

— Маргарита Провансалска. Обаче Бланш Кастилска, която била аскетична и пуританска натура, зорко надзиравала и контролирала тези им взаимоотношения, като ги ограничавала до минимум.

— Тая Бланш Кастанети започва хич да не ми харесва. Сигурно е била фригидна като пън и поради това сексуално злобна. То е като при импотентните мъже. Като не могат, само злобеят. И как реагирал на това Луи Свети?

— В началото се виждал с жена си скришом и с много озъртане.

— Какво? Та това дори аз не го мога! Има ли в мен някакво напрежение или неспокойство, всуе призовавам Великия змей — не мърда!

— Не само при теб е така, Дембо. Но, изглежда, при тях любовта и взаимното привличане са били твърде силни. Макар че над ложето им винаги тегнела опасността да бъдат изненадани от дъртата скрофа, а вероятно знаеш, че внезапно прекъснатият полов акт е вреден за здравето. Но в края на краищата нашият августейши крал намерил хитър изход от положението.

— Какъв изход? — напрегнато попита Берю. — Надявам се, че я е изпратил в старчески дом, или още по-добре — удушил я е.

— Не. Предприел кръстоносен поход и взел Маргарита със себе си.

— Проклетата дъртофелница трябва да е била бясна от този номер.

— И още как! Но Луи IX си имал добър предлог: християнската вяра и тъй нататък…

— Всъщност — попита Берю — нали кръстоносците бяха едни пичове, дето ходели да полагат хризантеми на гроба на Христос?

— Точно така. И заслужават възхищение, защото пътували до Йерусалим месеци наред и после влизали в него след кръвопролитни битки.

— Хризантемите не са ли били вече поувехнали при пристигането им там?

— И самите кръстоносци — също. Гробът на Господа наш бил в ръцете на неверниците. Докато светите места били под окупацията на арабите, нещата горе-долу се ядвали, защото те позволявали организираните посещения. Но след като там се настанили турците, всичко приключило. Затова и от 1095 година започнали кръстоносните походи.

— А защо още в началото не пренесли Божия гроб в „Пер-Лашез“, та да не се разкарват толкова надалеч?

— Не са се сетили, приятелю. Или пък, ако са се сетили, то са предпочели да си запазят някакъв мотив, в случай че ги обземе желанието да се ометат оттук и да отидат на някоя екскурзийка.

— То пък една екскурзия! Да пътуваш толкова време и след това да се млатиш с турци и араби!

— Както ти казах, при първите кръстоносни походи положението се ядвало. Дори голяма част от кръстоносците си харесали местни мургавелки, изпоженили се за тях и си останали да живеят там постоянно. Немалко от тях и позабогатели. Наред с някои недоразумения тук-таме, всичко вървяло къде към мирно съвместно съжителство, къде направо към интеграция, казано на съвременен език. Но нещата били осрани първо от новопристигащите кръстоносци, после от турците.

— Защо от новопристигащите кръстоносци?

— Ами защото те били обзети от фикс-идеята, че е върло богоугодно да изтребват всичко, що се моли с гъза нагоре и носи тюрбан, чалма или нещо от този род. Поради това причинявали бъркотии, които с течение на времето се увеличили, и то не в тяхна полза.

— А имало ли е кръстоносци, дето да водят жените си със себе си? — продължаваше Берю с невинаги неуместните си въпроси.

— Много рядко, Демби. Поради рисковете на дългото пътуване, болестите и някои други обстоятелства. Спомням си например за един небезизвестен рицар, който завел жена си в светите места, където тя, изглежда поради горещия климат, започнала да се държи доста неблагочестиво. Първата й работа на място била да направи пълен стриптийз пред развеселените рицари, след това да прелъсти вуйчо си и след серия подобни деяния да паркира не при кой да е, а при предводителя на сарацините Саладин.

— Ей на туй се вика шафрантия! — възкликна Берю, но трудно бе да се определи дали с възхищение или с възмущение. — Ами онези, дето оставяли жените си тука, не са ли се страхували, че и те ще се разгонят? Ако и по нашите краища да е по-хладничко, знаеш, че такива случаи не са рядкост.

— Забравяш за пояса на целомъдрието, Демби. Тогава той бил масово прилаган. Рицарите го заключвали със специална ключалка и отнасяли ключа със себе си.

— Железните прашки, които рицарите слагали на дамите си, преди да отпердашат към светите места? Чувал съм за това. Ех, ако можех и аз да сложа такива на моята Берта! Лупам я и сутрин, и вечер, че понякога и нощем и все върти очи насам-натам… А когато съответния рицар го свитвали тюрбанлиите, какво ставало тогава?

— Историята мълчи и по този въпрос, както по много други.

— Ясно какво е ставало. Да свършиш живота си с ръждясал капан за вълци вместо с гащи, не е върхът на сладоледа. И кога светията Луи решил да се върне във Франция?

— Чак когато научил, че майка му ритнала камбаната.

— Хитро! И какво натворил, като се върнал?

— Основал публичните домове.^[1]

— Ех, че свестен човек! — възкликна със затрогнат тон Берю. — Напълно разбирам защо са го направили светец! И после?

— После предприел още един кръстоносен поход — осмия поред. Но той приключил зле за него, защото умрял в Тунис.

— От какво?

— От чума. Но, Берю, накрая не мога да не спомена, че това било и времето на трубадурите, които начеват истинската френска култура.

— Какво правели те?

— Пишели изискани стихове. Най-вече за любовта. По памет мога да ти изрецитирам нещо:

 

Ни песента на птиците пъстри

в отмалата на този майски ден,

нито розите бели дори

утеха са най-малка за мен;

сърцето ме тъй силно боли,

духът ми е също сломен,

защото далече, далече си ти…^[2]

 

— Ха! — възкликна Берю. — Че то и сега има трубадури! И то по-добри от едновремешните. Често пишат по стените на кенефите. Веднъж, докато пикаех, прочетох нещичко, което така ми хареса, че поостанах бая време вътре, за да го науча наизуст, въпреки че през цялото време отвън някакъв серсем ми играеше по нервите, като тропаше и крещеше, че бил имал диария. Слушай сега:

 

О, Лулу, жестока душегубка,

позволи на моя зъзнещ смок

да се стопли в твоята хралупка…

 

Тук реших, че е наложително своевременно да прекъсна изпадналия в поетичен транс Берю, който при това рецитираше прав, с единия крак изнесен напред, с патетично изпъната десница и вперен в незнайни далнини блеснал поглед. Нещо ми подсказваше, че научената от него поема е доста дълга.

— Дембо, много е хубаво това, което рецитираш, но нека го продължиш друг път. Напомням ти, че е глупаво от наша страна да удължаваме драговолно работното си време. Освен това утре имам да ти разказвам още по-интересни неща…