Сан Антонио
История на Франция (30)

Лекция петнадесета
Наполеон I

This morning Берю се появи, раздавайки го изненадващо свежарски. Захвърлил рокерското облекло, той се бе накиприл в кариран блейзър, леко поизбелял, но все пак приличен. Най-изненадващото беше, че бе сменил ризата си, което не му се бе случвало от седмици, както и това, че се бе избръснал.

— Свеж си като месец април — отбелязах аз.

Той извади от джоба си остатък от огледалце и взирайки се в него, приглади един непокорен кичур коса на главата си.

— Имам чакалък.

— Бива ли я?

— И още как! Актриса е.

— Ами!

— Йес, мистър. Парче и половина. Циците й стърчат право нагоре, а задницата й е изпъкнала. Когато ходи, двете й половини така валсират, че тутакси се сдобиваш с кривогледство, после — с разногледство.

— И къде попадна на това съкровище?

— Тя сама дойде да ме намери. Живее във високия блок срещу мене. В момента участвала в снимки в студията „Бийанкур“ и докато била на снимачната площадка, й свили някакво скъпо бижу. Не искала да вдига шум около случая с официална жалба, затова и един търговец от квартала я посъветвал да се отнесе към мен, та да направя нещо като неофициално разследване. Тъй че се поизтупах, за да отида да се пошляя из студиото. А там щъкат звезди, които обичат да си вирят носа. Това ме принуди да се докарам малко в стил Хуйндзорския дук, за да пасна повечко с атмосферата на въпросното място…

И той се обърна в профил, та да мога да оценя стилния му силует, но в това си движение обърна мастилницата на бюрото ми, като съдържанието й се изля изцяло върху панталона му. Устата му изригна куп псувни, три от които ми бяха абсолютно неизвестни до този момент. След което със забележително самообладание събу панталона и го понесе към банята, за да направи колкото отчаян, толкова и безнадежден опит да го почисти.

След малко, както си беше по къси гащета и скъсани чорапи (единият черен, другият зелен), се появи отново и просна полумокрия панталон върху радиатора с коментара:

— И това ако е късмет! Имам го само от три години.

И именно тогава вътрешният телефон иззвъня. Вдигнах слушалката и чух гласа на Стария. Намирал се в момента в кабинета си и трябвало да ни види спешно, Берю и мен. Така че да сме се качели горе при него.

— Ами сега какво да правя? — попита с тревожен глас Берю. — Само това липсваше! Защо пък иска и аз да дойда? Обикновено дъртата реакция избягва изобщо да ме вижда.

— В края на краищата ела, както си — опитах се неуместно да се пошегувам аз.

Но той вече беше взел решение. С рязко движение смъкна завесата от прозореца и набързо си спретна нещо като кокетна поличка.

— Това е всичко, което мога да направя. Напред, пък да става каквото ще!

Когато влязохме при Стария, при вида на Берю той стана иззад бюрото си и се втренчи в него.

Стария гледаше Берю.

Берю гледаше Стария.

А аз ги гледах и двамата.

След малко през изпръхналите устни на Стария се чу:

— Кк-а-к… да разбирам това? Тук полицейско управление ли е или цирк?

Обясних му с няколко думи току-що случилото се, след което Стария безмълвно направи отпращащо движение в посока на Берю, с което несъмнено искаше да каже да му се махне от очите. Намигнах почти незабележимо на злощастния си подчинен и той не без облекчение се изнесе от стаята.

— Само от уважение към вас и вашите професионални способности, комисарю, не съм елиминирал още този омерзителен субект. Да не говорим, че винаги съм го подозирал в анархо-комунистически убеждения. Апропо, искам да ви благодаря за бързата ви реакция по случая Жером Бобишар. Разбирате, че понякога висши държавни и

партийни интереси ни принуждават да позагърбваме закона…

„Партийно-клиентелистки и кариеристични — да — помислих си. — Но защо намесваш и държавните?“

— Но да минем към въпроса, заради който ви извиках. Един от приятелите ми е филмов продуцент. В момента снима филм в „Бийанкур“ и е имал неприятната изненада да установи, че някой е откраднал писалката му „Паркър“ от най-скъпите модели.

— Аха! — възкликнах аз.

— Какво „аха“?

Казах му за молбата, с която младата актриса, работеща понастоящем в същото студио, се бе обърнала към Берю.

Стария поклати разбиращо глава.

— И в този случай също се изисква неофициално разследване. Това е допустимо, още повече, че се касае за не кой знае какви деяния…

Буквално секунди по-късно Берю нахлузи полумокрия си панталон, качихме се в колата и се насочихме към „Бийанкур“. Докато аз кормувах, Берю, който се бе зачел в един ежедневник от същия ден, възкликна:

— Знаеш ли какво снимат в момента в студията „Биланкур“?

— „Второто повръщане на Зоро“, предполагам…

— Не. „Страстният живот на Жозефина дьо Боарне“. Това не беше ли жената на Наполеон?

— Улучи в десятката, Дембо!

— Ето — възрадва се той, — съдбата продължава да е с нас, Тони. Тъкмо бяхме стигнали до императора и се оказва, че ще бъдем замесени в личния му живот… Поразкажи ми, докато пътуваме, туй-онуй, за да не гледам тъпо, ако на снимачната площадка някой ме заговори на историческа тема.

— След революцията последвал морален банкрут на революционния дух. След период на насилие и терор — период на безпорядък. Правителството на директорията, тоест на буржоазията, било твърде мекушаво и неспособно да въведе ред. А на народа, на който му били втръснали и кръвта, и липсата на ред, изпитвал необходимостта да бъде ръководен еднолично от човек, едновременно спокоен и силен. От героичен спасител. И го получил в лицето на генерал Бонапарт.

— Вероятно близък роднина на Наполеон? — осведоми се Любознателния.

Колкото се може по-търпеливо му обясних, че генерал Буонапарте и Наполеон са всъщност едно и също лице, което той в края на краищата прие не без известни съмнения.

— Онова, което е характерно за Наполеон — продължих аз, — е, че той винаги е бил воден от вярното си чувство да се възползва от едно или друго обстоятелство. Винаги е съумявал да се озове на дадено място в най-удачния за това миг, да каже онова, което се е очаквало от него, както и да направи онова, което е трябвало да направи, за да овладее конкретна ситуация. Така е започнал от самото начало на кариерата си. Потрябвал е герой и ето че се втурва напред той — пламенен, решителен, романтичен и ефикасен, все неща, които са дефицитни. Със смуглия си тен, с пламтящите си очи, с небрежното си облекло, той направо е бил персонаж ала Жерар Филип. Умеел да прелъстява и в същото време да плаши. Неговото политическо верую? Да прави така, че да бъде необходим.

Но нека видим накратко откъде тръгва. Роден в бедно корсиканско семейство, постъпва като стипендиант в колежа в Бриен, откъдето минава във Военното училище в Париж. Там не проявява кой знае какви качества и го завършва със съвсем скромни постижения, след което става капитан в артилерията. Започва да се пита какво би могъл да направи с военната си диплома. Но държи да залага само на сигурно. Целият му живот нататък представлява една феноменална шахматна партия. Тогава Тулон се намирал в ръцете на роялистите, подкрепяни от англичаните. Бонапарт решава да изпробва военния си талант, в резултат от което освобождава града и става бригаден генерал. После обаче настъпва за него период на блуждаене, през който по едно време се пита дали да не мине на служба при турците. Междувременно се скита из Париж объркан и без пукнат петак в джоба си, забърсвайки мимоходом по някоя перачка, което било скромна интродукция към бъдещото му влизане в ролята на един от най-големите любовчии в историята ни.

— Не думай! — потри доволно длани Берю.

— Г-н Ги Брьотон в забележителните си трудове, посветени на любовната история на Франция, твърди, че този наш човек е имал повече любовници от Луи XIV, Франсоа I и Анри IV, взети заедно, а щом той твърди това, трябва да му се вярва, защото документално е много подкован в тази материя… Но един ден, тъкмо когато Бонапарт е в пика на депресията си, членът на директорията Барас го помолва да му даде рамо за едно мъничко и мило държавно превратче. Бонапарт, който така и така нямал какво да прави, се съгласил. Превратът успял и за да му благодари, Барас го назначил за главнокомандващ на армията в Италия. Освен това го оженил за метресата си — голяма курветина и прахосничка, вдовица на един гилотиниран през 1793 година генерал. Тази персона от женски пол била родом от остров Мартиника, което й придавало известна екзотика. Казвала се Жозефина дьо Боарне. Наполеон се оженил за нея, защото била красива, а и виконтеса при това. По този начин той и Барас били вече свързани по две линии: и чрез държавния преврат, и чрез въпросната креолка.

И след като бракът му с нея станал факт, Бонапарт заминал за Италия. А през онзи период общо трима генерали участвали в три различни кампании: Наполеон — в Италия, Журдан — в Германия, и Ош — в Ирландия. От тримата един-единствен се сдобил с победа — Наполеон. А да си победител, докато колегите ти гризват дръвцето, прави победата ти двойно по-сладка. Тази рецепта е винаги валидна. Кадърният изпъква още повече на фона на некадърния; добрият — на фона на лошия; големият ебач — на фона на импотента; красивият — на фона на грозника; умният — на фона на тъпака. Особено жените са наясно с това. Една красива жена се стреми винаги да е заобиколена от грозни приятелки. От своя страна всяка по-грозничка или попревтасала женица гледа да се присламчи към красива приятелка с надеждата в суматохата някоя паламарка да се отплесне и в нейна посока…

— А и ти май се отплесна, Тони! — изпротестира Дебелия.

— Прав си — признах си греха аз и тутакси върнах историята в канавата й: — След като се завърнал във Франция като герой, Бонапарт си дал сметка, че е пленник на войната. Че за да се задържи на повърхността на събитийното меле, трябвало да си осигури нови и нови победи. И за да изкове желязото, докато е горещо, предприел кампанията в Египет срещу англичаните. Но там, докато побеждавал по суша, бифтекаджиите взели, та потопили френския флот. И на Бонапарт му се наложило да се върне вкъщи пеша, което не било особено забавно, като се има предвид разстоянието. Този път дори и не помислял, че ще го посрещнат с приветствени фойерверки. Още повече, че драсвайки по търлъци насам, оставил армията си да гледа тъпо край Сфинкса. Но когато народът реши да обича някого, каквито и каши да забърка обектът на неговата любов, те минават за подвизи. И в случая Бонапарт разбрал, че е дошъл моментът да запретне ръкави и да си стане Наполеон Бонапарт. Талейран и Фуше крояли комплот с цел да променят Конституцията. Но въпросните господа имали нужда от подкрепата на военен, та да могат да изложат по-убедително аргументите си за това. Бонапарт се появил точно овреме от Египет, за да им предложи своята. Назначили го за комендант на Парижкия гарнизон. Тогава еквивалентът на Националното събрание се казвал Съвет на петстотинте. Негов председател бил братът на Наполеон — Люсиен Бонапарт. Тъй че, логично погледнато, всичко било вързано в кърпа. Но на 18 брюмер, още щом видели към трибуната да ситни нисичкият генерал, депутатите зацепили, че им кроят шапките и че е надвиснала опасността от диктатура. И посрещнали Бонапарт с подсвирквания и дюдюкания. Това бил единственият случай в живота му, когато той проявил объркване. Започнал да заеква и да говори несвързано, докато някой не му извикал: „Махнете се, генерале; не знаете какво говорите!“ И той се махнал. Държавният преврат бил фактически неутрализиран и Франция имала всички шансове да се размине с имперския период. Но Наполеон бил спасен от брат си. Последният дал заповед на гвардията да атакува депутатите. Гренадирите изпълнили заповедта и недоволните драснали през прозорците. Тогава събрали една групичка къде страхливци, къде симпатизанти и набързо ги принудили да гласуват закон, който обявил нокаут на директорията и установил консулат. Наполеон бил обявен за Пръв Консул, с което се озовал в антрето на империята!

— А! — възкликна в този момент Берю. — Ето ни пред филмовите студия „Бийанкур“!

Намерихме продуцента в кабинета му. Той водеше телефонен разговор с някаква банка, от който се разбираше, че иска да изкрънка допълнителни пари за продукцията. Но, изглежда, не срещна голямо разбиране, защото, като полагаше слушалката на мястото й, бръчките по продуцентското му чело издаваха немалка угриженост. Така е: знае се кога ще започнат снимките на даден филм, но по ред причини не се знае кога точно ще завършат.

Продуцентът ни погледна студено и попита:

— Не видяхте ли информационната бележка в коридора?

— Не — отвърна Берю.

— Нямаме нужда от повече хора за масовката.

Аз се засмях и му представих служебната си карта. Той се отпусна и лицето му придоби прелюбезно изражение.

— Хиляди извинения. И благодаря за това, че се разкарвате за такава дреболия. Заповядайте, седнете.

Седнахме и след като ни сервира любезно уиски, „Чинцано“ и сода, той ни разказа кое как е станало. Предишния ден, тъкмо подписвал чекове, когато го извикали на снимачната площадка, за да разреши някакъв спор, възникнал между звездата на филма и режисьора. В бързането оставил писалката си на бюрото. Когато се върнал, тя била изчезнала. А това представлявало значителна щета, тъй като въпросната писалка била от чисто сребро с диамантена инкрустация. Била му подарък от близкоизточен емир, който много харесал американо-френския филм „Любов и ками в оазиса“, чийто главен продуцент се явявал той. Наистина в студиото се наблюдавало постоянно движение на хора насам-натам, но най-близкият му персонал, имащ достъп до кабинета му, се състоял от директора на продукцията, счетоводителя, режисьора и една секретарка. Последните били по принцип вън от подозрение, но все пак…

След като излязохме от кабинета на продуцента, попитах Берю:

— Как се казваше твоята актриса?

— Виржиния Ирондел.

Попитахме за нея и ни казаха, че е на снимачната площадка. Поискахме разрешение да проникнем там — дадоха ни го.

Когато стигнахме до вратата на съответното студио, лампата над нея светеше в червено. Зачакахме заедно с отговорничката по костюмите, държаща в ръцете си дузина закачалки с дрехи. Когато червената светлина изгасна, влязохме вътре.

Насред декор в стил „Луи XVI“ Жозефина дьо Боарне се бе изтегнала на един диван в поза ала мадам Рекамие. В краката й седеше някакъв тип с шапка, украсена с пера.

— Това Наполеон ли е? — изрази душевно безпокойство Берю, посочвайки го.

— Не. Това е Барас — отговорих му.

Той ми показа актрисата Виржиния — пикантно красива брюнетка, сподобена с всички добре оформени прелести, които ми беше описал. Застанала бе, облегната на дивана на Жозефина.

Запознахме се. С пленителна усмивка тя ме осведоми, че играе Хортензия, дъщерята на Жозефина. Берю ме дръпна за ръкава.

— Виждаш ли как в киното баламосват публиката? Че Наполеон никога не е имал дъщеря!

— Той — не. Но Жозефина е имала такава от първия си мъж — скоропостижно починалия под гилотината генерал Дьо Боарне.

Берю се загледа в актрисата, изпълняваща ролята на Жозефина. Тя не беше креолка, но й бяха сложили малко боя, та да добие мартиникански вид.

— Явно си е имала слабост към генералите — изкоментира той. После, насочвайки отново вниманието си към дъщеря й, попита: — А мислиш ли, че истинската Хортензия е била такова парче?

— Била е, Дембо. И то до такава степен, че Наполеон не се е сдържал да я опъне и дори да й направи едно дете.

— Доведената си дъщеря! — изрази известно морално учудване той.

— Именно. Наполеон въобще не е бил консервативен, що се отнася до дантелено-жартиерните неща. Той омъжил Хортензия за брат си Луи, тъй че тя му била едновременно и любовница, и снаха, и доведена дъщеря, и майка на първото му дете. И ето колко странно нещо е съдбата: въпреки всичките си усилия в различни пози той не успял да има дете с Жозефина. Затова и решил негов наследник да стане детето му от Хортензия. Но въпросното дете умряло рано. Хортензия родила други от съпруга си и едното от тях, Луи-Наполеон, по-късно станало Наполеон III. Забавно, нали? Наполеон I разчитал на Жозефина за изфабрикуването на Наполеон II, а дъщеря й му дава Наполеон III. Това да седнеш да го съчиняваш, Берю, не мож’ го съчини!

Но вниманието на Берю е вече отвлечено от атмосферата, царяща на снимачната площадка. Той оглежда актрисите, техниците и отправя широка дружелюбна усмивка на режисьора, който си изглежда досущ като режисьор: черни очила, кожено яке и шапка с козирка.

— Повтаряме! — внезапно реши тонрежисьорът. — Получиха се някакви паразитни шумове…

Останалите се съгласиха. Уведомиха за това режисьора, който не възрази и тутакси извика:

— Тишина! Снимаме кадъра отново! Камера! Начало!

Перестият Барас се приближи към дивана с патетичните думи:

— Мари-Роз! Многообична моя!

Най-неочаквано отекна гласът на Берю:

— Нещо я оплеска, пич! Каза Мари-Роз вместо Жозефина!

Настъпи суматоха. Един глас попита високо кой е тъпакът, позволил си да прекъсне снимачния процес. Един зачервен от вълнение очилатко, вероятно историческият консултант, във възбудена скоропоговорка обясни на Берю, че всъщност истинското име на Жозефина било Мари-Роз.^[1]

— Ново начало! — извика леко нервираният режисьор. — Старт!

И Барас за пореден път се приближава към дивана, известявайки на Мари-Роз, че форсмажорни обстоятелства налагат да се омъжи за тутманичето Бонапарт. Тя протестира, основавайки се на опасението си, че с този си ръст Наполеон едва ли има чиреп с необходимите за личното й щастие габарити. Като контрааргумент Барас привежда народната мъдрост „мъник магарешки го вади“ и като бъдещи екстри обещава, че ще осигури на Бонапарт солидни материални блага. Това блокира възраженията на Жозефина. Тя казва „окей“ и извиква дъщеря си да й съобщи, че скоро ще си има курсикански татко…

Тогава операторът извика „Край!“, защото лентата бе свършила.

Ново междучасие.

— Сега давай по-нататък — каза Берю.

— Какво да давам по-нататък?

— Да ме информираш за Наполеон. Още не съм го срещал на снимачната площадка, но когато това стане, искам да го шашна с някои исторически факти.

— Добре — съгласих се и подхванах: — В качеството си на Първи консул той де факто получил в ръцете си цялата власт. Но това не му стигало — искал да осигури и бъдещето си. Затова обявил плебисцит, за да бъде номиниран като такъв доживотно.

— А какво е това флебитсцит?

— Плебисцитьт си е просто референдум. Такъв бил проведен и захласнатият в него народ гласувал категорично „за“ — три милиона и половина оптимисти срещу осем хиляди скептици. А историята показва, че в края на краищата последните излизат винаги прави. Оттук нататък Бонапарт можел да си позволи всичко! Но и това не му било достатъчно. Приискало му се да придаде на абсолютната си власт и помпозност. Две години по-късно, през 1804 година, той бил провъзгласен от Сената за император. Нов референдум го утвърдил като такъв с още по-смазващо мнозинство от първия. Тръгналият от нищото корсикански късак достигнал върховете. Излетелият от Корейка гълъб се превърнал в орел с остри нокти, който обгърнал с хищен поглед ни повече, ни по-малко цяла Европа. Бидейки отчаян привърженик на действието, жадувал за завоевания. Заявил, че мястото на Господа не го интересувало, защото представлявало всъщност задънена улица…

Прекъсна ме силен вик:

— Тишина! Включете червената лампа! Начало!

— Нека забием в бара — предложи Берю.

Въпросното злачно място беше пълно с облечени в исторически костюми субекти и субектки, които или пиеха, или говореха по GSM-ите си, или правеха и двете едновременно. След като се облегнахме на бара, продължих сказанието си:

— Миропомазването му се състояло в Париж, където за целта той привикал папата, който изприпкал насам като пуделче. Наполеон бил разбрал, че народът си е религиозен, и затова решил да оправи отношенията с Църквата, които били помрачени от някои крайности на революцията. Така че короната му била благословена от папа Пий VII, но на главата си я наложил самият той, за да покаже с това, че сам си я отвоювал. Налице била цялата фамилия Буонапарте — всичките накипрени и всичките принцове или

дукове. Приятелите им — маршали. Целият този нов Двор от парвенюта представлявал апогея на революцията и същевременно нейната агония. Колкото и някои да се опитват, Берю, да придадат стреловидна форма на хода на историята, тя при всеки удобен случай се връща към спираловидната си прогресия.

— И след като станал император, какво направил нашият човек?

— Това, което правят всички диктатори — отменил свободата. Били ограничени и индивидуалните, и колективните свободи, а вестниците били поставени под контрол. До ден-днешен си е така, когато една власт иска да се укрепи во веки веков (а целта на всяка власт е именно тази при цялата си недостижимост). Разликата е в това, че когато от благоприличие е нужно да се запази демократичната фасада, методите са по-скрити и перфидни, но така или иначе, ако някой започне твърде упорито да говори и да пише за човешките правдини и за устройството на обществото или да изяснява какво всъщност се случва, все се намира някакъв начин да му се дръпне шалтерът…

— А не се ли е намерил някой, който да се опита да дръпне шалтера на императора?

— Да, имало е един заговор през 1804 година. Той е трябвало да бъде отвлечен между Париж и Малмезон. Но водачите на заговора, Кадудал и Пишгрю, се провалили. Първият бил екзекутиран, а вторият се обесил на собствената си вратовръзка.

— И освен войни нищо друго ли не е направил императорът?

— За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че не е правил само поразии. Негово дело са Гражданският кодекс, лицеите, Сметната палата и Орденът на почетния легион, с който да се награждават героите или да се укротяват някои по-неспокойни духове…

На това място бях прекъснат от хубавелката Виржиния, или Хортензия Боарне, която дойде при нас, за да ни разкаже за кражбата, чиято жертва станала предишния ден. Преди поредното си отиване на снимачната площадка оставила на масичката си в гримьорната един великолепен скъпоструващ медальон. Като се върнала, бижуто било изчезнало. А не била се разделяла с ключа си; дубълът му бил у пазача — ветеран от войната с кръст за храброст, човек извън всякакво подозрение.

След като размислих известно време, изградих план за действие: да сложим някакво стойностно украшение на шията или ръката на някоя от актрисите. Тя да го покаже на всички, после да го остави в ложата си. А ние да се скрием в съседната гримьорна, след като пробием между двете една дупка за наблюдение, и после да изчакаме по-нататъшното развитие на обстоятелствата. Речено-сторено. Тръгнахме да търсим нещо достатъчно скъпоценно, което да изкуши неизвестния клептоман. Сетих се за един приятел бижутер в Отьой, който с удоволствие щеше да ми се притече на помощ.

* * *

След като се озовахме край Сена при Бийанкур, където реката престава да е достоен обект за пощенски картички, за да се превърне в елемент от индустриалния живот, Дебелия отново подхвана темата за императора.

— Това, което ми харесва при този пич — каза ми той, — е неговата простота. Така, както го е раздавал с черната си шапка, мязаща на сплескано цукало, и със сивкавото си шинелче, въобще не може да се каже, че е бил кипра. А ако е искал, как само е можел да се издокара!

— Прав си — можел е. Но неговите амбиции далеч надхвърляли простата човешка суета. Започнал да събира в Булонски лагер една елитна военна част, която постепенно щяла да се превърне в безсмъртната Велика армия. В процес на подготовка била и една внушителна флота, тъй като императорът замислил нещо значително: да нападне Англия!

— Все пак добър човек си е бил — поклати одобрително глава Берю. И след като помисли, попита: — А в какво обвинявал англичаните?

— В това, че са англичани.

— Ама, разбира се, къде ми е главата! И успял ли?

— Не. Разбирайки накъде вървят нещата, бифтекаджиите набързо се съюзили с руснаците и австрийците. Тогава, начело на своите легиони, Наполеон скоростно прекосил Франция и Германия, стоварил се върху австрийците, преди да са успели да се съединят с руснаците, и им хвърлил як бой при Улм. След това продължил победния си ход и нокаутирал Ивановците при Аустерлиц без дори предхождащ нокдаун.

— Ама си го е бивало! — изпадна в екстаз Берюрие, като че присъстваше на футболен мач Франция-Европа в момента, когато Франция е вкарала поредния си гол на Европа.

— Същината на феномена Наполеон е в магнетизма, който упражнявал върху хората си. Това е върхът на военния романтизъм. Гвардейците му предавали Богу дух с вика: „Да живее Наполеон!“ И трябва да му се признае, че той умеел да общува с тях. След битката при Аустерлиц им казал: „Войници, доволен съм от вас! В бъдеще ще е достатъчно да казвате: «Аз участвах в сражението при Аустерлиц», и всеки ще признава: «Ето един смелчага!»“ Освен това той нерядко сядал сред тях във войнишкия лагер и се хранел с чорбата, която те ядели, като ги назовавал с малките им имена.

— Искаш да кажеш, че ги е знаел?

— Имал си хора, които му ги подсказвали.

— Това никак не е глупаво! Винаги хваща дикиш. Много е важно да внушиш на всеки, че мислиш само за него. Така хората стават усърдни в онова, което вършат.

— Много добре разбираш нещата от живота, драги ми Берю.

Най-после спряхме пред магазинчето на приятеля ми бижутер. Обясних му накратко случая и той ми даде един масивен клипс с инкрустации, удивително приличащи на възпалени хемороиди. След това, шокиран от високата цена на един часовник, Берю постави под съмнение нуждата от часовници въобще, защото, уточни той, един човек с добра вътрешна ориентация, а и засякъл внимателно отделните точки от траекторията на слънцето, можел спокойно да мине и без часовник. По този начин самият той рядко грешал с повече от петнадесетина минути. Скандализиран на свой ред от тази му праисторическа гледна точка, бижутерът се зае да я оспорва, като изтъкна обстоятелството, че динамиката на съвременния живот ни налага да бъдем точни. Берю се ядоса и му каза да си завре динамиката в една тъмна дупка в задната част на тялото си. Виждайки, че оттук нататък се появява реална опасност от абсолютно неуместна ръкопашна схватка, аз припряно измъкнах Берю навън, като се извиних сконфузено на бижутера, и му казах, че скоро ще го навестя да му върна бижуто.

— Така — каза запъхтяно Берю, след като седнах ме отново в колата. — И нататък победите продължили ли?

— Продължили. След Аустерлиц последвали тези при Йена, Фридланд и Ваграм… Към 1811 година мощта на Наполеон добила фантастични мащаби. Никога дотогава Франция не била достигала подобни териториални размери. И никога повече не ще ги достигне. Състояла се общо от 130 департамента. Наполеон бил не само император на французите, но и крал на Италия. А братята му Жозеф, Луи и Жером били съответно: първият — крал на Испания, вторият — на Холандия, а третият — на западната част на Германия. Не можейки да има деца с Жозефина, той се развел с нея и се оженил за Мария-Луиза — дъщеря на австрийския архидук.

Берюрие ме хвана за ръката.

— Нещо не се връзва в това, дето го разправяш, Тони.

— Така ли?

— Казваш, че не е могъл да има деца с Жозефина, но пък Жозефина е имала дете от бившия си мъж.

— Точно така.

— Значи Наполеон е бил стерилен. Оказва се, че нашата история бъка от пичове с изначално дефектен зарзават.

— Само че Мария-Луиза му родила син.

— Да бе, сигурно. Знаем как стават тия работи!

— Но това дете като че ли било предвестник на нещастието. От неговото раждане нататък блясъкът на щастливата звезда на Наполеон взел да избледнява и той се заспускал по надолнището. Неприятностите му започнали с Испания. Испанците хич не се примирявали с френското владичество и разгърнали партизанска война срещу властта на Жозеф, която война започнала да обезкръвява имперската армия. И при това положение Наполеон, мислейки се вече за непобедим, проявил неблагоразумието да нападне Русия. Придвижил се до Москва без особени главоболия. Но вече на място градът бил запален. И до ден-днешен руснаците обвиняват за това французите, а французите — руснаците. Тъй или иначе по-нататък последните приложили тактиката на изгорялата земя. Оттегляли се навътре в страната, изгаряйки всичко след себе си и отнасяйки всичко, което можело да служи за храна. Отгоре на всичко френската армия била непрекъснато връхлитана от отделни отряди разярени казаци и мужици, които я топели малко по малко. Настъпила и много тежка зима. При това положение логистиката започнала сериозно да засича Великата армия била принудена да отстъпва. В края на краищата от шестстотинте хиляди души, които влезли в Русия, останали само стотина хиляди Оттук насетне се заредили един след друг военните неуспехи и за три години империята се разпаднала; Франция била окупирана от обединените съюзнически армии на нейните врагове. Наполеон абдикирал и съюзниците го заточили на остров Елба.

— Да бе мирно седяло, не би чудо видяло — мъдро отбелязва Берю. — Тази Мелба някъде в Средиземно море ли беше?

— И още си е там. И най-вече близо до Франция. Дори твърде близо, както ще видим след малко. От този момент се проявява най-ярко удивителната инициативност и воля на този човек…

Пристигнахме във филмовия център. Уговорихме засадата с Виржиния. Тя от своя страна приобщи към заверата една старлетка, която се съгласи да играе ролята на мюре. Оставихме я да се разхожда на показ с клипса, а ние с Берю се отправихме към снекбара, където седнахме да пийнем винце, замезвайки с кълцани свински хапки.

С пълна уста, с мляскащи омазнени бърни, с нож в ръката, със съвсем пресни лекета върху сакото си, с вратовръзка, потопена в чашата му с червено вино, с шапка, килната на тила му като ореол, Дебелия ме пришпори:

— Не се разсейвай, ами разказвай какво станало в тази Мелба.

— Значи вече сме в 1814 година. Наполеон се намира на остров Елба — живописно и слънчево кътче. Ексимператорът е уморен и потиснат. Решава да започне кротък рентиерски живот и да пише мемоарите си, отпивайки по някоя глътка кианти. В края на краищата не си ли бил завоювал завидно място в историята? Но един човек на действието си остава човек на действието. И временно блокираният действен механизъм на Наполеон бавно, но сигурно отново се задвижил. Разполагал с гвардия от осемстотин верни ветерани, които натоварил с многостранни задачи: да прокарват пътища, да правят пристанища и плавателни съдове, да облагородяват острова, който по този начин много скоро се превърнал в един разбунен кошер, в който императорските пчели приготвяли чудноват мед.

Наполеон писал на жена си, която се била приютила при баща си във Виена, да дойде при него заедно със синчето им. Но тя се оказала калпава съпруга — била станала вече метреса на австрийския генерал Нейперг. Тъй че дори не отговорила на писмата му и призивите в тях. Един ден, отчаян от мълчанието й, Наполеон нахлул в стаята на майка си, която го била последвала в изгнанието му, и й казал:

— Майко, разяжда ме изкушението да се върна във Франция и съответно да си върна и властта, но в същото време подозирам, че това ще е лудост и че ако не успея, този път всичко ще е окончателно загубено. Ти какво мислиш за това?

И винаги спокойната Летиция Буонапарте му отговорила мъдро:

— Сине, следвай повелите на вътрешния си глас…

— Не са били толкоз мъдри и двамата. Аз на негово място, ако се бях вече така вписал в страниците на историята, щях да си се кютна на припек в Мелба. Както ми описваш нещата, имал си е всичко, нужно човеку. Само дето щях да се озърна за две-три путаранки, ей тъй — за здраве, тонус и добро настроение. Но той, изглежда, си е бил голямо шило, дето в торба не седи…

— По принцип споделям твоето виждане, Дембо. Но неговият вътрешен глас му нашепнал други неща — той се натоварил на един кораб заедно с ликуващите си хора, на които присъдил предварително ордена на Почетния легион, и се насочил към Франция…

На това място прекъснах повествованието си, защото видях, че в бара влиза сладураната Валерия-Хортензия и се насочва към масата ни.

— Времето за действие дойде — каза ни тя. — Моята приятелка е готова да остави клипса в гримьорната си.

Скочихме от местата си и престо-престо, при това дискретисимо се паркирахме в гримьорната на Валерия. Предварително бяхме пробили малка дупчица над огледалото й с изглед точно върху масичката с клипса. Оставаше само със затаен дъх да дежурим подред.

— Сега продължавай — прошепна ми Берю, — а аз ще киризя през дупката.

— Трябва да пазим пълна тишина, кретен такъв, иначе рискуваме да провалим всичко…

— Ама ти ще ми шепнеш. Аз имам остър слух.

— Преди да продължа — отстъпих аз пред просбата му, — трябва да спомена това, че скоро след падането на императора довтасали роялистите в изгнание начело с граф Провансалски, или другояче казано, Луи XVIII — братът на Луи XVI. Та този подагричен дебелак се заел с извършването на Реставрацията, без при това да проявява особено въображение, още по-малко — блясък.

— Както го описваш, май по му е прилягало да се заеме с ресторантьорство, а не с реставрация! — изкикоти се (тихо) Берю.

— Благодаря ти, Дебелий, за тази уместна ремарка. Ще си я запиша… Французите хич не гледали с добро око на въпросния Луи XVIII и неговата свита. Изпатили от аристокрацията и нейните привилегии, не искали и да чуят за реституция. Освен това офицерите от Наполеоновата армия били заместени от роялистки офицери, което не се харесало на войниците. Наполеон разчитал за успеха си именно на всичко това, когато заедно с осемстотинте си гвардейци плюс триста войници дебаркирал в залива Жуан. Знаейки, че в частност областта Прованс е роялистки настроена, той поел през Алпите, като очаквал във всеки момент да му бъде преграден пътят. Напротив — навсякъде, откъдето минавал, го посрещали с акламации. Така преминал безпрепятствено двеста километра, докато не стигнал до Гренобъл, където обаче го чакала армия със заповед да го разбие. Наполеон и хората му застанали срещу й. Възцарила се тишина. Моментът бил съдбоносен. Наполеон се отделил напред с разтворен шинел и извикал: „Ако някой измежду вас иска да убие императора си — ето ме!“ Тогава войниците, вдигайки кепетата си на пушките, завикали: „Да живей императорът!“ Това бил решителен успех. Самият Наполеон казал по-късно: „До Гренобъл бях авантюрист, след Гренобъл пак станах суверен.“ Походът му продължил все по-победоносно. Онези, които били изпратени със заповед да го спрат — като например маршал Ней, — се присъединили към него. По-късно, споменавайки за този подвиг, Шатобриан ще напише: „Този човек сам-самичък нахлул във Франция и я завладял.“

— А ресторантьорът? — попита шепнешком Берю.

— Кой ресторантьор?

— Реставраторът Луи XVIII?

— А, той бързо драснал отново в самоизгнание.

Тоя ахмак сигурно винаги е държал в готовност за път куфара си.

— Сигурно. Впрочем новият имперски ред траял само сто дни. Но какви дни! Европа, която отдавна била изпаднала в стресово състояние от Наполеон, се обединила, за да му види сметката окончателно. Тя била наясно, че с дебелия подагрик Луи XVIII ще си живее живота, докато с Наполеон нови неприятности й били в кърпа вързани. Тъй че всички се мобилизирали срещу него: англичани, прусаци, австрийци, руснаци! И тогава последвало крушението при Ватерлоо. Цялата Стара гвардия на Наполеон загинала. Гвардейците се били с неистов кураж, преданост и самоотверженост, докато не паднал и последният. Напълно съкрушен и със съзнанието, че всичко е свършено за него, Наполеон решил да се постави под протекцията на Англия, разчитайки на някои рицарски правила. Това обаче се оказало утопия. Англичаните начаса го откарват на Света Елена.

— Апропо — прекъсна ме Мамута, — така и никога не разбрах къде се намира това място.

— Това е едно островче в Атлантика, край бреговете на Южна Африка. Този път крилата на Орела се оказват недостатъчно големи, за да се върне обратно. Тръгнал в началото от вълшебната природа на Аячо, той завършва живота си сред мрачните кратери на въпросното вулканично парче суша, пазен от едни мрачни английски надзиратели, които му тровили живота по всякакви поводи.

— И дълго ли живял там?

— Шест години, докато не се разболял от рак.^[2]

— Прав си бях — поклати глава Берю. — Трябвало е да си остане на Мелба.

Направих му знак да млъкне. В съседната ложа някой отваряше вратата. Един силует се приближи до масичката, на която проблясваше клипсът.

— Чакай…

Една длан хищно се надвеси над клипса и го сграбчи.

— Сега напред! — призовах аз Берю.

Той досущ като огромен дог скочи в коридора. Само след миг чух дрезгавото му изръмжаване, последвано от уплашен писък и шум от сгромолясване. Когато на свой ред се озовах в съседната гримьорна, заварих там на пода да лежи в несвяст Наполеон; пръстите му продължаваха да стискат конвулсивно бижуто. Подритвайки цукалообразната му шапка, по-смачкана от всякога, Берю подсмръкна и изрече тъжно:

— Глей к’во нещо е животът! Да вземат да поверят ролята на императора на някакъв жалък джебчия!

* * *

Продуцентът ни благодари най-сърдечно и в един плик ни подаде хонорара, който ни се полагаше поради това, че услугата ни не беше от официален характер. Основавайки се на последното, ни напомни да не заявяваме немалката сума пред данъчните, тъй като се касаело за частни взаимоотношения между физически лица. Няма разходи — няма приходи. Наполеон щял да бъде уволнен завинаги от професията без подаване на официална жалба срещу него.

— Знаех си, че това ще бъде фасулска работа — заяви Берю, докато карахме към Париж. — И ще запазя хубав спомен за нея. Все пак не е малко да нокаутираш с един удар самия Наполеон. Сигурен ли си, че ми разказа всичко за него?

— Въобще не претендирам за подобно нещо. Винаги има какво още да се каже за Наполеон. Ако искаш да чуеш моята гледна точка, аз съм на мнение, че Наполеон не е чак толкова изключителна личност, колкото се напъват да го изкарат. Той е бил рожба на обстоятелствата. В онова, което е писал, никога не съм забелязал наличието на широкомащабна интелигентност. Стилът му е плосък и безизразен. Любовните му писма предизвикват снизходителна усмивка у всеки литературно грамотен човек. Това, което все пак ме впечатлява у него, е неистовата му енергия, инициативност, себеотрицание и финална голгота. Всъщност той и затова главно е останал в паметта на хората, създали впоследствие истински култ към него. Когато двайсет години по-късно тленните му останки биват прибрани във Франция, населението се струпва по пътя им, скандирайки: „Да живее Наполеон!“

Но е време да приключим с него с няколко финални думи. От една страна, е вярно, че е направил всичко за славата на Франция, но, от друга страна, няма как да не отбележим, че по времето на своето властване я превърнал в огромна казарма, за да я остави накрая опустошена и окупирана. Тъй че Тиер, първият президент на Третата република, е много прав, като казва: „Властта на една страна не бива да бъде поверявана при каквито и да е обстоятелства в ръцете на един-единствен човек.“