Сан Антонио
История на Франция (32)

Лекция шестнадесета
Луи XVIII, Шарл Х, Луи-Филип I, Втората република, Втората империя

— Последвалото завръщане на Бурбоните било наложено на Франция отвън — продължих аз на следващия ден, докато Берю прелистваше замислено една илюстрирана „История за деца“, която му бях донесъл. — Луи XVIII се завърнал at home болен, меланхоличен и не особено склонен към кой знае какви реваншистки действия. Обаче благородниците около него жадували за безусловна реституция. Тогава настъпило онова, което било наречено Белият терор. Цял низ от стари сметки за уреждане отново окървавили и без това твърде изтощената от толкова събития Франция. Маршал Ней бил разстрелян, обвинен в предателство за това, че при завръщането на Наполеон от Елба застанал на негова страна, вместо да го спре.

— Ако това се беше случило сега, щеше да се отърве — отбеляза както винаги много точно Берю. — Кажи кое е най-важното, което станало при този Луи XVIII, и да минаваме нататък, защото като гледам в тази книжка кахърната му и подпухнала физиономия, едва ли е направил кой знае какво.

— Дал на французите нова Конституция, въвеждайки конституционната монархия.

— И това е нещо — призна Дебелия. — Но иначе, ако съдя по сурата му, хич не вярвам да го е бивало върху дюшека.

— Грешиш. Някои сведения гласят, че се е справял нормално. Имал си и любовница — мадам Дю Кайла. Следващото, което може да се каже за него, е, че умрял през 1824 година. А сега да минем на Негово Величество Шарл Х…

— А, този е хубавеляк — призна Берю, съзерцавайки портрета му в книжката. — Сигурен ли си, че е бил брат на Луи XVIII?

— Абсолютно. И далеч не съм единственият, който е сигурен в това. Той имал двама синове: Ангулемския дук и дук Дьо Бери. Първият се оженил за братовчедка си Мария-Тереза Френска, дъщеря на Луи XVI, но не могли да имат деца. Така се оказало, че вторият бил единственият, който можел да продължи Бурбонския род. Обаче през 1820 година един работник на име Лувел го убил пред Операта. Замисълът му бил с това убийство да приключи с Бурбонската династия. Но едно неочаквано обстоятелство обезсмислило саможертвата му, тъй като малко време след това дукеса Дьо Бери родила син.

— Наистина този Лувел си е бил кутсузлия — за пореден път поклати глава Дебелия.

— Управлението на Шарл Х траяло шест години. Той бил силно консервативен и действал така, сякаш революцията никога не се била състояла. На французите това им дошло множко и през 1830 година се вдигнали на бунт. В продължение на три дни в Париж паднало яко кюскане. Шарл Х се видял принуден набързо да нахвърля багажа си в куфара и да офейка в Англия. Все пак по време на краткото му кралуване станали две неща за отбелязване: по отношение на мебелировките и оформянето на интериорите се появил стилът „Шарл Х“ и започнала войната с Алжир. Последното станало по-точно на 25 май 1830 година. Всичко започнало наглед невинно вследствие едно търговско недоразумение. Нашият консул там и деят на столицата Алжер се скарали по този повод така, че се хванали гуша за гуша. След като отношенията между двете страни хептен се сговнили, министър-председателят на Шарл Х изпратил към Алжир една фрегата с парламентьорско знаме. Но когато тя тръгнала да акостира в пристанището на Алжер, алжирците започнали да я обстрелват. Това силно възмутило френското правителство и то взело решение за въоръжена намеса. За това решение спомогнало и обстоятелството, че по онова време Франция била останала почти без колонии, а ето че се представяла възможността за сдобиване с такава. На първо време Франция изпратила в Алжир 450 военни кораба и четирийсет хиляди войници. Арабеските тутакси организирали защитата си начело с емира Абд ел Кадер. Войната продължила доста време — последният се предал чак през 1847 година. След окупацията на Алжир френското правителство било изпълнено с добрата воля да управлява страната справедливо, давайки на арабите всички права на френски граждани. Но скоро пейзажът бил позагрозен от стоварилите се там имигранти: французи, испанци, италианци, малтийци… Всички те пристигнали с цел да се замогнат, вследствие на което започнали да злоупотребяват по всякакъв начин с местното население, на което това никак не се харесвало… Но нека оставим Алжир и да минем на последния крал на Франция — Луи-Филип I, който би трябвало да бъде наричан Луи-Филип Последний. Той бил нещо като републикански крал, още повече, че се бил при Валми на републиканска страна. Още по-точно казано, проявявал се като буржоазен крал. Демонстрирал непосредственост, като се разхождал из Париж с чадър под мишница и се ръкувал с всекиго. Тогава нещата били еднакво далеч и от помпозността на Версай на Луи XIV, и от тази на сегашния Елисейски дворец. Но въпреки своите популистки залитания Луи-Филип си бил авторитарен тип, мечтаещ за власт и слава. Имал добри министри, сред които изпъквал Тиер. По негово време икономическият живот влязъл в безпрецедентен подем: появили се железницата и първите параходи. Подобрила се и участта на работниците и селяните. Франция станала голяма средиземноморска сила, а и интелектуална столица на Европа благодарение на големите писатели, които изкласили, за да заместят класицизма с романтизма и дори реализма: Ламартин, Виктор Юго, Мюсе, Стендал, Жерар дьо Нервал, Виньи, Теофил Готие, Мериме, Бодлер, Жорж Санд, Балзак…

Но нека се върнем на Луи-Филип Последний. Както вече споменах, въпреки либералното си държание той си имал монархическа душица. И го доказал. Въвел правилото в избори да участват само граждани, плащащи данъци от минимум двеста франка. Но народът се възмутил от това и поискал електорално право да имат всички, независимо дали са бедни или богати. И е бил прав. Моето лично мнение, Берю, е, че ако трябва да има някакъв изискуем ценз за избирателно право, то той трябва да бъде образователен. Защото се оказва, че немалък процент от електората на всяка страна няма ясна представа за какво гласува, нито защо. Но така или иначе кралят отказал. Тогава избухнала революцията от 1848 година. Луи-Филип, който много добре знаел какво е революция, след като баща му умрял на ешафода, абдикирал в полза на сина си и побързал да офейка на свой ред в Англия.

— През Ламанша е трябвало да има вече нещо като кралски ферибот, та да улеснява нашите монарси да си сноват насам-натам — отбеляза съвсем уместно Берю. — Но нали ти ми каза, че това бил последният крал, пък сега се оказва, че абдиркирал в полза на сина си…

— Бунтовниците въобще не обърнали внимание на това, а обявили република. Втората! И знаеш ли кого избрали за президент на тази Втора република? Луи-Наполеон Бонапарт, тоест Наполеон III. Странно, но факт. От дълги години той си мечтаел да завземе властта във Франция и да се обяви за император. Дори на два пъти се самообявил за такъв, но от провинцията. А сериозните неща ставали в Париж. И ето че при метежа през 1848 година разбрал, че му се предоставя някаква възможност в нужната насока. Той обаче гледал на положението си на президент на републиката не по-малко снизходително, отколкото преди това великият му чичо гледал на положението си на Първи консул. И само чакал своя 18-и брюмер, за да продължи традицията. Издебнал удобен момент през 1851 година и разпуснал Народното събрание, като веднага прогонил от страната около десетина хиляди по-изявени роялисти и републиканци. Оставало му само да проведе референдум, за да ратифицира един вид този преврат. Плебисцитьт му дал седем милиона и петстотин хиляди гласа „за“. Малкия процент, който гласувал с „не“, той хвърлил в затвора, за да бъде ситуацията по-изчистена. И ето че станал император. Оставало му само да отпочне войни. И ги отпочнал. Но този път се съюзил с Англия. С общи сили обсадили Севастопол, положителният резултат от което е спорен, като се има предвид, че дали 120 000 жертви. После натупали австрийците при Солферино. А през това време Лесепс прекопавал Суецкия канал.

— Завалиите! — възкликна съчувствено Берю. — При онези температури на копачите сигурно им се е разказала играта!

— Сигурен съм, че са им давали по един джинфиз с лед на всеки кръгъл час — успокоих го аз.

— Това е по-друго — въздъхна облекчено той. — Поосеферявали са се малко все пак.

— Каналът бил отворен за плаване през 1869 година. На следващата година Наполеон III въвлякъл Франция във война с Германия, която завършила с разгром за французите при Седан. Заедно с общата капитулация капитулирал и императорът. Свръхголемите геополитически амбиции в края на краищата винаги завършват така, Берю. Не забравяй това!

— Защо непрекъснато ми го напомняш? — попита стреснато Берю. — Аз лично нямам такива амбиции. Никога не забравям поговорката „Лакомо дупе кръв сере“! И тогава сигурно Наполеон III драснал и той в Англия. По онова време май на всички видни неудачници това им било станало като тик…

— Позна. И той на свой ред забягнал в Англия. Но англичаните, понеже бил техен съюзник, се отнесли с него нормално и не го изпратили на Света Елена.