Сан Антонио
История на Франция (24)

Лекция дванадесета
Луи XIV и слънчевото му дело

— Берю, сега навлизаме в последната част на лекционния ни цикъл. Щом съм поел пред теб това задължение, необходимо е да отида почти докрай, като изключа най-модерното време, което тепърва ще подлежи на исторически оценки. Ако и след това да не рискуваш да станеш магистър по история, то поне ще те предпази да ръсиш прекалено големи глупости по време на някои светски събирания, към които, знам, нямаш голям афинитет, но на които все пак от време на време попадаш.

— Прав си, Тони. Веднъж, като бях в запой, не знам как се озовах на такова събиране у някаква си графиня Скатолович. Там едни млади и пъпчиви очилатковци говореха за история и когато аз се намесих в разговора им, първо се втренчиха в мен някак си изненадано, после почнаха бурно да се смеят. Разсмях се и аз, но по едно време нещо в техния смях не ми хареса и попитах единия дали не би искал да изстискам пъпките по лицето му, защото го загрозяват. Ще те боли, му казах, но ще е за добро. Тогава, представи си, въпросната графиня, една превтасала и префърцунена кикимора, нареди на двамина прислужници в смокинги да ме изведат навън. Докато те току ме побутваха към вратата, си мислех дали да не извадя служебната си карта и да ги арестувам всичките. После щях да измисля някаква причина: например за подривни разговори срещу конституционния ред и демокрацията. Или още по-добре — за антисемитски изявления. Или пък за призиви за погром върху хомосексуалистите — нали помниш, че веднъж Шефът ни каза, че отгоре му наредили много зорко да следим да не се нарушават правата на педеругите, защото били много ценни хора… Но, вече на прага, вътрешният ми глас ми прошепна да не го правя…

— За щастие в случая вътрешният ти глас е бил прав. Защото той по принцип дава или много добри, или много лоши съвети. Затова, ако човек го слуша безпрекословно, петдесет процента е рискът да стъпи накриво… А сега се съсредоточи: през 1643 година сериозният, крехък и целомъдрен Луи XIII, чиито атрибути за възпроизводство му служели единствено за украса, починал. И тъй като имал време да подготви своя круиз към отвъдното, посочил съставен от куп хора Регентски съвет за времето на непълнолетието на Луи XIV. В този съвет отредил на Анна Австрийска правото само на един глас. После, доволен от курвенския номер, която спретнал на жена си, умрял със спокойна душа.

Анна Австрийска била бясна. През целия си живот била унижавана и държана настрана от държавните дела от Луи XIII и Ришельо. И в момента, когато можела да вземе реванш, ето че някаква глупава завещателна повеля отново я изпращала на задна линия. Но този път започнала да хвърля яростни къчове. „Животът е кратък, си казвала тя, и най-после трябва за започна да го живея както си искам. Малко ли ми бяха близо двайсет години, прекарани в сянка с един кахърен импотент?“

И тогава преминала към действие. След като прелъстила Мазарини, с негова помощ обезсилила завещанието в Парламента и станала пълновластна регентка. Луи, който един ден трябвало да стане четиринадесети, бил на пет годинки. Пред Анна се откривали хубави дни. В плен на еуфорията, тя тайно се омъжила за съучастника си Мазарини.

Знам какво ще ме попиташ, Берю: как така един кардинал се е оженил? Затова трябва да уточня, че Мазарини бил кардинал, но не и свещеник. Светият престол го изпратил във Франция по-скоро в качеството на дипломат. Вече на място, както вече споменах, Ришельо забелязал качествата му и го вкарал в държавните игри. Мазарини бързо загрял перспективите, които му се открехвали във Франция, и приел френско гражданство. И ето че сега вече бил женен за Анна Австрийска. И двамата щастливо се заели с управлението на кралството. Но скоро тъмен облак притулил хоризонта. Избухнала Фрондата — гражданска война, не особено кървава, но застрашаваща устоите на абсолютната монархия, изградена от Анри IV и Луи XIII. Парламентът и след това принцовете се разбунтували. Регентката, синът й и Мазарини били принудени да напуснат Париж и да се скрият в Сен Жермен. Страната влязла в мръсен период. Различните области били подложени на грабежи, реколтата била опожарена, навсякъде избухнали епидемии. Но Мазарини устоял и бурята започнала да отминава. Накрая той се наложил и кралската власт била възстановена. След затихването на Фрондата двойката Мазарини — Анна Австрийска продължава властването си спокойно, по пантофи. През това време вече поотрасналият Луи XIV започнал да се усуква около придворните дами. Очертавал се като лекомислен любовчия. Нищо в него не предвещавало, че ще стане един от най-великите ни крале. По едно време се влюбил в една племенница на Мазарини — Мария Майчини. Въпросната девица не била кой знае каква хубавица, но затова пък била чаровница. Именно това станало причина за увлечението на краля по нея. На това девойче му била влязла една муха в главата — а именно да настани дупенцето си на трона. Луи XIV не възразявал. А амбицията му спрямо нея още повече нараствала поради факта, че хитрушата не му бутала, ако мога така да се изразя. На Мазарини му се отваряла неочаквана възможност да създаде своя фамилна династия. Но тъй като се бил посветил на Франция и монархията, възпрепятствал този брак, за което трябва да му свалим шапка — не е лесно да дадеш предимство на дълга си пред интересите си. Не всеки го може.

— Аз мога — обади се Берю. — Веднъж проследих един педофил, който с кесийка бонбонки в ръка обикаляше около едно първоначално училище. Хванах го точно когато черпеше с тях едно момиченце и го уговаряше да отидат да се поразходят малко заедно. Гаднярът се оказа някакъв тузар, който, за да го пусна, ми предложи сума, равна на едногодишната ми заплата. Но се сблъска с чувството ми за дълг. Откарах го в комисариата, където му хвърлих един хубав бой, преди да го предам на следващата инстанция…

— Мога само да се гордея с теб, Берю. Та ти си персонаж на Расин и Корней, взети заедно!

— Не знам кои са тия двамата, но това, което знам, Тони, е, че го бих, без да оставям следи. Иначе, току-виж, някоя международна противоправителствена организация ме обвинила в нарушаване на човешките права на педофилите. Както върви светът, човек вече всичко може да очаква…

—        Та значи Мазарини сторил необходимото, за да раздели двете гълъбчета и да ожени Луи. И знаеш ли за кого? За инфантата на Испания, natürlich. Нищо ново под слънцето. Целта си била все една и съща: да натрисат испанските инфанти върху чеповете на френските крале, та да секнат крамолите между двете страни. Но и при това винаги възниквали някакви търкания, нерядко сериозни, било по повод на зестрата на младоженката, било по повод на нейните по-нататъшни права. В случая въпросната испанска инфанта се казвала Мария-Тереза и далеч не приличала на Бриджит Бардо или Клаудия Шифер. Откъм ръст отивала към джудже, а що се отнася до физиономията й, било препоръчително човек със слаби нерви да не я среща нощем. С една дума, била от категорията на онези злощастни женици, които изначално не са застрашени да загубят девствеността си, освен инцидентно от някой твърде пиян и оттам непредпазлив мъж.

Въпреки всичко Луи XIV й отдал дължимото. Но, естествено, не смятал да се ограничава в това отношение. Веднага след сватбата и изконсумирването на брака той се притекъл на помощ на брат си, чиято специална ориентация не вършела работа на жена му Анриета. А отгоре на всичко брат му не само бил обратен, ами и травестит — обичал да се разхожда насам-натам, облечен в дамски дрехи. Виждайки всичко това, Луи XIV проявил инициативност и започнал да се съешава с Анриета за голяма радост на последната. Ето това й е хубавото на голямата фамилия, Берю: във всеки момент някой може да ти се притече на помощ, както и ти — на него. Но в двора започнали да плъзват приказки и назрявал скандал; ядосаният Мазарини наложил вето върху тази спонтанна плътска връзка. Тогава Луи XIV, за да избегне щекотливите разправии, зарязал Анриетка и се посветил на мадмоазел Дьо Ла Валиер, която не била красавица, но затова пък обладавала своеобразен чар — накуцвала. Луи XIV я боготворял.

По едно време Мазарини взел, та умрял. Все е трябвало да стане един ден. Случва се на всеки. По този повод, Берю, стискай палци, щото грипът, който ме друса в момента, да е преходно явление и да непрерасне подло в двустранна вирусно-бактериална пневмония с всевъзможни усложнения! Оттук насетне започва истинското властване на Луи XIV. Впрочем самият крал обявява това в една своя декларация пред Парламента. Тя, общо взето, имала следния смисъл: „Дотук въртеше волана другарят Мазарини, но сега го поемаме аз и включвам направо на четвърта!“ И Великото столетие започнало. Кралят-слънце, който до този момент е карал само на мигачи, изведнъж включва дългите. Всъщност истинският седемнадесети век начева от 1661 година със създаването на един многостранен елит. Оттогава насам никой афиш не е събирал толкова много, и то все значими имена. Истинска концентрация на таланти! В театъра — Молиер, Расин и Корней; в поезията — Лафонтен и Боало; в системата на висшето образование — Босюе и Бурдалу; във философията — Ларошфуко и Лабрюйер; в обществените връзки — мадам Дьо Севинье; във вътрешните работи — Колбер; във военните работи — Лувоа; на ударните — Вобан; в информацията — Сен Симон; декори — Мансар, Льо Брьон и Льо Нотр; диригенти на оркестъра — Люли и Купрен; художествени директори — Льо Нен, Шампен, Пусен, Дьо Ла Тур. И режисьор на всичко това — Луи XIV! Започвало най-дълговременното властване (72 години) в нашата история. Билетите за спектакъла били предварително разпродадени, гишетата — затворени. Това бил апотеозът на монархията! Франция се намирала в апогея на славата си и присъствието й в света било повече от осезателно. Навред по земното кълбо се напъвали да говорят, да мислят, да ядат и да се чифтосват по френски. През 1710 година в театъра в Лима се играела пиесата „Учените жени“! А насред целия този блясък се перчел кралят-слънце, който иначе приличал на кокер-шпаньол с несъръзмерната си напудрена перука, спускаща се чак по раменете му. Но хитрината number one на Луи XIV били церемониалът и етикетът. Той разбрал, че в противовес на старата идиотска максима, гласяща „разделяй и владей“, истина е обратното — „събирай и владей“. И обединил феодалните владетели около августейшата си персона, за да ги заслепи и същевременно да ги държи под око. Обсипвал ги с почести и отличия, като и създал за тях странни постове и служби, например „Надзорник по перуките“, затрупвал ги с коприна и дантели, шашардисвал ги с низ от бляскави балове и ловни излети. Завъртял им главите така, че те се надпреварвали да изпълняват чисто слугински задължения: въпрос на чест било кой ще изпревари да му подаде утринния чай или малко по-късно тоалетна хартия, или пък да му вее над главата с щраусови пера по време на жега. Превърнал най-простите си ежедневни човешки дейности в ритуали, следени с трепет от всички. През цялата човешка история, Берю, виждаме едно и също: на върха благодарение на глупостта на другите много често се издигат и стоят хора, които им хвърлят прах в очите и чрез какви ли не мистификации ги карат да мислят, че могат и знаят много повече от тях. А всъщност това е истина само понякога, и то относително, защото никой не е абсолютно незаменим.

— Но сега живеем при демокрация — каза Берю. — Все пак мнозинството от хората определят кои да ги ръководят.

— Имайки предвид, че мнозинството във всяка държава или народ се състои от хора, малко или повече подобни на теб, поне настоящата формула на демокрацията не ме хвърля във възторг.

— Какво искаш да кажеш, Тони? Че не мога да отсявам зърното от плявата ли? Че не вдавам? Че не загрявам? Че не съм в час? Че съм тъпак, с една дума?

— Успокой се, Берю, не визирам непременно теб, а обобщавам даден социалнопсихологически типаж, заради който често пъти си пати по-смисленото малцинство… Но така или иначе в епохата, за която говорим, фактически демокрацията е толкова далече, че няма накъде повече, ако и хронологически да наближава. Това е времето на апотеоза на монархията — абсолютизма, когато кралят-слънце се изцепва: „Държавата, това съм аз!“ И той също не се е въздържал да води войни. По негово време сме се млатили като хамали и с испанците, и с Хабсбургите. Но не ми се говори за войни. След тях държавите ту се свиват, ту се разтягат като мехове на акордеони или гайди и остават куп дати и имена на полесражения и договори, с които после измъчват на изпити поколения ученици и студенти, та и ги късат, ако не ги знаят всичките. А дори когато са спечелени, войните струват скъпо на народа. Луи XIV бил построил Версай. Добре, ама на колко хора, включително и деца, през това време са им къркорели червата от глад! И сега същия този Версай трябва да го поддържаме, та да могат невежите американски туристи да го прекосяват на бегом, залепвайки дъвките си тук-таме из кралските покои. Впрочем този дворец не е и особено хубав. Величествен — да. Но чак пък хубав — не. Стилът на Луи XIII е къде-къде по-добър в своята пестеливост и хармоничност. Но след него Луи XIV забива в натруфеност, граничеща с простотията. Добре, че не се е сетил да сложи перуки и на мебелите. Ами леглото му? То може да породи кошмари и у обладателя на най-здравия сън, ако реши да поспи в него. А ако палава двойка реши да се изтреска импровизирано под тежкия му балдахин, в даден момент ще се изпълни с чувството, че се намира в долнопробна холивудска филмова продукция в „Ийстмънколор“.

Що се отнася до трескането, след синьорина Майчини, сеньорита Мария-Тереза и Луиз дьо Лавалиер, ето че Луи пощръклял по една маркиза, известна като мадам Монтеспан. Тя му хванала окото, а пък той я хванал за… нали? Преди това извършила всичко необходимо, за да го прелъсти. Била върла отровителка, навлязла много навътре в черната магия с помощта на една отвратна вещица, подвизаваща се под името Лавоазен, и нейния приятел Гибур. Тези добри хорица отслужвали ултрачерни меси и прибягвали до човешки жертвоприношения — купували бебета от бедните и ги заколвали върху голото тяло на мадам Монтеспан. И тъй като последната фанатично вярвала в магията, била сигурна в резултатите от нея. И бидейки сигурна в това, стигала до тях. Ето какво нещо е силата на вярата, било в Господа, било в Сатаната. Та криминалната маркиза започнала да тъпче Луи с „испанска муха“ и други тайнствени афродизиаци, за да го държи във форма. И той наистина влязъл в такава форма, че й направил седем деца, буквално без да си поеме дъх. И въобще Луи XIV май бил роден по-скоро за заек, отколкото за крал. Нека направим една равносметка на размножителните му подвизи, без да сме сигурни, че тя е изчерпателна: на законната си съпруга направил шест деца, на Лавалиер — четири, на мадам Монтеспан — седем, и общо още шест-седем на различни госпожи и госпожички от дворцовия си антураж, тоест всичко на всичко някъде към двайсет и пет невинни дечица. При това положение не трябва много да се изненадваме, че до ден-днешен зърваме сегиз-тогиз край нас по някоя изненадващо бурбонска физиономия.

На Луи XIV — Казанова трябва все пак да му признаем, че ако и да е имал слабост към женските, не се е оставял да бъде воден от тях за носа, въпреки че последният е бил удобен за хващане поради размера си. Вършил е лудории, но те са били извън кралските му задължения. Слагал разграничителна черта между двете. Въпреки това проклетията Монтеспан успяла да натвори по някоя и друга пакост. Ако се случело някоя малка мръсница да започне да гледа краля твърде подканващо, тя я отравяла, за да внесе яснота в ситуацията. Раздавала отровата по-волно от аспирин. В пристъпи на ревност поотсипвала дори и на краля. Луи XIV явно изначално е имал завидно здраве, щом като, бидейки тъпкан с отрова и възбудителни средства от всякакъв вид, успял да доживее до седемдесет и седем годишна възраст. Истински френски Разпутин! Но един ден истината излязла наяве…

Лавоазен и кликата й били арестувани. Колегата ми от онова време провел блестящо следствие и разкрил участието на мадам Монтеспан в отравянията и човешките жертвоприношения. Уведомили за това горкия Луи, който направо дал заето. Като се окопитил, се погрижил маркизата да бъде изпратена в именията й. После потулил злокобните обстоятелства около нея. Големите афери често приключват така, нали знаеш, Дембо? И на нас двамата с теб ни се е случвало при някои казуси, с които сме се занимавали, да си дадем сметка, че сме хвърляли усилията си на вятъра. Само дето дълго време след това сме били нащрек да не имплантират в тленните ни тела някое парче олово, може и от упор. Колкото по-високопоставен е престъпникът и колкото по-големи са престъпленията му, толкова по-голям е шансът да се измъкне. Така и в този случай доказателствата за виновността на фаворитката били потулени и всичко утихнало. След това позастаряващият вече кокер-шпаньол се обърнал към религията и през 1683 година се оженил за вдовицата на поета Скарон, която дотогава била гувернантка на децата на Монтеспан. Въпросната вдовица била благочестива и фригидна, тъй че лъчите на краля-слънце бавно гаснели в нейната компания. Нескончаемото му властване приключвало тъжно. Трезорът бил празен, а изгладнелият народ бил все по-настойчиво спохождан от метежни мисли. В едно време, когато на четиридесет години човек бил считан за старец, този крал на седемдесет и седем години изглеждал като фантом. Започвали със суеверен страх да се питат дали не е вечен. Въпреки прозвището му, помръкващото му лъчеструене отдавна вече не стопляло никого. За да пораздвижи унилия обществено политически амбианс, от време на време той приемал по някой изтъкнат чужденец, но това не било достатъчно, за да тушира угнетеността на общата атмосфера. Самата жизненост на Луи XIV го била превърнала в едва кретаща мумия от филм на ужасите. Накрая все пак смъртта съжалила и него, и поданиците му и го отнесла на 1-ви септември 1715 година. В морално отношение Френската революция вече започвала, но никой още не знаел това…

— Всичко е ясно, Тони — закоментира Берю, — но не мога да зацепя защо в началото каза, че Луи XIV бил голяма работа, пък после започна да подмяташ, че не предял чак толкова. А и защо плюеш Версайския дворец? Много си е хубав даже! Най-хубавият в света. Ама докато се строял, някои хора били пукали от глад! А сигурен ли си, че ако не го бяха построили, нямаше да бъде същото? И друго нещо: онези, за които спомена — художници, скулптори, писатели и писателки, — ако са пробили, то е благодарение на Луи XIV. Аз не ги познавам, но има хора, дето ги знаят, най-вече в чужбина. Пък и ти сам подметка, че профилът ми е малко нещо бурбонски. Ами я си представи, че съм негов потомък, пък даже да е посредством някоя кръчмарска сервитьорка! А ако трябва да продължа със сравненията, обърни внимание на приликите помежду ни в онаквозинката — и аз хич не си поплювам в оная работа, и то без никакви ти там „испански мухи“! Функционирам без засечка и денем, и нощем! Но да оставим това настрана. Виждам, че грипът продължава да те друса. Приложи моята рецепта, която е безотказна: сега, като се прибереш, люсни няколко литра горещо червено вино, сварено с черен пипер, изплюскай заедно с това къмто килограм-два свински мръвки с лук и утре сутринта ще се събудиш не само без грип, но и с навирен питон!