Сан Антонио
История на Франция (10)

Лекция пета
Филип Хубави, тамплиерите, кулата Нел, Стогодишната война

— Хайде сега давай нататък! — подкани ме нетърпеливо на следващата утрин Дебелия, след като отпи от шишето калвадос, което бе донесъл, въпреки изричната забрана да се пие в работно време. Но нали аз бях шефът, а на него му бе добре известно, че имам известни уклони към алкохоллиберализъм и сексуалдемокрация.

— След Луи Свети най-добре е да прескочим неговия син Филип III и да минем направо на Филип IV, наречен Хубави, защото бил рус, с приятни хармонични черти на лицето и атлетично телосложение. Той разширил територията на Франция и затвърдил кралската власт. Само че за всичко това му трябвали пари, много пари. И в тази връзка се твърди, че за свои нужди емитирал голямо количество такива без покритие, тоест фалшиви.

— И това ли е твоят велик крал? — възропта ученикът ми.

— В политиката, Берю, не средствата са от значение, а резултатите. Нали в края на краищата успял да укрепи държавата? След това свикал Генералните щати, с което искал да си осигури подкрепата на нацията в конфликта му с папата по повод на това, че духовенството отказвало да плаща данъци.

— Тоест обявил нещо като референдум?

— Да.

— И изходът от това допитване в негова полза ли бил?

— И оттатък. Когато един държавен глава пита за нещо нацията, Берю, това означава, че е сигурен, че тя ще отговори с „да“, иначе не поема този риск.

— А когато държавната власт е сигурна, че народът е на противоположно мнение?

— Тогава тя прави всичко възможно да няма референдум. Дори има държавни глави и правителства, които по принцип не допускат референдуми, защото добре знаят, че народът е по принцип несъгласен с тях по всичко.

— А това не води ли в края на краищата към бунт и нарушения на обществения ред, с което гламавите управници ни създават главоболия и на нас, пазителите на реда?

— Така е. Или най-малкото възникват социалнополитически усложнения… Но нека не се отклоняваме и да минем нататък. Следващото нещо, което хубавецът Филип направил, е да погне Ордена на тамплиерите. Те били монаси-воини ради и во Христа.

— А, да, спомням си, че това веднъж го гледах с едно око по телевизията. Той май ги поизпекъл малко?

— Не малко, а съвсем, лека им пепел. Но някои успели да избягат все пак.

— Същото направили и с техния биг-бос, дето му забравих името обаче.

— Жак дьо Моле.

— И защо постъпил тъй с клетите хорица?

Защото ги обвинил в практикуването на антихристиянски ритуали: обръщането на светото разпятие с главата надолу, плюенето върху него, четенето на молитвите отзад напред, преклонението пред идола Бафомет и тъй нататък…

— Кой е този Бафомет?

— Едно от олицетворенията на Луцифер.

— Боже опази! — прекръсти се тутакси Берю, с което показа, че някъде дълбоко в него дремят основни християнски добродетели и неприязън към злото.

— Освен това те били обвинени в мъжеложство, което си е също смъртен грях.

— В какво? — тревожно попита Берю, видимо обезпокоен дали и той не е допускал този неведом за него грях.

— Иначе казано, в хомосексуализъм или педерастлък.

Берю облекчено въздъхна и се замисли. След малко каза:

— Ами то, когато човек се е отдал на безбрачие, че и ходи с роба, често пъти без гащи отдолу, та непрекъснато му се проветрява и освежава зарзаватът, и дотам може да се стигне…

— Но, приятелю, невъзможно е да се говори или пише за времето на Филип Хубави, без да се спомене кулата Нел. Тя се намирала срещу Лувъра, от другата страна на Сена. Там ставали доста интересни оргийки. На кралица Жана Наварска й било доста тъпо в двореца. Кралят отделял повече време на кралство то, отколкото на нея. И затова тя нерядко отивала нощем във въпросната кула, за да се позабавлява със студенти.

Имала е богат избор. Латинският квартал е на две крачки оттам — отбеляза Берю, после добави: — То е винаги така с жените на твърде заетите и богати мъже. Докато последните тичат и се бъхтят за кариера или пари, кучките им се дупят на разни ебльовци в

сянка. — В тези му думи пролича нелишено от класова неприязън злостно задоволство от двойствената и противоречива съдба на тузарите. — Предполагам, че по някое време хубавецът Филип я е хванал на калъп.

— Къде ти! Кралицата не била вчерашна. След като изконсумирвала младоците, нареждала на доверени хора да ги напъхат в чувал и да ги хвърлят в Сена.

— Че те да не са били кибритени клечки, та да бъдат употребявани само еднократно?

— — В името на предпазливостта, драги приятелю. Тя просто премахвала потенциалните ефективни свидетели.

— И Филип никога нищо не загрял?

— Най-вероятно е така. Но двайсетина години по-късно при аналогични обстоятелства нещата не се развили така благополучно. Филип имал трима синове и една дъщеря. С дъщерята нямало проблеми: омъжил я за краля на Англия. А синовете му се оженили за три братовчедки: Бланш, Жана и Маргарита Бургундски.

— На тия исторически Маргаритки, за които ми разправяш, били те от Прованс или от Бургундия, май на всичките огън им е хвърчал от задниците. Гаче са имали дюзи вместо…^[1]

— Не само на Маргарита. И трите млади кучки използвали същата кула по предназначение и били всички рекорди по безпросветен разврат. Обаче тяхната етьрва, кралицата на Англия, надушила всичко и ги изпортила на краля.

— И какво им направили?

— Обръснали им главите и ги хвърлили в тъмница.

— Хич не е весело. Само като си помисля какво са представлявали занданите по ония времена, и тръпки ме побиват: без телевизор, без баня, без утринна преса…

— Но най много го отнесли любовниците им.

— На тях пък какво им сторили? — с ескалираща напрегнатост пак попита Берю.

Направих малка драматична пауза, за да усиля трагедийния характер на онова, което щях да съобщя, и накрая го съобщих:

— Отрязали им инструментариума на техните престъпления.

— Ай, ай, ай! — със състрадателна физиономия възкликна Берю. — Колко ли самотни са се почувствали пичовете, след като минали бръсначите!

— И това е само ордьовърът, ако мога така да се изразя — продължих аз.

— Хубав ордьовър, няма що!

— След това ги одрали живи, после ги разчекнали и накрая ги обезглавили!

— И казваш, че етьрва им направила доноса?

— Да, от женска завист. В нейна защита бих могъл да кажа само, че била омъжена за хомосексуалист и вероятно не е могла да понесе мисълта, че други са го ударили на такава веселба.

— Ами защо не е отскачала до кулата и тя, вместо да злосторничи? Още повече, че щом мъжът й бил обратен, е разполагала със смекчаващи вината обстоятелства, нали? Но Хубавеца е попрекалил. Аз протестирам! Не може човек да се отнесе така с невинни ебачи-деца на природата! Още повече, че са били прелъстени и употребени от онези сексуални харпии! А съпрузите им какво казали за всичко това?

— Траяли ли си. Инициативата била изцяло на баща им. След смъртта на последния всеки от тях царувал, но за кратко време.

— Защо за кратко време? Да не би в Лувъра да е имало епидемия от едра шарка?

— Имало е епидемия от арсеник. По ония време на било модно арсеникът да се дава на този или онзи както днес аспиринът. Така че те умрели млади, без да оставят след себе си наследници от мъжки пол. А тогавашният закон забранявал на трона да се възкачват жени.

— Четох някъде нещо по тоя повод — гордо изпъчи гръд Дебелия. — Този закон се казвал салидически.

— Салически!

— Е, нека не издребняваме — махна с ръка любознателният ми приятел и подчинен.

— И тъй като жени нямали право на трона, към него предявил претенции Едуард III — синът на етьрвата-доносничка Изабела. Все пак той бил внук на Филип Хубави, тоест негов единствен мъжки потомък.

— Но нали ти каза, че мъжът на подлата Изабела бил педал?

— Щом е имал наследник, значи е карал и на платна, и на пара. Тъй или иначе по този повод започнала война между Англия и Франция, защото междувременно за крал бил помазан племенникът на Филип Хубави — Филип дьо Валоа. И знаеш ли колко време траяла тази война?

— Не.

— Цял век!

Впечатлен, Берю поклати глава и каза замислено:

— Досущ като Стогодишната война.

— Та именно това е Стогодишната война, Дебелий!

Той бе съкрушен.

— Я виж ти! Търпеливи са били тогава хората! Днес въртим, сучем, все гледаме да попретупаме войните по-бързичко, ако ще да е с доста съпътстващи щети…