Сан Антонио
История на Франция (22)

Лекция единадесета
Луи XIII, неговата жена, неговият кардинал

— Сана — призна си по едно време Берю, — ти така живо ми разказваш историята, че тя стана за мен нещо като опиум. Тази сутрин, докато си пиех кафето, си мислех за всичко, за което ме светна досега: и за Луи Светеца, и за Бланш с кастанетите, и за Карл Велики, и за Кловис, и за Анри IV.. И както си мислех, ги почувствах като че са около мен съвсем живи.

Иди разбери как и защо. Като че ли са ми приятели, с които имам среща, за да се почерпим весело…

Любопитно е как понякога неуките хора намират красиви изрази. Изглежда, че когато заговори сърцето, то се изразява по-убедително от ума. Ето защо образованите оратори понякога карат аудиторията си да спи, а умствено недодялани особи я завладяват.

— И трябва да призная, Сана — продължи Берю, — че ако и да си понякога прекалено глумлив и жлъчен, в дъното си готин тип с душевна широта, която те прави готов да заделиш за един приятел било от парите си, било от времето си или от знанията си!

— Дембо, няма нужда да ме ласкаеш толкова. Щом съм ти обещал, че ще ти разкажа историята на страната ни, значи ще го направя. Не мисли, че ще те зарежа насред път… И така, Анри IV е убит през 1610 година. Наследява го синът му под името Луи XIII, който при убийството на татко си е на девет годинки. Но това, че вече са поникнали всичките му зъбки, не е достатъчно, за да управлява Франция, и регентството е поето от Мария Медичи.

— Тая Медицинска била ли е толкова проклета като предишната — Катерина?

— Не чак толкова, но била глупава, което означава опасна и за себе си, и за околните. Била довела със себе си цяла сюрия малки акули, сред които и някакъв Кончино Кончини, безскрупулен авантюрист, решил да просперира във френския кралски двор така, както някои се впускат във внос-износа. И трябва да се признае, че успял в това си начинание: монополизирал най-високите звания, титли и функции — маршал, маркиз, върховен интендант.

— Клецал и баламосвал държавната управителка, предполагам? — подхвърли Дебелия, който на този етап вече бе схванал някои исторически закономерности.

— Точно така! И Мария Медичи го тъпкала с пари. Това било толкова скандално и обезсърчаващо, че Сюли, който си бил блъскал ден и нощ главата, за да поддържа държавния трезор в добро състояние, си подал оставката.

— Цялата тази далавера сигурно е започнала да се отразява зле и на данъкоплатците. Когато по горните етажи този и онзи започнат да се облажват, населението чувства това първом с гъза си и после изцяло…

— Точно така — потвърдих аз. — Населението хич не било доволно от това положение на нещата и било обхванато от носталгия по времето на Анри IV. Кончини — продължих аз — приел званието маршал Д’Анкр, по името на пикардийското имение, което му дала Мария Медичи.

Тази флорентинска лисица трябва добре да е обработвал и тялом, и духом вдовичката на Анри IV. Целият съм на нокти да не би да ми съобщиш, че накрая му харизала и самия трезор.

— Спокойно, след малко ще бъдеш удовлетворен. В края на краищата той си получил заслуженото. Историята, Дембо, понякога е морална като приказка на Шарл Перо.

— Или като басня на Лафонтен — добави Берю и ме погледна гордо.

Аз изръкоплясках в духа на класическото педагогическо поощрение.

— Кончини се вихрел из Лувъра, без да обръща особено внимание на малкия Луи XIII, освен за да изрази пренебрежението си към него. Последният кротичко си растял. Оженили го рано-рано за Анна Австрийска, дъщеря на испанския крал, с цел да се сложи край на крамолите с Испания, която си оставала все така могъща. Но един хубав ден през 1617 година Луи, който не можел да търпи това унизително подчинено положение, като почувствал, че крилцата му са позаякнали, организирал заедно с приятеля си Дьо Люин убийството на Кончини. Когато една сутрин последният както обикновено отишъл в Лувъра заедно с отворковците от свитата си, един благородник го хванал за ръката с думите: „Арестувам ви в името на краля!“ — „Кой, мене?“ — попитал маршал Д’Анкр, но едва произнесъл тези думи, и отекнали пистолетни изстрели. Той дал фира на мига, тарикатите от свитата му се разбягали кой накъдето види, а коридорите се изпълнили с придворни, които възторжено крещели: „Да живее кралят!“

И оттук нататък Луи XIII завзел властта напълно. Научавайки за убийството на многообичния си, регентката веднага забравила за всичките вълнуващи моменти, прекарани с него, заявила, че кралят е постъпил правилно, и побързала да се омете към Блоа, защото хич не била сигурна дали на синчето й няма да му хрумне да я свитне и нея.

Междувременно новината се разнесла из Париж и народът, който не можел да понася и кралицата-майка, и жиголото й, бил обхванат от неистова радост, която се изразила с песни и танци из улиците. И тъй като още не можели да повярват на ушите си, решили да се уверят с очите си. С тази цел се втурнали към гробището, където току-що били погребани пресни-пресни останките на Кончини. Изровили ги. Нямало грешка — той бил! Тогава повлекли трупа по улицата. Гаврили се с него, разкъсали го, изяли го! Да, да, не подскачай, Берю! Много добре чу: намерили се свръхекзалтирани люде, които изпекли сърцето на Кончини и го изяли пред ентусиазираната тълпа. С една дума, поувлекли се малко в израза на ненавистта си, колкото и обоснована да била тя.

— Хм, защо да са се поувлекли? Като се замисля — каза наистина замислено Берю, — когато от всички посоки започнат да ме награчват какви ли не сметки и данъци за плащане, често и на мене ми идват такива желания спрямо министър-председателя и финансовия министър най-малкото. Само че пред сърцето аз предпочитам карантията. Нали знаеш, че си падам по дреболийките? Били съдържали холестерол, холестерин и не знам какво си още! Хайде де! Цял живот ги ям, а имам само холехуй, демек куродървица…

— Какво говориш, Берю? Ти, представител на реда, си готов да си свариш шкембе-чорба с вътрешностите на министър-председателя и финансовия министър? — възкликнах с престорено скандализиран тон.

— Аз съм умерен случай, Тони. Като чувам какво се говори по кръчмите, има и екстремисти, които, ако им падне, ще посегнат и на други министри като едното нищо. И ще ги измъчват отгоре на туй, преди да ги разфасоват!

— За пореден път ти казвам — нищо не си ми доверил, нищо не съм чул. И дръж ушите си широко отворени, защото продължавам сказанието си… След гореописаните от мен събития кралят натоварил с по-голямата част от управлението на страната своя приятел Дьо Люин. Последният се справял със задачата горе-долу, тъй като по натура бил по-скоро боец, а не дипломат или финансист. Луи като крал също бил средна работа. Не можел да се сравнява нито с баща си Анри IV, а по-късно и със сина си Луи XIV. Иначе имал присъствие, умен бил и чувствителен. Полагал усилия да укрепи авторитета си, но пък страдал от срашен комплекс: бил импотентен. Представяш ли си в какво положение се оказала Анна Австрийска? Още преди да пресече Пиренеите, за да си легне с краля на Франция, тя знаела за репутацията на нашите крале и томително си мислела, че ще прекара живота си с вирнати крака. From the beginning to the end. Пък и като видяла нашия Луи XIII, още повече се изпълнила с надежди в това отношение, защото той имал хубава външност. Но като паднала нощта, какво станало? Нейно Величество си легнала самичка. Наложило се мама Медичи да домъкне насила навелото глава свое синче до спалнята на Анетка.

— И какво станало? На белот ли си играли?

— Сведенията са противоречиви. Но иначе, Дембо, на теб ли да ти обяснявам? Който си може, може; който не може, не може. Затова досега връз истинските ебачи като мене и тебе винаги са се сурвали колкото щеш путаранки. От разстояние ни надушваха. Да, но напоследък, като се появи тази лайняна „Виагра“, какво стана? И най-безнадеждният кекавец по природа, като я вземе, се справя не по-зле от нас. Ние, натуралните ебачи, загубихме предимството си, дадено ни от природата, обезцениха се и медалите, и отличията ни, защото кучките започнаха да консумират и фалшивите виагракурове, че и по-лошо — вибраторите. И целият ни живот стана такъв. Във всичко използваме фалшификати: вместо риещи кокошки ядем бройлери, вместо колбаси от месо ядем такива от соя и дявол знае още какво, вместо естествено отгледани зеленчуци и плодове — някакви гуми, тъпкани най-малкото с нитрати, пием не ракия, а спирт с есенция, вместо да дишаме въздух, дишаме нещо, за което не смея и да мисля, пробутват ни вече и всякакви генни модификации, дърветата и тревите все повече намаляват и отстъпват място на бетона; но още по-зле са младоците — вместо да използват всяка възможност да излизат из все по-накърненото лоно на многострадалната природа, се реят във виртуалното пространство на компютрите си: не стига че това виртуално вече ни обкръжава отвсякъде като в разказ на Борхес…

— Кой Борхес? — прекъсна слововдъхновението ми Берю. — Един, дето играеше в „Реал-Мадрид“ ли? Или не, май беше в един аржентински отбор..

— О, sancta ignorantia! Това няма значение, нека не се отклоняваме от нашата тема… Всички данни говорят за това, че в продължение на двайсет и две години Анри XIII не се и докоснал до жена си. Но след този дълъг сексуален запек изневиделица се родил дофин. И то не какъв да е, а Луи XIV! А това означава, че накрая кралят направил върховно усилие, само и само за да има престолонаследник.

— Тия ги разправяй на баба ми. Сигурно е помолил за тази услуга близък приятел.

— Не мога да възразя енергично срещу твоята хипотеза, Берю.

— Това, което се питам, е как кралица Анетка се е оправяла през всички тези години. Фригидна ли е била?

— Никак даже. Имало е известно раздвижване в тази насока. Първо херцогът на Бъкингам, който бил влюбен в нея, сетне неколцина други достопочтени благородници.

— А кралят нямал ли е някакви скрити пороци? — прояви Берю свойственото си нездраво любопитство.

— Мисля, че не. Бил е благочестив, вглъбен в себе си и непорочен. Имал две последователни фаворитки, но отношенията му с тях били платонически. Първата била мадмоазел Дьо Отфор, на която посвещавал стихове. Втората — мадмоазел Дьо Лафайет.

— Собственичката на „Галери Лафайет“?

— Не, прабаба й. Но животът в антуража на Луи XIII бил толкова тягостен, че по едно време тя предпочела да се оттегли в манастир с надеждата, че там ще намери все пак някакво разнообразие. След нея Луи си имал един фаворит — Сен Марс.

— Аха, знаех си аз, че все нещо е имало! — радостно потри потни длани Дембо.

— Ще трябва да те разочаровам, приятелю. Липсват всякакви свидетелства да са встъпвали в плътски отношения. Просто силна мъжка симпатия.

— Ти пък винаги говориш, като че си прекарал пъхнат под леглата на всички крале, до нощните им гърнета.

— Досега достатъчно говорихме за импотентната страна на монарха, нека сега поговорим за потентната му такава.

— Абе, когат’ на един монарх масурът му е клюмнал, каква ти потентна страна можеш да очакваш от него?

— Не се заблуждавай, Берю. Има и изключения. Луи XIII проявил и силни страни наистина не без помощта на един забележителен човек: кардинал Дьо Ришельо, нареждащ се сред неколцината най-изявени министър-председатели в историята на Франция. Не случайно в аплодисментометъра „Ларус“ на него са отредени цели двайсет и пет реда, докато на Луи XIII — двайсет и един. Тоест четири реда в полза на Ришельо. А по принцип цифрите говорят; с тях няма шега. Този великолепен подарък бил направен от Мария Медичи към края на нейния период на немилост. Тя го вкарала в Лувъра, по-късно той се обърнал срещу й и тя прекарала остатъка от живота си в усилия да го бутне от пиедестала, на който го била сложила. Но така и не успяла да направи това благодарение на мъдростта на краля. А отношенията между краля и кардинала били доста странни. Двамата не се обичали, а в същото време никой от тях нямал по-сигурен приятел от другия. Кралят имал доверие в интелигентността и прозорливостта на Ришельо. Ришельо пък се борел за интересите на краля. В течение на успешната си кариера той следвал програма, състояща се от три главни точки: да неутрализира окончателно протестантите като политическа партия, да обезсили местните владетели и да отнеме от мощта на австрийския династичен род. И успял в тези си нелеки начинания. И въпреки всичко цялата страна била срещу него начело с двете кралици. Но с подкрепата на краля той преодолял всички трудности и се измъкнал от всички заговори срещу му. Имал своя полиция и усърдни агенти и удрял бързо и силно. Не се поколебал да обезглави Сен Марс, който бил влязъл в комплот с Испания с цел отстраняването и изгонването му. Бастилията била претъпкана с хора от всички съсловия, тъй като Негово преосвещенство не се взирал в детайлите — тоягата му се стоварвала върху главите както на редови поданици, така и на благородници, в случай че не вървят по правия път. Ришельо основал и Френската академия, където — носят се слухове — въпрос на време е да бъда приет и аз самият.^[1]

— Берю въздъхна.

— Дуетът Луи XIII — Ришельо може и добре да е управлявал Франция, но обстановката едва ли е била забавна. Един крал с омекнало като локум на слънце черясло плюс един кардинал — то си е като фиеста без музика.

— Не се заблуждавай, Дембо. Под пурпурните си кардиналски одежди Ришельо отглеждал доста игрив смок.

Грамадата ме погледна невярващо. Мисълта за кардинал-фустогонец накърняваше представите му за свещенослужителите с висок сан. Да бе монах — добре. Образът на монаха-веселяк, който с бутилка вино в ръка гони булки, е нещо възприето от народа и в крайна сметка уседнало в неговото съзнание. Но подобно поведение от страна на едно високопреосвещенство за Берю бе шокиращо. Обясних му, че по онова време начинът на живот на носителите на висши санове в Църквата е бил твърде различен от днешния. И за да докарам докрай неговото възмущение, добавих:

— Той дори имал вземане-даване с племенницата си. Ако сравним неговия сексуален живот с този на краля, виждаме, че двамата са били много различни. Кралят-хубавеляк отблъсквал попълзновенията на дамите, докато Ришельо ги задирял, но те го сиктирдосвали. В заключение можем да кажем, че Луи XIII се изявил като добър крал, защото оставил до голяма степен Франция да бъде управлявана от Ришельо. А Ришельо бил голям министър, защото знаел къде са интересите на Франция и ги бранел тялом и духом. На стари години той взел като довереник и съветник един възхитър младок на име Мазарини. Когато през 1642 година тръгнал да умира, разяден от язви, той посочил на краля именно въпросния младок като свой наследник. Луи XIII го надживял само с няколко месеца. Бил хванал охтика и след дълга агония ритнал канчето през май 1643 година. Продължителността на тази агония му позволила да приведе нещата си в ред, преди да предаде Богу дух. Той наредил петгодишният тогава дофин да мине през Светото кръщение, а Мазарини да му бъде кръстник, с което заздравил позициите на последния. После уредил бъдещото регентство. С една дума — държал мебелите да бъдат опазени.

— Ето защо днес при антикварите могат да се намерят толкова много мебели стил „Луи XIII“ — заключи Берю.