Силия Рийс
Малката вещица (7)

Запис шести

Кочияшът ме повдигна като перце. Той бе едър, прегърбен мъж с дълги, отпуснати надолу ръце. Беше се навлякъл много и носеше нахлупена над челото си голяма, безформена и омазнена, черна шапка. Сложи ме на капрата и се настани до мен с изненадваща пъргавина. Конете, нетърпеливи да потеглят, изпъваха ремъците. Тежките животни потропваха с огромните си копита, пръхтяха и цвилеха, а парата от ноздрите им образуваше странни форми над главите им. Загърнах се в пелерината си, доволна че е от дебела и качествена вълна, защото студът проникваше навсякъде.

Кочияшът помириса въздуха и промърмори:

— Довечера ще екове, да пукна, ако не е тъй.

После уви по-стегнато шала си, шибна конете с камшика, излязохме с трополене от двора на странноприемницата и потеглихме по калдъръмената улица.

Съвсем скоро калдаръмът свърши и големите колелета се затъркаляха по изровените коловози, които представляваха пътя на юг. Почти нищо не попитах кочияша, той пък мен още по-малко. До него се чувствах малка и самотна, изпълнена със съмнения и несигурност. Не виждах края на пътешествието, което бях предприела.

Трябва да съм заспала, защото се събудих, когато прекосявахме голяма, открита равнина.

— Туй са камъните на Мерлин.

Кочияшът замахна с камшика си по посока на огромните камъни, които се мержелееха вдясно от нас, издигащи се над ниско окосената трева. Вперих поглед в тях като омагьосана. Това трябваше да е големият Храм на ветровете. Баба ми беше разказвала за него. Кръг от камъни, много, много по-голям от който и да било друг, издигнат на юг от нас. Подобни места бяха свещени за привържениците на Старата религия. В определени дни в годината баба ми се отправяше към някакви камъни, които се намираха на около ден път от мястото, където живеехме. Така и не ми каза какво правеше там или кой друг посещаваше това място, а и аз знаех, че ще е по-добре да не я разпитвам. Извършваните там ритуали бяха тайна, а участниците се познаваха само по между си.

Скоро големите камъни изчезнаха в далечината. Тъмнината се стелеше от двете ни страни и само пътят се виеше като бяла нишка на лунната светлина.

Отвъд него всичко бе черно.