Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малката вещица
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Witch Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Запис пети

Чак на следващата вечер се срещнах с жената, която ме доведе тук. Междувременно Ани се погрижи да ме нахрани и ми донесе нови дрехи: бельо, риза, корсаж и елек, както и шапчица, за да покрия косата си. Всички те бяха направени от добра материя. Платовете не бяха от най-фините, но все пак много по-добри от грубите домашни тъкани, с които бях свикнала. Прости, тъмни цветове. Тъжни цветове. Пуритански цветове. Досега трябваше да съм се сетила каква ще бъде съдбата ми.

Прозорецът ми гледаше към двора. Обърнах стола си и седнах, облечена в новите са дрехи, да следя какво става навън. Наредиха ми да си стоя в стаята, тъй че това бе единственото ми забавление. С настъпването на здрача видях каретата да влиза в двора. Непознатата слезе от нея, но каза на кочияша да я изчака. Един коняр отиде да нахрани и напои конете, но не ги разпрегна. Щяхме да пътуваме заедно, поне се надявах да е така.

— Каква прекрасна малка пуританка — каза тя на влизане. — Нека те огледам.

Тя се приближи към мен до прозореца.

— Ще се справиш много добре. Поне на външен вид си влязла в ролята.

— С какво ще се справя?

Погледнах я и започнах да сравнявам скромните си дрехи с пищното й облекло. Изведнъж разбрах, че няма да отпътуваме заедно.

Тя се настани в един стол срещу мен.

— Живеем в трудни времена. Кромуел[1] — лорд-протекторът — е мъртъв. Синът му няма да може да удържи още дълго властта. Чарлз ще се върне от изгнание и отново ще имаме крал. Народът вече е готов и иска завръщането му, има и безброй заговори, които целят това. А кой знае какво ще се случи тогава?

Погледнах я, опитвайки се през воала да разбера по лицето й какво общо има с мен всичко това.

— Има хора, които не искат да останат. Тук. В тази страна. Пуритани, отцепници, хора, които се боят, че вече никой няма да проявява търпимост към вярата им. Те са решили да отпътуват към един нов живот. Към Америка.

Пуритани. Отцепници. Огледах се.

— И аз ще се присъединя към тях?

Тя кимна.

— Америка?

Ако ми беше казала, че ще замина за Царството на феите, нямаше да се втрещя толкова. Всъщност, тази ми принадлежност ми се струваше по-реална Твърде често го бях посещавала в разказите на баба ми, но един нов свят отвъд океана? Чувала бях за него. Знаех, че съществува подобно място, но не ми бе хрумвала мисълта да отида там, а и по никакъв начин не можех да си представя какво би било там.

— Да, в Америка. Те скоро ще отплават. Оттук ще отпътуваш за Саутхемптън, където ще се присъединиш към тях.

— Защо?

— Тук не си в безопасност. Съпругът ми бе офицер от армията на Кромуел. Мнозина от тях служеха под негово командване. Те са добри хора и ще се грижат за теб.

— Какво ще им кажа за себе си? Коя съм аз? — Захапах долната си устна. Любопитството им бе присъщо, а и пуританите не обичаха вещици. Пътят, по който трябваше да поема ми се струваше опасен.

— Ти си Мери Нюбъри. Сираче. Баща ти е бил войник в армията на Кромуел и е загинал в битката при Устър. Майка ти е починала след помятане. Баба ти е твърде немощна, за да се грижи за теб.

— Откъде съм?

— Майка ти била на път, когато се разболяла. Баба ти живеела в малко селце край Уорик. Това е близо до мястото, където живя наистина, но не съвсем. За малко си останала при нея. Това е историята, която ще им разкажеш. Макар да се съмнявам, че ще те разпитват толкова подробно. Напускат страната и си имат свои грижи. Би трябвало да се смесиш с тях. Ще ти дам придружително писмо. Предай го на Джон Ривърс, заедно с таксата за пътуването ти.

— Но защо трябва да отпътувам с тях? Защо не мога да остана с вас?

Тя поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Самата аз съм изложена на опасност.

Не й повярвах. За мен тя бе недосегаема.

— Истина е, повярвай ми. Съпругът ми се подписа под смъртната присъда на стария крал. Всички, които са поставили името си под нея, ще бъдат арестувани в мига, в който се завърне новият.

Тя въздъхна, а когато заговори отново гласът й бе тих и изпълнен с горчивина:

— Все едно е подписал собствената си присъда.

Не знаех какво да кажа. Съпругът й трябваше да е истински големец, за да е замесен в такива важни за държавата дела. Това я издигна още повече в очите ми, но не то ме накара да замълча. Баба ми не беше роялистка, по време на гражданската война бе на страната на парламента, но гледаше на убийството на един богопомазан владетел като на смъртен грях. Мисълта, че непознатата е омъжена за някого, по чиито ръце има такава кръв, ме изпълни със страхопочитание.

— Ако това е така, защо вие не отплавате за Америка вместо мен?

Тя отново поклати глава.

— Това не може да стане. Съпругът ми няма да напусне страната, ще погледне на това като на признак за малодушие, а аз трябва да бъда до него. Във всеки случай дори там мъжът ми няма да бъде в безопасност, когато Чарлз седне на трона. Скоро ще трябва да потеглиш — добави тя като внезапно насочи разговора към по-практични неща. — Събери си нещата.

Огледах се с недоумение наоколо. Носех на гърба си всичко, което притежавах.

Изглежда, че тя прочете мислите ми.

— Пътническият ти сандък е вече приготвен. Опитах се да предвидя всички неща, от които ще имаш нужда — и ми подаде една кесия. — Тук са парите за пътуването ти, има и още малко, в случай че ти се прииска да си купиш нещо. Пълно е с обирджии, така че ги пази на сигурно място. Джон Ривърс и останалите чакат кораба в една странноприемница в Саутхемптън. Кочияшът знае къде. Той ще те отведе там. Предай това на Ривърс в мига, в който пристигнеш.

Набута писмото в ръцете ми и се обърна рязко, сякаш за да си тръгне.

— Почакайте! Госпожо, почакайте! — Хванах я за ръкава, за да я спра. — Има неща, които трябва да узная.

— И те са?

Гласът й запази официалната си студенина. Въпросите застинаха в гърлото ми, но не можех да я пусна. Нямаше да я пусна. Не и докато не узнаех.

— Защо? — Накрая я попитах. — Защо спасихте мен?

— Дължа много на Алис Нътол, жената, която наричаш своя баба. Тя бе моя дойка. Като дете бях много привързана към нея. Беше ми толкова близка, колкото си с нея и ти. Колкото си била — поправи се тя. — По-кьсно, във времена на несгоди, когато нямаше към кого да се обърна за помощ, тя ми помогна. През всичките тези години се опитвах да й върна жеста, да се уверя, че живее спокойно.

Как Алис Нътол живееше толкова добре, без мъж, който да я подкрепя? Години наред този въпрос бе предизвиквал недоумение.

— Но съпругът ми е военен, а през последните години и политик, та трябваше да го следвам, а това ме отдалечи от нея. Потеглих веднага, щом научих какво я е сполетяло, но пристигнах твърде късно, твърде късно, за да предотвратя… — тя замлъкна за миг, докато се съвземе. — Единственият начин, по който мога да й се отплатя сега, е като помогна на теб. А сега побързай, защото нямаме време за губене.

Тя се приближи към мен и повдигна воала си. Взе ме само за един кратък миг в прегръдките си. Ухаеше на цветя. За момент вдишах омайния, призрачен аромат на рози, след което тя ме пусна.

— Ето, вземи това като знак и талисман.

И свали един от пръстените си с плосък, кървавочервен камък и гравирана буква „Е“ в средата. Пръстите ми се сключиха около него. Златото натежа в дланта ми.

Погледнах я в очите и видях своите собствени очи, които ме гледаха — със същата странна отсянка, светлосиви, изпъстрени със златисти точици и очертани в черно. Вече знаех какъв е бил дългът й към Алис Нътол. Цели четиринадесет години е тежал на съвестта й. Гледах в очите майка си и знаех, че никога няма да я видя отново.

Бележки

[1] Оливър Кромуел (1599–1658 г.) — военачалник, политик, генерал, водач на пуританите в Гражданската война, която завършва с обезглавяването на крал Чарлз 1 през 1649 г. Лорд-протектор на Англия от 1653 г. до смъртта си. — (Бел.прев.)