Силия Рийс
Малката вещица (16)

Запис деветдесет и пети
(септември, 1660)

Гората започва да се обагря в есенни цветове. Полетата натежават с приближаването на есента, но годината донесе поредица от бедствия: добитъкът измираше без причина, гъстото и тъмно мляко във ведрата придобиваше кървав цвят, последва ужасна градушка, която съсипа посевите. Сякаш злокобен черен облак е надвиснал над града и е изпълнил всичко с усещането, че нещо лошо ще се случи.

Отец Джонсън обяви ден за всеобщо смирение, пост и молитви. Време било да измолим Божията прошка за онова, с което сме заслужили недоволството Му.

Запис деветдесет и шести
Денят за всеобщо смирение

Отец Джонсън бе започнал проповедта си, когато настана суматоха. Хана Вейн се строполи като мъртвец от мястото си. Дебора и братовчедка й я последваха.

Момичетата падаха като замръзнали скорци. Отец Джонсън спря и нареди да ги изнесат. Някои бяха вкочанени и опънати като греди, други увиснали и тежки, та двама мъже трябваше да ги носят.

— Заразата се разпространява сред общността и посяга на децата. Това е много тревожно…

Шепнеше отец Джонсън, лицето му бе застрашително, смръщено, очите — широко отворени и изпълнени със страх.

Запис деветдесет и седми

Състоянието на момичетата не се подобрява. Някои остават безмълвни и лежат като мъртви, други нареждат и плачат, скубят косите и раздират дрехите си, проклинат и ругаят всички край себе си. По настояване на Джетро Вейн и останалите, отец Джонсън изпрати Елиас Корнуел да доведе лекар.

Междувременно слуховете се ширят. Откъслеци от различни истории се предават от уста на уста. Когато човек ги свърже, се доближава до истината за онова, което се е случило.

Това научих от Марта, тя пък от своя страна от сестра си Ани Франсис.

Дебора и Хана Вейн, Сара Гарнър и Елизабет Денинг и още няколко, чиито имена не знаем, били заловени да танцуват голи в един обор. Някакъв стопанин чул мученето на животните си и разбрал, че нещо ги смущава. Отишъл да види какво има, въоръжил се с мускет, защото мислел, че индианците се опитват да го окрадат. Когато отворил вратите видял момичетата, които се разбягали и се опитвали да се скрият из купите сено.

Следното пък знам от Джона, а той го научил от Том Картър.

Стопанинът не бил кой да е, а самият Джеремая Вейн. Братът на Джетро, председателят на градския съвет. Заловил двете си дъщери и една от племенничките си. Ужасно изплашен, им наредил да се облекат и ги заклел да мълчат за станалото и да му обещаят никога да не правят така. Никой нищо не научил за случката. Освен…

А това чух от Ребека, която го чула от Тобайъс, а той на свой ред от Нед Кардуел.

Нед бил скрит на тавана на плевника и ги следял. Според него тия танци не били за първи път. Нед е ратай на Джетро Вейн. Вейн е лош и стиснат господар. Нед вижда в това начин да извлече изгода. Отива при Вейн, поискал свободата си и пари, за да си купи земя. Освен това поискал и Дебора за жена. Ако старецът си гледал интереса, трябвало да се съгласи, защото, заплашил го Нед, щял да отиде при Джонсън и да му разкаже как една от дъщерите на Вейн и двете му племеннички се забавляват с дявола. Вейн му отговорил, че ще си помисли. Нед пък казал на Дебора, че е по-добре чичо й да вземе бързо решение или ще разкаже всичко.

Дебора казала на Хана, която вече е почти полудяла. Последната също намира спасение в лудостта. Другите момичета последвали примера й. Сега всички са се побъркали.

Така разясних всичко на Ребека, защото не й беше съвсем ясно.

Защо им трябва да се преструват на обладани? Тя не вижда смисъл в това. Не вижда, че така вината им е по-малка.

— Има смисъл — опитах се да й обясня. — Ако са обладани от дявола или някакъв друг зъл дух, тогава те не носят отговорност за делата си, виновен е духът, който ги е обладал.

Ребека ме погледна с любопитство:

— Откъде знаеш толкова за тези неща?

Погледнах я. По-голяма е от мен, но изглежда по-малка, въпреки че сега е жена и чака дете. Напълняла е, бузите й да разцъфнали. Щастлива е с Тобайъс. Къщата, която той строи, е почти готова. Моля се всичко това да не попари живота и на двамата.

— По-добре е да не знаеш.

Обърнах се, опитвайки се да овладея ужаса си. Тежестта на вината няма да падне върху поразените. Хората ще се огледат върху кого да хвърлят вината. Боя се, че това ще бъда аз. Тези момичета винаги са ме мразили. Особено Дебора, а тя им е предводителка. Разяжда я завист към Ребека и е убедена, че аз съм провалила всеки неин ход.

Запис деветдесет и осми

Елиас Корнуел доведе лекар от Салем. Достатъчен му беше един поглед, за да обяви, че за тези момичета няма лек. Лудостта им била причинена от вещица. Той само потвърди това, което отец Джонсън си мисли през цялото време. Отпратиха доктора, а Натаниел Кленч извика Корнуел и му нареди да открие човек, който да потвърди наличието на магия. Корнуел каза, че в Колониите е пристигнал човек, които има необходимите познания.

След него ще дойдат магистратите и съдията. Положението е ясно. Ако обявят някой мъж за магьосник или някоя жена за вещица, ще ги осъдят на смърт.

Според Изход 22:18: „Врачка да се не оставя жива.“

Според Левит 20:27: „Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени.“

Божият закон властва тук.

Запис деветдесет и девети
(октомври? 1660)

Вероятно това са последните думи, които ще напиша някога. Времето ми е ценно, много се страхувам за живота си, но трябва да оставя някакво свидетелство.

Мъжът, когото очакваха, пристигна.

Обявиха и днешния ден за ден на всеобщо смирение. Всички са призовани да се явят в молитвения дом, за да присъстват на службата. Няма изключения. Ще погледнат на отсъствието като на признание за вина.

Мястото беше пълно с хора. Обладаните момичета бяха най-отпред. Някои седят отпуснати, други лежат на носилки. Всичко започна с петте момичета: Дебора, Хана, братовчедка им Джудит Вейн, Сара Гарнър и Елизабет Денинг. Сега са повече. Заели са цяла пейка. Хана Вейн седи в края й, мърмори си под носа и върти една кукла. На нея й е позволено, защото все още е дете. Но в нея няма нищо детско. Докато сядахме по местата си, тя хвана куклата през средата и злобно я извъртя. До мен Ребека се преви одве и се хвана за корема. Успя да прошепне, че болките й са започнали и бебето се ражда преждевременно. Погледнах към Хана, тя въртеше глава с провиснал език. Очите й излъчваха злоба, а малките й остри зъбки ми се хилеха. После продължи с идиотската си пантомима.

Сара и Марта помогнаха на Ребека да се изправи. Тръгнах с тях, за да я изведем. Препречиха ни пътя. Двама от пазителите на реда стояха пред вратата.

— Никой не може да излиза. Заповед на отец Джонсън.

— Нима ще я оставите да роди в молитвения дом? — Гласът на Сара отекна достатъчно силно, за да достигне до мъжете в семейството. Тобайъс и Джона станаха от местата си. Джон Ривърс ги последва.

Пазителите на реда се спогледаха. Нито един от тях няма мъжеството да наруши заповедите.

Отнякъде изникна Елиас Корнуел:

— Могат да излязат — гласът му преливаше от фалшива доброта. — Не и ти, Мери. Ти трябва да останеш.

Шепнеше ми толкова отблизо, че зловонният му дъх бе в ухото ми. Кимна на мъжете зад гърба ми и си проправи път към предната част на залата.

Всички се бяха смълчали. Дори и обладаните момичета спряха да издават нечленоразделни звуци, когато отец Джонсън излезе отпред.

Той не беше сам. Имаше още някой с него. Това не беше Елиас Корнуел, който се бе спрял до обладаните момичета. Това беше човек, когото никой тук не беше виждал досега. Никой, освен мен.

Гледах като изпаднала в транс, сякаш виждах миналото си, когато Обадая Уилсън се изправи пред амвона. Движеше се бавно и се подпираше на парапета, който се виеше от едната му страна. Спря се горе, кокалчетата на пръстите му стискаха до бяло парапета. Познах го, въпреки че косата му бе по-рядка, лицето му бе повехнало, а по бузите му ясно личаха петната от треската. Той също ме позна. Погледна над главите на всички, които се бяха събрали пред него — бледи търсещи очи, те спряха, когато ме откриха. Започна да говори, но изведнъж получи пристъп на кашлица. Закри устата си с носната кърпичка. Махна я, белият лен светеше от кървавите петна. После поднови речта си:

— Сред вас има… — гласът му бе нисък и дрезгав, малко по-висок от шепот, подобен на шумоленето на царевичните листа, но отекна в залата като звук от тръба. — Сред вас има вълк в овча кожа. Сред вас има някой, който е белязан със знака на звяра!

Той протегна ръка. Костеливият му пръст сочеше към мен.

Тесният му гръден кош се повдигна, когато той си пое дъх, за да каже още нещо, но Хана вече се бе изправила. Не беше изрекла едно разбираемо изречение от началото на обладаването. Сега крещеше:

— Мери! Това е Мери! Духът й идва към мен!

Из цялата зала се разнесоха викове.

— Тя говори! Тя говори!

— Магията е разтурша!

— Хвала на Бога!

След това цялата редица момичета се изправиха едновременно и извикаха в един глас:

— Мери! Мери! Мери! — обърнаха се и посочиха натам, накъдето сочеше пръстът на Обадая Уилсън. — Мери! Мери! Мери!

— Води ли някого със себе си? — Нашепваше настоятелно гласът на Обадая от амвона.

— Води дявола със себе си! Тя ме кара да пиша в книгата му! — Отговори Хана. После изведнъж изквича, сякаш някой я бе ощипал или убол. Лицето й се сгърчи, ръцете й се вкопчиха в тялото й драскайки и дърпайки дрехите й. — Тя ме обладава! Напада ме! Недей, Мери! Недей, Мери!

— Недей, Мери! Недей, Мери! — Всички те започнаха едновременно да се тресат и треперят като кукли на конци. — Тя хвърля сянката си върху ми! Замръзвам! Замръзвам!

Отец Кромуел пристъпи напред и докосна момичетата едно по едно.

— Те са студени! — изрече той изумено. — Истина е! Истина е!

— Сега се преобрази на птица! — Хана размаха ръце към гредите на тавана. — Вижте как лети! Тя лети!

Момичетата погледнаха като едно нагоре — изпънати вратове, глави, които се поклащат напред-назад, сякаш следят потрепващите движения, които само те виждат.

Обадая Уилсън не се нуждаеше от повече доказателства.

— Хванете я! Доведете я при мен!

Сипкавият му глас раздра грубо тишината. Отец Джонсън даде знак на пазителите на реда, които стояха край вратата. Те пристъпиха, за да ме хванат, но в залата настъпи пълна безредица. Отвсякъде се изправяха хора, блъскаха се едни други в желанието си да видят какво става. Из цялата стая момичетата плачеха, въртяха се, падаха и губеха съзнание. Наведох си и избягвайки лактите, прекрачих през пейката, за да достигна задната част на стаята. Тобайъс ме видя. Стана от мястото си при другите мъже и вдигна резето на вратата. Промуших се под ръката му и вратата се затвори зад мен. Чух го да пуска резето и видях как вратата се изду, когато той се облегна на нея.

Скрих се в стаята, където ще роди Ребека. Времето й наближава. Марта казва, че те няма да се осмелят да влязат тук. Сара донесе всичко, за което я бях помолила: храна, мъжки дрехи, одеяло. От сандъка донесе мокасините и малката кожена торбичка, която сложих на врата си. Единствените ми ценности. Всичко, което имам от досегашния си живот. Всичко, което трябва да взема с мен в пустошта. Трябва да се опитам да оцелея там. Ако остана, ще ме обесят. Искам да остана. Искам да се убедя, че бебето ще се роди успешно. Болките на Ребека зачестиха, съвсем скоро ще започне, но не мога повече да се бавя. Марта се щура като подплашена птица и…

Дневникът на Мери свършва тук.