Силия Рийс
Малката вещица (15)

Запис четиридесет и пети
(септември, 1659)

Семейство Вейн и някои други получиха помощ от роднините си, за да си построят домове за зимата. Всички от рода Вейн живеят на едно място, голямо почти колкото селце и управлявано от Джетро Вейн — глава на рода и личен човек в града. Той е алчен и свадлив човек. Вече се опита да оспори някои от земите, които ни предоставиха. Владенията му не са описани никъде и претенциите му са неоснователни, но това не му пречи да се жалва. Притежава голям брой злонравни свине, които се щурат, където си поискат. Смятам, че съвсем умишлено ги пуска на свобода, за да изпотъпчат парчето земя, което Марта е отделила за градината си. Тобайъс обеща да направи ограда, за да не влизат, но дотогава едно от задълженията ми е да ги гоня.

Тъй като нямаме роднини, които да ни помогнат, сами трябва да се погрижим за себе си, а работата е много. Почти не разполагаме с време, за издигнем дом. До настъпването на зимата има най-много два-три месеца. Отредената ни земя е плодородна, но известна част от нея трябва да се прочисти от дърветата, а в останалата да се подготви почвата и да се разоре.

Има много работа, но никой не работи в неделя. Неделята е свещен ден за протестантите и стриктно се спазва. „Шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа.“^[1]

Тук отдават Божието Богу. В почивния ден не се върши нищо, не се палят огньове, не се готви, не хранят животните. По-голямата част от деня се прекарва в молитвения дом на върха на хълма. Всички пътища водят към него, подобно на спиците на колело. Това е най-хубавата постройка в града. Квадратна, гледаща на юг, с четиристенен покрив и кула в средата. Почива върху основа от големи и стари каменни плочи. Набити едно над друго каменни стъпала водят към входа.

Стените са обшити с груби и небоядисани, застъпващи се дъски. Главите на избитите вълци са приковани към една от тях. Редицата им е неравна, а кръвта им е оставила ръждиви и алени струйки. Там са, за да ни напомнят за опасностите, които се таят в горите, а и да покажат на самите вълци кой е господарят. Те ме привличат по неизвестна за мен причина. Никога не съм виждала вълк, било то жив или мъртъв. Тези на стената са повече от мъртви. Гниенето е преобразило до неузнаваемост някои от главите в раздърпани, обрулени от времето и проядени от червеите буци. Други са нови и все още пазят величавата си свирепост. Козината е суха, смъртта е потъмнила втренчените очи до матовосиньо, но кървавите им зъби все още са оголени в явен знак на непримиримост.

— Убих ей този — каза един старец, когато ме видя да ги гледам, а след това посочи и себе си. — Аз съм старият Том Картър. Хубавичко го наредих.

Знам кой е. Живее досами гората. Няма нито един зъб и вони и на бъчва, освен на всичко останало. Когато видях за първи път бърлогата му, я помислих за купа сено. Тя не е нищо повече от коптор, направен от кал и слама.

— Нова си, а?

Кимнах му.

— Не съм ли те виждал в гората?

Кимнах отново. Няколко пъти се бях осмелила да навляза в нея, за да я изследвам.

— Тогава бъди нащрек, момиче — и той кимна по посока на вълчата глава. — Не ти изглежда много по-голям от куче, нали? Не се оставяй да те заблуди. Може да не са големи, но са много свирепи. Ще те повалят и ще ти прегризат гърлото, преди да си издала и звук.

Вратите на молитвения дом са покрити със съобщения: някои от тях са нови, други са пожълтели, а написаното едва се разчита. Съобщения за женитби, заповеди, забрани; последните са най-много.

Забранено е да…

Градът се управлява в пълно съответствие с Божиите повели. Всеки, който не им се подчини, може да се озове в стегите, да бъде бичуван или прогонен от колонията.

Неделната служба се посещава от всички. Не се допускат никакви изключения. Наказанието за неприсъствие е прогонване. Но не само от църквата, а и от общността. Проповедите продължават с часове. Ако доктор Джонсън е сравняван с Мойсей, то Елиас Корнуел се превърна в нещо като по-малкия му брат Аарон. Често държат проповеди един след друг. Седим на редиците дървени пейки, жените и децата от едната страна, мъжете от другата. Трябва да седим изправени, като че ли сме глътнали бастун. Ако някой е прегърбен или клюма, бива удрян рязко в гърба или шляпван по главата от служителите, които ежегодно се избират, за да следят за реда по време на божествената литургия.

Имат отец Джонсън за пророк. Хората, които са дошли тук с него, почти го боготворят. Не биха се осмелили да оспорят дори една негова дума. Неговите думи са Божие слово, а Божието слово е закон. Често записват проповедите му, за да ги препрочитат по-късно. Аз също седя и пиша с наведена глава, но целта ми е съвсем различна. На амвона има нарисувано едно огромно око. Бог ни наблюдава през цялото време. А аз водя дневника си пред очите му.

Отец Джонсън прилича на пророк само по това, че косата му е дълга и има голяма, щръкнала брада. Иначе е нисък, набит и широкоплещест. Прилича повече на ковач, отколкото на пророк. Ръката, която често стоварва върху амвона, е дебела като бут и толкова космата, че все едно е покрита със свинска четина.

Той не ми харесва. Не ми харесват очите му. Те са много тъмни и изпод сключените му вежди и над брадата приличат на дупки, студени и празни като дулото на мускет. Когато гледа към мен, се опитвам да не срещам погледа му. Не ми се ще да му се набивам в очите.

Седя до Марта. Като новодошли, мястото ни е най-отзад, вдясно до голямата двойна врата. През зимата тук ще бъде доста студеничко, но така е по-добре. Нямам никакво желание да бъда по-близо до проповедника.

Съпругата и децата на отец Джонсън седят на първия ред.

Благоверната госпожа Джонсън е пълна противоположност на мъжа си; колкото той е плещест, толкова тя е слаба. Седи изправена и подпряла гърба си с едната ръка, лицето й е толкова бледо, че почти сивее. Устните й са стиснати, сякаш през цялото време смуче лимони или непрестанно й се гади. Марта ми прошепна, че жената май е бременна, но че се надява искрено да не е така. Децата, които са насядали до госпожа Джонсън, са десет — от четиринадесетгодишно момиче до най-малките, които са едва проходили.

— Сякаш цялото това котило не й стига, ами още цяла сюрия почиват в гробището, горките дребосъци.

Шепотът на Марта е едва доловим, но един от блюстителите на реда в църквата започва да ни гледа смръщено. Сестрата на Марта е седнала на втория ред отпред назад, заедно със съпругите на другите членове на градския съвет. Много е горда от положението си и когато влизаме, се усмихва самодоволно.

Семейство Ривърс, Сара, Ребека и децата са седнали пред нас. Джон е от другата страна, но малко по-напред. Въпреки че е твърде нов, за да му се чува думата, Джон Ривърс все пак беше един от старейшините в своята църква, и много го уважават.

Елиас Корнуел слезе от амвона. Отец Джонсън се готви да говори.

— „И рече Мойсей на народа: помнете тоя ден, в който излязохте от Египет“^[2]. Точно както израилтяните и ние сме богоизбран народ. Нима теглото ни не беше голямо в пустошта? Нима не ни посочиха пътя, по който да вървим? Нима не видяхме лъч от небето, като пръст Божи? Нима не ни изведе Той до това място? Открихме един хълм, които вече бе заравнен и ни очакваше, за да построим града си. Достигнахме дотук изгладнели и бяхме заситени. Каквото и да боднехме в земята, раждаше в изобилие, та преживяхме зимата и не бяхме лишени от нищо. Тук ни посрещнаха плодородни долини, тучни пасбища и вода, сред които човек и звяр да добруват.

Всичко това е Божие провидение, знак за Неговата загриженост. Нарекохме това място Бюла, Божия невеста. Чакаме Неговото пришествие и уверявам ви, то не е далеч. Защото Лукавият достигна до земите Му. Зловредното му влияние се простира над всичко. Нечестивите сили са навсякъде, дори и тук, в Нова Англия.

Извърна рошавата си глава и смръщи черните си вежди към нас, новодошлите.

— Приветстваме ви с добре дошли, братя мои, и се радваме заедно с вас за щастливото ви избавление, но пусти са надеждите ви, че сте оставили дявола зад гърба си. Ако се надяваме на вечно спасение, трябва винаги да сме нащрек. Нима не знаете, че злите сили са неимоверно мощни и лукави? Нима не знаете, че индианците са в съюз с тях и им отдават почитта си в горите? Силите на сатаната се спотайват наоколо и дебнат в засада иззад всеки храсталак. Те са дори и тук сред нас, хлъзгави като змии, коварни и невидими, крият се, промъкват се наоколо подобно на долни твари…

Най-накрая се изнизваме и се отправяме към наполовина построения ни дом. Не можем да работим, но виждам как ръцете на Тобайъс го сърбят да хване теслата и триона. Джон Ривърс също. Джона би предпочел да е в градината си, но тъй като и това не му позволено, се присъединява към другите двама, с ръце в джобовете на панталоните и очи, вперени в недостроената къща и непрекопания участък.

Строим къщите си заедно, една до друга. Като на новодошли ни дадоха земя далеч от центъра, край гората. Най-близкият ни съсед е онзи Том Картър. Ние не строим като него. Строим от дърво, за да просъществуват домовете ни.

Тобайъс и Джон вършат цялата тежка работа — сеченето, влаченето и рязането. Джоузеф, най-големият син на Джон, е тринадесетгодишен, но работи като истински мъж до своя баща. Понякога идват да им помогнат и други. Всички трябва да си осигурят подслон преди началото на зимата. Това е важно за всички поселници. Джона дава съвети по време на строежа. Къщите ни се различават от останалите поради неговите напътствия. Накара да подредят трупите близо една до друга и да запълнят пролуките с мъх. Видял как се прави това в Бохемия. Така къщите остават топли през зимата.

Лятото се стопи и дойде есента. С притеснение очакваме зимата, защото тук тя е сурова. До настъпването й трябва да сме приключили или ще измрем от студ, а с нас и животните ни. Джон иска да построи обора близо до къщата, за да им е топло и закътано. Животните ще загинат, ако ги оставим на открито в полето или гората, а и когато падне дълбок сняг и дори една крачка навън ще бъде истинско изпитание, така ще ни е по-лесно да ги наглеждаме.

Освен кокошките на Марта, които носят редовно и се угояват, сега имаме крава и свиня. Тобайъс продаде някои от излишните си инструменти, а и нали Джона е аптекар. Тъй като тук няма лекар, хората свикнаха да идват при него с болежките си и му плащат с храна.

Запис четиридесет и шести

Цялото ни време е изпълнено с работа, работа и пак работа, но поне къщата на семейство Ривърс е готова. Всички се натъпкахме в нея, докато завършим и другата.

Често ходя в гората, за да събирам мъх за къщата и растения за Джона. Двамата с Марта подготвят билковата си градина. Тобайъс я огражда, за да не влизат свинете, а Джона и Марта засаждат лехите със семена и резници, донесени от вкъщи. В гърнета, за да могат да ги приберат, щом застудее, са насадени градински чай, мащерка и розмарин, също донесени от Англия. През пролетта ще посеят лайка, усойниче, киселец, вратига, божур и мак. Джона има широки познания, но разчита и на Марта, записва разни неща, които тя му казва и които не е знаел.

— Какво да ти кажа, драги? Аз съм проста селска женица — казва му тя с престорено раздразнение.

— Знаеш много — отвръща й Джона и тъмните му очи блесват. — Със сигурност повече от немалко лондонски лекари.

Марта възразява и се изчервява, казва му да я остави на мира, но виждам, че е поласкана. Помага му с готовност, а и има огромни познания, добити от майка й и нейната майка, просто никой досега не се е интересувал от тях.

Джона възнамерява да напише книга, озаглавена „Билкария: Подробна история на растенията от Стария и Новия свят и техните лечебни свойства от Джона Морз“. Засега това е само купчина записки в картонена папка. Цял живот е събирал растения, рисувал ги е и ги е описвал, изреждайки свойствата им. Правил е така навсякъде, където е ходил и иска да постъпи по същия начин я тук.

Разхожда се из гората, а аз го съпровождам. Води ни инстинктът, познаването на растенията или чистото любопитство, когато събираме всичко, което може да представлява интерес за нас. Някои от растенията са ни познати, защото почти не се различават от онези, които има в Англия. Други разпознаваме по описанията, които индианките са му дали по пътя насам. Трети са видени у господин Трейдсънт, който ги е донесъл от Вирджиния. За много от тях обаче не знаем нищо — нито названието на растението, нито пък свойствата му. Те са именно онези, които ни интересуват. Джона иска да бъде първият, който ще ги опише. Иска в книгата си първи да изброи приложенията и качествата им.

— Това е една от причините да дойда тук, Мери. Това е делото на живота ми.

Запис четиридесет и седми

Невинаги отивам в гората с Джона. Понякога ходя и сама. Есента е в разгара си. Дните все още са горещи, но нощите стават все по-студени. Джона трябва да помага за довършването на къщата преди настъпването на зимата. Гората е изпълнена с безброй аромати. Търся плодове, ядки, гъби — всичко, което може да бъде прибавено към запасите ни — и трябва да си призная нещо ужасяващо. Имам голяма тайна. Ако някой разбере за нея, ще бъда строго наказана.

Започнах да се обличам като момче, когато излизам сама в гората.

Пътеките са тесни, шипките и къпините се захващат за полите ми, смъкват шапчицата и късат елека ми, та затова откраднах един чифт панталони, които бяха на Джоузеф и които Сара беше приготвила да изкърпи, една от шапките на Тобайъс и един здрав кожен елек, принадлежащ на Джона. Крия ги, увити в мушама, в хралупата на едно дърво.

Запис четиридетт и осми

Денят беше топъл и ясен и аз се осмелих да навляза в гората много по-навътре, откогато и да било. Вървях из нея, докато слънцето взе да клони към залез. Под дърветата беше горещо и задушно, а торбата ми все повече натежаваше. Тъкмо се бях замислила дали да не се връщам или поне да поспра за малко, когато се натъкнах на голямо езерце, което беше така закрито от клоните на дърветата, че едва не паднах в него.

Езерото изглеждаше прохладно. Изкачих се до една голяма и гладка скала, осветена от слънцето, която се бе надвесила над него. Протегнах се и загребах в шепите си вода, за да отпия. Водата беше приятна и хладка, но не студена. Беше ми горещо и както през цялото лято се бях изпотила. Дните са топли, а ние работим здраво. Колко пъти съм си мечтала да се изкъпя! Но на човек не му остава и миг усамотение, та единственото, което може да стори, е да измие лицето и ръцете си.

Огледах се. Цяла сутрин не срещнах никого, а и бях на мили от селото. Съблякох се бързо и се потопих във водата. Тя обгърна нежно тялото ми като тъмна, зелена коприна. Нямах сапун, но се изтърках доколкото можах, измих косата си и я изцедих. Заплувах към средата на езерцето, отпуснах се във водата и загледах листата и слънчевите лъчи, които се прокрадваха през клоните. Когато кожата ми започна да настръхва от студ, излязох и се излегнах на окъпаната от лъчите скала.

Сигурно съм заспала, защото когато се събудих, слънцето се беше изместило в небето. Спомних си къде съм и грабнах дрехите си. Когато повдигнах вързопа, от него падна нещо, поставено най-отгоре. Бяха купчина листа, лепкави и мазни на пипане. Стиснах ги здраво в ръка. Преди да вляза във водата ги нямаше там. Бях сигурна в това. Не ги бях виждала досега. От къде ли са се взели?

Огледах се. Нямаше никого. Цареше пълна тишина, повърхността на езерцето беше гладка като огледало. Стреснах се от внезапен крясък. Най-обикновена сойка. Тук тези птици са светлосини, а крясъците им са по-къси, отколкото на сойките у дома. Озърнах се да видя някъде сини пера, но не видях нищо, само птицата отново изкряска. Сред тишината на гората този крясък отекна като смях.

Взех стиската листа и ги натъпках в торбата си. През целия път назад усещах, че ме наблюдават. Кожата ми бе настръхнала, а това е сигурен признак, но не видях никого. Първоначално си помислих, че може да е някой от колонията. Забързах към хралупата, от страх да не ме хванат в мъжки дрехи, но тогава се сетих, че когато мъжете вървят из гората на лов, за дърва или повалят дървета, вдигат толкова много шум, че се чуват на километри разстояние. Почти повярвах, че има духове.

Джона силно се заинтересува от новото ми растение. Повъртя листата в ръцете си, разгледа ги през увеличителното си стъкло и обяви, че са от някаква билка, подобна на сапуничето. Реши, че ще си ни от полза, когато не разполагаме с истински сапун. Попита ме къде съм ги намерила.

— Край едно езерце — му отвърнах и страните ми почервеняха.

— Мдам, мдам. Добре.

Джона не забеляза смущението ми. Внимателно разтвори една клонка и започна да я рисува за своята „Билкария“, накара ме да му обещая, че ще му покажа къде расте. Съгласих си с кимване, чудейки се какво ще му покажа, след като не ги бях брала аз.

Запис четиридесет и девети

Отново почувствах как кожата ми настръхва, когато как отидох в гората. Спрях се, за да се огледам и ослушам, но не видях никого и нищо необичайно. Престорих се на безгрижна и продължих по пътя си, но всичките ми сетива бяха нащрек. Въпреки това не видях нищо.

Той се появи изневиделица и аз наистина го взех за горски дух. Изплаших се и страхът се изписа на лицето ми.

Беше младият индианец, същият, когото бях видяла в Салем и който ни доведе до тук. В едната си ръка носеше къс лък, а през рамото си бе преметнал колчан със стрели. Беше протегнал другата си ръка с дланта към мен. Вероятно се опасяваше, че ще побягна от него като подплашено животно, както биха сторили Дебора или Сара, или някои други момичета от града. Но те никога не биха навлезли толкова навътре в гората. Навъртат се в покрайнините й и надничат през дърветата като изплашени деца. Не съм като тях. Не направих нито крачка назад, след като се съвзех.

— Не се страхувам. Какво искаш?

Той вдигна рамене и погледна надолу. Миглите му са дълги и гъсти като на момиче и докосват изрисуваните черни линии по бузите му. Вдигна глава, а очите му имаха пакостливо изражение.

— Често те виждам тук. Първо те взех за момче, но после…

Ако той е оставил сапуничето край езерото, значи ме е видял…

Зяпнах го с широко отворени и ужасени очи. Само при мисълта за това се притесних много повече, отколкото от ножа, лъка или страшния му вид. Той се разсмя, а някъде дълбоко из горите му отвърна една сойка, след нея още една. При вида на кръвта, която нахлу по страните ми при спомена за случката, продължи да се смее още по-силно. Сега вече се обърнах, за да побегна, но той бе по-бърз от мен.

— Остани — каза той и ме хвана за ръката. — Жените и момичетата от моя народ често ходят голи, това не означава нищо.

— Обаче за мен означава!

Отърсих се от него и побягнах с всички сили.

— Почакай! Спри! — Викаше след мен. — Ти и старият мъж… Джона…

Не чух остатъка от думите му, продължих да бягам и се спрях едва при моето кухо дърво.

Запис петдесети

На Джона му се случи нещастие. Помагаше на Тобайъс и Джон да режат дърва, когато един от пъновете, които поставяха, се изплъзна и затисна коляното му. Кракът е изкривен под лош ъгъл и Марта смята, че костта може да е счупена, няма обаче начин да разбере това, защото ставата е силно отекла. Даде му отвара от мак, за да притъпи болката, но се нуждае от жълт кантарион, дива тиква, зарасличе, копър и самогризка, за да приготви лапа за отока. Нито една от тези билки не расте тук. Не знам какво да правя.

Запис петдесет и първи

Марта стори каквото можа с лековете, с които разполага, но Джона има треска, а кракът му почернява. В селището няма лекар. В колониите наоколо има само няколко, но никой не е убеден, че ще открием някой, който би склонил да дойде. А и въпреки тежкото положение на Джона, никой не вижда смисъл от изпращането на човек за лекар. Отец Джонсън каза, че всичко е в Божиите ръце.

Тобайъс се готви за път. Нямаме кон, но Джон Ривърс ни предложи своя. Преваля пладне и Джон смята, че ще е по-добре утре да тръгне на път. Нищо не е окончателно решено, но едно знаем със сигурност: ако не помогнем на Джона, той ще загуби крака си, а може и да умре. Марта хапе устни. Смята, че вече е твърде късно. Виждам го в очите й.

Не мога да стоя повече вътре.

Ще взема торбата си и ще вляза в гората. Сега вече събирането на растения не е въпрос на любознателност и обогатяване на познания, а въпрос на живот и смърт.

Запис петдесет и втори

Поех по незнайни и невиждани от никого пътеки. Не се боя, че ще се изгубя. Израснала съм в гората, другари в игрите ми бяха децата на дървосекачите и въглищарите. Те ме научиха да бележа пътя, по който минавам.

Първоначално не видях младия индианец, но той си беше там. Повървях, докато не усетих кожата ми да настръхва. Досега си играехме на котка и мишка, но това трябваше да престане.

Извиках му да се покаже.

— Какво искаш?

— Нуждая се от помощта ти.

Обясних му какво се бе случиш.

Той внимателно ме изслуша:

— Дядо ми помни Джона. Смята, че той е добър човек. Не е като другите. Лечител като самия него. Дядо ми е пау-уау — той се смръщи, докато се опитваше да ми обясни. — Той е нещо повече от лечител, той е шаман.

— Нещо като свещеник?

— Не като Джон-сън — произнесе сричките на името отделно, сякаш бяха две думи. — Дядо ми се досети какво прави Джона в гората и ме изпрати да ви помогна. Сапуничето беше подарък. А после, когато те срещнах отново, ти побягна.

— Ще ни помогнеш ли?

— Ще попитам дядо. Той ще знае какво да правим.

— Заведи ме при него.

— Не. Това е невъзможно. Аз ще дойда.

— Кога?

— Скоро.

И изчезна, преди да мога да го попитам още нещо.

Запис петдесет и трети

Състоянието на Джона не се подобрява. Треската му се усилва, а кракът му почерня още повече. Преместихме го от дома на семейство Ривърс в къщата, която строят с Тобайъс. Тя е само една празна обвивка, но поне в нея е тихо и няма деца. Марта се грижи за него, докато той се мята, измъчван от треската. Тя се засили през нощта и на сутринта Джона вече бълнуваше.

Исках да остана будна, за да помагам на Марта, но съм се унесла. Събудих се и видях Тобайъс да обува ботушите си.

Разсъмваше се, из въздуха се носеха песните на горските птици.

— Ще ми се тази птица да спре да крещи — каза Марта, разтривайки слепоочията си с пръсти. В общата врява се открояваше крясъкът на сойка.

Втурнах се към вратата и я отворих рязко. В края на едно от стъпалата стоеше голяма кошница с билки. Плътните стъбла и лъскавите листа блестяха от росата, растенията бяха откъснати толкова скоро, че изобщо не бяха повехнали. От другата страна на стъпалото имаше по-малка кошница, покрита с плат. В нея имаше кратунка, малък глинен съд и пакети, обвити с кора. Огледах се. Крясъкът на сойката се носеше съвсем отблизо. Последвах го в гората.

Той ме чакаше под дърветата. Тук ми разясни заръките на дядо си. Листата в кошницата трябва да бъдат сварени, с охладената смес да бъде превързан крака. Праховете в брезовите кори трябвало да се разтворят във вода и да се дават на болния, за да се овладее треската. Течността в глинените съдове била за прочистване на организма от отровите. И най-накрая, след като кракът бъде наместен и отока спадне, съдържанието на кратунката трябва да се втрие в кожата, за да заздравее по-бързо.

Не знаех как да изразя благодарността си.

— Той все още не е излекуван. Утре отново да разбера как е. Ослушвай се за мен.

— Почакай! Как се казваш?

— Нима не се сети? Джейбърд^[3].

Смехът му отекна наоколо, а птиците в гората му отвърнаха.

Марта беше внесла кошницата вътре, когато се върнах в къщата. Беше се досетила за какво са листата и вече ги вареше в едно котле. Миришеха на свежест и чистота, надвиха смрадта на гнилост, която изпълваше стаята.

Разказах й как съм се сдобила с тези неща и подробно й обясних как да го лекува. Марта никак не е доволна от това, че се разхождам навътре в гората, а още по-малко от срещите ми с индианците и използването на техните езически цярове. Дали постъпваме правилно, ще разберем чак след като започнем да го лекуваме. Тя знае, че нямаме друг избор.

Не се налага Тобайъс да ходи за доктор. Наложената лапа намали отока, а праховете — треската. Кожата му придобива здрав вид. Кракът на Джона вече не е черен.

— Това е чудо — възкликна Марта, когато свали превръзката. — Истинско чудо. Всички сме Божии чада. Въпреки че са езичници, те са по-добри християни от някои, чиито имена няма да споменавам — после се обърна към мен. — Това не значи, че одобрявам начина, по който си се сдобила с тези неща. Подобни бродения из гората могат да привлекат внимание. Ако те бяха видели… при това с него…

— Внимавах никой да не ме види.

— Но все пак, ако те бяха видели…

Погледна ме, честното й лице беше угрижено, но остави мъмренето за после, трябваше да се погрижи за Джона. Болките му не са преминали. С Марта се подготвяме, за да наместим костите. Тобайъс ще трябва да го държи.

Запис петдесет и четвърти

Трябва да се вслушвам в мърморенето на Марта. Ограничих посещенията си в гората, но все още ходя там. Единствените ни съседи са семейство Ривърс. Старият Том Картър не се брои, защото ако не е пиян, изтрезнява. Не виждам никого, така че какво биха могли да знаят?

Джона смята страховете й за пресилени. Насърчава ме да потърся още растения. Смрадлика, лаврово дърво, дебрянка, дъбравник, царско биле, пача трева и превара. Списъкът става все по-голям и по-голям. Джейбърд ми показва къде мога да открия билките, нарича някои с местните им имена, а други с имената, дадени им от заселниците. Разказва ми за качествата им, показва ми кои са отровните им части, кои са полезни и по какъв начин да се обработват, за да бъдат използвани като лекове. Слушам го внимателно, за да мога да предам всичко на Джона.

— Как е той?

— Много по-добре. Скоро ще може да ходи с бастун. Междувременно седи с вдигнати крака и работи над своята „Билкария“.

— Разказах на дядо си за теб. Намира това, което правиш, за доста интересно. Иска да се срещне с теб.

— Искаш да кажеш, че иска да се срещне с Джона. Нали ти казах, че той не може да ходи.

— Не с него. С теб.

— Защо с мен?

— Той ще ти отговори на въпроса.

— Кога?

— Не днес. Става късно. Ще разбереш кога. Ще те потърся.

После изчезна в гората. Знам, че не мога да го последвам. Дори не мога да кажа в каква посока пое. Краката му не издават нито звук, няма шумолене на листа, нито чупене на съчки, сред петната на сенките изобщо не го виждам.

Запис петдесет и пети

Никога не зная дали ще срещна Джейбърд. Той просто се появява. Никога не го виждам. Може да е само на една ръка разстояние, а аз нищо не подозирам. Учи ме как да вървя тихо през гората, достатъчно тихо, за да не плаша животните и те да не се крият. Учи ме да имитирам птиците. Мога да подражавам на сойката почти толкова добре, колкото и той самия. Само така разбирам, че той е там. Извиквам го и той отговаря.

Понякога ни оставя подаръци на прага. Малки кошници, изплетени от върба или тръстика, пълни с ядки, плодове, най-често сливи и боровинки. Знае, че последните са любими на Марта. Приличат на английските, но са по-сладки и по-големи.

Никога не идва в града. Нито пък някой друг от племето му. Той е единственият, когото виждам, откакто пристигнахме.

Запис петдесет и шести
(октомври, 1659)

— Искаш да разбереш защо не срещаш никого от моето племе в гората?

Ядем ягоди в гората. Джейбърд знае място, където те продължават да зреят чак до падането на първия сняг, което ще се случи съвсем скоро. Седнали сме един срещу друг. Когато съм облечена като момче, се чувствам по-удобно в компанията му. Отнася се с мен като с брат.

— Добре, ще ти кажа. Когато пристигнаха първите заселници, моят народ ги прие радушно. Без нашата помощ щяха да загинат. Научихме ги как да живеят, какво да сеят, кога да го сеят, кога да прибират реколтата. Смятахме, че има предостатъчно земя за всички ни. Но стана друго. Прииждаха все повече и повече заселници и искаха все повече и повече земя. Взеха земята, която бяхме разчистили, за да се заселят на нея, защото така им беше по-лесно. Но не това изтреби нашите хора.

— Нападнали са ви? Изтребили са ви?

Той поклати глава.

— Не и по начина, по който ти си мислиш, с пушки и оръжия. Белият човек донесе със себе епидемии и болести. Всичко това е започнало преди много, много години, още преди появата на първите преселници в Плимут. Появиха се рибари от вашите земи, които ловуваха в северните морета. Всяка зима се връщаха по домовете си, но не беше нужно да се задържат много, за да разпространят заразата. Появиха се и търговците на кожи, те също донесоха болести. С англичаните дойде петнистата болест. Нашите лечители бяха безсилни срещу болестите, които дойдоха отвъд морето и с които не се бяха сблъсквали досега.

Голяма част от народа ни загина. Онези, които оживяха, бяха прекалено слаби да ловуват, да ходят за риба, да обработват земята или да прибират реколтата. Принадлежахме към племето пентъкет от народа пенакук. Главният ни град се намираше на север, на река Меримак. Много малко от нашите останаха там и земята ни беше продадена на англичаните. Баща ми беше вожд на едно малко племе, отдалечено от центъра и живеещо край един от притоците на реката. Надяваше се, че племето му ще избегне болестите, които върлуваха край Меримак, но уви. Хората потърсиха помощ от нас и пренесоха болестта със себе си. Баща ми, майка ми, сестра ми и братята ми, както и много други загинаха. Един бледолик, добър човек, се смили над злочестините ни. Стори каквото можа за болните, а то не беше много и ме отведе с още неколцина. Грижи се за нас, образова ни и се отнасяше с нас като със свои собствени деца.

— Но ти си го напуснал?

— Изборът ми не беше труден. Пораснах достатъчно и разбрах, че не стига само да науча езика ви и да нося вашите дрехи, за да бъда бял. Исках да се върна у дома, при моя народ. Обаче открих, че нямам дом. На мястото на дома ми се бе издигнал градът на белия човек, Бюла.

— Какво се е случило с тях? Къде са отишли?

— Не живеем на едно място като белия човек. Мястото, което вие наричате Бюла, е летният ни стан. През зимата навлизаме дълбоко в горите, за да ловуваме и да се подслоним срещу тежките студове, през пролетта отново се връщаме тук, за да засеем земята и да ловим риба. На пролет, когато останалите от моя народ се върнали, открили, че селото им е завзето. Свещените им места — разрушени. Гробовете на предците им били осквернени, а над тях били издигнати постройки. Хранилищата им били разбити, а храната открадната. Не са имали никакъв избор, освен да продължат.

— Значи никой не е останал?

— Само дядо ми. Той останал. Грижи се за светините. Камъните все още стоят…

— Какви камъни?

— На върха на хълма имало огромни камъни. Били са там от старо време, като белег за свещено място за моя народ, а сега…

— Сега са под молитвения ни дом.

Спомних се, че забелязах каква странна форма имат плочите — квадратни и не бяха дялани скоро, а древни, обрулени от времето, вятърът и дъждът бяха оставили следите си по тях.

— И ние имаме такива камъни — разказах му за камъните, при които ходеше баба ми и за тези, които видях в равнината Солзбъри.

— Това значи, че народът ти ги почита.

Беше мой ред да поклатя глава в знак на отрицание.

— Смятат ги за езически.

— Но нали са техни?

— Въпреки това. Бил ли си в града?

— Предостатъчно.

Не каза нищо повече, но от начина, по който го изрече, разбрах, че кракът му повече няма да стъпи там.

Запис петдесет и седми

— Хората говорят. Казах ти, че ще започнат да приказват — Марта впи поглед в мен.

Домът ни е завършен. След като се нахраним, присядаме край огъня, а мракът се спуска отвън. Сестрата на Марта е била тук, нейните посещения винаги нарушават спокойствието й.

— Говорят ли? — Вдигнах поглед от ръкоделието си. — И за какво?

— За теб, че бродиш из гората. И за много други неща.

— Какво точно говорят, Марта? — попита Джона, обезпокоен от тревогата в гласа й.

— Джетро Вейн се оплаква, че свинете му са болни. Твърди, че някой ги е урочасал. Виждали са Мери да минава през мястото, където те скитат. Видели са я да ги гледа и да им крещи, сякаш ги кълняла…

— Изобщо не съм клела. Казах им да се разкарат от там, защото ще влязат в градината ни! Крещях, защото те са нагли животни, подивели от живота в горите. Променили са се.

— Кой ти наговори това? — попита Джона.

— Сестра ми, Ани Франсис. Само ме предупреди какво говорят хората…

— По-скоро е искала да те разтревожи — лицето на Джона помръкна. — За мен тя е човек, който се меси в чуждите работи и с удоволствие разнася зловредните приказки. Не й обръщай внимание.

— Нищо не убягва от погледа на нашата Ани. От мен да знаеш, че е петимна за всякакви клюки и е на всяка манджа мерудия — Марта поклати глава. — Но именно затова предупреждението й си има основания. Ти не познаваш тези хората толкова добре, колкото ги познавам аз.

— Може и така да е, но за всичко си има обяснение — въздъхна Джона. — Урочасване? Какви глупости! — той е човек на науката и не дава ухо на никакви суеверия. — Сякаш свинете на Джетро Вейн не пипнаха заразата от прасетата, които брат му доведе със себе си — и се върна към книгата си. — Още по пътя ми се сториха нефелни.

— Може да са я пипнали от самия Джеремая — допълних аз.

Тобайъс се разсмя. Джеремая Вейн е досущ като дъщеря си Дебора. Има рижа брада, малки очички, тясна челюст и дълъг нос, приликата му с рижата ирландска свиня е неимоверна.

— Няма нищо смешно! — В очите на Марта заиграха зеленикави пламъчета. — Подобни неща са опасни. Всички знаем до къде водят такива приказки! Не е нужно да настройваме хората срещу себе си.

— Ти, млади господине, можеш да потегнеш оградата — каза тя на Тобайъс, след което се обърна към мен. — А ти, ти трябва да се промениш! Никакво бродене из гората! Никакви разходки! В противен случай всички ще започнат да дрънкат врели-некипели.

Запис петдесет и осми

— Живеят в гората голи и са се отдали на пороците и греховете. Не обработват земята. По-лоши са и от просяци.

Достопочтената Ани отново ни е на гости, този път обаче след вечеря, та всички да я чуем. Споделя с нас, новодошлите, мъдростта и по-големия си опит. Предмет на обучение са индианците.

Лицето на Марта е непроницаемо. Ако не бяха същите тези индианци, които сестра й толкова силно презира, Джона щеше да е мъртъв. Очите й проблясват — това е предупреждение към нас да мълчим. Джона рисува клонката на масата пред себе си. Тобайъс седи в ъгъла и дялка кукла за сестрата на Ребека. Ще ми се да й кресна, че нищо не разбира. Истината е, че индианците се опитват да не пречат на природата. Правят домовете си от неотсечени дървета, вземат само това, от което се нуждаят и се местят, за да позволят на земята да се възстанови. Но стискам зъби. Ани Франсис е глупава, тесногръда, невежа и сплетница, завира дългия си нос навсякъде, надува се, раздава акъл, многознайничи и току свива превзето уста.

— Какво пишеш, дете? Може ли да погледна?

Пръстите ми натиснаха прекалено силно, разцепиха перото и превърнаха „г-то“ в разкривено петно.

— Мери ми помага за моята „Билкария“ — каза Джона подавайки ми нож, за да подостря отново перото, което и сторих, но ръцете ми трепереха.

— Нека погледна — каза Ани Франсис и протегна ръка.

Джона започна да рови из листата си и така покри моите собствени. Тя съвсем явно бе поискала да видя какво пиша аз, но наместо това той и подаде своята книга. Тя я пое. Разтвори картонените корици. Страниците пукаха и се кривяха, докато тя ги разгръщаше. Внимателно, със смръщени вежди, разучаваше видяното, сякаш разбираше, но устните й оформяха думите, а пръстът и следваше написаното, което ясно говореше, че тя едва умее да чете.

— Какво е това?

Беше се спряла на мандрагората. Рисунката на корена страшно прилича на малък човек, на нещо човекоподобно. В основата на стъблото коренът се разделя на две. Отърсвайки се от отвращение тя почти изпищя:

— Прилича на кукла, на восъчна кукла — и потрепера. — Нечисто!

— Приличат си с кукла, колкото си приличат моркова и пащърнака — очите на Джона проблеснаха.

Тънките й устни се свиха и нацупиха, произнасяйки внимателно буквите, които оформяха думите от описанието на свойствата на растението, а пепелявото й лице побледня още повече.

— Чувала съм за този корен. Расте само под бесилка и пищи като човек, когато го изтръгнат от земята.

— Нищо от това не е вярно. Бабини деветини. Глупави измислици, разпространявани от лекари-шарлатани и търговци на пенкилери. Този корен има много качества. Приспива, успокоява болката. Внимавайте в какво вярвате, госпожо.

— Вие внимавайте какво пишете в книгата си — и тя затвори шумно кориците. — Такива неща са за магьосниците и за всички други, които си имат вземане-даване с дявола.

— Аз съм аптекар — каза той и взе книгата си. — За мен е важно да записвам свойствата на растенията, различните билки и лекове.

Ани Франсис скръсти ръцете си пред черния си елек и упорито присви устни.

— Подобни неща намирисват на магия.

Джона въздъхна:

— Нищо подобно, госпожо Франсис, нищо подобно. Не се оплакахте, когато превързах крака на съпруга ви, след като се беше порязал на косата. Ето в тази книга открих билките, с които да излекувам раната, и да успокоя болката. Тъй като тук няма лекар, аз го замествам. Водил съм тази книга през целия си живот. Нуждая се от нея в работата си и няма да се разделя с нея.

Госпожата не изглеждаше убедена, но не можеше да излезе на глава с Джона. Затова насочи вниманието си към мен.

— Можете да приказвате каквото си щете, господин Морс, но мастило по пръстите на едно момиче не е от най-обичайните гледки. Никой не те надзирава и си позволяваш прекалено много — тя отмести очи от мен и погледна към мястото, където сестра й седеше и шиеше. — От мен да го знаеш, по-добре ще е да се навърташ край Марта и да й помагаш.

Направи пауза, изправи се на стола си, пое си дъх и го задържа, издувайки бузи и гърди, та чак почервеня. Явно се готвеше да каже нещо важно и дори Тобайъс вдигна глава.

— Сестро, трябва да споделя с теб — обърна се тя към Марта и махна с ръка посочвайки стаята и къщата, — че начинът, по който живеете тук, бе подложен на обсъждане.

— Подложен на обсъждане? — Джона вдигна глава. — В какъв смисъл?

— Някои смятат, че никак не е подходящо младо момиче да споделя един дом с двама мъже, с които няма никаква роднинска връзка.

Погледна към Джона, към страниците пред него. Ако досега е имала някакви съмнения, то оттук нататък беше убедена.

— Кой го твърди? — Попита Марта с треперещ глас. — Тук сме като едно семейство.

— Точно така — усмихна се кисело Ани Франсис — и живеете в грях. Ще бъде много по-подходящо, ако момичето — и махна с ръка към мен — живееше у семейство Ривърс. Те са истинско семейство. Това достигна до ушите на отец Джонсън.

— А кой му е говорил, ако мога да попитам? — ръцете на Марта трепереха и тя остави ръкоделието си. Виждах, че започва да се ядосва.

— Пасторът ще говори с градските съветници. Ще ви известят за решението им.

При тези си думи стана, за да си ходи.

— Почакайте, госпожо — възпря я Джона със загрижено лице. — Нима ние нямаме думата?

— Вие сте новодошли и затова нямате думата.

— А семейство Ривърс? Какво мислят те по въпроса? Все пак тя ще стане част от тяхното домакинство.

— Те ще се подчинят на решението. Джон Ривърс е богобоязлив човек. Нима би могъл да постъпи другояче? — Тя говореше умишлено бавно, сякаш обясняваше на група невръстни деца. — Със силата и под умелото ръководство на отец Джонсън, съветът винаги взима правилното решение. Господ говори чрез тях, как иначе ще узнаем намеренията Му? Волята на съвета е волята на всички ни.

Запис петдесет и девети

Още с излизането на сестра й Марта започна да порицава Джона и мен за съдържанието на книгите ни. Аз пък казах, че Ани Франсис може да чете толкова добре, колкото и едно дете, та какво значение има. Но Марта поклати глава и каза, че тук не липсват начетени хора и скоро може да ни ги проводят.

Ани Франсис, винаги ликуващият приносител на лоши новини, ни посети отново, за да ни съобщи, че наистина трябва да събера нещата си и да се пренеса в съседната къща. Марта никак не е доволна от това, но смята, че може и да е за добро. Не иска подозренията на хората към мен да се увеличават и мисли, че ще съм на сигурно място при Ребека и семейството й. За мен това не е изпитание. Ребека ми е като сестра, а ако Марта ми е като майка, то Сара е като любимата ми леля. Джон Ривърс е добър човек, мъдър и справедлив. За мен не е непоносимо бреме да живея с тях, но аз трябваше да взема това решение. Не ми допада да ме местят като вещ.

Запис шестдесети
(края на октомври? 1659)

Въпреки че е краят на октомври, небето е синьо, ясно и светло. Гората е обагрена във всички цветове. У дома листата само се променят, тук те пламтят. Много ми се иска да се разходя из гората, но съм затрупана с много работа, а и обещах на Марта да не напускам очертанията на селището.

Къщите са построени, но все още имаме много работа, за да създадем уют и удобства. Малки са. Две стаи на първия етаж и една голяма над нея, но ако има нужда от още, могат да бъдат достроени. Къщата на семейство Ривърс е малко по-голяма, а това е добре, тъй като сега трябва да сместят и мен.

Когато нямаме работа в къщата, помагаме на съседите си да прибират реколтата, а и трябва да бъдат нарязани дърва за наближаващата зима.

Запис шестдесет и първи

Дните още повече се скъсяват. Птиците отлитат на юг. Ята диви гъски описват накъсани линии в небето, сутрин и вечер крясъците им отекват като викове на изгубени души.

Слушам ги и се чудя. Седмици наред не съм виждала Джейбърд. Може би и те с дядо си са потеглили на юг.

Запис шестдесет и втори
(ноември? 1659)

Утрините все още са сини и светли, но водата в бъчвите е покрита с ледена корица, а по земята има слана. Зимата идва, но ние сме готови. Реколтата е прибрана, къщите завършени, от двете страни на вратата има наредени дървета чак до стряхата.

Времето през късната есен е непостоянно. Някой казал на Джон Ривърс, че всеки един миг може да завали сняг. След закуската взех торбата си и се отправих към гората. Това може да е последната ми възможност преди да падне снегът. Знам, че обещах на Марта, но се опитвам да си повярвам, че след като вече не живея при нея, не се налага да сдържам обещанието си. Отвсякъде се стели мъгла. Не виждам краката си от коленете надолу. Все едно вървя през току-що разчепкана вълна. Слънцето беше ниско над хоризонта. Светлината му е странна и се отразява в алените листа по клоните. Сякаш от дърветата капеше кръв.

Изминатият път белязах с прорези и приведени клонки, както ме бяха учили дървосекачите и въглищарите. Тази сутрин гората беше много тиха, почти неестествено. Отново усетих кожата си да настръхва. Дълго време стоях на едно място, внимателно оглеждах и запомнях всяко място, търсех и най-малката промяна, точно както Джейбърд ме бе научил. Но когато дрезгавият вик се разнесе от един храст почти до мен, пак подскочих.

Той излезе, смеейки се, а птиците му пригласяха.

— Трябва да гледаш навсякъде, както наблизо, тъй и на далеч. Хайде, дядо ми иска да те види.

Вървяхме дълго, но не стигнахме до никакъв лагер. По пладне спряхме и си поделихме храната, която бяхме взели със себе си. Носех хляб и сирене, а той ядки и парчета сушено еленово месо.

Преминахме през една тясна долина със стръмни стени, осеяни с паднали дървета. В краката ни течеше буен поток, водата се пенеше от скалите. Изкачихме се към един проход между хълмовете. Тук потокът се превърна във водопад и се изливаше надолу по гладките и равни скали. Погледнах с недоумение Джейбърд. Какво правехме тук? Той се усмихна и посочи нагоре. Не се и съмнявах, че ще се изкачим, но от дъното билото изглеждаше отвесно. Не беше чак толкова трудно, колкото си помислих, но добре, че носех панталони, защото с пола подобно изкачване би било невъзможно. Издатините оформяха тесни и хлъзгави стълби. На по-трудните отсечки Джейбърд ми помагаше, съветваше ме да си поема дъх, да вземам по едно стъпало и да не поглеждам надолу, докато не стигнем горе. Един-единствен път погледнах под краката си. Видях големите, обли речни камъни ситни като чакъл, а потокът приличаше на тънка нишка.

Безпокоях се повече за онова, което беше над нас.

Над главите ни скалните издатини се бяха надвесили една над друга, като купчина книги, която всеки миг ще падне. Онези отдолу се накланяха навътре, но после ъгълът се променяше. Водата падаше от върха на широка и надвиснала скала. Изобщо не ми беше ясно как ще се изкачим там.

Джейбърд отстъпи встрани и ме подкани да го последвам на една плоча. Тук водата оформяше прозрачна завеса. Бяхме точно под водопада. Въздухът беше влажен, скалите мокри и хлъзгави, но достатъчно широки, за да вървим по тях без затруднения. Стената беше покрита с мъх и лишей. Вървяхме покрай нея, докато достигнахме до една дълбока вдлъбнатина. Джейбърд пристъпи в тъмнината. Влязохме в пещера.

Вътрешността й бе слабо осветена. Светлината се процеждаше през водната завеса, хвърляше отражения по стените и очертаваше трепкащи сенки. Все едно, че бяхме в пещера под морето. Джейбърд се доближи до една ниша и извади факла — насмолен боров клон. Удари кремъка и факлата пламна, осветявайки пещерата в дълбочина. Сводестото помещение се стесняваше и от него тръгваха няколко тунела. Той ме хвана за ръка и ме поведе през един от тунелите. Хванах се здраво за него и тръгнах след димящата факла. Тунелите криволичеха като лабиринт. Сама никога не бих открила пътя за връщане.

Вървяхме дълго време, факлата започна да догаря и пращи, но постепенно тъмнината започна да се разсейва и сякаш навлязохме в по-голямо пространство. Пещерата завършваше с огромно помещение, в средата на което гореше огън.

Бяхме вървели през недрата на планината. Тъмнината в тунелите почти ме беше накарала да си мисля, че е нощ. А се озовах пред следобедното слънце, което позлатяваше покритата като с килим от дървета околност. Под мен се простираше стръмна бездна, а земята се бе ширнала пред погледа ми. Тук-там се виждаха хълмове и чукари, но дърветата покриваха всичко и се простираха, докъдето поглед стига, превръщайки се във виолетова мъгла по линията на хоризонта.

— Това място е свещено за моя народ.

Пещерата наистина наподобяваше кораб на катедрала, но бледосивите стени, покрити с ръбести завеси и фино изваяните колони не бяха творение на човешката ръка.

— Тук нищо не се променя, нито зиме, нито лете — каза той и разбърка огъня. — На завет сме от вятъра и снега. Пещерата гледа на юг, така че събира всичките слънчеви лъчи, а е толкова високо, че никой не може да види огъня от долу. Димът се просмуква през тунелите и не може да ни издаде. Понякога се появява мечка, но след като види, че мястото е заето, си тръгва. Имаме всичко, от което се нуждаем, за да изкараме цяла зима.

Огледах се. Имаше легла от гъвкава ела, покрити с мъх и дебели кожи. Покрай стените бяха наредени кошници и глинени съдове. Но освен нас нямаше жива душа. Дядо му също го нямаше.

Възрастният мъж излезе от сенките, сякаш мислите ми го бяха призовали.

Заговори на своя език, а момчето му отвърна.

— Доведох я.

Старецът каза нещо. Прозвуча като име, но едва ли бих могла да го запиша.

— Какво каза?

— Махиган шкийзхиг, така те нарича той. Вълчи очи.

— Защо ме нарича така?

— Защо ли? Ами също както смехът ми наподобява крясъка на сойката и обичам да нося лъскави неща, така както заради бялата коса и орловите пера наричат дядо ми Белия орел, така е и при теб. Защото имаш очи на вълк.

Смръщих чело, докато се опитвах да вникна в казаното. Единствените вълци, които бях виждала, са онези, чиито глави са приковани към стената в молитвения дом, а техните очи бяха изцъклени от смъртта или изядени от червеите.

— Нима по вашия край нямате вълци?

— Може би на север, в Шотландия, но не и в Англия — там са ги избили всичките.

Джейбърд преведе на дядо си, който поклати глава. После се обърна към мен:

— Той казва, че са постъпили лошо.

— Защо? Те убиват овцете и агнетата, понякога дори и деца, а могат да нападнат и възрастен човек.

Старецът вдигна рамене и заговори. Джейбърд кимна.

— За него всяко нещо си има място под слънцето, хората и вълците също.

Старецът продължи:

— Напомняш му за една вълчица — тя била дива, горда и смела, но все още недостатъчно силна. В глутницата никой не я зачитал, ала била твърде млада, за да може да живее сама. Дядо ми усеща, че ти си изпълнена със същата дива гордост. Не искаш да прекланяш глава пред никого, но си млада, а животът в постоянна опасност не е много приятен.

— Какво се случило с тази вълчица?

Възрастният мъж отговори, но младежът сякаш се колебаеше да предаде думите му.

— Какво каза?

— Иска да му разкажеш за дивия заек.

— Дивият заек? Какъв див заек?

За какво говореше? Някои от жителите в колонията казват, че индианците са луди за връзване. Може би са прави.

— В гората и край вашето село видял див заек. Досега не го е срещал. Появил се е, когато ти и твоите хора сте дошли.

— Нима тук нямате диви зайци? — Попитах го със същия тон, с който той ме бе запитал за вълците.

— Разбира се, че имаме. Великият заек играе важна роля във вярванията на моя народ, затова и дядо ми го е забелязал. Смята го за знак от Великия заек, отправен към самия него.

Старецът кимна. Следеше разговора. Независимо от това, че не искаше да говори английски, разбираше езика.

— Този заек — продължи момчето — е съвсем различен от зайците, които се срещат из този край. Окраската му е различна, а и е по-малък.

Очите на стареца бяха вперени над огъня в моите. Две червени пламъчета, които светеха в тъмните му дълбини. Изведнъж в съзнанието ми се появи баба ми. Беше там, сякаш седеше до мен в пещерата. Спомних историите, които разказваха за нея и как можела да се превръща в див заек. Тя никога не говореше за това, никога не отрече и не потвърди тези измислици. Има толкова много неща, които не сподели с мен, вероятно е изчаквала да порасна, но този мит така и не настъпи. Спомням си я да лежи будна, със затворени очи, неподвижна като мъртвец в леглото до мен. Откъде мога да знам, къде е ходила?

Сетих се и за историята, която Джак ми разказа за заека на кораба. Див или питомен. Бях се изсмяла, но моряците се бояха от него…

Старецът каза нещо на момчето.

— Той казва, че ти знаеш.

— Но какво ще прави баба ми тук? И защо ще се превръща в див заек?

— Духът на баба ти приема формата на заек, защото това е нейното животно, по същия начин, по който вълкът е твоето, орелът — неговото и синята сойка — моето.

— Възможно ли е такова нещо?

Белия орел ме погледна сякаш бях подложила на съмнение съществуването на слънцето и луната. Вдигна ръце и започна да ги върти над главата си. Пламъците скочиха нагоре и осветиха покритите с рисунки на животни стени на пещерата: някои представляваха само квадрати и триъгълници, други приличаха на елен с големи разклонени рога, на мечка, на вълк, на лъв, на гърбави и рогати същества, чиито имена не знаех. Край тях имаше голи или облечени в кожи хора, които ги ловяха, пронизваха, танцуваха с тях. Някои от образите бяха изрисувани с въглен, други с ярки цветове, трети — издълбани в скалата. Обърканите движения на стареца сякаш им вдъхнаха живот. Животни и хора танцуваха под ритъма на ръцете му и на светлината на огъня. По стените преминаваха ту хора, ту животни, ту всички едновременно.

— Тук е мястото на нашите предци — обясни ми момчето. — Заобиколени сме от тях.

Отново ме споходи усещането, че се намирам в катедрала или на свято място, като Храма на ветровете в равнината край Солзбъри, където духовете на онези, които са били преди нас, изпълват пространството.

Разказах им за баба си и какво й се бе случило. Старецът заговори отново.

— Какво каза?

— Духът й няма да намери покой заради злото, което са й сторили. Той те е последвал отвъд океана.

— Но защо? С каква цел?

Белия орел се втренчи в огъня. Измина известно иреме, преди да заговори отново, но когато го направи, говори дълго. Момчето го слушаше внимателно, кимаше, че е запомнило и че ще предаде точно думите му.

— Да те предупреди, да те пази, да поиска мъст. Той не знае със сигурност. Тъй както заекът се различава от събратята си тук, така и духът му е непознат и той не може да каже нищо със сигурност. Предприемането на подобно пътешествие говори за силна любов или за силен страх, а може и за двете. Смята, че тя е тук, защото се бои за теб. Че това, което й е било причинено, може да сполети и теб.

Така завърши срещата ни. Старецът се изправи с едно плавно движение. Запали борина от огъня и се отправи към по-далечната стена. Отмахна едно фино изтъкано одеяло на райета и сложни шарки и влезе в една стая, издълбана в скалата.

Джейбърд ме поведе през тунелите, но по друг път.

— Какво каза за младата вълчица? Каза ли какво й се е случило? — Попитах, когато най-накрая пред нас се изправи чезнещият следобед.

— Не знае. Просто един ден вече не била там. Може глутницата да я е прогонила или…

— Или?

— Или са се обърнали срещу нея и са я разкъсали.

Това съвсем не бе история с щастлив край. Нищо чудно, че не искаше да я довърши. Може пък старецът да греши. Може всичко да е във въображението му, да е част от местните суеверия.

— Как е получил дядо ти името си?

— Това ще ти разкажа някой друг път.

Бяхме доста далеч от селището, но чувах лая на кучетата и мъжете в гората.

— Ловци от Бюла.

— Как разбра?

— Те са единствените бели хора на мили оттук. Нашите хора не вдигат шум. Ще трябва да те оставя. Внимавай да не те видят. Дрехите ти.

Бях забравила, че съм облечена като момче.

— Кога ще те видя отново?

— Може би през пролетта, а може и през лятото.

— Чак тогава?

— Скоро зимата ще екове всичко. Мохоките се отправят на запад и север. Говори се за война. Хората са пръснати. Дядо тръгва на път, за да се срещне с братята си, да разбере какво става с тях.

— Война? Нищо такова не съм чула в селището.

— Откъде ще чуеш? Това е братоубийствена война — индианци избиват индианци. Тя не засяга белите.

Запис шестдесет и трети
(краят на ноември? 1659)

Тобайъс ходи на лов в гората с още двамина свои връстници. Джосая Кромптън, син на един от старите заселници и Нед Кардуел, ратая на Джетро Вейн. Може и те да са били ловците, които чухме, въпреки че вдигаха толкова много шум, та бих се изненадала, ако са ударили нещо. Иначе Тобайъс и приятелите му са доста добри ловци.

Срещнах ги днес, когато излизаха от гората с преметнати през рамо диви пуйки и гъски. Кучетата дишаха тежко край тях — два космати птичаря и една кафява хрътка. Те бяха мръсни, хълбоците им покрити с кал, само малка част от гърбовете им беше чиста. Тобайъс няма свое куче. Те не са нещо чак толкова често срещано, колкото у дома.

— Добре сте се справили.

Присъединих се към тях и закрачихме бързо към ниските къщи на града. Въпреки че не беше късно, се смрачаваше бързо. Дим се виеше от комините и се носеше в небето тежък и сив, жълтеещ по краищата от последните слънчеви лъчи. Камбаната за вечерния час бие по залез, дотогава всички трябва да са си по къщите. Ако си навън, означава, че си нощен скитник, а това е престъпление. Това е още едно от правилата, по които се води този град.

— Я виж — каза Тобайъс и показа улова си. — Пуйка за Марта и гъска за Сара.

— А като й дадеш гъската, ще те поканят на вечеря — смигна му един от младите мъже.

Тобайъс също се усмихна. Симпатиите между него и Ребека са известни на всички.

— Уловът можеше и да е по-богат. В южната долина погнахме див заек. По този край не съм виждал зайци. А този май беше и стар. Държеше се странно, главата му беше накриво, въпреки това беше достатъчно бърз.

— Не го уловихте?

— Не — поклати глава Джосая Кромптън и посочи хрътката, която вървеше до нас. — Изплъзна се на стария Том и се шмугна в гората.

Наведох се, за да почеша непокритата с кал козина по издължената глава на кучето.

— Внимателно, госпожице. Той не обича непознати — предупреди ме стопанинът му, но онова, което последва изненада дори и мен самата.

В мига, в който кехлибарените очи на кучето срещнаха моите, челото му се сбръчка и то започна да скимти, да върти задница и да маха с опашка, а после се търкулна и показа покрития си с кал корем.

— Виж ти, мътните ме взели! — Джосая Комптън бутна назад шапката си и се почеса по челото. — Никога преди не се е държал така. По принцип е зло куче.

— Просто разбира от хубави жени — погледна ме похотливо Нед Кардуел.

— Да не чувам такива приказки — братски ме прегърна Тобайъс и ме отдалечи от тях. — Хайде, Мери. Марта се притеснява, а и Сара ще се чуди къде си се дянала.

Запис шестдесет и четвърти

Вълците се върнаха. Чух ги миналата нощ, както и в нощта преди нея.

Духат северни ветрове.

— На гърба си носят снега — така казва Джона.

Време е да приберат животните от полето. Джона и Тобайъс отидоха с Джон Ривърс, за да ги докарат. Аз съм в къщата на Марта. В съседната къща децата тичат навсякъде, а аз се нуждая от спокойствие, за да водя дневника си. Марта пече нещо, а аз пиша на светлината от огъня. Трудно мога да кажа колко е часът. Вътре е сумрачно и прозорците са покрити с пергаментова хартия. Дори и да можехме да намерим отнякъде стъкло, не бихме могли да го купим.

По-тъмно е, отколкото би трябвало. Едва е превалило пладне. Отворих вратата, за да гледам как валят големите и нежни като пух снежинки. Падат бавно и грациозно, по една, по две. Извиках на Марта, за да ги види. Тя се втурна да разбере за какво е цялата тази врява, бършейки ръце в престилката.

Гледаме към небето, снежинките се въртят и падат все по-бързо и все по-бързо.

— Дядо Господ пак изтупва юргана си — каза тя и бързо и потайно погледна през рамо. Тук не се гледа с добро око на подобни суеверия, а Марта се страхува, дори и когато няма никой наоколо.

В късния следобед снегът се превърна в плътна, въртяща се, сиво-бяла завеса, през която човек виждаше едва на няколко крачки. Натрупва бързо, а все още няма и следа от Джон, Джона и Тобайъс. Ребека идва да пита дали сме ги виждали. Влитат снежинки, Марта снове до вратата и обратно, като подплашена стара кокошка. Гледа с безпокойство навън и се бои, че те може да са се загубили, да са паднали в някоя пряспа или да им се е случило нещо лошо. Казах й, че не вали толкова отдавна, за да имат подобни премеждия, но тя няма да се успокои, докато мъжете й не се върнат живи и здрави у дома.

Тобайъс и Джона вървят с мъка по побелялата пътека, придържат шапките си и примигват срещу снега, който вятърът навява в лицата им. Животните също са почти покрити със сняг, който ги покрива като втора кожа. Ребека попита за баща си. Навън е и търси овцете. Трябва да ги открие и да ги вкара в кошарата! Ако ги оставят навън, ще изчезнат в преспите, защото снегът продължава да трупа.

Оставят ни, за да оправят животните в обора. А после ще трябва да се върнат и да помогнат на Джон Ривърс.

Запис шестдесет и пети

Овцете са глупави създания. Ако ги няма кучетата, да ги наглеждат, ще се пръснат, а да ги събере човек отново си е доста работа. Прибраха повечето, а на следващата сутрин откриха две полуизядени. Кръвта им аленееше по пресния сняг.

Запис шестдесет и шести

В молитвения дом няма отопление. От ноздрите ни излиза пара и се издига нагоре, покрива с тънък леден пласт стените и замъглява студения въздух.

Всичките ни крайници бяха изгубили своята чувствителност, а носовете и бузите ни бяха вдървени. Отец Джонсън избра за тема на своята проповед овцата:

— „Всички ние блуждаехме като овци…“^[4]

От всички Божии създания най-много мразя да ме сравняват с овцата.

— „Като овци ги затварят в преизподнята; смъртта ще ги пасе…“^[5]

— „Ония, които са между вас презвитери, моля аз…“^[6]

Погледна към първите редици, където седяха облечените в черно, застинали и неподвижни, сякаш издялани от въглища, старейшини.

— „Пасете Божието стадо… и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата.“^[7]

— „Също и вие, по-младите, покорявайте се на презвитерите…“^[8]

Погледът му се премести към задните редици и встрани, където седяха децата — момчета с бащите си, момичета с майките си. Никак няма да им е трудно да следват повелята. За неподчинение и инат са предвидени сурови наказания.

— „А всички, като се покорявате един другиму, облечете се в смиреномъдрие, защото Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“^[9]

Огледа всички ни с присвити очи.

— „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.“^[10]

Окото му се впиваше в нас също тъй безмилостно, както и това от амвона.

Запис шестдесет и седми
(декември, 1659)

Зимата ни обсади. Снегът е натрупал до стрехите, а всеки следващ ден е по-студен от предишния. Светът отвън е потънал в оттенъци на сивото, черното и бялото. Затворени сме в къщата, излизаме само колкото да изминем няколкото метра между нас и дома на Марта.

С наближаването на Коледа дните стават все по-къси, но тук не празнуваме Коледа. За нас това ще е поредният работен ден като всеки друг, изключение се прави само, ако Коледа се падне в неделя.

С Ребека често ходим у съседите. Аз — за да видя Марта, а тя — Тобайъс. Те седят в един ъгъл и си шепнат. Стаята е ужасно студена извън кръга на огъня, но те по-скоро биха замръзнали, отколкото да напуснат уединението си, което тъмнината им предоставя. От Марта се очаква да играе ролята на възрастната жена, придружаваща младото момиче, но тя е благосклонна към влюбените, които искат да останат насаме. Ребека често придружава Тобайъс, когато отива да нагледа животните в обора до къщата.

Двете с Марта шием сватбено покривало за леглото им. Парчетата са от онези, които Марта е натрупала с годините. Тобайъс й скова рамка, а Марта поиска вълна от онези, които имат овце и я прибави към другата, която е събирала от трънаците и храстите. Помогнах й да я изпере и разчепка, за да приготвим пълнежа на покривалото. Което не ни достига, ще допълним от стари одеала, парцали, ризи и скъсани и износени чорапи.

Канавата е прикрепена към рамката, пълнежът — поставен върху й, а лицето — над другите два пласта. Марта отбелязва по лицето местата за пришиване. Тя избира мотивите, очертава ги с креда: рози, като онези, които растели в градината й, жълъди и дъбови листа от гората край селото, целувки за истинската любов, сърца — за брака, и раковини и спирали, които се извиват и извиват, но никога не се затварят. Започнахме от средата и се движим навън, ръбът ще представлява лоза, която се вие от всички страни, тя не трябва да се прекъсва, защото символизира дълъг живот.

На Ребека не й е позволено да помага. А тя се смее и казва, че ще стори същото за мен, когато е на преклонна възраст. Дразни ме. Напоследък се промени, вече не е срамежлива и свита, напротив усмихва се, и дори се смее, бузите й горят, а очите й блестят. Сякаш е друг човек.

Запис шестдесет и осми
(януари, 1660)

Януари е, а студът става още по-жесток и води до по-големи страдания. И в Англия премръзвахме зиме, но тук студът така може да изпохапе пръстите и крайниците, че да загният. Освен обикновената кашлица и хрема, се появи и някаква болест на белите дробове, от която човек храчи кръв. Джона беше толкова зает да посещава болните и да раздава лекове, че най-накрая и той легна болен.

Болестта е взела своята дан сред паството. Тази седмица хората в молитвения дом са още по-малко. Елиас Корнуел също го няма и отец Джонсън ще проповядва сам. Няма ги и съпругата му с половината деца.

След службата извикаха Марта при отец Джонсън.

— Вие ще се грижите за съпругата ми.

— Болна ли е? — разтревожи се Марта. Госпожа Джонсън е в напреднала бременност.

— Не става дума за нея. Някои от децата не са добре.

— Какво им има?

Отец Джонсън я изгледа с недоумение, сякаш детските болежки не го засягаха.

— Вие трябва да разберете това.

— Добре, но какви са симптомите? Имат ли треска? Кашлят ли?

— Да, кашлят. И то толкова силно, че не можем да спим. Не мога да мисля. Искам да спрете това.

— Ще сторя, каквото е по силите ми. Мери… — обърна се към мен Марта, за да ми каже да й донеса кошницата.

— Ти си Мери? — Очите на отец Джонсън, студени и празни като оръжейни дула, се впериха в мен.

— Да, господине.

— Мери? Сирачето, което живее при Джон и Сара Ривърс?

Кимнах утвърдително.

— Чух за теб.

— Надявам се, че само хубави неща, господине?

— Не съвсем — той поглади брадата си. — Чух, че бродиш из горите.

— Само за да събирам билки и растения за Джона и Марта.

— Чух още, че има доста какво да разкажеш за себе си. Кажи ми, Мери, отрекла ли си се от дявола и всичките му творения?

— Да, господине.

— Вярваш ли в Бог? Следваш ли напътствията Му?

— Да. Разбира се — кимах усърдно. Що за разпит беше това?

— Да се надяваме, че е така. Защото аз съм Негов наместник, тук, пред тази общност. Не го забравяй. Нищо не убягва от слуха ми — замисли се за миг. — Покорна ли си?

— Да, господине — държах очите си вперени в пода и се опитвах да демонстрирам съответната почтителност.

— Постарай се да останеш такава. Запомни: „защото непокорството е също такъв грях, какъвто е магьосничеството“^[11], тъй е писано в книга „Царства“. Погрижи се за децата, Марта. Тази вечер не искам да ги чувам.

И си тръгна, без да погледне никого.

Запис шестдесет и девети

Къщата на отец Джонсън е най-голямата в селището. Почти толкова голяма, колкото някои, които видях в Салем — на два етажа, зидана и покрита с плочи. Госпожа Джонсън ни помоли да идваме, докато децата оздравеят.

Марта им дава сироп от подбел и женско биле, варени в мед и малко оцет. Маже гърдите им с гъша мас, увива ги в мек вълнен плат и ги кара да вдишват парата от едно котле, в което е запарила царско биле, бергамот и мента.

Децата се възстановяват. Кашлицата намалява. Скоро ще са по-добре. Марта повече се тревожи за госпожа Джонсън. Като изключим огромния й корем, тя е много слаба. Марта е загрижена, че бременността може да я изтощи и тя да не може да се възстанови.

Запис седемдесети

Зимата здраво се е вкопчила в живота на всички ни. Студът е безпощаден, става още по-студено, ако това е възможно, храната намалява, а прясната храна — най-много от всичко. Джона се страхува, че може да избухне епидемия от скорбут, както на кораба. Запасите му от лимонов сок са нищожни.

Мъжете излизат на лов, когато времето позволява, но дивечът е напуснал околността, а малкото животни, които успяват да убият, са само кожа и кости.

Споделяме всичко, което можем да заделим. Извикаха ме при госпожа Джонсън. Марта предложи тя да отиде, но съпругата на пастора настоява да съм идела аз, защото Марта няма да й свърши работа. Искала да ме помоли за услуга.

Запис седемдесет и първи

Госпожа Джонсън ме посрещна. Очите й са огромни и когато се усмихва кожата й се изтегля и очертава силно черепа. Донесох й от Марта освежителна напитка, но се боя, че няма да има никаква полза от нея. Сякаш детето вътре в нея я поглъща до мозъка на костите й.

Тя е добра жена и знае, че запасите ни са малко. Децата са се възстановили и тя иска да се отблагодари. Даде ми вкъщи много неща, които си поделихме: царевица, грах, боб, овесено брашно, питки, които е изпекла и дори няколко ценни ябълки, чиято кора е сбръчкана, но от това ароматът им е още по-сладък.

— А сега за услугата — тя хваща ръката ми, ръцете й са толкова студени, а кожата е толкова изпъната, та чак прозира. — Племенникът на отец Джонсън, Елиас, е зает със съставянето на своята „Книга на чудесата“, но студът подува болезнено ставите на пръстите му и той не може да пише. Той ми диктуваше, но вече не ми стигат сили. Той ми каза, че можеш да четеш и пишеш, при това четливо и че ще можеш да ме заместиш. Ще се съгласиш ли? Разбира се, когато идваш, ще ядеш тук, а и ще се погрижа да има какво да отнесеш у дома.

Как можех да й откажа? Вече ми беше дала достатъчно, за да се изхраним цяла седмица.

Запис седемдесет и втори

Когато ходя там, не виждам често отец Джонсън и това ме радва. Не ми хареса начинът, по който ме разпитваше. Тази негова склонност да разпитва ме изнервя. Никога не се храни със семейството си, а и живее в отделна част на къщата, колкото е възможно по-далеч от врявата на децата. Когато се срещнем, се прави, че не ме вижда, сякаш съм нещо, което не заслужава вниманието му.

Елиас Корнуел си има кабинет — малка стая, до която се стига по вити стълби, тясна и с тъмна ламперия. Огънят свети през решетката на камината, а на масата, затрупана с листа, има хубави свещи. Тук работи над книгата си, която бе започнал на кораба, но сега тя вече си има име: „Книга за чудесата, знаменията и много други забележителни неща (които са се случили) от Елиас Корнуел“.

Заглавието ми се струва малко длъжко, но не ми е работа да се бъркам.

Надява се да отиде до Бостън през пролетта, когато пътищата станат проходими и да я даде на един печатар там. Но дотогава много вода има да изтече. Събрал е огромна и много странна сбирка от истории. Някои са преживени от него — чудотворното ни избавление в морето, пътешествието ни до тук, водени от провидението. Описал е и чудотворното основаване на града, описано му от отец Джонсън и първите заселници. Останалото е сбирщина от знаци и знамения, сънища и чудеса, които кой знае от къде е научил. Странни светлини, комети, горящи в небето, къщи, преследвани от странни явления и шумове, невидими барабанчици, жени и зверове, които имат чудовищно потомство. Книги на магьосници, които не горят и какво ли още не. Не знам кой го будалка, но в главата му има повече бабини деветини, отколкото в ума на селска бабичка.

Елиас крачи из стаята, докато пиша, и пука с пръсти, за да облекчи зачервените си и подути стави. Крачи и говори, а докато говори, бледите му очи горят със студен фанатичен огън и всеки техен лъч е студен като лъчите на слънцето върху леда отвън.

— „Зимата още по-силно затегна своята примка. Корабите са сковани в бостънското пристанище. Вълците стават още по-нагли. Децата боледуват. Добитъкът измира.“

— Но това се случва всяка година. Тази година е по-лоша, следващата още повече, и тъй, докле не започне да вали сняг през цялата година. Сега е лето 1660-то. Наближава Денят на страшния съд, Мери. Останаха броени години до настъпването на годината на Звяра. Разбираш ли ме? Лукавият е навсякъде около нас. Трябва постоянно да сме нащрек или и ние ще бъдем покварени заедно с всички останали. Само чистите, неопетнените ще са достойни да посрещнат Христовото пришествие.

Понякога се приближава и се надвесва, за да види какво пиша. Долавям разваления му дъх, усещам го по бузата и врата си, опитвам да не се задавя и да не повърна.

Той наистина вярва, че е дошло време за Второто пришествие и че Бюла ще е центърът му. Единственото му безпокойство е, че това ще се случи преди да е успял да отпечата книгата си. На мен ми се струва, че си е изгубил ума.

Запис седемдесет и трети

Гладът вилнее из града, вълците наистина стават по-нагли и смели, поне за това е прав. Снощи отново валя сняг и тази сутрин Тобайъс ми показа пътека от следи, които водеха право до главната улица. Широки предни лапи, тясна задница.

— Може да е куче?

— Това не е куче.

Приятелят му Нед плю. Толкова е студено, че плюнката му замръзна, преди да падне на снега. Следите достигаха до молитвения дом. Спират под линията на наредените глави, сякаш долавяха миризмата на прикованите си събратя и продължават нататък. Край портите снегът беше разтопен и жълтееше на мястото, където е клечала.

— Ето какво мисли за вас — ухили се Нед, пожълтелите му зъби бяха почервенели, заради кървящите му венци.

Запис седемдесет и четвърти

Най-големите момичета на госпожа Джонсън се разболяха и често прекарвам деня с нея, помагам й за по-малките деца, точно както Ребека помага на Сара. Не се чувствам като слугиня. Наближа времето, когато госпожа Джонсън ще роди, така че се нуждае от цялата ми помощ.

Освен това се държи мило с нас. Ако не беше тя, щяхме да гладуваме или да сме наченали царевицата, отделена за посев. Ако споделяме онова, което ни дава, може и да преживеем зимата. Когато свършим работа и децата се усмирят, сядаме в кухнята, където ми дава топла бира с подправки и парче сладкиш. Разпитва ме за миналото ми. Разказах й каквото можах, но тя знае, че не съм й казала всичко.

Тишината тегне над нас. На моменти и двете се чувстваме неловко, докато един ден тя не ме попита:

— Не си ми разказала всичко, нали, Мери?

Не мога да я излъжа. Тя е толкова добра, толкова мила, да я излъжа би било равносилно на грях.

— Не ме питайте.

Не мога да говоря за това, не и в този дом.

Все още чувам думите му: „Аз съм Негов наместник.“

„Врачка да се не оставя жива.“^[12], така съм го чувала да крещи от амвона.

— Мисля, че се досещам. Не винаги съм била това, което съм сега — помътнелите й очи се взряха дълбоко в моите и сякаш станаха по-тъмносини. — Когато бях на твоята възраст, бях много непослушна. Живеех с баба си. Така и не видях баща си, беше войник. Майка ми тръгна на път, за да го намери и никой никога повече не я видя. Израснах в страна, където бушуваше война. Много неща бяха недосегаеми за закона, а към тях пристъпваха хора, готови на всякакви злини, склонни да бръкнат в и без това размътените и кални води. Мисля, че познаваш хората, за които говоря. Дойдоха в града ни, за да изкоренят магьосничеството, поне така казваха. Всъщност единственото, от което се интересуваха, бяха парите — двадесетте сребърника, които градът щеше да им плати, за да го отърват от вещиците. По това време баба ми вече беше покойница. Благодаря на Бога, че я пощади, но наместо това те се нахвърлиха върху мен.

Докато говореше, нахлуха собствените ми спомени и накараха кръвта ми ту да пламва, ту да се смразява, да ме изпълва с гореща омраза и с леден страх.

— Преследваха ме като животно, завързаха ме и ме хвърлиха във воденичния яз, за да видят дали няма да се „нося“. Потънах. Бяха вързали ръцете и краката ми, не можех да достигна до повърхността, а дори и да успеех, щяха да ме обесят като вещица. Давех се. Гледах ги от дъното. Все още виждам лицата им през вълните на водата, която се завихряше над мен, изпълнени с очакване да се „понеса“.

После изведнъж повърхността се разтвори със силен плясък. Някой плуваше надолу към мен. Силни рамене ме обгърнаха и ме изтеглиха нагоре. Той беше млад свещеник, на път към първата си енория. Последвал врявата и виковете и когато ги видял какво правят, се гмурнал, за да ме върне за Господ. Разобличи откривателя на вещици и хората му като мошеници, които се интересуват само от парите, а не от избавлението на душите. Там, на място, прогони от мен демоните заедно с доста вода от дробовете ми — при спомена за това се усмихна, а устните й горчиво се свиха, сякаш животът не бе успял да й даде радостта и надеждата, обещани й в онзи миг. — Него ден ме покръсти, там, край воденичния яз, както и още неколцина. А когато си тръгна, аз го последвах.

— Той те е спасил?

— Точно така. Дължа му живота си. Заклех се да му бъда добра съпруга и да водя благочестив живот. Така и сторих. Прекланям глава в знак на покорство и се моля. Родих му деца — стисна ръцете ми. — Промених се. Ти можеш да сториш същото.

— А ако не мога? — Въпросът изрекох шепнешком.

Тя погледна встрани и дръпна ръцете си.

— Тогава нека Бог се смили над теб.

— Ще се опитам, госпожо Джонсън. Наистина ще се опитам.

Казах й това, което очакваше да чуе, защото беше добра и исках да й доставя удоволствие. Не можех да изрека онова, което чувствах истински: ако трябваше да избирам между нейния живот и удавяне, щях да избера последното.

Запис седемдесет и пети

Видях вълчицата. Бях в началото на гората и търсех ядки, които катериците са пропуснали. Някои са се спаружили и са лоши на вкус, но могат да бъдат смлени с жълъди за брашно, а орехите са вкусни във всякакъв вид. Разчистих снега и ровех наоколо, когато усетих, че кожата ми настръхва. Огледах се. Очаквах да видя Джейбърд и се чудех откъде се е взел, но тогава я видях — на няколко метра от мен. Приличаше на куче, но по-голяма, със сива, сивкаво-кафява козина, с бяло по врата, където се сгъстяваше и образуваше рошава грива. По гърба й преминаваше черна линия. Беше се опряла на широките си предни лапи. Тялото й около гърдите и плешките беше масивно. Хълбоците й се движеха навън-навътре с ритъма на дробовете. Тялото изтъняваше и завършваше със стройни задни лапи и тесни бутове. Дишаше тежко, дъхът й излизаше на бели облачета в студения въздух, а червеният й език висеше между дългите бели зъби. Очите й бяха златисти. Гледахме се една друга.

Не се страхувах. Просто исках да се махне. Коремът й е хлътнал от глад, а край гората са заложили капани с месо за примамка.

За известно време и двете не помръднахме, после тя сякаш дочу посланието ми. Обърна се, скочи и тъмната й фигура изчезна в гъстата тъмнина на гората.

Запис седемдесет и шести
(февруари, 1660)

Госпожа Джонсън е мъртва. Умря миналата седмица. Втората седмица на февруари. Умря по време на раждането.

— Тя не е трябвало да забременява отново. Това може да я убие — Марта го повтаря през цялото време, каза го и докато бързаше към стаята на родилката, но се огледа през рамо, да не би някой да я е чул. Могат да приемат думите й за зложелание, акушерката трябва да бъде внимателна.

С Марта отидохме заедно за израждането. Госпожа Джонсън дълго се мъчи, беше на ръба на изтощението и изнемогата. Раждането продължи ден и половина. Тазът й е тесен, въпреки многото деца, които е родила, а и тя няма повече сила да се напъва. Бебето най-сетне се роди. Беше голямо и пъпната връв бе омотана около врата му. Трябваше внимателно да я отвия. Прерязах я и го подадох на Марта, която само го погледна и го покри с едно парче плат.

Взря се в майката, която лежеше като мъртва и се обърна с посивяло и изпито лице.

— Боя се, че ще ги погребат заедно.

Марта опита всичко, което бе по възможностите й, но не успя да я спаси. Госпожа Джонсън бе накрая на силите си и бавно умираше пред очите ни. Събуди се само веднъж и поиска да види бебето. В отговор Марта леко поклати глава. Госпожа Джонсън извърна лицето си към стената и затвори очите си. Клепачите й имаха тъмно виолетов цвят на фона на жълтеникавата кожа.

Повече не ги отвори.

Марта повика отец Джонсън. Той влезе с голямо нежелание в стаята, която миришеше на кръв. Придържаше се към писаното в Библията, че след като е дарила живот, жената е нечиста.

— Ако искате да я видите още веднъж в този живот, ще бъде по-добре сега да дойдете — му каза Марта. — Доведете и децата, за да се простят с майка си и братчето си.

Госпожа Джонсън лежеше неподвижна, сякаш вече бе наченала своето последно и най-опасно пътешествие, но звукът от гласовете на децата и сълзите им я върнаха към живот. Клепачите й трепнаха, а изтънялата й ръка помръдна върху покривката на леглото. Гласът на отец Джонсън се извиси във високопарна молитва към Бога. С Марта излязохме, за да оставим семейството да прекара последните си мигове заедно.

Навън отново валеше, а ние поехме изморителния път към къщи.

— Отиде си още една добра жена — въздъхна Марта, докато газехме през снега. Изглеждаше уморена и сразена. Годините се бяха изписали ясно по лицето й.

— Имаме трудно призвание. Смъртта и рождението вървят много по-често ръка за ръка, отколкото ми се нрави. Да се надяваме, че няма да хвърлят вината върху нас.

Не каза нищо повече, но аз разбрах. Опасността е неразривно свързана с работата на акушерката и лечителката. Ако всичко е наред, хората са благодарни. Когато обаче нещата тръгнат на зле, а това се случва твърде често, тогава всичко се променя. Онези, който лекуват, могат да причиняват вреда, онези, които изцеляват — убиват, така говорят хората.

Минахме покрай молитвения дом. Убили са още един вълк, от скоро отрязаната му глава капе кръв на снега. Оголените му зъби излъчват жестокост, а очите дори и изцъклени в смъртта, все още излъчваха жълта светлина. Надявам се, че не е вълчицата, която видях край гората, но няма как да разбера.

Запис седемдесет и седем
(март, 1660)

Земята е твърда като камък. Въпреки датите на календара зимата отказва да отхлаби хватката си. Госпожа Джонсън е мъртва от две седмици, но гробът й още не е изкопан.

Тя и детето й лежат увити в общ саван в една пристройка, студът ще ги предпази от разложение, докато земята се размекне достатъчно, за да влезе в нея лопата.

Запис седемдесет и осми
(началото на март, 1660)

Днес погребахме госпожа Джонсън. Елиас Корнуел води службата. Отец Джонсън седи с наведена глава и децата му са около него. Очите на по-големите са пълни със сълзи, а малките хлипат.

— „Роден от жена, човек е…“^[13]

Думите отекваха над покритите със сняг хълмове, докато полагаха госпожа Джонсън в гроба. Беше много студено. Отецът бършеше носа и очите си, но кой може да каже от вятъра ли се бяха насълзили или от мъка?

Запис седемдесет и девети
(края на март, 1660)

За отправна точка в неделната си проповед отец Джонсън избра Първото послание на апостол Павел до Коринтяните:

— „Защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“^[14]

Малцина са онези, които не схващат правилно думите му. Още преди да е покарала трева на гроба на покойната му съпруга, отец Джонсън вече се оглежда за нова. Не крие, че му трябва някоя, която да се грижи за котилото му и да му топли леглото. Кандидатки не липсват. Майки и дъщери остъргват последните запаси от сандъците с брашно, за да му пекат хляб, сладкиши и пайове. Всяка вечер е канен на вечеря в различен дом.

Разбира се, и Дебора Вейн му е хвърлила око. Вече не се върти и прозява по време на неделните проповеди. Не се налага вече да я будят. Сега седи с изправен гръб, очакващи очи и се прехласва по всяка дума, която идва от амвона, свежда поглед само за да си води бележки в една книга в скута й. Всичко това само когато не проповядва Елиас Корнуел. Тогава отново започва да се киска със сестра си и да го обсъжда, прикривайки устата си с длан.

От другата страна на пътеката седи с почервенял врат и уши Нед Кардуел и внимателно изучава ботушите си. Той е обикновен наемен работник, но храни свои надежди и не крие възхищението си към Дебора. На същата редица е и Джосая Кромптън, който също е хлътнал до ушите. Тобайъс ми каза, че и той се надява. Дебора пренебрегва и двамата. Вижда само отец Джонсън.

Запис осемдесети
(март — април? 1660)

Отец Джонсън обаче не я вижда. Ако обстоятелствата се бяха стекли по-друг начин, бих била доволна. Харесвам Дебора, колкото и тя мен, но не изпитвам удоволствие от унижението й. Ще ми се отецът да се ожени за нея, колкото е възможно по-скоро. Така би било много по-добре, значително по-добре, отколкото сега.

Проповедникът си е харесал Ребека. Вече е ходил при баща й да иска ръката й, въпреки че знае че е обещана на Тобайъс.

Намерих Ребека да плаче, което не ме изненадва. Ако бях на нейно място, щях горчиво да ридая.

— Какво мисли майка ти?

— Тя е на моя страна.

— Баща ти отговори ли му?

— Още не.

— Тогава отиди при него. Помоли му се. Той няма да тръгне срещу щастието ти.

Дръпнах я за ръката, опитвайки се да я изправя на крака, но тя се стовари обратно, захлупи главата си с ръце и избухна в сълзи.

— Хайде, Ребека. Нещата не изглеждат чак толкова зле…

— Напротив, още по-зле са.

— По-зле?

Не разбирах нищо. Какво може да е по-лошо от това да се омъжиш за отец Джонсън?

Погледна ме нетърпеливо, обикновено бледото й лице бе почервеняло и подпухнало от плач.

— Нима не разбираш? Трябва ли да ти го напиша? Чакам дете!

Стоварих се до нея.

— Дете?

— Да — изсъска ми тя. — Говори по-тихо и не повтаряй всичко след мен.

— Ама как?

— Как мислиш?

— Тобайъс?

— Разбира се, че от него — мачкаше мократа си кърпичка. — Смятахме да се оженим през пролетта. А сега това…

Устните й потрепериха отново.

— А Марта? Тя със сигурност знае начин…

Тя ме сграбчи и впи пръсти в рамото ми.

— Нищо няма да й казваш! Това е смъртен грях, а детето е от Тобайъс!

— Той знае ли?

— Още не.

— Трябва да му кажеш. Сега. Той ще отиде при баща ти й ще му поиска разрешение веднага да се ожени за теб.

— А ако баща ми не се съгласи?

— Тогава ти ще трябва да му обясниш причината.

Лешниковите й очи се разшириха:

— Не мога!

— Трябва! Нещата са взели такъв обрат, че нямаш избор! Той ще се съгласи, иначе няма да може да измие срама от челото си. Няма да иска хората да узнаят, че вече не си целомъдрена…

— Нито пък аз! — Лицето й още по-силно се зачерви. — Не искам баща ми да мисли за мен по този начин.

— Тогава отиди при майка си. Разкажи й. Но го стори по-бързо, преди баща ти да е взел решение в полза на отец Джонсън.

Запис осемдесет и първи
(април 1660)

Земята омекна достатъчно, за да поеме плуг. Джон Ривърс е навън през цялото време, бори се със земята сякаш му е враг, подкарал е двата си вола, сякаш има намерение да разоре цялото селище. Става при изгрев и се прибира след залез, не говори с никого, черните му вежди са смръщени, а устата — затворена, като да е издялана от гранит.

На Марта само й трябваше Сара да я попита дали Ребека й е искала съвет, за да разбере какво става. Тя предложи да стори каквото може, но отново й отказаха.

Двете жени седят и разговарят край огъня, но аз не съм поканена на съвета. Отидох при Ребека, която си стои в стаята, плаче, въздиша и чака решението на баща си.

Тобайъс не се мярва никакъв. Джона и Марта само поклащат глави, когато се появи и той тихо се измъква. Повечето от времето се крие при животните в обора или в гората.

Всички очакваме решението на Джон Ривърс. То няма да се забави много. Джон обича дъщеря си и досега винаги е харесвал Тобайъс. Но пък не е съпруг, който ще се опълчи на жена си и след като тя се зае да го убеждава, най-накрая се съгласи.

В неделя съобщението за годежа им ще бъде заковано на вратите на молитвения дом, а до края на месеца ще бъдат венчани.

Запис осемдесет и втори

Отец Джонсън ме хвана след неделната служба, докато четях обявите за годеж на вратите на молитвения дом.

— Искам да говоря с теб — каза ми той.

— С мен ли, господине? За какво?

Не ми отговори, може би считаше въпроса ми за твърде безочлив. Тъмните му очи ме пронизваха. Хвана ме за брадичката и извърна лицето ми към себе си.

— Злият демон чесгаее крие зад миловидно лице, нали си чувала това, Мери?

Не можех да му отвърна, онемях от ужас, когато ме попита. Поклатих глава колкото е възможно по-енергично и доколкото позволяваха пръстите му, които държаха главата ми.

Той сякаш не очакваше отговор.

— Чувал съм го. И съм го виждал — той пусна брадичката ми. — Мисля, че се бъркаш в неща, които не са твоя работа.

— Аз? Да се бъркам? Не ви разбирам.

— Напротив, мисля, че ме разбираш.

Повече нищо не каза, остана така, със събрани ръце и загледан в съобщението за брака:

„Господин Тобайъс Морз и госпожица Ребека Ривърс…“

Бързо погледнах в страни, не исках да се издам, че съм го разбрала.

— Ако съм ви обидила, господине…

— Не се опитвай да ме измамиш с лъжливото си покорство — дълбокият му глас бе тих, но изпълнен със заплаха, тъй както далечният тътен предвещава буря. — В теб има нещо, на което не вярвам. Елиас мисли, че си безобидна, но ще докажа, че греши. Мисля, че някои други части на тялото му го управляват, а не главата му. Може би си го омагьосала?

— Не, господине, аз…

— Дойде в дома ми — продължи той, сякаш не бях продумала, все едно говореше на себе си. — Съпругата ми и синът ми починаха. Може би и тях си омагьосала?

— Не, господине…

Думите заседнаха в гърлото ми. Кръвта се отдръпна от лицето ми. Дишах учестено. Помислих, че ще припадна. Обвиненията му бяха толкова страшни и предизвикаха такава безредица в съзнанието ми, че не можех да мисля за нищо друго.

— Реших да се оженя отново и веднага съм отхвърлен. Колко злини трябва да сполетят едного, преди да се огледа и да потърси причината?

— Причина ли, господине?

— Магьосничество — прошепна наведен в ухото ми, но толкова бавно и тихо, че не бях сигурна дали съм чула правилно. Усещах черните му очи върху себе си, но не смеех да вдигна поглед. Не откъсвах своите от земята. Не знаех как ще приключи всичко това, ако един от градските съветници не го бе заговорил.

— Върви по пътя си, Мери — освободи ме той. — Но те предупреждавам, само още една такава случка и дните ти тук са преброени.

Тръгнах си, а предупреждението му отекваше в ушите ми. Отчасти знам причината за недоволството му. Ужасно искаше Ребека и с право се бе досетил, че съм застанала между него и попълзновенията му към нея. Той е умен човек, но вярата му в магии и магьосничество извращава схващанията му от здрава логика в нещо друго.

Разговорът ни не продължи повече от минута. Понякога си мисля, че съм го сънувала. Понякога осъзнавам, че не е така и че това се е случило наистина. И най-малкият спомен за него ме стряска в съня ми и ме разтреперва.

Няма да кажа на Марта. Ще й причини голямо безпокойство. Ще се старая да не се мяркам пред очите му и с нищо, с нищо да не привличам вниманието му.

Запис осемдесет и трети

Зимата най-сетне освободи хватката си. Падна силен дъжд, който отнесе и последните остатъци от снега със себе си. Слънцето топли и отвсякъде се чува шум на течаща вода. Време е за оран и посев. Дълбоките ритми на живота отекват и в Новия свят с неговите диви зверове, огромните надвиснали гори и непосилните жеги и студове.

Всеки ден над нас прелитат огромни ята от диви гъски, които се връщат от юг. Мисля си за Джейбърд и Белия орел. Нито съм ги чула, нито съм видяла някакъв знак от тях. Безпокоя се заради слуховете за война, за които говореше Джейбърд. Чудя се къде са и дали някога ще се появят отново по тези краища, дали ще ги видя отново.

Някои от растенията, чиито имена казах на Джона, пуснаха издънки и той силно се надява, че семената, които бях събрала, ще покарат. Градината с билките ме кара да изпитвам носталгия по дома. Малките лехи са подредени в строги геометрични форми като градината в господарското имение. Градинският чай и мащерката имат толкова силен аромат и така ми напомнят за баба ми, та чак ме боли от копнеж да я видя отново.

Почти бях забравила за дивия заек. Цяла зима не съм го виждала, а и никой не ми е казвал, че го е видял. До вчера вечерта.

Бях в долното пасбище. То не е далеч от началото на гората, светлината избледняваше и нощта се спускаше. Бях подкарала кравите, за да ги издоим, когато изведнъж току пред мен се стрелна див заек. Изобщо не го бях забелязала, но те са лукави малки същества и човек трудно може да ги забележи. По принцип са и много страхливи, та бягат от хората, но този — не. Погледна ме с кръглите си кафяви очи — чифт човешки очи в светлокафявото му животинско личице. Широкият му нос помръдваше подръпвайки дългата, разцепена горна устна.

Знам, че това е тя, но защо е тук? Да ме предупреди, да ме предпази, да отмъсти? За един кратък миг ми се стори, че ще ми проговори, но откъм града се разнесе кучешки лай, заекът подскочи на дългите си задни крака и побягна на зиг-заг към гората.

Запис осемдесет и четвърти

Тобайъс и Ребека се ожениха. Върнах се при Марта. Тобайъс се премести в стаята, която обитавах досега, за да живее с Ребека. Той има своя собствена земя и ще построи къща на нея. Но докато я завърши, ще живеят при майка й и баща й, в малката стая в задната част на къщата. С Марта помогнахме на Сара да я подготви. Покривалото изглежда прекрасно върху брачното ложе.

Всъщност много хора, дошли на сватбеното тържество, се възхитиха от покривалото и помолиха Марта да ушие и за тях. Тя смята, че може да изкара пари от това, особено ако й помагам, но почти не й е останал плат, а няма и средства за още. Трябва да го купи от Салем.

Градът избягва връзките с външния свят, а и пролетното топене на снеговете разкаля съществуващите пътища. Въпреки това, щом обстоятелствата позволят, Тобайъс ще вземе една кола и ще отиде на пазар в Салем. Цяла зима прави маси, столове, дъги за бъчви. Ще ги замени срещу платове, гвоздеи, семена, ключалки, панти, все неща от които имаме нужда, но не можем да си направим. Ще ги докара и ще ги продаде. Винаги е работил усилено, но сега работи още повече. Пълен е с планове и идеи за правене на пари. Твърдо е решен да направи живота на Ребека и детето хубав.

Запис осемдесет и пети
(навечерието на първи май, 1660)

Не всички се радват на брака на Ребека и Тобайъс. Тази неделя отец Джонсън се мръщеше от амвона, а проповедта му бе по-мрачна, откогато и да било. Дебора Вейн споделя гнева му. Лошото й настроение се споделя от сестра й Хана и приятелките й Сара Гарнър и Елизабет Денинг. Мръщят ни се в църквата и веднага започват да си шепнат, когато ни видят заедно с Ребека. Смятах ги за безобидни, за досадни дразнители като комарите през лятото, докато една сутрин не ги срещнах на връщане от гората. Носят кошници с цветя, които растат наоколо. Дърветата са обвити в зелено, а земята под тях застлана с цветове. Кошниците им преливат от пролетни цветя: крехки рози, диви орхидеи, лилии и разцъфнали клонки лобелия. Под тях съзрях съвсем различни растения: пурпурните цветове на самакитката, нещо, което много прилича на бучиниш, някакви силно миризливи плевели с месести листа и някакъв див вид змийски лапад, който изобщо не прилича на цвете.

— На къде си тръгнала? Към гората? — попита Дебора, уж невинно, докато другите се подхилкваха.

— Да — носех кошница и лопатка. — Ще се срещна с Джона. Заедно ще събираме растения. Казва, че градината се нуждае от оживяване.

Посрещнаха думите ми с открит смях.

— Не ходиш в гората, за да береш цветя — изсъска ми Сара Гарнър.

— И не с господин Морз — допълни Елизабет Денинг.

— Нима? И какво правя там тогава?

— Ние знаем — Дебора погледна останалите, които престорено се усмихваха, а в очите им имаше притворство.

— Ние знаем — повториха всички заедно.

— Така ли? И какво по-точно?

— Че не ходиш само за това — шепнейки тайнствено, Дебора се наклони към мен, а ръката прикриваше устните й. — Знаем!

— Какво знаете?

— Че говориш с животните. Привеждаш дърветата с волята си. Викаш духове. Срещаш се с индианците. Танцуваш гола! — изсъска тя последното, а после избухна в смях. — Видяхте ли! Тя се изчерви!

Другите се присъединиха към смеха й.

— Кой не би се изчервил! — Започвах да се ядосвам. — Подобни предположения са неприлични!

— Ти се изчерви от чувство за вина. Знаем какво правиш — Дебора произнася отчетливо всяка дума и размахва пръст срещу ми. — Омагьосваш хората. Не се притеснявай — погледна останалите. — Никому няма да кажем. Не и ако ни обещаеш да ни помогнеш.

— Да ви помогна? Как? — Опитвах се да запазя спокойствието в гласа си, но по цялото ми тяло бе избила пот. Думите им ме изпълниха със страх.

— Не се преструвай, че не знаеш. Знаем какво можеш да правиш. Днес е навечерието на първи май — знаменателна нощ за вещиците — очите й отново станаха лукави. — Нощ, в която можеш да виждаш разни неща.

— Като бъдещия си съпруг, например — допълни Хана. — Да го омагьосаш, ако имаш дарба! — Тя почти изпищя последното, а приличното й на невестулка лице се сви от вълнение. — Именно с тази си дарба можеш да ни помогнеш.

— Не мога. Нямам дарбата, за която говорите.

— Знаем, че я имаш — усмихна се Дебора. — Направи го за Ребека, можеш да го направиш и за нас.

— Моля?

— Ребека и Тобайъс. Направи магия, за да го свържеш с нея. Любовна магия — кикотеха се другите. — Това беше твое дело.

— Между тях определено има магия — опитах се да се засмея. — Но не е мое дело.

— Не се опитвай да ни измамиш. Ти й осигури Тобайъс. Той не би я избрал, нима има за какво? Тя е грозна. Дори накара отец Джонсън да я хареса и да не ме пожелае! — Очите й се свиха. — И вероятно го искаш за себе си!

— Аз и отец Джонсън! — Нямаше как да не се разсмея. — Сега съм сигурна, че бълнувате!

— Елиас Корнуел, тогава! — избухна Сара Гарнър. — Всички знаят, че не иска да чуе лоша дума за теб и те тачи повече от всички други!

— Това може да е вярно, но не съм сторила нищо, за да го насърча.

— Напротив! — Изсъска Дебора Вейн.

— Не съм! — Поклатих глава. — Ти си луда. Всички сте…

Това ли било. Сара Гарнър иска Елиас Корнуел за себе си. Тя е висока и бледа, с дълго, слабо лице. Ще са си лика-прилика, но няма да помогна нито на нея, нито на другите. Всичко са обмислили предварително. Дебора иска отец Джонсън, Елизабет Денинг — Джосая Кромптън. Искат да направя магия, за да им подсигуря тези мъже за съпрузи.

— Ами ти? — Погалих Хана под малката й остра брадичка. — Не си ли твърде малка да си избираш любим?

Усмихвах се, като все още се опитвах да изкарам всичко на шега. Тя няма още десет години.

— Не съм твърде малка — усмихна ми се тя, оголвайки разделените си остри зъбки. — Аз искам Тобайъс — и изфъфли края на името му. — Искам да прокълна Ребека. Да направя кукла и да забия игли в нея.

— Ребека ми е приятелка — хванах по-здраво брадичката й. — Само да се опитате да сторите нещо на нея или на детето й…

— Пусни ме! — Дръпна се тя. — Дебора, тя ми причинява болка!

— Ще сторя много повече от това, ако не внимавате — изгледах ги всичките. — Няма да ви помогна. И ви съветвам да оставите хората на спокойствие.

Върнах се вкъщи, опитвайки се да приема думите им за момичешка злоба и непокорство. Те отминаха с кошници, пълни с цветя за майските венци, но подобни неща са забранени тук. Ами билките, които са под цветовете на дъното на кошниците? Това бяха билки за отровни отвари. Подозирам какво са си наумили и това ме ужасява, смразява кръвта ми и прави сърцето ми по-тежко от камък.

Запис осемдесет и шести
(май, 1660)

— В гората са намерени следи от магьосничество, от отвратителни деяния!

Гласът на отец Джонсън гърми от амвона. Разговорите са забранени, но сред паството плъзва тревога, също както шумолят листата под напора на вятъра. Оглеждам редиците. Дебора Вейн и сестра й са бели като платно. Сара Гарнър и Елизабет Денинг са вперили погледи в земята. Цяла седмица се носят слухове за това. В една просека в гората са открити следи от огън. Пепел по земята, парчета восък, останки от някакво отровно биле, вонящи билки и разварени жаби.

— Дяволско дело! Тук, в Бюла! Богохулство! Грях! Предупреждавам те, народе мой, трябва винаги да сме нащрек! Винаги нащрек! Сатаната и слугите му са навсякъде около нас — дори и в Бюла! Те извършват езическите си ритуали в гората, на няколкостотин метра от Божия дом!

Говори за индианците. Продължава да изпъва нервите на хората, предупреждава, че те са навсякъде, че гъмжат из гората като бълхи в кучешка козина. А това, че не ги виждаме, ги прави още по-опасни. Те са служители на дявола, съюзили са се със самия Велзевул, за да ни прогонят от изконното ни място на тази земя. Заповяда да се организират патрули, които да пазят селището — мъже с мускети бродят из гората.

Видях, че момичетата си поеха отново дъх. Отпуснали са се и са затворили очи в безмълвни благодарствени молитви. Хана се ухили самодоволно на сестра си и започна да си играе с една кукла в скута си.

Запис осемдесет и седми

Ослушвам се за Джейбърд, опитвам се да различа един крясък от друг и чакам зовът му да прозвучи от безсмислената птича врява. Стори ми се, че тази вечер го чух — отмерен, настоятелен и близо до къщата.

Колкото и да ми иска да го видя, не мога. Марта ми забрани да стъпвам в гората и трябва да издебна, когато отиде при Сара. Трябва да го видя и да го предупредя. Не мога да го оставя да се излага на опасност. Тук страхът е вездесъщ. Патрулите продължават. Ако се натъкнат на него или на дядо му близо до селището, ще ги застрелят.

Срещнах го в началото на гората, близо до къщата. Зарадвах се, когато го видях, а той бе донесъл подарък за мен — чифт мокасини с мъниста, подобни на онези, които носи в гората. Не ми се удаде възможност да му благодаря или да му кажа каквото и да било друго, освен да го предупредя. Току-що се бяхме срещнали, когато чух Марта да ме вика. Скрих мокасините под шала си и се опитах да се прокрадна край Марта, но тя ме хвана. Много е разтревожена, лицето й е на червени петна. Джона е навън, помага на Тобайъс за къщата, която строи за Ребека. Двете сме сами.

— Какво правиш сама в гората?

— Нищо. Разхождах се.

— Знаеш, че ти забраних! Знаеш какво говорят хората за теб! Особено сега…

— Да, и ти се подчинявах до тази вечер. Имаше нещо, което трябваше да свърша.

— Не си ходила, за да правиш магии, нали? — Нямаше никого тук, но Марта говореше тихо, сякаш самите стени имаха уши. Тя не вярва, че откритото в гората има нещо общо с индианците.

— Замълчи, Марта! Не бях аз. Знаеш, че не бих извършила нищо глупаво!

— Разбира се, че не си била ти. Но въпреки всичко продължаваш да водиш това!

Показа ми дневника.

— Къде го намери?

— В сандъка ти.

Сграбчих го, но тя го държеше здраво. Скъсахме първата страница.

Погледнах отрязъка в ръката си: „Аз съм Мери.“

— Вещица! — изсъска Марта от бяс. — Ти си луда да напишеш това! Ако аз мога да го намеря, могат и те. Ще качиш всички ни на бесилото!

— Ти знаеш, че го водя.

— Но не знам какво пишеш в него! Досега не съм се ровила из твоите неща, Мери. Не ми е работа. Мислех, че пишеш това, което и другите момичета пишат — ежедневните неща, любов и мечти. Трябваше да се досетя! — Здраво държи страницата и я мачка. — Ти не си като другите момичета, нали?

Втурна се да хвърли листата в огъня, но аз бях по-бърза. Спрях я, преди да достигне огнището.

— Недей, Марта. Не можеш да го направиш.

Думите имат власт. Те са мои. Тя няма право да ги унищожи. Волята я напуска. Ръцете й се отпускат.

— Тогава го направи ти.

— Ще го направя, обещавам.

— Направи го сега. Не след дълго подозрението ще се отклони от индианците, от блуждаещите огньове, все неща, които не съществуват. Ще започнат да претърсват къщите. Ще се дотътрят и ще търсят доказателства. Кукли, магии, проклятия, дъсчици. Ако аз мога да го намеря, значи и те могат. А намерят ли го, няма сила на земята, която да те спаси — Марта размаха заплашително листата пред лицето ми и ги захвърли на масата. — Изгори го! Отърви се от него!

После излезе и ме остави сама. Прибрах се в малката си стая отзад и издърпах сандъка изпод леглото. Най-отгоре е покривалото за легло, което двете правим. Под него е торбичката ми. Взех отрязъка от хартия, който все още стисках в ръката си и го сгънах. Сложих го в торбичката, заедно с малкото пари, които имах, медальона, който получих от баба си, пръстена от майка ми, половината шилинг, подарен ми от Джак. Натъпках мокасините с мъниста почти до дъното на сандъка си и се върнах в общата стая, с намерението да направя онова, което искаше от мен Марта.

Седях дълго на стола и гледах как червеното сърце на огъня се превръща в пепел.

 

Стреснах се от шум над главата си. Помислих, че Марта е дошла да провери дали съм направила това, което иска от мен. Не последва нищо, не чух никакви стъпки по стълбата. Може да съм се въртяла в леглото си. Отпуснах се, очите ми обходиха тавана и останаха приковани от рамката за покривалото, поставена там.

Знам какво трябва да направя.

Запис осемдесет и осми

Започнах същата нощ. Нагънах страниците на ленти, като хармоника, и ги втъкнах в пълнежа, който е между гърба и лицето на покривалото. Могат да търсят колкото си искат, няма да открият нищо.

Запис осемдесет и девети
(юни, 1660)

Дните стават все по-дълги и така ще е до средата на лятото, нощите са светли. Когато Джона и Тобайъс свършат дневната си работа, си приготвят вечеря и се отправят към земята на Тобайъс. Възползват се от светлите нощи, за да разчистят земята и да работят по къщата. Понякога Джон Ривърс ги придружава. Сара и Ребека сядат при нас с Марта и ни помагат в шиенето на моето покривало.

То е от здрав плат, смес от вълна и лен, който Тобайъс ми донесе от Салем. На цвят е тъмносиньо като нощта. По него подреждам мои мотиви: цветя от градината на баба ми, платната на кораба, които ни донесе тук, борове и дъбови листа от гората, пера за хората, която я населяват и малки къщички за нас.

Марта се мръщи и цъка, подобни мотиви не са традиционни, но покривалото е мое и не ме е грижа какво мисли тя. Може да сложи спиралите си с виещата се лоза по ръба. До моите мотиви няма да има нищо. Правя ги широки, за да служат за джобове. По-късно, през нощта, разшивам като Пенелопа направените през деня бодове и мушкам във всеки по една страница.

Запис деветдесети

Еньовден. Горещ като всеки друг, въпреки че няма слънце. Облаците са надвиснали над града гъсти и тежки още от сутринта. Потискащо е. Все едно да се задушаваш под горещо и мокро одеяло. Стъмни се рано, отвсякъде се чува хор от щурци и жаби. Изведнъж всички те замлъкнаха и вечерта настъпи, тъмна като през зимата.

Нямаше достатъчно светлина, за да работим, а одеялото бе влажно, просмукало с влагата от въздуха. Марта предложи да се приберем и да запалим свещи. Усеща, че ще има буря и сякаш за да потвърди предчувствието хоризонтът на юг се изпъстря с проблясващи светлини. Все още е твърде далеч, но предупреждението е достатъчно, за да ни накара да приберем покривалото.

Ребека е бременна в петия месец. През тази нощ Тобайъс бе навън, разчистваше земята си и работеше по къщата. Джона отиде с него, както и Джон Ривърс и Джоузеф, най-големият му син. В къщи останахме само жените. Отидохме в къщата на Сара. Ребека ме помоли да остана и да й правя компания. Добре, че го направи. Марта също остана. Не обича гръмотевиците и не й се ще да стои сама в бурята.

Легнахме си с пълното съзнание за това, което ще последва, но се събудихме с мисълта, че е настъпил краят на света. Не се страхувам като Марта от бурите, но тази бе най-свирепата, на която съм била свидетел. Притискахме се с Ребека, когато ужасяващите проблясъци осветяваха стаята в бяло и синьо. Гърмът следваше след по-малко от един удар на сърцата ни и всеки трясък бе по-силен и по-страшен от предишния. Дъждът се изля с яростна мощ и обсипа с барабанни удари покрива и стените на къщата. Децата над нас плачеха. Стълбата заскърца, когато Сара отиде при тях. Скоро виковете им се превърнаха в сърцераздирателен уплашен хленч.

Изведнъж, посред беса на бурята и хаоса от ревящи звуци чухме човешки вик, изпълнен със смразяващ ужас. Никоя от нас не бе достатъчно смела, за да провери кой е или да се реши да си измокри до кости, за да му се притече на помощ.

На заранта небето бе чисто, не валеше, но бурята бе нанесла големи щети. Пътищата и пътеките бяха отмити. Посевите в полето почти бяха изравнени със земята. Цветята на Марта бяха изпокършени.

Съвсем скоро разбрахме и кой е надал ужасния вик през нощта. Том Картър. Старецът, който живее било до гората. Тук той е един от малцината самотни мъже, които имат земя. Лоша земя — само буци и дънери, а колибата, в която живее прилича на коптор. Не отглежда кой знае какво, изкарва прехраната си, като вари силен алкохол от плодовете, които събира в гората.

В нощта на бурята отишъл сред дърветата, за да се облекчи, така казва той. Изведнъж една светкавица осветила всичко около него и ги видял — белите фигури на духовете, които се носели из гората и прехвърчали от дърво на дърво.

Гледката го накарала да се втурне към града, долната му риза висяла отвън, придържал с ръце панталоните си и крещял колкото му глас държи, сякаш адските легиони го преследвали.

Някои приемат това като шега, особено онези, които са го виждали. Те отдават случилото се на привързаността му към собствената му продукция, други обаче мислят различно.

Привиденията и яростните бури трябва да се вземат насериозно. Отведоха Том Картър да разкаже историята на отец Джонсън и Елиас Корнуел. Те заведоха все още ужасения Том в гората, заедно с Джетро Вейн, Натаниел Кленч и Иезекиил Франсис, които са градски съветници и изпълняват ролята и на блюстители на реда, както и други членове на патрула.

Намерили нещо. Слуховете се разпространяват из града по-бързо от пламъци сред борина, но никой не знае точно какво.

Запис деветдесет и първи

Не си губиха времето. Скоро на вратата се потропа. Марта отвори. На прага стояха Джетро Вейн, Иезекиил Франсис и още един от блюстителите на реда.

— Вие двете ще дойде с нас.

— Защо? — Марта погледна Иезекиил право в очите.

— По заповед на отеца — Иезекиил се изчерви като пуяк.

— Задържани ли сме?

— Не, но…

Сякаш искаше да каже „Все още не.“

— Махайте се тогава. Имам работа за вършене. Имам да храня гладни мъже. Някои от нас нямат време да се шляят из града и да тормозят хората. На полето са и ги очаквам всеки момент да се върнат.

— Такива са заповедите на отеца.

— Ако отец Джонсън иска да ме пита нещо, нека дойде тук.

Джетро Вейн посегна към нея, сякаш за да я хване, но другите двама го удържаха. Спогледаха се, по лицата им беше изписано недоумение. Не бяха очаквали подобно поведение. Не знаеха какво да правят.

Най-накрая Иезекиил Франсис каза:

— Ще се върнем.

Тръгнаха си и оставиха Марта съвсем объркана. Отне й известно време да се съвземе и ми нареди:

— Иди да доведеш Сара. Когато се върнат всички, трябва да сме заедно. Не може да разчитаме на мъжете. Ще се върнат на свечеряване, независимо от това, което им казах.

 

Върнаха се вкупом и превърнаха къщата в съдебна зала. Отец Джонсън и Натаниел Кленч бяха с тях. Натаниел Кленч е съдия. Довели са го тук, за да възтържествува справедливостта и правосъдието, но всички знаят, че е човек на Джонсън.

— Къде беше в миналата нощ, когато се разрази бурята? — Отец Джонсън водеше разпита.

— В леглото, спях — отвърна Марта.

— Не ти, Марта — той се обърна към мен. — Ти?

— В леглото, също като нея, спях.

— Не си излизала от къщата?

— Не.

Веждите му се повдигнаха. Сара заговори, преди да го обземе съмнение:

— Тя беше с нас. Мъжете ни бяха навън, тъй че бяхме заедно. Мери спа при Ребека.

Джонсън бе очаквал тази намеса. Погледна Сара и нетърпеливо изръмжа, като звяр надхитрен от плячката си.

— Всички бяхме заедно — спокойно и тихо настоя тя.

Ребека и Марта кимнаха, за да потвърдят думите й. Той се обърна към Ребека:

— И ти не си излизала? Сама? — Замлъкна и се опита да се усмихне. Гласът му се сниши, докато почти започна да мърка. — Или с някого?

Поклатихме отрицателно глава.

— Защо ни разпитвате? — попита Сара. Обърна се към отец Джонсън, но очите й гледаха другите мъже. Натаниел Кленч е женен за сестра й. Той сведе очи и се загледа в пода.

— Не разпитвам теб — отвърна отец Джонсън. — А тях. В гората е имало сборище. Открихме доказателства.

— Сборище? С каква цел?

— Да викат духове, жено! — Извика Иезекиил Франсис. — Чула си какво се е случило с Том Картър. Той е свидетел.

— Свидетел на какво? — презрителни се усмихна Сара. — На собствените си пиянски видения.

— Има доказателства за присъствието на повече от една жена — отец Джонсън погледна към мен и Ребека. — Познати ли са ви тези неща?

— Дъщеря ми очаква дете! — Пристъпи напред Сара, напълно вбесена. — Мислите ли, че ще подложи на риск живота на нероденото си дете, като лудува из гората през нощта? — Тя поклати глава. — Не. Ще трябва да дирите на друго място.

— Може да са излезли, без да си забелязала — присвитите очи на Иезекиил още повече се притвориха.

— В къщата има само един изход. Трябва да минат през мен, за да излязат. Или намекваш, че и аз съм се присъединила към тях? — Тонът й можеше да замрази и вода. — Натам водят въпросите ви, нали?

Впери в мъжете смразяващия си поглед. Натаниел Кленч доби още по-неспокоен вид. Други също се почувстваха неудобно. С Марта бяхме лесна плячка, но Сара Ривърс е различно нещо. Има добри връзки, а и с Джон се радват на уважението на хората.

— Нищо подобно не намекваме — Джонсън забеляза реакцията на Кленч, раздвижването сред останалите и направи знак на Франсис да замълчи. — Все още остава отворен въпросът с намерените предмети, които са част от женско облекло.

Пристъпих, за да ги разгледам. Боне и фуста Двете измачкани и силно зацапани, все още мокри от снощния дъжд.

— Няма да станат на нито една от нас. Фустата ще ми е твърде голяма, но твърде малка за Ребека. А шапката е малка и за двете ни.

Шапката беше много малка, може да е носена само от дете. Ръбът на фустата бе украсена с бродерия.

— Защо дойдохте тук? Трябва да търсите младо момиче и някоя, която разкрасява суетно долните си дрехи.

Погледнах Джетро Вейн. Описанието отговаряше на племенниците му и той го знаеше.

Запис деветдесет и втори

Сара изрази силното си негодувание от подозренията, които бяха отправени към нас, но двете с Марта запазихме мълчание. Знам докъде могат да стигнат тези неща. Марта говори току-що с Джон и той я посъветва да бъде предпазлива. Смята, че цялата ситуация си има просто обяснение и всичко ще отмине като лятна буря.

Запис деветдесет и трети
(юли? 1660)

Разбира се, че разпитаха Дебора Вейн и Хана. Разбира се, че те успяха да измислят убедителна версия. Слуховете ги бяха предупредили и имаха достатъчно време да го направят.

Историята им е следната. Разхождали се из гората, преди много време, но им станало толкова горещо, че свалили част от одеянията си. Ама разбира се, че това били боне и фуста. Все тъй изморени продължили и забравили дрехите в гората.

Повярваха им. Разбира се, че ще им повярват. Племеннички са на Джетро Вейн, а той е влиятелен човек в града.