Силия Рийс
Малката вещица (11)

Запис десети

Молитвите ни бяха чути. Мъглата се разпръсна, разкъсана от задухалия силен източен вятър. Присъединих се към благодарностите също тъй ревностно, както всички останали. Тук очакването е скучно. Ще ми се вече да сме на път.

Напуснахме странноприемницата и се отправихме към широката кула край Западната порта на града. Зад нея се полюшваха закотвените покрай кея кораби, а отвъд тях се простираше морето. Преминавахме по един, двама или на групички под голямото туловище на арката, носейки на ръце бебета и багаж, бутайки вързопи със завивки и посуда. Проправяхме си път между нечистотиите и локвите, като се опитвахме да не изпускаме нищо и се надявахме, че сме взели със себе си всичко, от което имаме нужда. Родителите подвикваха на децата си да не се отдалечават, за да не се изгубят. Всеки от нас, погълнат от заниманията си в този миг, привидно без сянка от колебание преминаваше под арката, въпреки че това бе Портата, от която нямаше връщане, след нея крачката назад бе невъзможна.

До преди ден-два не се бях качвала на кораб или зървала морето. Корабите ми се струваха огромни, нашият „Анабел“ сякаш беше дълъг колкото цяла улица. Миришеше на катран и свежа дървесина. Усетих едва доловимото полюшване с първата си крачка на борда. Сграбчих едно дебело въже, което бе здраво обтегнато и проскърцваше от мачтите и рангоутите^[1] високо над мен. Вече не бях на твърда земя.

Всички се бяхме качили и корабът бе натоварен, когато ни привикаха да се съберем. Стоях заедно с останалите, с наведена глава и очи, вперени в дъските на палубата, изтъркани до бяло и така натъпкани с кълчища, че нищо не прозираше през пролуките. Елиас Корнуел ни поведе в общата молитва, а огромният кораб изпъна въжетата си, сякаш нетърпелив да отплава. Целият му човешки товар се смълча. Капитанът престана да крещи и да раздава заповеди. Той и моряците му стояха гологлави, като старейшините, докато пасторът просеше Божията благословия за всички ни:

— „Ония, които тръгват по море на кораби, които имат работа в големите води — виждат делата на Господа и чудесата Му в дълбините…“^[2]

След като молитвите свършиха, ни насочиха надолу, към огромна по размерите си каюта. Тя щеше да бъде нашият дом. Първоначално ни се стори много голяма, защото се простираше почти от единия край на кораба до другия, но скоро се запълни дотолкова, че за всеки имаше място колкото да подреди постелята си.

Моряците над нас се потяха и припяваха, вдигаха платната и прибираха голямата желязна верига на котвата. Ние се разделихме на групички, струпвайки и подреждайки нещата си, за да си оградим отделни пространства.

— Натъпкани сме като осолена риба в бъчонка — отбелязах, докато подреждахме вързопите си.

— И е много вероятно да засмърдим по същия начин — допълни Марта и кимна към кофите за нечистотиите поставени в ъгъла. — Ето, разпръсни това в постелята си. Набрах ги от моята градина, току преди да потеглим.

Бръкна в торбичката си и ми подаде стиска билки: свежа и ароматна лавандула и розмарин, и сушена коча билка от лятото. Миризмата им веднага ме отнесе в градината на баба ми и очите ми се напълниха със сълзи. Марта понечи да каже нещо, но гласът й бе удавен в нова вълна от викове, понесли се над нас. Тежкото въже, с което корабът бе привързан за кея се удари с глух тътен о туловището му. Полюшването бе сменено от рязко пропадане и издигане. Гротът^[3] изплющя, когато вятърът го изпълни и целият кораб се обърна по него, а всички в кабината се олюляха. Потеглихме.