Уилям Тен
От чисто човешка гледна точка

— Ама че път! И този отвратителен подъл дъжд ме заслепява така гадно! А и тази невероятна и глупава задача!

Така яростно ругаеше Джон Челенджър и, изглежда, думите му бяха предназначени единствено за запотеното стъкло, от което чистачките равномерно изтриваха капките вода. Той напрегнато се взираше в мътната гледка и се опитваше да разбере, докъде се простира разбитият селски път и откъде започва презрялата есенна растителност. Бавно движещите се по банкета хора явно бяха настроени кръвожадно, но мисълта, че ще трябва да завие по пресечка встрани и да върви по забравени и от Бога места, му беше непоносима. Дълбоко в душата си се надяваше до това да не се стигне.

Ама че задача му поставиха!

— Отиваш на лов за вампир и трябва да гледаш на това от чисто човешка гледна точка — нареди му Рендъл. — Всички останали агентства ще дават материали за селския бит и ще обсъждат средновековните суеверия в нашия атомен век. Какви глупаци само! Гледай да го избегнеш. Намери нещо оригинално и което да предизвика жал в обем три хиляди думи. Но с парите бъди нащрек — тези селски хитреци непременно ще поискат да измамят градския глупак.

И така, метна се на конвъртибъла и замина там, където дядо и баба бяха живели някога и където никой не разговаря с непознати, особено „сегинка“, където вампирът бе успял да „схруска“ трима души. Но никой няма дори да му каже имената на тези трима, а Рендъл ще го затрупа с телеграми, искайки поне някаква информация.

Той така и не бе успял да намери някоя бъбрива селска глупачка, но в замяна на това с учудване откри пълната липса на мъже в цялата област.

Беше невероятно трудно да кара дори на втора скорост по този ужасен път, по който всеки друг не би помръднал от място. Неравностите сериозно заплашваха да счупят ресорите. Челенджър изтри влагата от стъклото с носната си кърпа и започна да изпитва съжаление, че има само един чифт фарове — видимостта бе почти равна на нула.

Ето например, какво е това черно петно отпред? Може би още един ловец на вампири? Или някакъв звяр, прогонен от гъсталаците?

Господи!

Натисна рязко спирачките. Това беше момиче. Малко чернокосо момиче, обуто в сини джинси. Той свали стъклото на предната врата и показа главата си навън.

— Ей, малката! Да те закарам ли?

Погледът на момичето се плъзна по колата и се спря на мъжа. Тя се замисли. Подобна, произведена след войната разкошна кола, изглежда я учудваше и възхищаваше. Ще има за какво да говори на приятелките си. При това да се вози на кола, бе много по-приятно, отколкото да гази под дъжда в кал до колената.

Тя кимна, заобиколи внимателно колата отпред и се настани на дясната седалка.

— Благодаря, сър.

Сигурно й беше страшно студено в намокрените дрехи, но тя стоически се стараеше да не го показва, което бе така характерно за селските жители.

А в очите й имаше страх. Тя се сви на четири, опря ръце в колената си и се залепи до самата врата. Какво ли можеше така да изплаши това дребосъче?

Разбира се вампирът.

— Далеко ли отиваш? — ласкаво запита той.

— Не много, на около два километра оттук. Ето по този път там…

Тя посочи с пухкавичкото си пръстче през рамо.

Доста е пълничка, прецени той, по-пълна от децата на селските ратаи. И много по-красива. Но въпреки това на шестнадесет години ще се ожени за някой неграмотен селяк, ще се труди непрекъснато в дребното му стопанство и накрая ще се превърне в същото измъчено същество, като другите жени…

Той обърна колата и тръгна назад. Не бива да оставя това дете насред пътя! Отначало ще я откара у дома й. Освен това не разчиташе особено, че ще успее да вземе интервю от някой от тези мълчаливи фермери със заострени пръти в ръце и сребърни куршуми в дулата на ловните си пушки.

— С какво се занимават родителите ти? Отглеждат тютюн или памук?

— Те не успяха нищо да засадят. Ние неотдавна се преместихме тук.

— Така ли? — каза той. Но си беше вярно. Тя приказваше без характерния за местните жители акцент. А и видът й беше по-благопристоен от повечето деца, с които беше се срещал тук. — Не е ли малко късно за разходка, малката ми? Твоите родители не се ли страхуват да те пускат сама толкова късно, когато наоколо броди вампир?

Момичето трепна.

— Аз… внимавам — отвърна накрая тя.

Ето ти на! Чисто човешка гледна точка за каквато приказваше Рендъл. Наплашено дете, а има достатъчно любопитство, за да преглътне страха и излезе на разходка в такава вечер. Той не знаеше още как да разположи нещата по местата им, но с непогрешимото си журналистическо чувство усещаше, че на дясната седалка се е свил източник на така нужната му информация.

— Ти знаеш ли, какво е това вампир?

Тя озадачено го изгледа, притвори очи и дълго разглежда ръцете си, докато подбираше нужните думи.

— Това… това… е нещо, някой, който се нуждае от хора за храна… — Последва стеснително мълчание. — Не е ли така, мистър?

Отговорът беше на място. Намери подход към доверието на дете — и ето ти свежа гледна точка, в която няма и примес от разпространените суеверия. Как само го каза: „… се нуждае от хора за храна“.

— Някои смятат, че вампирът е безсмъртен — продължи Челенджър, — всъщност не безсмъртен, а не умира, ако си набавя кръв от животни и хора. Единственият начин да се убие подобно чудовище е…

— Завийте наляво, сър — прекъсна го момичето.

Той се вмъкна в тясното отклонение на селския път. Разбутаните мокри клони зачукаха по стъклото, а листата с неприятен шум се плъзгаха по покрива на колата. Журналистът с всички сили се опитваше да различава в слабата светлина на фаровете извиващите сред храстите коловози.

— Да, твоите родители, казано точно, започват на голо място… Та единственият начин да се убие вампир е да се застреля със сребърен куршум. Или да се пробучи с кол в сърцето и да се погребе в полунощ на някой кръстопът. Така се канят да постъпят местните хора, ако го хванат.

Зад него се раздадоха приглушени приплаквания. Той извърна глава.

— Какво ти става?

— Струва ми се, че е просто ужасно!

— Защо? Или мислиш, че е по-добре да го оставят жив?

Тя се замисли, после се усмихна и кимна.

— Да, живей ти самият и дай на другите да живеят. Нали… Нали някои хора просто не могат нищо да направят със себе си. Бих искала да кажа — гласът на момичето стана по-уверен, — че ако човек е вампир, то той няма никаква вина за това.

— Правилно разсъждаваш, момичето ми. — Той отново се надигна да изучава това, което тук се смяташе за път. — Но има едно затруднение: ако вярваш в неща като вампирите, то е трудно да ги свържеш с нещо хубаво. Те представляват нещо много, много противно. Ето на, този вампир е убил три деца. Местните хора го ненавиждат и искат да го унищожат. Ако има подобни същества по света като вампирите, повтарям, ако има вампири по света и наистина вършат тези ужасни неща, които им се приписват, то аз съм съгласен, че е добър всеки начин, който може да ги довърши. Нали разбираш?

— Не! Не бива да се дупчат хора с колове!

Челенджър се разсмя.

— А нима аз казвам, че може? Лично аз не бих могъл да го направя. Но ако лично ме засегне, мисля, че ще мога да подавя отвращението си, когато часовникът бие дванадесет.

Той замълча и си отбеляза, че това дете е доста развито за обкръжението си. Изглежда, не е заразено със суеверията, а той му наприказва толкова много за черната магия. Това е грешка и трябва да я оправи веднага.

— Трудностите с подобни суеверия се крият в това, че повечето възрастни, които ги споделят, днес са се разсеяли по окръга, защото смятат, че именно тази вечер вампирът ще излезе на лов. А ще свърши всичко с това, че ще намерят някой скитник и ще го убият по този отвратителен начин, единствено защото той няма да каже нищо разбираемо, защо скита по нивята и полетата в подобна нощ.

Девойката мълчеше и мислеше. На Челенджър му харесваше сериозността й. Момичето се чувстваше по-свободно и вече седеше не толкова далече от него. Интересно откъде децата са сигурни, че няма да им причиниш никаква вреда? Дори и селянчетата, а най-вече те. Може би защото те живеят в сравнение с другите по-близо до природата?

Като й завоюва доверието, той повярва в себе си. Седмицата живот сред тези мълчаливи невежи, така приличащи си едни на друг в изразяване на високомерие спрямо него, го бе направила в известна степен нерешителен. А сега се почувства по-добре. Най-сетне намери това, което ще стане център на репортажа му.

Но трябваше да се опита още нещо — така да промени момичето и да я преобрази в типично селско дете, слабо и непристъпно, приказващо единствено на местния диалект.

Задачата на Рендъл ще бъде изпълнена!

Момичето се премести още по-близо до него, като почти го допираше. Бедното дете!

Топлото му тяло до известна степен смекчи студената мокрота на джинсите й. Челенджър съжали, че колата няма парно. Пътят напълно се изгуби в преплетените храсти и изпопадалите дървета. Той спря и запали задните габарити.

— Тук ли живееш! Май по тези места хора не са стъпвали от години!

Местността изглеждаше мрачна и изоставена.

— Да, наистина живея тук, сър — прозвуча право в ухото му тъничкото гласче. — Ей там, в онази къщичка.

— Къде? — той почисти с кърпа стъклото и примижа. — Не виждам никаква къща.

— Там — дебеличката й ръчичка се повдигна и посочи тъмнината. — Ето там…

— Нищо не виждам…

И изведнъж с крайчеца на окото си случайно забеляза, че дланта й е покрита с блестящи сиви косми.

Колко странно.

Покрита с блестящи сиви косми!

Дланта й!

А какви бяха формите на зъбите й?

Той поиска да се вгледа…

Но не успя.

Защото тези зъби се забиха в неговото гърло…