Фредрик Браун
Писмо до Феникс

Много мога да говоря за себе си, толкова много, че ми е трудно да реша откъде да започна. За щастие, забравих много от случилото се с мен, мозъкът не помни всичко. Би било ужасно, ако помнех подробности от тези сто и осемдесет хиляди години. Подробности от четирите хиляди живот след първата голяма атомна война.

Но истински важните моменти не съм забравил. Помня как участвах в първата експедиция на Марс и в третата към Венера. Помня — май беше по време на третата голяма война, когато Сапоро беше ударен от небето с такава сила, в сравнение с която всеки ядрен взрив е просто смешен. Бях втори по ранг в екипажа на космически крайцер от клас Хипер-А по време на войната с втората вълна извънгалактични завоеватели, които бяха направили бази на Юпитерианските луни, преди да ги усетим; едва не ни изгониха от Слънчевата система, но успяхме да създадем ново оръжие, против което те не устояха. После се измъкнаха извън границите на Галактиката. Когато след 15 хиляди години ги подгонихме, вече ги нямаше. По-точно, бяха мъртви от три хиляди години.

Ето за това искам да ти разкажа, за онази могъща раса и за другите. Но за да разбереш откъде знам всичко това, първо ще ти разкажа за себе си.

Не съм безсмъртен. Във вселената има само едно безсмъртно същество и никакво друго. В сравнение с Него аз съм пълно нищожество, но ти няма нито да разбереш, нито да повярваш на думите ми, докато не разбереш кой съм аз самият.

Името ми нищо не значи, дори не го помня. Не е толкова странно, защото сто и осемдесет хиляди години са доста време, а по различни причини съм сменял името си поне хиляда пъти. Пък и какво би могло да бъде толкова незначително, колкото името, дадено от родителите ми преди сто и осемдесет хиляди години?

Не съм мутант. Събитията около мен се случиха, когато бях на двайсет и три години, по време на първата атомна война. Тоест най-слабата. Първите бомби бяха хвърлени в една локална война, когато съм бил още бебе. Войната завършила бързо, защото само едната страна притежавала бомби.

Не е била истинска война. Значи ми е провървяло, защото ако беше истинска (като онези, които унищожават циилизации), не бих оцелял; не бих преживял онзи сън цели шестнайсет години, в който се потопих трийсет години по-късно. Но май пак избързвам.

Когато войната започна, бях някъде на около двайсет и две. Не ме взеха веднага в армията по здравословни причини. Някаква болест на хипофизата, синдром някакъв, не помня чий. Освен всички други последици, бях дебелак, петдесет фунта над нормата, набраво ме бракуваха.

През следащите две години болестта прогресира незначително, но затова пък всичко останало се развиваше стремително. По това време в армията прибираха всякакъв боклук, дори еднокраките едноръки слепци, важното е да са на бойното поле. А аз исках да воювам. Бях изгубил семейството си по време на бомбардировките, мразех работата си във военния завод, пък и лекарите ми бяха казали, че не ми остават повече от година-две живот. Затова постъпих в онова, което беше останало от армията. Взеха ме без никакво колебание, още на другия ден бях на бойното поле.

Сега си спомних съвсем точно: аз самият нямах нищо общо с това. Но точно с моята поява в армията ситуацията се промени. Бомбите на противника се свършиха, също отровните вещества, нямаха повече снаряди и патрони. Ние също не бяхме цъфтящи, но те не можеха да унищожат всички наши производствени мощности, докато ние почти успявахме — имахме самолети и организация, която да ги изпраща на нужните места. Или почти — понякога поради грешки бомбите падаха съвсем близо до собствените ни войски. Само седмица след моето геройско начало попаднах в лазарета, бях контузен от една от нашите малки бомби.

Дойдох на себе си след две седмици с големи обгаряния. По това време войната вече беше завършила; оставаше да се почисти територията от противниковите останки. Не, не беше война за тотално унищожаване. В нея загинаха, доколкото си спомням, около една четвърт или една пета от населението на планетата. Бяха останали достатъчно мощности и хора, за да не рухнем изцяло. Почти век и половина цареше разруха и упадък, но не подивяхме, не започнахме от нулата. В такива времена хората се връщат към свещите и огнищата, но не защото не знаят за електричеството и въглищните мини, а защото започват безредици и революции. Знанието, макар и скрито, си остава и се връща заедно с реда.

Съвсем друга работа е войната за унищожаване, когато загиват девет десети или повече от населението. Тогава светът пропада в примитивна диващина и чак след сто поколения отново открива металите и прави от тях остриета на копия.

Но аз май пак се отвлякох. Когато дойдох на себе си в болницата, измъчваха ме всякакви болежки. Нямаше никакви обезболяващи препарати, имах дълбоки радиационни обгаряния, страдах няколко месеца. И знаеш ли кое беше странното? Изобщо не заспивах. Бях наплашен до ужас, страхувах си от всичко, защото не разбирах какво точно се е случило с мен. А неизвестността винаги те ужасяв. Лекарите почти не ми обръщаха внимание, бях един от милионите обгорени и ранени, какво толкова. И не вярваха, че изобщо не заспивам. Бяха сигурни, че или ги лъжа, или ги заблуждавам чистосърдечно. А аз наистина изобщо не заспивах! И още дълго не можех да заспя, след като напуснах лазарета. Разбра се, че случайно хипофизата ми се е оправила и съм в отлично здраве.

Не заспах цели трийсет години. А след това наистина заспах. И прекарах в сън шестнайсет години. Така след четирийсет и шест години аз бях на двайсет и три. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Радиацията или някаква комбинация от лъчения бяха променили функциите на моята хипофиза коренно. Някога, преди около сто и петдесет хиляди години, започнах да се занимавам с ендокринология и открих тази комбинация. Ако сметките ми са точни, аз съм извадил шанс едно към милиард.

Разбира се, процесът на стареене на беше изцяло ликвидиран, но скоростта му бе забавена петнайсет хиляди пъти. На всеки четирийсет и пет години аз старея с един ден. Следователно не съм безсмъртен. За тези сто и осемдесет хиляди години съм остарял с единайсет години. Тоест физическата ми възраст е трийсет и четири години.

А четирийсет и пет години за мен са един ден. От тях около трийсет не заспивам, после заспивам за около петнайсет. Провървя ми, че първите няколко „дни“ не бяха в социална дезорганизация и диващини, иначе не бих ги преживял. Но оживях, ориентирах се в системата; оттогава съм преспивал около четири хиляди пъти и все още съм жив. Е, може би някога няма да ми провърви. Може би някога, въпреки всички предпазни мерки, някой ще нахлуе в моята пещера или убежище, където прекарвам в пълна изолация. Едва ли, защото имам доста години за подготовка и опит от четири хиляди заспивания. Човек може много пъти да мине покрай такова място и да не го разпознае, а ако го разпознае, едва ли ще може да влезе.

Може би е чудо, че ги надживях толкова дълго. Наистина дълго. Преживях седем атомни и суператомни войни, които докараха човечеството до една шепа диваци. Събират се около огньовете и в малкото обитаеми места. А в другите времена, в онези епохи съм бивал в пет галактики извън нашата.

Имал съм няколко хиляди жени, но винаги само по една, защото съм роден в ерата на моногамията и съм запазил тази традиция. И съм отгледал няколко хиляди деца. Разбира се, не мога да остана с една жена повече от трийсет години. После се налага да изчезвам, но трийсет години са напълно достатъчни, особено когато тя старее с нормални темпове, а аз видимо почти не се променям.

О, естествено, това създава проблеми, но аз мога да се справям с тях. Винаги се женя за момиче, толкова по-младо от мен, че разликата във възрастите да не става очебийно голяма. Аз например съм на трийсет, а момичето — на шестнайсет. Когато дойде време да я напусна, тя вече е на четирийсет и шест, а аз пак съм на трийсет. Това е добро и за двама ни, защото след поредното ми събуждане аз не се връщам при нея. Ако по това време тя все още е жива, ще е на повече от шейсет и едва ли би понесла при нея да се върне от света на мъртвите един млад мъж. Пък и аз винаги оставям една добре осигурена, направо богата вдовица — богата с това, което в съответната епоха се смята за богатство. По едно време богатство бяха мидените черупки, после житото в делви, а веднъж дори (много интересна цивилизация!) — люспите от риба. След хиляди години практика проблемът е само един — да не ставам толкова богат, че да дразня чуждото любопитство.

По разбираеми причини успявах да го правя. Ти скоро ще разбереш защо никога не съм се стремил към властта и защо никой никога не е подозирал, че съм различен от останалите. Дори се научих всяка нощ да се правя на заспал.

Но всичко това не е толкова важно. Разказвам го само на теб, за да разбереш откъде зная това, което искам да ти разкажа.

И ти го казвам не защото искам да получа нещо в замяна. Това е нещо, което ти не можеш да промениш, а когато го осъзнаеш, ти самият няма да искаш да го промениш.

Не искам да ти влияя, не искам да те направлявам. За четири хиляди живота съм бивал в почти всички роли, освен в ролята на лидер. Това винаги съм го избягвал. О, често съм влизал в ролята на бог, но само да помогна на диваците да оцелеят. Използвал съм сили, които те смятат за вълшебство, единствено в името на реда, не да ги направлявам и насочвам. Учил съм ги да ползват лъка и стрелите, но само в името на прехраната — гладувахме, а моето оцеляване зависи от тяхното оцеляване.

Това, което ще ти кажа сега, е също в съгласие с тази традиция.

Запомни го: човешката раса е единственият безсмъртен организъм във вселената.

Има и други раси, но те или са вече измрели, или са обречени. Веднъж, преди около сто хиляди години, ние ги разположихме върху карта; тогава имахме детектор на мисълта, детектор на разума, колкото и да е различен от нашия. Петдесет хиляди години по-късно отново открихме този апарат — регистрирахме почти толкова разумни раси, но само осем от тях бяха непроменени. Ала и осемте угасваха, умираха. Бяха превалили своя връх и умираха. Бяха стигнали границата на възможностите си — граница винаги има, и не им оставаше друг избор, освен да умрат. Животът е динамичен, той не може дълго да остане на едно високо ниво и да оцелее.

Ето какво искам да ти кажа, за да не се страхуваш никога: само раса, която периодично унищожава себе си и своя прогрес, която се връща към началото си, може да съществува поне сто хиляди години.

В цялата вселена само човешката раса достигна високо ниво на разумност, без да достигне същото ниво на психическа нормалност. Ние сме вече поне пет пъти по-стари от всички съществували някога раси, само защото сме доста луди. По някое време човекът започна да осъзнава, че безумието е божествено. Но едва когато достигна висока степен на култура, прозря, че безумието е колективно. И като се бори с това безумие съзнателно, трябва да унищожава себе си.

И отново да се възражда от пепелта.

Феникс — птицата, която периодично сама излага себе си на погребалния огън, за да се роди отново и да преживее още едно хилядолетие, е само метафоричен мит.

Ти си Феникс.

Теб вече нищо не може да те унищожи. В епохата на многобройните развити циилизации твоето семе е разпиляно по планети около хиляди слънца по хиляди галактики. Те винаги ще възпроизеждат онова, което беше засято преди сто и осемдесет хиляди години.

Не съм напълно сигурен в тази цифра, защото със собствените си очи видях как има интервал между двайсет и четирийсет хиляди години между краха на една цивилизация и разцвета на следващата. За толкова време спомените стават легенди, легендите стават предразсъдъци, а предразсъдъците се забравят. Металите ръждясват и се връщат в земята, а вятърът и дъждовете разрушават и скриват камъните. Променят се границите на континентите, ледниците идват и си отиват, цъфтящи градове се скриват под пръстта или водата…

Затова не съм съвсем сигурен в цифрата. Може би първият удар, който помня, да не е бил пръв; може би е имало падения и възходи преди мен. Ако е така, това потвърждава моята мисъл, че човечеството може да съществува поне сто и осемдесет хиляди години, да преживее шест атомни войни и отново да изнамери огън за Феникса.

Дори ако слънцето угасне или са взриви като свръхнова, това няма да ни унищожи, защото миналото няма никакво значение. Лур, Кандра, Фраган, Ка, Му, Атлантис — това са онези шест, които изчезнаха толкова безследно, както след около двайсет хиляди години ще изчезне и сегашната цивилизация. Но човешката раса — тук или на другите галактики — ще оцелее завинаги.

Това знание ще ти помогне да се успокоиш днес, в годината 1949 от тази ера, защото усещам разтревоженото ти съзнание. Не е изключено, макар да не съм сигурен, твоите мисли да помогнат да осъзнаем, че бъдещата атомна война — тя ще бъде още в живота на това поколение — няма да бъде война на унищожението; ще дойде рано, преди още да сте изобретили съкрушителното оръжие, с което разпологаха хората преди вас. Да, вярно е, ще ви тласне назад. Ще има няколко века тъмна епоха. И тогава, помнейки онова, което ще наречете Трета световна война, човекът ще реши, че винаги е било така, че вече е превъзмогнал безумието си.

Известно време ще успява да държи ситуацията под контрол. След петстотин години отново ще гостувате на Марс и аз ще бъда с вас — да погледам как се възхищавате на каналите, при прекопаването на които участвах. Не съм бивал там осем хиляди години и също ми се иска да видя какво е направило времето с тях и с хората, които останаха изолирани от човечеството, когато за пореден път забравихме тайната на междупланетните полети.

Разбира се, те следваха същата схема, но скоростта не е постоянна. Можем да ги открием във всяка точка от цикъла, освен в точката максимум. Ако бяха там, нямаше да се налага ние да ги посещаваме, щяха те да ни посетят. Въобразявайки си, че са наистина марсианци.

Колко ли ще се извисим този път? Надявам се, не колкото Фраган. Дано не изобретим онова оръжие, което Фраган обърна срещу своята колония Скоро — тя беше на петата планета, докато Фреган не я превърна на купчина астероиди. Разбира се, такова оръжие може да бъде изобретено много след като междугалактичните полети станат обичайна практика. Ако видя, че настъпва това време, ще напусна Галактиката, но самата мисъл за това ми е противна. Аз обичам Земята и бих искал да оставя в нея своите тленни останки, ако тя успее да оцелее толкова дълго.

Може и да не успее. Но човечеството няма да загине. То ще съществува навсякъде и завинаги, защото никога няма да стане нормално, а винаги ще е божествено безумно. Само безумец може да унищожава себе си и всичко сътворено от него.

Само Феникс живее вечно.