Уилям Гибсън
Идору (4)

3. ПОЧТИ ГРАЖДАНИН

Беше една нощ през седмицата, сряда, когато Лани за последно видя Кати Торънс и татуировката й не се виждаше. Тя стоеше в Клетката и крещеше, докато той изпразваше шкафчето си. Носеше блейзър от Армани, ушит от дефтин с цвят на оксидиран метал, съответстващата му пола скриваше космическия знак. Отвореното деколте на бялата й ръчно ушита блуза откриваше единичен наниз от перли. Нейната парадна униформа. Викаше на килима заради измяната на своя подчинен.

Той знаеше, че тя крещи, защото устата й беше отворена, но звуците на нейния гняв не можеха да проникнат през равното съскащо бучене на генератора на бял шум^[1], осигурен от адвокатите му. Бяха го посъветвали да носи генератора през цялото време на това свое последно посещение в канцелариите на „През ключалката“. Беше инструктиран да не прави никакви изказвания. Със сигурност нямаше да чуе такива.

По-късно той щеше да се чуди понякога как точно бе оформила яростта си. Някакво повторно изявление на теорията за известността и естеството на цената й, за мястото на „През ключалката“ в това, за неспособността на Лани да работи там? Или се бе съсредоточила върху неговото предателство? Но той не беше чул; просто беше сложил тези неща, които не му бяха чак толкова нужни всъщност, в набръчкана пластмасова кутия, която още миришеше слабо на мексикански портокали. Ноутбукът, който мъкнеше със себе си още от колежа — сега със счупен екран, неизползваем. Изолирана халба с белещо се лого на окръг Нисан. Бележки, които беше правил на хартия, против правилника на офиса. Изцапан с кафе факс от жена, с която беше спал в Икстапа, чиито инициали не можеха да бъдат разчетени сега и чието име беше забравил. Безсмислени лични вещи, предназначени за контейнера за боклук в паркинга на сградата. Но нямаше да остави нищо тук и Кати продължаваше да крещи.

Сега, в Куб на смъртта K, той предположи, че му бе казала как никога повече няма да работи отново в този град и наистина изглежда нямаше да може. Нелоялността към работодателя беше черна точка в досието на всеки. Особено в този град, където това беше резултат от нещото, наричано някога скрупули, припомни си Лани.

Самата дума сега го порази като учудващо нелепа.

— Усмихна се — Блекуел се взираше в него през малката масичка.

— Изчерпване на сератонина.

— Храна — каза Блекуел.

— Всъщност не съм гладен.

— Имаш нужда от въгледозареждане — заяви Блекуел и се изправи. Заемаше забележителен обем пространство.

Лани и Ямазаки се вдигнаха на крака и последваха Блекуел надолу извън Куб на смъртта K, за да излязат от самата сграда „О Май Голи“. Извън сумрака, в хромираното и неоново дере на Ропонги Дори. Смрад на изгнила риба и плодове дори в тази студена влажна нощ, макар и потисната от карамелената сладникавост на китайски газохол от автомобилите, бръмчащи по магистралата. Но имаше някакво спокойствие в непрекъснатия глас на трафика и Лани се почувства по-добре, изправен и в движение.

Ако продължеше да се движи, може би щеше да успее да разгадае замисъла на Кийт Алън Блекуел и Шиния Ямазаки.

Блекуел ги поведе по пешеходен прелез. Ръката на Лани усети неравност по металния парапет. Видя, че е случайна гънка или бръчка на блестящ малък стикер; момиче с голи гърди, усмихващо му се от сребриста холограма с големината на длан. Щом ъгълът на погледа му се промени, тя изглеждаше като да сочи към телефонния номер над главата си. От край до край перилата бяха облепени с тези малки реклами, макар че имаше определени места, където няколко бяха отлепени, за да бъдат прегледани по-късно.

Туловището на Блекуел изместваше тълпата към далечния край на тротоара като товарен кораб сред поток от клатушкащи се екскурзионни лодки.

— Въглехидрати — каза той през огромното си рамо. Поведе ги надолу по някаква уличка, тесен тунел от цветна светлина, покрай денонощна ветеринарна клиника, зад чийто прозорец двама облечени в бели престилки хирурзи оперираха нещо, за което Лани предполагаше, че е котка. Отпусната малка жива картина от пешеходци беше поспряла тук и наблюдаваше от паважа.

Блекуел се пъхна настрани в осветена пещера, където пара се издигаше от тенджери зад тезгях от реконструиран гранит.

Лани и Ямазаки го последваха вътре, докато продавачът вече сипваше ястие от мазен бежов бульон по поръчка на австралиеца.

Лани гледаше как Блекуел надига купата към устата си и очевидно вдишва по-голямата част от юфката си, отделяйки я от остатъка с рязко стисване на блестящите си изкуствени зъби. Мускулите в дебелия врат на мъжа работеха мощно, докато той преглъщаше. Лани гледаше втренчено.

Блекуел избърса устата си с обратната страна на едната си розово издялана ръка. Оригна се.

— Дай ни една от онези резливите бебешки в кутийки.

Той пресуши цялата бира на един дъх и разсеяно смачка твърдата стоманена кутийка, като че ли беше хартиена чаша.

— От същото — каза той и подаде с дрънчене купата си на продавача.

Въпреки или поради тази проява на ненаситност, Лани изведнъж огладня и обърна внимание на своята купа, където тънки като хартия розови парченца месо от неизвестен произход се грееха върху юфка от саргасови водорасли.

Лани ядеше мълчаливо, както и Ямазаки, докато Блекуел погълна още три бири без осезаем ефект. Докато допиваше останалия бульон и оставяше купата си на тезгяха, Лани забеляза зад щанда реклама на нещо, наречено „Прекрасна автентична плодова напитка от Апъл Шайърс“^[2]. Първоначално го прочете погрешно като Алисън Шайърс, обект на неговите чувства някога.

„Вкусете влажния топъл живот в Апъл Шайърс“ — съветваше рекламата.

* * *

Алисън Шайърс, която най-напред се появи като анимирани снимки, след първите му пет месеца в „През ключалката“ беше до известна степен обикновено привлекателно момиче, мърморещо статистиките си на въображаеми кастинг директори, агенти, някой, който и да е.

Кати Торънс беше наблюдавала лицето му, докато той гледаше екрана.

— Покорен вече, а, Лани? Алергична реакция към сладко! Първите симптоми са нещо като вътрешно раздразнение, негодувание, смътно, но постоянно усещане, че ти се подиграват и те използват…

— Тя дори не е толкова „сладка“, колкото последните две.

— Именно. Тя изглежда почти нормално. Почти гражданка. Проследи я.

Лани погледна нагоре.

— Защо?

— Проследи я. Той може да се измъкне, преструвайки се, че тя е сервитьорка или нещо такова.

— Мислиш, че е тя?

— Там има още триста други лесни, Лани. Избирането на кандидати е начало.

— Напосоки?

— Наричаме го инстинкт. Проследи я.

Лани кликна с курсора, бледосинята стрелка съвсем случайно застина върху скритата зеница на сведеното око на момичето. Отбеляза я за по-подробно проучване, като вероятен временен партньор на публично женен актьор, известен по начина, одобряван от Кати Торънс. Някой, който трябва да следва правилата на хранителната верига. Не прекалено голям за „През ключалката“, за да го погълне. Но той или неговите дресьори са били много предпазливи досега. Или много големи късметлии.

Но стига толкова. До Кати беше достигнал слух по един от онези „задни канали“, от които тя зависеше, и сега хранителната верига трябваше да следва пътя си.

— Събуди се — каза Блекуел. — Заспиваш в паницата си. Време е да ни кажеш как загуби последната си работа, ако ще ти предлагаме нова.

— Кафе — каза Лани.

* * *

Лани не беше, внимаваше да го отбележи, воайор. Той имаше особена дарба да се занимава със структури за събиране на данни и медицински документирана липса на концентрация, които можеше да обедини при определени условия в състояние на патологично свръхсъсредоточаване. Това го правеше, продължи той под звуците от Ропонги версия на Амос и Андите, извънредно добър изследовател. (Не спомена за държавното сиропиталище в Гейнсвил, нито за опитите, които може да са били правени там, за да излекуват липсата му на концентрация. Опитите с 5-СБ или други подобни.)

Приложимите данни по отношение неговата годност за работа бяха, че той е интуитивен ловец на информационни модели: от типа сигнатури, които отделни индивиди създаваха по невнимание в мрежата, докато извършваха досадната и в същото време безкрайно сложна работа на живота в дигитално общество. Липсата на концентрация на Лани, прекалено малка, за да бъде измерена, го правеше естествен нападател на канали, прехвърляйки се от програма на програма, от една база данни на друга, от платформа на платформа, по начин, който беше, ами, интуитивен.

И това беше изгодата всъщност, когато дойдеше време да си търси работа: Лани беше еквивалент на търсач на вода, кибернетична водна вещица. Той не можеше да обясни как вършеше онова, което вършеше. Той просто не знаеше.

Той дойде в „През ключалката“ от DAT Америка, където беше асистент изследовател в проект с кодово име ТАЙДЪЛ^[3]. Лани никога не успя да разбере дали ТАЙДЪЛ беше акроним, нито (дори бегло) за какво е ТАЙДЪЛ, което показваше нещо от корпоративната култура на DAT Америка. Той беше прекарал времето си в преглеждане на огромни полета от недиференцирани данни, гледайки за „нодални^[4] точки“, които беше обучен да разпознава от екип френски учени, които до един бяха страстни тенисисти и нито един от тях нямаше никаква полза да обяснява тези нодални точки на Лани, който се почувства като изпълняващ функцията на нещо като местен екскурзовод. Каквото и да търсеха французите, той беше там, за да им го осигури. И това надминаваше Гейнсвил, безспорно. Докато ТАЙДЪЛ, каквото и да бе това, не беше спрян и изглежда за Лани нямаше друга работа в DAT Америка, французите изчезнаха и щом Лани се опита да говори с другите изследователи за това, което са правели, те го изгледаха така, сякаш беше побъркан.

Когато отиде на интервю за „През ключалката“, интервюиращ беше Кати Торънс. Нямаше как да знае, че тя е завеждащ отдел или че скоро щеше да бъде негов шеф. Той й каза истината за себе си. По-голямата част във всеки случай.

Тя беше най-бледата жена, която Лани беше виждал някога. Бледа на границата на прозрачността. (По-късно той научи, че това се дължи много на козметиката и в частност на „Британска линия“, която се славеше със специфични избелващи качества.)

— Винаги ли носите малайзийски имитации на тъмносини „Брукс Брадърс“ с копчета, господин Лани?

Лани беше погледнал надолу към ризата си или поне се беше опитал.

— Малайзия?

— Броят на шевовете е абсолютно точен, но все още не са усвоили обтегнатостта на конеца.

— О!

— Няма значение. Малко прототипна елегантност може всъщност да добави известна тръпка тук. Все пак можете да разхлабите вратовръзката. Определено разхлабете вратовръзката. И дръжте комплект флумастери в джоба си. Ненадъвкани, ако обичате. И един от онези дебели плоски маркери, с наистина гаден флуоресциращ цвят.

— Шегувате ли се?

— Вероятно, господин Лани. Може ли да ви наричам Колин?

— Да.

Тя никога не го нарече Колин, тогава или когато и да било.

— Ще откриеш, че хуморът е много важен в „През ключалката“, Лани. Необходимо средство за оцеляване. Ще видиш, че печатът, който оцелява най-дълго тук, е доста уклончив.

— Какво искате да кажете, госпожице Торънс?

— Кати. Искам да кажа, че е трудно да бъде цитиран ефективно в меморандум. Или в съда.

* * *

Ямазаки беше добър слушател. Той мигаше, преглъщаше, кимаше, играеше си с горното копче на ризата си от шотландско каре и всичко това някак си успяваше да покаже, че той разбира смисъла на историята на Лани.

Кийт Алън Блекуел беше нещо друго. Той седеше там бездеен като парче говеждо месо, напълно неподвижен, освен когато си вдигаше лявата ръка и стискаше и въртеше парчето ушна възглавничка, останала от лявото му ухо. Той правеше това без колебание или притеснение и у Лани остана впечатление, че това му доставя някакво облекчение. Парчето плът леко почервеня под грижите на Блекуел.

Лани седеше на тапицирана пейка, с гръб към стената. Ямазаки и Блекуел бяха с лице срещу него. Зад тях, над еднакво чернокосите глави на късните нощни Ропонги пиячи на кафе, холографският образ на съименника на веригата се носеше пред страхотен залез зад заснежените върхове на Андите. Устните на анимационния Амос бяха като надути червени гумени наденички, расистка пародия, която моментално би спечелила запалителна бомба навсякъде в басейна на Ел Ей. Той държеше чаша с кафе, бяла, в традиционен стил, от която се вдигаше пара, в голяма, трипръста Дисни ръка с бяла ръкавица.

Ямазаки се прокашля деликатно.

— Разказвахте ни, извинете, за вашите преживявания в „През ключалката“?

* * *

Кати Торънс започна, като предложи на Лани възможност да сърфира в мрежата, в стила на „През ключалката“.

Тя взе два компютъра от Клетката, изпъди четирима служители от СБЕ, покани Лани вътре и затвори вратата. Столове, кръгла маса, голяма дъска на стената. Той гледаше как тя закачи компютрите в дейтапортове и извика идентични образи на дългокос мръснорус тип в средата на двайсетте. Козя брадичка и златна обица. Лицето нищо не говореше на Лани. Можеше да е лице, което бе подминал на улицата час преди това, лицето на второстепенен актьор в сапунена опера или лицето на някой, чийто фризер наскоро е бил открит натъпкан с пръстите на жертвите му.

— Клинтън Хилман — каза Кати Торънс. — фризьор, готвач на суши, музикален журналист, допълнително и в хардкор със среден бюджет. Тази снимка е обработена, разбира се. — Тя почукваше по клавишите, възстановявайки я. Очите и брадичката на Клинт Хилман станаха по-малки на екрана й, с няколко щраквания.

— Вероятно го е направил сам. Ако беше направено професионално, нямаше да има нищо, от което да се възстанови.

— Участва в порно?

Лани изпита неясно съжаление към Хилман, който изглеждаше някак безпомощен и уязвим без брадичката си.

— Не ги интересува големината на брадичката — каза Кати. — Основното в порното е улавянето на движението. Съвсем близък план. Всичко е двойно тяло. Слагат по-добри лица по плакатите. Но все някой трябва да слиза в канавките и да клати грозотии, нали?

Лани я простреля с поглед през рамо.

— Щом казваш.

Тя му подаде чифт професионално подсилени, гумирани Томсънови очила/наочници.

— Оправи го.

— Да оправя?

— Него. Намери онези нодални точки, за които ми говореше. Снимката е врата към всичко, което имаме за него. Каруци, пълни с абсолютна скука. Информация като море от тапиока, Лани. Безкрайно ванилово поле. Той е толкова скучен, колкото денят е дълъг, а денят е дълъг. Направи го. Ощастливи ме. Направи го и си осигуряваш работа.

Лани погледна изкривения Хилман върху екрана си.

— Не ми каза за какво да търся.

— Всичко, което би било интересно за „През ключалката“. За аудиенцията на „През ключалката“. Която може най-добре да бъде определена като порочен, мързелив, крайно невеж, постоянно гладен организъм, жадуващ за топлата божествена плът на миропомазаните. Аз лично обичам да си представям нещо с големината на бебе хипопотам, с цвета на варен картоф, престоял една седмица, дето живее само, в тъмното, в двойна стая, някъде далеч в предградията на Топека. Покрито е с очи и се поти непрекъснато. Потта потича в очите и им смъди. То няма уста, Лани, няма гениталии и може да изразява само своите неми противоположности на убийствен гняв и детинско желание, като сменя каналите с универсално дистанционно. Или като гласува на президентски избори.

* * *

— СБЕ?

Ямазаки беше извадил бележника си и приготвил молива. Лани откри, че няма нищо против. Това правеше мъжа да изглежда още по-спокоен.

— Стратегическа бизнес единица — каза той. — Малка конферентна стая. Осведомителен офис на „През ключалката“.

— Осведомителен офис?

— Калифорнийска система. Хората нямат собствени бюра. Вземаш компютър и телефон от Клетката, когато влизаш. Слагаш го на бюро, ако имаш нужда от повече периферни устройства. СБЕ са за срещи, но е трудно да вземеш такава, когато ти трябва. Получаваш шкафче, за да държиш личните си вещи вътре. Гледаш да не виждат никакви разпечатки. А също мразят…

— Защо?

— Защото може да си записал нещо от вътрешната мрежа и то да излезе. Този твой бележник никога не би бил пуснат извън Клетката. Ако не е имало хартия, те са направили запис на всяко обаждане, всеки извикан образ, всеки натиснат клавиш.

Блекуел сега кимна, неизбръснатото му кубе докосваше червения отблясък на устните на Амос.

— Сигурност.

— И вие успяхте, господин Лани? — попита Ямазаки. — Намерихте… нодалните точки?