Уилям Гибсън
Идору (13)

12. МИЦУКО

Чиа използва обществен дейтапорт в най-долното ниво на станцията. Сендбендърите набраха номера на Мицуко Мимура, който й беше даден като номера на „обществения секретар“ на Токийския орден (изглежда всеки в него имаше някакво официално звание). От говорителите на Сендбендърите се чу сънливият японски глас на момиче. Веднага последва превод:

— Ало? Да? С какво мога да ви помогна?

— Чиа Маккензи е, от Сиатъл.

— Още ли си в Сиатъл?

— Тук, в Токио съм — тя увеличи мащаба на картата на Сендбендърите. — На метростанция „Шинджуку“.

— Да. Много добре. Сега ли ще дойдеш?

— Бих искала. Много съм изморена.

Гласът започна да обяснява маршрута.

— Няма проблем — отвърна Чиа, — компютърът ми ще се оправи. Само ми кажи къде трябва да сляза. — Намери мястото на картата и го маркира. — Колко време ще ми отнеме да стигна дотам?

— Двайсет-трийсет минути, зависи колко е натоварен влакът. Ще те чакам там.

— Не е необходимо — каза Чиа, — просто ми дай адреса.

— Японските адреси са трудни.

— Не е проблем — обясни Чиа, — разполагам с глобално позициониране.

Сендбендърите обработваха информацията от токийския телеком и вече й показваха местоположението на Мицуко Мимура. В Сиатъл това ставаше само с бизнес номерата.

— Не — каза Мицуко, — трябва да те посрещна. Аз съм общественият секретар.

— Благодаря — отговори Чиа, — тръгвам веднага.

С леко отворена чанта през рамо, за да може да чува гласовите напътствия на Сендбендърите, Чиа се качи два етажа нагоре с ескалатор, купи си билет с кеш картата и намери перона. Беше наистина претъпкано, също като на летището, но когато влакът дойде, тя просто се остави тълпата да я поеме и да я натъпче в най-близкия вагон. Щеше да е по-трудно да не се качи.

Докато потегляха, тя чу Сендбендърите да съобщават, че напускат станция „Шинджуку“.

* * *

Небето беше като седефено, когато Чиа излезе от станцията. Сиви сгради, пастелен неон, уличен пейзаж от слабо познати форми. Десетки велосипеди бяха наредени навсякъде, с чупливите наглед хартиени рамки, обвити с карбонови нишки. Чиа отстъпи, когато огромен син боклукчийски камион избоботи край нея. Белите ръкавици на шофьора се виждаха върху кормилото. Когато изчезна от погледа й, тя видя японско момиче с къса карирана пола и черно мотористко яке. Момичето се усмихна. Чиа махна с ръка.

* * *

Стаята на Мицуко беше на втория етаж, над задната част на ресторанта на баща й. Чиа чу непрекъснато думкане, идващо отдолу, и Мицуко й обясни, че това е кухненски робот, който кълца и реже разни неща.

Стаята беше по-малка от спалнята на Чиа в Сиатъл, но доста по-чиста, много подредена и организирана. Такава бе и Мицуко, която имаше медна на цвят линия диагонално на черния си бретон и носеше маратонки с двойни подметки. Беше на тринайсет, с една година по-малка от Чиа.

Мицуко представи Чиа на баща си. Той носеше бяла риза с къси ръкави и вратовръзка. В този момент даваше нареждания на трима мъже с бели ръкавици и сини престилки, които енергично и със себераздаване почистваха ресторанта му. Бащата на Мицуко кимна, усмихна се, каза нещо на японски и се върна към работата си. Докато вървяха нагоре по стълбите, Мицуко, която не говореше много добре английски, осведоми Чиа какво е казала на баща си — че тя е част от някаква програма за културен обмен и ще остане за малко, докато свърши нещо, свързано с училищната й работа.

Мицуко имаше абсолютно същия плакат на стената — оригиналната снимка от обложката на „Кучешка супа“.

Мицуко слезе долу и се върна с чайник и затворена, разделена на части кутия, в която имаше калифорнийско руло и комбинация от разни странни неща. Благодарна, че поне калифорнийското руло й беше познато, Чиа изяде всичко с изключение на някаква оранжева гадост от морски таралеж. Мицуко я поздрави за умението й да борави с пръчици. Чиа отвърна, че е от Сиатъл, а хората там често използват пръчици.

После и двете сложиха безжични шлемове, прикрепящи се на ушите. Като цяло преводът беше безпроблемен, освен в случаите, когато Мицуко използваше твърде нов японски жаргон или Чиа вмъкваше английски думи, които знаеше, но не можеше да произнесе.

Чиа искаше да я попита за Рез и онази идору, но те все зачепкваха други теми. След това тя заспа, както седеше на пода с кръстосани крака и Мицуко трябва да я е изтъркаляла върху малък твърд футонен дюшек, който бе извадила от някъде, защото върху това се събуди Чиа три часа по-късно.

* * *

В тесния прозорец на стаята се виждаше сребриста дъждовна светлина.

Мицуко се появи с друг чайник и каза нещо на японски. Чиа намери слушалката и си я сложи.

— Трябва да си била много изтощена — преведе слушалката. След това Мицуко каза, че този ден няма да ходи на училище, за да бъде с Чиа.

Пиха почти безцветния чай в малки грапави порцеланови чаши. Мицуко обясни, че живее тук заедно с баща си, майка си и брат си Масахико. Майка й я нямаше, гостуваше на свой близък роднина в Киото. Мицуко каза, че там е много красиво и Чиа задължително трябва да отиде.

— Тук съм от името на ордена — отвърна Чиа, — не мога да ходя на туристически обиколки. Има неща, които трябва да открия.

— Разбирам.

— Значи е вярно? Наистина ли Рез иска да се ожени за софтуерен агент?

Мицуко се почувства неловко:

— Аз съм общественият секретар — отговори тя, — затова трябва да говориш първо с Хироми Огава.

— Коя е тя?

— Хироми е президент на ордена ни.

— Добре — каза Чиа, — кога ще говоря с нея?

— Изграждаме сайт за разговора. Скоро ще бъде готов. — Тя все още се чувстваше неловко.

Чиа реши да смени темата:

— Какъв е брат ти? На колко години е?

— На седемнайсет — отвърна Мицуко. — Той е „патологичен-техно-фетишист-с-недостиг-на-социални-контакти“. — Това последното бе изнизано като една дума, за да означи понятие, което подложи на изпитание речника на слушалките. Чиа се почуди закратко дали няма да е по-добре да го прекара през Сендбендърите, чиито преводачески функции се ъпдейтваха автоматично всеки път, когато се логваше.

— Какво?

— Отаку — произнесе отчетливо на японски Мицуко. Преводът отново избълва нескопосаната броеница от думи.

— О… — започна Чиа, — и ние имаме такива. Това е момчешка работа, нали? Отаку момчетата в последното ми училище бяха такива — изкуствени момичета, военни симулации и незначителни неща. Отделяха много време на тях. — Тя гледаше как Мицуко изслушва превода.

— Да — отговори тя, — но ти казваш, че са ходели на училище. Нашите не ходят на училище. Те вземат изпитите си он-лайн, а това е лошо, защото лесно преписват. След това ги проверяват и по-късно ги хващат и късат, но на тях не им пука. Това е обществен проблем.

— И брат ти е един от тях?

— Да. Живее в Забраненият град.

— Къде?

— Мулти-юзър домейн. Това е неговата мания. Като наркотик. Има стая тук. Рядко я напуска. През цялото време, докато е буден, е в Забраненият град. И мечтите му са там, струва ми се.

* * *

Чиа се опита да добие по-пълна представа за Хироми Огава преди обедната среща, но информацията бе объркана. Беше по-голяма, на седемнайсет (колкото Зона Роса) и беше в клуба поне от пет години. Вероятно имаше наднормено тегло (макар че това бе възприето посредством междукултурния момичешки код, не открито) и си падаше по сложния графичен дизайн. Но като цяло Чиа продължаваше да върви против чувството на Мицуко за дълг към нейния орден, за нейната собствена длъжност и за тази на Хироми. Чиа мразеше клубната политика и започваше да подозира, че тук могат да й създадат сериозен проблем.

Мицуко извади компютъра си. Беше от онези леки и прозрачни корейски изработки, които приличат на плоска чанта от чисто бяло желе с един куп разноцветни джаджи вътре. Чиа отвори чантата си и извади Сендбендърите.

— Какво е това? — попита Мицуко.

— Компютърът ми.

Мицуко явно беше впечатлена.

— От „Харли-Дейвидсън“ ли е?

— Направен е от Сендбендърите — обясни Чиа, докато търсеше очилата и ръкавиците. — Това е комуна, живееща на брега на Орегон. Правят такива, а също и софтуер.

— Американски ли е?

— Разбира се.

— Не знаех, че американците правят компютри — каза Мицуко.

Чиа оправи всеки от сребърните напръстници и стегна ремъците на китките.

— Готова съм за срещата — съобщи тя.

Мицуко се изкикоти нервно.