Уилям Гибсън
Идору (16)

15. АКИХАБАРА

Тъмни облаци надвиснаха над високия сив град. Нови сгради минаваха за кратко пред погледа през свалените, тъмни, покрити с дантелени пердета стъкла на лимузината.

Минаха край реклама на Апъл Шайърс — павирана алея, водеща към някаква холограма на разсадник, където усмихващи се бутилки със сок танцуваха и пееха. Проблемът на Лани с часовата разлика се върна в полека, но по-странна форма. Някаква комбинация от напиращо чувство за вина и усещане за отдалеченост от собственото му тяло, сякаш сетивните сигнали идваха със закъснение, след дълъг преход през някаква друга страна, за чието съществуване той самият не знае.

— Мислех, че всичко е свършило, когато се отървахме от ония сибирски невропати — каза Блекуел. Беше облечен изцяло в черно, което като че ли създаваше впечатление, че е по-слаб. Носеше нещо като комбинезон — мек, ушит от много черен деним, с множество джобове по широкия му край. Лани мислеше, че смътно напомня на средновековна японска дреха. Нещо, което би могъл да носи някой дърводелец. — Клекнаха като пребити кучета. Открихме ги по време на турне в Щатите на Комбината.

— Невропати?

— Пълнеха главата на Рез с техните щуротии. Той е податлив на чужди влияния, докато е на турне. Комбинация от напрежение и скука. Градовете започват да ти изглеждат еднакви. Непрекъсната смяна на хотелски стаи. Синдром, това е то.

— Къде отиваме?

— Акихабара.

— Къде?

— Където отиваме — Блекуел се консултира с огромен хронометър със сложен циферблат и стоманена верижка, проектиран като че ли да изпълнява функцията на метален бокс.

— Мина месец, преди да ме пуснат да свърша каквото трябва. После го закарахме в клиника в Париж и там ни казаха, че това, с което ония копеленца са го хранили, направило ендокринната му система на свинска закуска. Оправиха го в крайна сметка, но не трябваше да се случва изобщо.

— Но се отървахте от тях? — Лани нямаше понятие за какво говори Блекуел, но изглежда, бе най-добре да поддържа илюзията за разговор.

— Казах им, че мисля да им почеша носовете с малката резачка за дърва „Хонда“, която бях купил за всеки случай — отвърна Блекуел. — Не се наложи. Показах им я все пак. Накрая се отърваха само с потупване по рамото.

Лани погледна тила на шофьора. Това, че воланът бе отдясно, го изнервяше. Чувстваше се все едно няма никой на шофьорското място.

— От колко време казахте, че работите за групата?

— Пет години.

Лани си спомни за филма — гласът на Блекуел в мрачния клуб. Преди две години.

— Къде отиваме?

— Съвсем скоро ще сме там.

Навлязоха в район с по-тесни улици и безлични занемарени сгради, покрити с реклами, които не бяха включени. Огромни изображения на медийни платформи, които Лани не познаваше. По някои от сградите имаше повреди, както той предположи, от земетресение. Буци с големината на човешка глава от кафеникаво стъклоподобно вещество се подаваха от диагонални цепнатини по фасадата на едно от зданията. Като евтина играчка, лошо поправена от несръчен великан. Лимузината спря до тротоара.

— „Електрическия град“ — каза Блекуел. — Ще ти пратя съобщение на пейджъра — обърна се към шофьора, който кимна по не особено японски според Лани маниер. Блекуел отвори вратата и излезе със същата неправдоподобна елегантност, която Лани бе забелязал преди. Колата забележимо се надигна, когато се освободи от тежестта му. Лани се плъзна по сивата велурена седалка, чувстваше се уморен и скован.

— Очаквах някое място малко по-нагоре по стълбицата — каза той на Блекуел. Беше вярно.

— Спри да очакваш.

Сградата с пукнатините и кафявите мъзгави буци се отвори в бяло-пастелно море от кухненски уреди. Таванът беше нисък, покрит, изглежда, временно с тръби и изолационни материали. Лани последва Блекуел по централната пътечка. Няколко души стояха в началото на другите пътечки, но той не можа да разбере дали са продавачи, или потенциални клиенти.

Старомоден ескалатор стържеше упорито в края на пътеката. Четвъртитите зъбци по ръбовете на всяко изкачващо се стъпало се бяха изострили и блестяха от дългото триене. Блекуел продължаваше да върви. Левитираше пред Лани, докато се изкачваше, краката му сякаш почти не се движеха. Лани трудно се катереше след него.

Качиха се на втория етаж. Тук разнообразието от продукти бе по-голямо — видеостени, вградени контролни табла, автоматични кресла с масажиращи приставки, подаващи се от облегалките като глави на гигантски механични червеи.

Продължиха край редица кашони от гофрирана пластмаса, белязаните ръце на Блекуел бяха напъхани дълбоко в джобовете на нинджа комбинезона му. Влязоха в лабиринт от яркосини парчета импрегниран брезент, висящи от тръби над главите. Непознати приспособления. Нащърбен термос на работник стоеше на червен тезгях, прострян върху две алуминиеви магарета. Блекуел отмести встрани едно от парчетата. Лани се приведе и влезе.

— Държим го отворен през последния час, Блекуел — каза някой. — Не е лесно.

Блекуел пусна брезента зад себе си.

— Трябваше да го взема от хотела.

Пространството беше облепено със същия син брезент на три от страните, беше два пъти колкото хотелската стая на Лани, но чувствително по-препълнено. Доста хардуер беше инсталиран там: няколко командни табла бяха свързани с кабели в бяло блато от пакети стиропор, скъсан гофриран картон и измачкани парчета шуплест найлон. Двама мъже и една жена чакаха. Жената беше тази, която се обади. Лани си пробиваше път напред, нагазил до глезените в опаковъчен материал, който скърцаше, пукаше и се хлъзгаше под подметките на обувките му.

Блекуел риташе боклуците.

— Можеше да поподредите.

— Не сме декоратори — каза жената. На Лани му звучеше така, като че ли е от Северна Калифорния. Имаше къса кестенява коса, подстригана на бретон, и нещо в нея му напомни за квантиците, които работеха в „През ключалката“. Както и двамата мъже, единият японец, другият риж, тя беше облечена с дънки и едно от ония многофункционални шушлякови пилотски якета.

— Дяволска работа за кратък срок — оплака се рижият.

— Без предупреждение — добави другият. Той определено беше от Калифорния. Косата му беше пригладена назад, пристегната високо в малка самурайска опашка.

— За какво ви плащат? — попита Блекуел.

— Плащат ни, за да ходим на турнета — отвърна рижият.

— Ако искате пак да ходите, по-добре се молете тези да свършат работа — той погледна към свързаните с кабели конзоли.

Лани видя сгъваема пластмасова маса, сложена срещу задната стена. Беше яркорозова. Върху нея имаше сив компютър и чифт видеоочила. Непознати кабели го свързваха с най-близката конзола — плоски панделки, раирани в различни бонбонени цветове. Стената отзад беше покрита с тапет от стара реклама — точно зад розовата маса имаше око на жена, метър широко, лазерният отпечатък на окото й беше колкото главата на Лани.

Лани се приближи към масата през стиропора, плъзгайки краката си — движение не много по-различно от карането на ски.

— Да започваме — каза той. — Да видим с какво разполагате.