Уилям Гибсън
Идору (31)

30. ЕТРУСКЪТ

Чиа отново си сложи напръстниците и очилата, остави Масахико да я заведе до стаята си. Същият моментален преход, мигащата иконка на виртуалната Венеция… Гоми Бой беше там и още някой, макар отначало тя да не го видя. Само този стъклен барабан на работния плот, който го нямаше преди, изобразен на по-висока резолюция от останалите неща в стаята — мръсен, с нащърбени ръбове, втвърден на дъното.

— Тази жена — започна Гоми Бой, но някой се изкашля. Странно сухо хъркане.

— Ти си интересна млада жена — каза глас, какъвто Чиа не бе чувала — особено, изтънено скрибуцане, което можеше да е съставено от библиотека от слаби, сухи, произволни звуци. Така че дългата гласна в дума можеше да е жица, духана от вятъра, а пък съгласната — стърженето на изсъхнало листо върху прозорец.

— Млада жена — каза гласът отново и последва нещо неописуемо, което тя реши, че би трябвало да е смях.

— Това е Етрускът — каза Масахико. — Етрускът влезе в разплащателната сметка на баща ти за нас. Той е невероятно способен.

За миг се появи нещо. Подобно на череп. Над мръсното стъкло. Устата му — изкривена в кисела гримаса.

— Не беше нищо особено…

Тя си каза, че това е само представяне. Както се представяше Зона, никога не можеш да я фокусираш напълно. Беше същото, но по-екстремно. И с доста работа по озвучаването. Но на нея не й хареса.

— Доведе ме тука, за да се срещна с него? — тя попита Масахико.

— О, не — каза Етрускът, „о“-то като полифоничен хорал, — просто исках да те видя, скъпа. — Нещо като смях.

— Жената — намеси се Гоми Бой. — Ти ли се уговори с нея да се срещнете в хотел „Ди“?

— Не — отвърна Чиа. — Проверила е такситата, тъй че не сте толкова умни, за колкото се мислите.

— Добре казано. — „Казано“-то, звучащо като камъче, падащо в пресъхнал мраморен фонтан. Чиа се концентрира върху стъклото. Огромна стоножка лежеше свита на дъното, имаше цвят на мъртва кожа. Тя видя, че има малки розови ръчички…

Стъклото изчезна.

— Съжалявам — каза Масахико. — Той искаше само да те види.

— Коя е жената в хотел „Ди“? — Анимираните очи на Гоми Бой бяха светли и пламенни, но тонът му беше суров.

— Мериалис — отговори Чиа. — Гаджето й е с онези руснаци. Нещото, което търсят, е в чантата ми.

— Какво нещо?

— Мериалис каза, че е нано-асемблер.

— Малко вероятно — каза Гоми Бой.

— Кажи го на руснаците.

— Имаш контрабандна стока? В стаята?

— Имам нещо, което те искат.

Гоми Бой се намръщи и изчезна.

— Къде отиде той?

— Това променя ситуацията — каза Масахико. — Ти не ни каза, че имаш контрабандна стока.

— Вие не ме питахте! Не ме попитахте защо ме търсят…

Масахико сви рамене, спокоен както винаги.

— Не бяхме сигурни, че ти си това, от което се интересуват. Комбината е много алчна за уменията на някой като Етрускът, например. Много хора знаят за Хак Нам, но малко знаят как да влязат там. Ние реагирахме, за да защитим целостта на града.

— Но компютърът ти е в хотелската стая. Те могат просто да дойдат и да го вземат.

— Вече няма значение — каза той. — Вече не съм ангажиран с трансфер на данни. Задълженията ми бяха поети от други. Гоми Бой сега е загрижен за безопасността си навън, разбираш ли? Наказанията за притежаване на контрабандна стока са сурови. Той е особено уязвим, защото се занимава с втора ръка оборудване.

— Не мисля, че трябва да се тревожите за полицията, точно сега. Май е по-добре да се обадим на полицията. Мериалис каза, че онези руснаци ще ни убият, ако ни намерят.

— Да се свържем с полицията, не би било добра идея. Етрускът проникна в сметката на баща ти в Сингапур. Това е престъпление.

— Мисля, че предпочитам да ме арестуват, отколкото да ме убият.

Масахико обмисли това.

— Ела с мен — каза той. — Твоят гост те чака.

— Не стоножката — измрънка тя. — Забрави.

— Не — успокои я той, — не е Етрускът. Ела.

И те излязоха от стаята му, на бързи обороти през лабиринта на Хак Нам, нагоре по извити стълбища и през коридори, странният сбит свят мигаше край тях…

— Какво е това място? Обществен сайт, нали? И за какво толкова се тревожите? Защо всичко е толкова потайно?

— Забраненият град е част от мрежата, но не е в нея. Тук няма закони, само споразумения.

— Не може да си в мрежата и да не си в мрежата. — каза Чиа, докато профучаха нагоре по последното стълбище.

— Разпръснато процесиране — обясни той. — Междинно. Започнало е с шеърнат файл-убиец…

— Зона! — Там, на другия край на този неравен покрив, обрасъл със странност.

— Не пипай нищо. Някои са капани. Аз идвам при теб.

Зона, представяща се по онзи жив, фрагментарен начин, тръгна напред.

Отдясно на Чиа някаква древна кола лежеше катурната в струпване от случайни структури, нещо като коледна елха растеше от здравото й предно стъкло. Отвъд това…

Тя реши, че покривите на Забранения град са неговото бунище, но захвърлените там неща бяха като предмети от сън, битмап фантазии, изоставени от създателите си, разместените им форми и конструкции смайваха окото, опитът да се сортират и дешифрират предизвикваше световъртеж. Някои се движеха.

Тогава погледът й долови някакво движение високо в бензиновото небе. Птиците на Зона?

— Влязох в сайта ти — каза Чиа. — Нямаше те, нещо…

— Знам. Видя ли го?

Щом Зона мина край коледното дърво, неговите овални сребърни орнаменти оформиха черни очни кухини, всяка от двойките се завъртя, за да я проследи.

— Не. Мисля, че го чух.

— Не знам какво е. — Представянето на Зона бе дори по-бързо и неспокойно от обикновено. — Дойдох тук за съвет. Казаха ми, че си била в сайта ми и че сега си тук…

— Познаваш ли това място?

— Някой тукашен ми помогна да създам сайта си. Невъзможно е да влезеш тук без покана, разбираш ли? Името ми е в списъка. Макар че не мога да отида по-надолу, в самия град, без придружител.

— Зона, толкова съм загазила! Крием се в някакъв ужасен хотел, а и Мериалис е там…

— Кучката, която те използва за муле, нали? Къде е?

— В стаята в този хотел. Каза, че е скъсала с гаджето си и онова е негово, нано-нещото…

— Нано какво?

— Каза, че е някакъв нано-асемблер.

Чертите на Зона Роса излязоха на фокус, когато дебелите й вежди подскочиха.

— Нанотехнология?

— Това е в чантата ти? — попита Масахико.

— Увито в найлонова торбичка.

— Един момент — той изчезна.

— Кой е този? — попита Зона.

— Масахико. Братът на Мицуко. Той живее тук.

— Къде отиде?

— Обратно в хотела, откъдето се логнахме.

— Тия говна, в които си затънала, това е откачено — каза Зона.

— Моля те, Зона, помогни ми! Мисля, че никога няма да се прибера вкъщи!

Масахико се появи отново, с нещото в ръка, без торбичката от безмитния.

— Сканирах го — каза той. — Мигновено бе идентифицирано като първичен биомолекулярен модул Си/7А на Родел ван Ерп. Това е лабораторен прототип. Не можем да определим точния му законен статус, но производственият модел Си/9Е е Клас 1 нанотехнология, забранена от международните закони. Според японските закони доказаното притежание на Клас 1 устройство води автоматично до доживотна присъда.

— Доживотна? — каза Чиа.

— Същото се отнася и за термоядрени устройства — добави той примирено, — отровни газове, биологични оръжия.

Той подаде сканирания предмет на Зона, за да го проучи.

Зона го погледна.

— Да го начукам на майка ти — каза тя, тонът й изразяваше печален респект.