Уилям Гибсън
Идору (18)

17. СТЕНИТЕ НА СЛАВАТА

— Нямахме време да го направим, както трябва — каза жената и подаде видеоочилата на Лани. Той седеше на розова детска пейка от пластмаса, в комплект с масата.

— Ако има начин да се направи, както трябва.

— Има зони, до които не можахме да осигурим достъп — обади се японо-американецът с опашката. — Блекуел каза, че имате опит със знаменитостите.

— Актьори — потвърди Лани, — музиканти, политици…

— Може би това ще ви се стори различно. По-голямо. С няколко степени нагоре по скалата.

— Къде няма достъп? — попита той и нагласи очилата.

— Не знаем — отговори жената. — Ще добиете представа за размера на данните, докато сте вътре. Празнините вероятно са счетоводство, данъци, договори… Ние сме екип за техническа поддръжка. Той си има други хора, на които плаща, за да запазят части от това колкото се може по-скрито.

— Тогава защо не повикате тях?

Той усети как ръката на Блекуел ляга на рамото му като торба с пясък.

— Ще говорим за това по-късно. Сега влизай и се поогледай. Затова ти плащаме, нали?

* * *

През седмицата след смъртта на Алисън Шайърс Лани бе използвал акаунта на „Извън контрол“ във DAT Америка, за да влезе отново в сайта с личните й данни. Нодалната точка бе изчезнала и имаше известно, едва доловимо, редуциране на информация. Свиване, не толкова голямо като при коригиране, по-скоро като надипляне.

Но основната разлика бе, че тя просто вече не генерираше данни. Нямаше кредитна активност. Дори акаунтът й в „Ъпфул Групвайн“ беше анулиран. Веднага щом сметките й бяха закрити и различните служебни дела — прекратени, нейната база данни започна да придобива отчетливо праволинеен вид. Лани си мислеше за мъртвите, спретнати в техните погребални дрехи, за ковчези и надгробни плочи, за дългите прави алеи в гробищата по времето, когато мъртвите са могли да си позволят собствено недвижимо имущество.

Нодалната точка се бе оформила там, където бе живяла — в разхвърляното, непрестанно развиващо се взаимодействие с обикновения и в същото време безкрайно сложен свят. Сега такова взаимодействие не съществуваше.

Той погледна, но закратко и много внимателно, дали нейният актьор не прави разчистване на собствената си информация. Нямаше нищо видимо, но предположи, че от „Извън контрол“ са обърнали повече внимание на това.

Нейните данни бяха неподвижни. Само слабо, методично движение в тяхното ядро — нещо, свързано с вървящата в момента законна процедура по закриване на имуществото й.

* * *

Списък на всички мебели в спалнята на къща за гости в Ирландия. До него — подсписък на продуктите, доставени с орехов скрин от седемнайсти век — четка и паста за зъби, болкоуспокояващи таблетки, тампони, самобръсначка, крем за бръснене. Някой ги проверяваше периодично и доставяше нови. (Последният гост бе взел крема, но не и бръсначката.) В първия списък имаше мощен австрийски бинокъл с трикрака поставка, който служеше също и като дигитална камера.

Лани провери паметта му и откри, че записващата функция е използвана един-единствен път, когато е бил активиран гаранционният срок на производителя. Беше изтекъл преди два месеца, единственият записан образ беше изглед от балкон с бели завеси към, както предположи Лани, ирландското море. Имаше неправдоподобно палмово дърво, ограда от сплетени синджири, двупосочна жп линия със слабо проблясващи релси, просторен сивкаво-кафяв плаж и зад него морето — в сиво и сребристо. Близо до морето, частично изрязан от края на снимката, изглежда, имаше ниска широка каменна крепост, като отрязана кула. Камъните й бяха с цвета на плажа.

Лани реши да затвори спалнята и къщата за гости и се озова сред прецизни археологични записи на реставрацията на пет огромни керамични пещи в апартамент в Стокхолм. Бяха като великански шахматни фигури — тухлени кули, облицовани с майсторски емайлирани, пищно декорирани плочки. Издигаха се до близо петметровия таван и няколко души спокойно можеха да стоят прави в някоя от тях. Имаше опис на номерацията, демонтирането, почистването, възстановяването и повторното монтиране на всяка тухла от всяка пещ. Нямаше начин да се влезе в останалата част от жилището, но размерите на пещите караха Лани да предполага, че е много голямо. Той прещрака до края на описа и забеляза, че крайната цена на работата при днешните стандарти надхвърля няколко пъти годишната му заплата, докато работеше в „През ключалката“. Той се върна назад, изучавайки нишите за по-широк изглед, усещане за форма, но имаше само стени, натрупана маса от педантично подредени данни. Спомни си за Алисън Шайърс и предчувствието му за нейната информационна смърт.

* * *

— Лампите светят — каза Лани и махна видеоочилата, — но няма никой вкъщи.

Той погледна часовника на компютъра — беше прекарал там малко повече от двайсет минути.

Блекуел го изгледа мрачно и седна върху натъпкан с амбалаж сандък като костюмиран в черно Буда, белезите по веждите му се свиха в нов израз на загриженост. Тримата техници гледаха предпазливо и безизразно, с ръце в джобовете на еднаквите си якета.

— Как ще стане тогава? — попита Блекуел.

— Не съм сигурен — отвърна Лани. — Той май не прави нищо.

— Той не прави нищо, по дяволите, но нещата правят — заяви Блекуел, — което щеше да знаеш, ако ръководеше шибаната му охрана!

— Добре — каза Лани, — тогава къде закусва?

Блекуел изглеждаше притеснен.

— В апартамента си.

— В апартамента си къде?

— Хотел „Империал“. — Блекуел стрелна с поглед техниците.

— В коя империя точно?

— Тук. В проклетото Токио.

— Тук? Той е в Токио?

— Вие тримата вън — заповяда Блекуел. Брюнетката сви рамене под якето си и с наведена глава си запробива път, подритвайки стиропора, другите двама бързо я последваха. Когато парчето импрегниран брезент падна зад тях, Блекуел се надигна от сандъка.

— Не си мисли, че можеш да ме изпитваш…

— Казвам ти, не мисля, че това ще свърши работа. Твоят човек го няма там.

— Това е неговият шибан живот.

— Как си плаща за закуската?

— Записана е в сметката на апартамента.

— Той на негово име ли е?

— Не, разбира се.

— Да речем, че иска да си купи нещо през деня?

— Някой го купува вместо него, май.

— И с какво плаща?

— С карта.

— Но не на негово име?

— Точно така.

— Значи, ако някой погледне данните за покупката, няма начин да ги свърже директно с него, нали?

— Не.

— Защото ти си вършиш работата, нали така?

— Да.

— Тогава той е невидим. За мен. Не мога да го видя. Няма го там. Не мога да направя това, за което искаш да ми платиш. Невъзможно е.

— Ами останалото?

Лани остави очилата върху клавиатурата.

— Това не е човек. Това е корпорация.

— Но ти имаш всичко! Проклетите му къщи! Апартаментите му! Къде градинарите му са сложили шибаните цветя зад каменната стена! Всичко!

— Но не знам кой е. Не мога да го открия на фона на останалото. Той не оставя следите, които изграждат нужните ми модели.

Блекуел прехапа горната си устна и започна да я смуче. Лани чу разместената протеза да потраква върху зъбите му.

— Трябва да добия някаква представа за това, което е той всъщност — обясни Лани.

Устната се показа отново, влажна и лъскава.

— Исусе, това е трудна задача.

— Трябва да се срещна с него.

Блекуел избърса уста с опакото на ръката си.

— Музиката му тогава? — той повдигна вежди с надежда. — Или пък има видеофилми…

— Видях филмите, благодаря. Наистина може да е от полза да се срещна с него.

Блекуел опипа остатъка от ухото си.

— Ако се видите, смяташ, че ще можеш да откриеш тия нодали… нодални… да направиш онова нещо, за което Яма говореше?

— Не знам — отвърна Лани, — но мога да опитам.

— Мамка му! — изруга Блекуел.

После разора стиропора, издърпа брезента встрани с ръката си, излая на тримата чакащи техници и се обърна пак към Лани:

— Понякога ми се ще да се върна с приятелите си в Джика Джика. Да оправя нещата там, те така и ще си останат, мамка им.

Жената с кестенявия бретон промуши глава покрай брезента.

— Съберете тия истории в буса — нареди й Блекуел. — И ги дръжте готови за работа, ако ни трябват.

— Нямаме бус, Кийти — каза жената.

— Купете тогава.