Дийн Кунц
Единственият оцелял (18)

ГЛАВА 18

На втората годишнина от катастрофата на вътрешен полет 353 Джо Карпентър седеше под сянката на палма на един тих плаж във Флорида и гледаше към океана. Тук приливите идваха към брега по-спокойно, отколкото в Калифорния и океанът не приличаше на машина.

Той беше различен от човека, който беше избягал от пожара в планините Сан Бернардиньо. Сега косата му беше по-дълга, побеляла както от химикалите, така и от слънцето. Беше си пуснал мустаци, за да промени външността си. За разлика от преди година се чувстваше жив и бе обзет от спокойствие. Изчезнал бе гневът му, който в миналото бе движещата му сила.

Притежаваше нови документи за самоличност: свидетелство за раждане, карта за социално осигуряване, три кредитни карти и шофьорска книжка. Фалшификаторите от организацията на Роуз всъщност не подправяха документи, а повече използваха техните компютърни умения, за да фабрикуват истински документи за несъществуващи хора.

Бе претърпял и вътрешни промени и ги приписваше на Нина, макар че все още отказваше да приеме дара й. Тя го беше променила не с докосването си, а с поведението си, с нейната доброта, с вярата си в него, с любовта й към живота и към него и увереността й във вроденото добро у хората. Беше само на шест години, но в известни отношения беше като възрастна, защото, ако наистина притежаваше чудодейната дарба, то бе свързана с безсмъртието чрез лъч светлина.

Живееха с хора, които не носеха роби и не бръснеха главите си. Голямата къща се издигаше зад плажа и в стаите се чуваше тихото тракане по клавиатурите на компютрите. След седмица-две Джо или Нина щяха да се преместят при други хора и да им поднесат нейния дар, защото тази група непрекъснато пътуваше по целия свят. След няколко години, когато силата на Нина укрепнеше и тя станеше неуязвима, щяха да съобщят вестта за дарбата й на цялото човечество.

Сега косата й беше кестенява. Носеше розови шорти и бяла тениска с намигащ паток отпред — приличаше на най-обикновено шестгодишно дете.

Двамата мълчаливо наблюдаваха как един голям рак прекоси плажа и изчезна от погледа им.

— Защо не отвориш сърцето си? — промълви Нина.

— Ще го направя. Когато му дойде времето.

— Кога ще се случи това?

— Когато се науча да не мразя.

— Кого мразиш?

— Дълго време мразих теб.

— Защото не съм твоята Нина, нали?

— Вече не те мразя.

— Знам.

— Мразя себе си.

— Защо?

— Затова, че се страхувах.

— Ти не се страхуваш от нищо.

Той се усмихна:

— Уплашен съм до смърт от това, което можеш да ми покажеш.

— Защо?

— Светът е толкова жесток. Ако има Господ, той измъчи баща ми с болест и след това го взе млад. Той взе Мишел, моята Криси, Нина. Позволи Роуз да умре.

— Това е минало.

— Ужасно минало.

Тя замълча.

Вълните на океана сякаш нашепваха тайни послания. Нина се изправи и се запъти към рака, който се беше подал от пясъка. Обикновено тези същества са боязливи и бягат, когато някой се доближи до тях. Този не избяга, а наблюдаваше Нина, докато тя се отпусна на колене и го заразглежда. Тя го удари по черупката, докосна клещите му, но ракът не я ощипа.

Джо изумено я наблюдаваше.

Момичето се върна и седна до него, а големият рак изчезна в пясъка.

— Ако светът е жесток — промълви малката, — … можеш да ми помогнеш да го поправя. Ако това е, което Господ иска да направим, значи в края на краищата Той не е жесток.

Джо мълчеше.

Океанът проблесваше под лъчите на слънцето, синьото небе се сливаше с необятната водна шир.

— Моля те — каза тя. — Моля те, хвани ме за ръката, татко.

Никога преди тя не му беше казвала татко и в гърдите нещо го стегна, когато чу тази дума.

Срещна сините й очи и пожела да са сиви като неговите. Но не бяха. Беше преминала с него през огъня, през тъмнината и ужаса и той предполагаше, че е неин баща колкото и Роуз Тъкър е нейна майка.

Хвана я за ръката.

И получи видение.

Вече не беше на плажа във Флорида, а в ярката синева с Мишел, Криси и Нина. Не виждаше световете отвъд, но той знаеше, че те съществуват, и тяхната странност го плашеше, но и го въодушевяваше.

Осъзна, че вечният живот не е въпрос на вяра, а природен закон, истински колкото всеки закон на физиката. Вселената е кръговрат: материята се превръща в енергия; енергията се превръща в материя; една форма на енергията се превръща в друга форма; балансът е вечна промяна, но вселената е затворена система, от която нищо не се губи. Човешкият разум и дух могат да променят материалния свят към по-добро; да накарат хората да забравят първичния страх, породен в древността, когато са обитавали пещери и са треперели при гледката на луната, да ти накарат да разберат Божията промисъл. Волята не може да направи камък от светлината и камъкът не може да се изгради сам в храм. Само човешкият дух може съзнателно да се променя; той е единственото нещо в цялото мироздание, което не зависи изцяло от сили извън него и следователно е най-могъщата и ценна форма на енергията във вселената. За известно време душата може да добие плът, но когато фазата на нейното съществуване е към края си, отново ще се превърне в безплътен дух.

Когато се върна от ярката синева, остана неподвижен, треперейки като лист от прозрението. След известно време отвори очи. Дъщеря му се усмихваше. Очите й бяха сини, не сиви. Чертите й не бяха като тези на Нина, която той беше обичал толкова дълбоко. Но не бе избледняващ огън, както беше изглеждала преди, и той се запита как е позволил на гнева си да му попречи да види истинската й същност. Беше сияйна светлина, ослепително ярка, каквато беше неговата Нина… каквито са всички хора по света.