Дийн Кунц
Единственият оцелял (12)

ГЛАВА 12

Шумът от водата, която се стичаше в улука, създаваше впечатлението за призрачни гласове — нетърпеливи и сприхави, гърлени и шепнещи, които задаваха въпроси на несъществуващ език.

Краката на Джо се подкосиха. Опря ръце на мокрото перило и се приведе. Дъждът намокри лицето му.

Барбара посочи ниските възвишения и гората на запад:

— Мястото на катастрофата е в тази посока.

— На какво разстояние е от тук?

Мърси, която беше застанала на прага на кухнята, отвърна вместо Барбара:

— На около километър по права линия.

Джо си представи как Роуз е избягала от местопроизшествието, където отломките от самолета са били обгърнати от пламъци. Тичала е по тясната пътека сред гъстата гора, провирайки се между шубраците, докато се е озовала на билото на хълма, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата. Навярно се е задъхвала, защото е носела детето…

— Изминала е пеш повече от два километра — каза, без да осъзнава, че разсъждава на глас.

— Невъзможно — намеси се Барбара.

— Защо мислиш така? Разстоянието не е толкова голямо.

— Не говоря за прехода. — Тя се обърна към Мърси: Госпожо Ийлинг, благодарни сме ви за съдействието, но се налага с колегата да обсъдим нещо насаме.

— Разбира се. Няма да ви преча — отговори жената и макар да личеше, че умира от любопитство, влезе, обратно в кухнята и затвори вратата.

— Изминала е около два километра — повтори Джо.

— Невъзможно е да е оцеляла от катастрофата — настоя Барбара. — Погледни истината в очите, приятелю.

В гърдите му бушуваха смесени чувства. За да повярва, че има оцелели, трябваше да повярва в божествената намеса, което не можеше да стори. За да повярва в Бога, трябваше да види смисъл в страданията, от които бяха изтъкани човешките преживявания, ала цялата му природа се бунтуваше срещу това. От друга страна, да повярва, че чудотворното оцеляване по някакъв начин е резултат от научните изследвания, в които участва Роуз, да очаква, че хората могат да придобият божествени сили — Шадрах да спаси Шадрах от огъня, Лазар да възкреси мъртвия Лазар — означаваше да повярва в изключителния дух на човечеството. В неговата доброта, в гениалността му, насочена към вършене на добри дела. След като в продължение на четиринайсет години беше работил като криминален репортер, той прекалено добре познаваше хората, за да коленичи пред олтара в църквата на Божественото човечество. Знаеше, че хората притежават способността да предизвикват собствената си гибел, но малцина са способни да се борят за избавлението си.

Стараейки се да говори като грижовна сестра, Барбара продължи:

— Първо искаше да повярвам, че има един оцелял от ужасяващата катастрофа. Сега оцелелите станаха двама. Но аз бях на поляната сред разпръснатите останки от трупове и от самолета, бях на мястото, където се бяха разиграли трагичните събития, и знам, че шансът някой да се отърве жив от тази кланица, е едно към един милиард.

— Съгласен съм.

— Значи разбираш, че не съществува дари минимална възможност някой да е оцелял след катастрофата.

Джо промълви:

— Известни са ми факти, които не съм споделил с теб и които никога няма да ти кажа, защото ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако не ги знаеш. Но трябва да повярваш, че тази Роуз Тъкър години наред е работила върху мащабен и свръхсекретен проект, финансиран от правителството или от военните.

— Какъв е този проект?

— Не зная. Но преди да се качи на самолета в Ню Йорк, тя се е обадила по телефона на журналист в Лос Анджелис и е обявила, че ще даде пресконференция още с пристигането си в града. Заявила, че притежава нещо, което безвъзвратно ще промени света.

Барбара го погледна в очите, очевидно търсейки признак, че той не вярва в тази фантасмагория за откритие от световен мащаб. Беше свикнала да разсъждава логично, впечатление й правеха само доказаните факти, а от опит знаеше, че великите открития се правят бавно, след безброй колебливи стъпки. Като следовател тя години наред бе принудена да „слепва“ едно по едно парченца от огромна мозайка, която беше много по-сложна от всяко полицейско разследване. Сблъсквала се бе със загадките на човешкото поведение и на необяснимите технически повреди, които се разрешаваха не по силата на някакво чудо, а с усърдна и методична работа.

Джо изтълкува правилно погледа й, тъй като работата му на разследващ журналист не се различаваше много от нейната професия.

— Осъзнаваш ли какво говориш? — настойчиво попита тя. — Когато самолетът стремително е падал към земята, тази Роуз Тъкър е извадила от чантата си шишенце с магически лосион, даващ временна неуязвимост на човека, който го използва, намазва се и оцелява сред огнения ад.

Джо неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях:

— Абсурдно е, нали?

— Тогава какво се е случило според теб? — Нямам представа.

— А пък аз мисля, че всичко е измислица на опитна мошеничка.

— Не е вярно, Роуз не е мошеничка — настоя той и машинално вдигна поглед към небето.

Бурята беше преминала, мълнии не раздираха тъмносивите облаци, гръмотевиците бяха стихнали. Ниските възвишения в далечината бяха забулени от загадъчна мъгла. На Джо му хрумна, че през онази кошмарна нощ Роуз Тъкър се е изкачила на някой от тези хълмове, след като се е отървала невредима от огъня и от разрушението.

Силният вятър полюшваше клоните на канадските тополи и на трепетликите, в далечината дъждовната пелена се завихряше като полата на танцьорка на тарантела.

Душата му отново беше изпълнена с надежда и чувството го въодушевяваше, даваше му сила. Помисли си, че именно затова надеждата е опасна. Но може би е още по-ужасяващо да не се надяваш…

Сърцето му беше изпълнено с вяра и с ново очакване…, ала и със страх.

— Роуз не е мошеничка — повтори и замечтано се усмихна.

Той пусна парапета. Краката му вече не се подкосяваха. Избърса от джинсите мокрите си длани и бръсна дъждовните капки от лицето си. Обърна се към Барбара и каза:

— По някакъв начин се е отървала невредима от катастрофата, след което е изминала около два и половина километра до фермата. Отнело й е приблизително час и петнайсет минути, което е сравнително добро време, като се има предвид, че може би е носила детето на ръце.

— Не ми се ще да спукам сапунения мехур на надеждата ти, но…

— Тогава не го прави — прекъсна я той.

Барбара невъзмутимо продължи, сякаш не го беше чула:

— … но има нещо, което не бива да забравяш.

— Целият съм слух.

Тя се поколеба, сетне промълви:

— Да приемем, че има оцелели от катастрофата, че тази жена наистина е пътувала със самолета. Твърдиш, че името й е Роуз Тъкър, но се е представила на Мърси като Рейчъл Томас.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако се е представила под измислено име, защо е казала истинското име на Нина?

— Хората, които я преследват, не се интересуват от Нина.

— Ако са разбрали, че се е спасила благодарение на гениалното изобретение, което е носила със себе си, то момичето е не по-малко опасно за тях, отколкото самата Роуз.

— Може ли… Не знам. Тъкмо сега това изобщо не ме интересува.

— Според мен, ако казва истината, е щяла да измисли друго име на момиченцето.

— Не е задължително.

— Щеше! — настоя Барбара.

— Какво значение има това?

— Може би името Нина също е измислено.

Джо се почувства така, сякаш го беше зашлевила. Нямаше сили да продължи спора.

— Може би детето, което през онази нощ е дошло във фермата на семейство Ийлинг, се е казвало Сара, Мери или например Дженифър.

— Невъзможно е! — твърдо каза той.

— Също както Рейчъл е измислено име… — продължи Барбара.

— Ако момиченцето не е било моята дъщеря, шансът Роуз да измисли тъкмо името Нина е едно към милиард.

— Възможно е с този полет да е пътувало и друго петгодишно русокосо момиченце.

— И двете се казвали Нина, така ли? За Бога, Барбара, чуваш ли се какво говориш?

— Ако наистина има оцелели, трябва да се подготвиш за възможността детето да не е твоята дъщеря — промълви тя.

— Зная! — гневно се тросна Джо — неприятно му беше да се съгласи с нея. — Зная — повтори малко по-спокойно.

— Наистина ли го осъзнаваш?

— Разбира се.

— Тревожа се за теб, Джо.

— Благодаря за съчувствието — саркастично подхвърли той.

— Сърцето ти е сломено.

— Нищо ми няма!

— Страхувам се отново да не рухнеш.

Той безмълвно сви рамене.

— Само се погледни! — настоя спътницата му.

— По-добре съм отпреди.

— Може да не е била Нина.

— Възможно е — съгласи се той. В този момент мразеше Барбара заради неумолимата й настоятелност, макар да знаеше, че тя искрено се тревожи за него, че „предписва“ хапче от действителността като ваксина срещу душевното разстройство, което неминуемо ще го сполети, ако надеждите му не се оправдаят.

— Готов съм да приема възможността, че оцелялото момиченце не е Нина. Е, какво ще кажеш? По-спокойна ли се чувстваш? Ще го преживея, ако твърденията ти се окажат верни.

— Казваш го, но не е истина.

Той гневно се втренчи в нея:

— Истина е!

— Навярно дълбоко в себе си знаеш, че спасеното дете не е дъщеричката ти, ала съзнателно потискаш тази, възможност.

Джо мълчеше. Барбара имаше право — сърцето му биеше до пръсване, очите му блестяха в очакване на чудодейната среща с дъщеря му, която доскоро беше смятал за безвъзвратно загубена.

Ала погледът на спътницата му беше изпълнен с тъга, която така го разгневи, че му се прииска да я удари.

Мърси продължаваше да се занимава с печенето на курабии. Когато двамата се върнаха в кухнята, срещнаха любопитния й поглед, в който този път се прокрадваше и някаква враждебност. Безсъмнено беше наблюдавала през прозореца разгорещения спор между неочакваните посетители, дори беше чула по някоя дума, без нарочно да подслушва. Въпреки това си оставаше добрата самарянка и беше готова да отговаря на въпросите им, за да им помогне. Докато пъхаше нова тава във фурната, промълви:

— Всъщност момиченцето не ми каза името си. Рейчъл го представи като Нина. Бедното дете не каза нито дума. Личеше си, че е уморено и очите му се затваряха за сън, пък и беше изплашено от преобръщането на колата. Спомням си, че изобщо не беше наранено, но беше бледо като платно. Стори ми се, че сякаш витае някъде, все едно беше в транс. Обезпокоих се за малката, но Рейчъл заяви, че нищо й няма и аз й повярвах, защото в края на краищата тя беше лекарка и разбираше от тези неща. Докато пътувахме към Пуебло, малката кукличка спа непробудно.

Мърси приготви нова партида сладкиши, подреди ги в поредната тава и продължи разказа си:

— Рейчъл обясни, че е била в Колорадо Спрингс, за да посети семейството си. Била взела Нина със себе си, защото родителите на малката били на пътешествие по случай годишнина от сватбата им.

Тя започна да пълни кафяв хартиен плик с изстиналите курабии, като не преставаше да говори:

— Честно да си призная, стори ми се доста странно чернокожа лекарка да работи заедно с човек от нашата раса. По тия места това е доста необичайно. Пък и кой би поверил детето си на чернокожа? Все пак приех този факт като доказателство, че светът се променя към по-добро, че хората стават по-толерантни.

Тя сгъна два пъти горния край на плика и го подаде на Барбара.

— Благодаря, Мърси.

Домакинята се обърна към Джо:

— Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ни — усмихна се той. — Отгоре на всичко ни почерпихте с вашите прекрасни сладки.

Жената погледна през прозореца и отбеляза:

— Когато човек си хапне нещо вкусно, настроението му се повишава, нали? Ще ми се да можех да помогна и на Джеф. Ако загуби кобилата, много ще страда.

Джо погледна календара, на който беше изобразен Исус Христос с лодкарите, и попита:

— Как поддържате вярата си в свят, в който има толкова много смърт, падат самолети, а съдбата ни отнема без причина любимите същества, например кобилата, която Джеф обича?

Тя не се изненада, нито се обиди от неочаквания му въпрос, а кротко отговори:

— Не знам. Понякога животът е жесток към нас. Преди години много страдах, че не мога да имам деца. Честно казано, поставих своеобразен рекорд по аборти. Толкова бях гневна на съдбата, че ми идваше да се скарам на Всевишния, не мигвах по цели нощи. Но все пак мисля, че светът има и хубави страни. Освен това е място, през което само, минаваме, за да отидем другаде, където животът е много по-хубав. Когато вярващ в прераждането, няма особено значение какво ти се случва на този свят.

Джо беше разочарован. Надяваше се да чуе нещо, в което може да повярва.

— Съпругът ви е привързан към кобилата, а вие я обичате заради чувствата му към нея, нали така — промърмори.

Мърси взе парче тесто, оформи го като полумесец, усмихна се и заяви:

— Ако проумявах всичко това, нямаше да съм аз, а самият Господ Бог. А това е нещо, което определено не желая.

— Защо?

— Защото ролята на Всевишния е много по-трудна от нашата, не мислите ли? Той знае какви са възможностите ни, но му е съдено вечно да наблюдава провалите ни, жестокостите, които взаимно си причиняваме, омразата и лъжите, завистта, алчността и безкрайния ни стремеж към непостижимото. Ние виждаме само злото помежду ни, но Той вижда всичко и Му е много тъжно.

Тя сложи едно тестено топче в тавата и го натисна с пръст. След малко щеше да има нова партида курабии, които, след като бъдеха изядени, щяха да повдигнат настроението на някого.

Джипът на ветеринаря още беше на пътя, паркиран пред форда. На задната седалка лежеше куче порода „веймаранен“. Когато Джо и Барбара се качиха във форда и затвориха вратите, кучето вдигна глава и се втренчи в тях през задното стъкло на джипа.

Барбара включи двигателя. За секунди купето се изпълни с аромата на сладки и с миризмата на влажен плат, предното стъкло се замъгли от дъха им. Докато чакаше струята горещ въздух от климатика да стопли стъклото, тя промърмори:

— Ако малката наистина е била твоята Нина, къде е била цяла година? Нима забрави, че от нощта на катастрофата, са изминали почти дванайсет месеца?

— Била е с Роуз Тъкър.

— Защо й е било на тази Роуз да крие от теб, че дъщеричката ти е жива? Защо е проявила подобна жестокост?

— Не е жестокост. Ти сама стигна до отговора, докато разговаряхме на верандата.

— Започвам да мисля, че чуваш само когато говоря глупости — гневно промълви тя.

— Нина е оцеляла благодарение на незнайното изобретение на Роуз, поради което враговете на спасителката й сега искат да се доберат и до дъщеря ми. Ако дъщеря ми се беше върнала при мен, тези хора щяха да я преследват, да искат смъртта й. Роуз я е скрила на безопасно място и по този начин е спасила живота й.

Барбара безмълвно включи чистачките. Той се обърна и забеляза, че кучето продължаваше да ги наблюдава през задното стъкло на джипа. Очите му бяха като блестящ кехлибар.

— Роуз я е скрила на безопасно място — повтори той. Именно затова трябва да разгадая тайната около полет 353 и да остана жив, докато разнищя тази история. Когато истината излезе наяве и мръсниците са зад решетките или са умъртвени в газовата камера, Роуз ще бъде в безопасност и Нина може… може да се върне при мен.

— Ако момиченцето наистина е твоята Нина — напомни му тя.

— Да, ако е тя.

Направиха завой, следвани от печалния поглед на кучето, и потеглиха обратно към портите на фермата.

— Сигурно съжаляваш, че не помолихме Мърси да ни покаже къщата в Пуебло, пред която е оставила Роуз — промълви Барбара.

— Нямаше смисъл. Сигурен съм, че не са влезли в къщата. Тръгнали са нанякъде още щом колата на Мърси е изчезнала от погледа им. Целта на Роуз е била да стигнат до по-голям град, откъдето да вземат някакво превозно средство или може би да се обади на приятел в Лос Анджелис или другаде. Голям град ли е Пуебло?

— Има стотина хиляди жители.

— Значи е сравнително голям. Възможно е да са взели автобус, влак, кола под наем или дори самолет.

Докато пътуваха по покритата с чакъл алея към павирания път, Джо видя трима мъже с дъждобрани да излизат от един обор — бяха Джеф Ийлинг, Нед и ветеринарят. Вървяха с наведени глави, за да се предпазят от дъжда, а качулките им придаваха вид на монаси от таен орден. Не беше необходима голяма проницателност, за да се види, че са прегърбени от тежката загуба.

Той от сърце се надяваше, че изминалите години на непосилна работа и липсата на дете не са причинили отчуждаването на съпрузите Ийлинг. Надяваше се, че всяка нощ двамата заспиват в прегръдките си.

Притъмня още повече, Барбара включи фаровете. Под светлината им сребристите дъждовни струи проблесваха като остри ножове.

Когато паркираха форда до колата под наем, която Джо беше оставил до детската площадка, той забеляза, че върху асфалта са се образували големи локви. На сивкавата дневна светлина катерушките, пързалките и люлките му заприличаха на творения на извънземни същества, по-загадъчни и от каменните стълбове на Стоунхендж.

Накъдето и да погледнеше, светът беше по-различен от този, в който беше живял досега. Промяната беше започнала в деня, преди да отиде на гробищата. Оттогава тя набираше скорост като че светът, в който господстваха законите на Айнщайн, се беше пресякъл с вселена, в която законите за енергията и материята са толкова различни, че биха озадачили и най-гениалните физици и математици.

Тази нова реалност беше едновременно по-красива и по-ужасяваща от предишната. Той знаеше, че промяната е субективна и че никога няма да се върне към предишното си съществуване. Нищо на този свят няма да му се струва обикновено, защото дори най-гладката повърхност криеше незнайни дълбочини.

Барбара изключи двигателя и промълви:

— Е, това беше. Предполагам, че повече не съм ти необходима.

— Благодаря ти от сърце. Знам, че поемаш огромен риск…

— Не искам да се безпокоиш за мен. Чуваш ли? Решението беше мое.

— Ако не бяха добротата и смелостта ти, нямаше да храня надежда, че ще се добера до истината. Днес ти отвори една врата…

— Да, но врата към какво, Джо? — тревожно попита тя.

— Може би към Нина.

Барбара печално го изгледа, личеше, че е изморена до смърт и странно обезсърчена:

— Обещай ми нещо — където и да отидеш каквото и да правиш, не забравяй какво ти разказах. Аз ще бъда старата досадница, която твърди, че дори по някакъв невероятен начин двама души да са оцелели от катастрофата, почти невъзможно е това да е тъкмо дъщеря ти. Не насочвай меча към себе си, не си причинявай душевни терзания.

Той безмълвно кимна.

— Обещай ми — настоя Барбара.

— Обещавам.

— Нея я няма, Джо.

— Може би.

— Примири се със загубата.

— Ще видим…

— Време е да се разделим.

Той отвори вратата и слезе от колата, а Барбара се наведе през спуснатото стъкло и извика:

— Желая ти късмет.

— Благодаря.

Той проследи с поглед отдалечаващия се форд, сетне отключи вратата на наетата кола. Фордът се връщаше. Барбара спря пред него, слезе и силно го прегърна:

— Ти си изключителен човек, Джо Карпентър.

Той безмълвно я притисна към гърдите си. Внезапно си спомни как му се беше приискало да я удари, когато тя го убеждаваше да се откаже от мисълта, че дъщеричката му е жива. Срамуваше се от омразата, която беше изпитал към нея в този момент, беше объркан и същевременно трогнат от топлите й чувства. Сега приятелството й означаваше за него много повече, отколкото би могъл да си представи в момента, когато позвъни на вратата й.

— Възможно ли е да те чувствам като собствен син, въпреки че те познавам едва от няколко часа? — тихо попита тя, сетне рязко се обърна и отново се качи във форда.

Джо проследи с поглед отдалечаващата се кола, която след две пресечки зави наляво. Огледа се и забеляза, че белите стволове на брезите блестят като прясно боядисани дървени рамки, а дълбоките сенки между тях бяха като отворени врати към опасно и несигурно бъдеще.

Въпреки че дрехите му бяха подгизнали от дъжда, потегли обратно към Денвър, като не се съобразяваше с табелите за ограничение на скоростта. Страхуваше се да не настине, затова включи климатика, с надеждата, че дрехите му ще поизсъхнат.

Тръпнеше от вълнение, беше като наелектризиран от надеждата да намери Нина.

Въпреки че беше обещал на Барбара да не храни напразни надежди, вярваше, че дъщеря му е жива. Най-сетне едно-единствено нещо в странно променилия се заобикалящ го свят изглеждаше нормално — Нина бе жива. Мисълта бе като лъч светлина в мрака, която не виждаше, но чувстваше сиянието й.

Усещането бе различно от знаменателното чувство, което толкова често го запращаше в спиралата на търсещото поведение, в преследването на фантоми. Надеждата беше като спасителна скала, не като бързо разсейваща се мъгла.

Беше така близо до щастието, както по времето преди катастрофата, ала всеки път, когато сърцето му затуптяваше от радостно вълнение, настроението му се помрачаваше от чувството за вина. Дори ако откриеше Нина — когато я откриеше — нямаше да си върне Мишел и Криси. Те бяха безвъзвратно изчезнали от живота му и щеше да бъде прекалено коравосърдечен, ако е щастлив, след като съдбата му е върнала само едно от любимите му същества.

При все това желанието да научи истината, довело го в Колорадо Спрингс, беше също така силно като необходимостта да открие по-малката си дъщеря, която буквално го беше обсебила.

Когато стигна до летището в Денвър, върна колата, взета под наем, и плати сметката в брой. Озова се на терминала петдесет минути, преди да повикат пътниците за неговия полет.

Изведнъж изпита вълчи глад. Освен двете сладки, с които го почерпи гостоприемната Мърси, не беше хапвал нищо от предишната вечер. Отиде в най-близкия ресторант, поръча си двоен сандвич с препечен хляб, порция пържени картофи и бутилка бира. Стори му се, че никога не е хапвал толкова вкусен бекон. Облиза майонезата от пръстите си и се зае с хрупкавите картофки. За пръв път от деня, в който научи за смъртта на семейството си, не просто консумираше, а се хранеше с удоволствие.

Оставаха двайсет минути до полета. Ненадейно му се повдигна — хукна към тоалетната, защото се страхуваше, че ще повърне.

Докато заключваше кабинката, гаденето му попремина. Облегна се на вратата и се разплака.

Месеци наред не бе плакал, не знаеше защо тъкмо в този момент от очите му рукнаха сълзи. Може би защото беше на ръба на щастието при мисълта, че отново ще види Нина. Или защото се страхуваше, че никога няма да я открие, че отново ще я загуби, този път завинаги. Може би плачеше от мъка за Криси и за Мишел, може би беше научил прекалено ужасяващи подробности за случилото се с пътниците на боинга.

А може би плачеше поради всички тези причини, взети заедно.

Беше като космически кораб, който е излязъл извън контрол, крайно време беше да овладее управлението и да потисне емоциите си. Нямаше да се добере до Роуз и Нина, ако изпада ту в еуфория, ту в отчаяние.

Когато се качи на самолета за Лос Анджелис, очите му още бяха зачервени от плача, но беше успял да се овладее.

При излитането на боинга ненадейно сърцето му лудо затуптя и в ушите му отекна странен звук, сякаш някой тичаше надолу по стръмни стъпала. Той се вкопчи в седалката, страхуваше се, че може да политне напред и да се просне на пътеката.

Страховата невроза не го беше обзела по време на подета за Денвър, но сега беше обзет от ужас. Преди бе готов безстрашно да посрещне смъртта, защото се чувстваше гузен, че е жив, а близките му са мъртви, ала сега животът му отново беше придобил смисъл.

По време на полета остана напрегнат. Непрекъснато си представяше как пилотът се обръща към щурмана и пита: „Записваме ли!“

Тъй като не успя да прогони от съзнанието си мисълта за капитан Делрой Блейн, реши отново да прочете записките на Барбара. Извади сгънатите листове хартия от джоба на якето си и прегледа написаното. Надяваше се да открие подробности, които е пропуснал, пък и така щеше да се занимава с нещо, вместо да трепери от страх.

Една трета от местата в самолета бяха незаети. Той седеше до люка, а седалката до него беше празна — нямаше опасност някой да надзърне в записките. Помоли стюардесата да му донесе писалка и бележник и докато четеше, записваше думите на Блейн, абстрахирайки се от несвързаните брътвежи на Виктор Санторели. Като приключи, сгъна трите страници и ги пъхна обратно в джоба си, след това прочете записаното в бележника:

 

 

Една от тях е доктор Лоис Блом, Един от тях е доктор Кийт Рамлок. Правят нещо лошо с мен. Лоши са… Накарай ги да престанат! Записваме ли? Накарай ги да престанат да ми причиняват болка. Записваме ли? Записваме ли?

Накарай ги да престанат, защото… ще убия всички. Ще ги избия до крак, честна дума! Ще ги убия и ще ми достави удоволствие!

Страхотно удоволствие, нали?

Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!

Еха-а-а! Записваме ли?

Записваме ли?

Уха!!

Сега! Само гледай! Супер!

 

 

Въпреки че внимателно прочете написаното, Джо не откри нищо ново, ала отново му направи впечатление, че макар капитан Блейн да говореше с глас на възрастен, онова, което казваше, приличаше на възклицания на дете.

„Правят нещо лошо с мен. Лоши са. Накарай ги да престанат. Накарай ги да престанат да ми причиняват болка.“

Възрастен човек не би използвал тези думи, за да обвини мъчителите си или да моли за помощ. Реакцията на Блейн в мига на преобръщането на самолета и стремглавото му падане беше на момче, което се вози на „влакчето на смъртта“ в увеселителен парк. Според Барбара, която беше прослушала записа, капитанът не е говорел като изплашен човек.

„Сега! Само гледай!“ Изрекъл е тези думи три секунди и половина преди самолетът да се забие в земята, докато е наблюдавал гледката през предното стъкло на кабината, и сякаш не е бил ужасен, а учуден.

„Супер!“

Джо дълго се взира в тази дума, изчаквайки да премине вълнението, което тя предизвика, докато отново бе в състояние да разсъждава трезво, без да се влияе от емоциите си.

„Супер!“

Миг преди смъртта си той все още се е държал като хлапак в увеселителен парк, сякаш изобщо не го е било грижа за пътниците и екипажа. Поведението му е било на садистично хлапе, което пуска запалени клечки кибрит в бутилка, пълна с живи насекоми.

Но дори неразумното и себелюбиво дете би се изплашило пред лицето на смъртта. Дори самоубиецът, който скача от покрива на висока сграда, докато лети към тротоара, би извикал от страх. А капитан Делрой Блейн е наблюдавал стремителното падане към земята спокойно, дори с възхищение, сякаш не е разбирал, че ще умре.

„Супер!“

Джо си припомни онова, което му беше разказала Барбара за командира на полет 353. Капитан Делрой Блейн е имал щастлив брак, бил е вярващ мормон, славел се е като уравновесен, любящ и състрадателен човек. Бил е в отлично здраве, имал е успешна кариера. Какво не е наред в тази картина?

„Супер!“

В гърдите му забушува безсилен гняв. Не беше насочен към Блейн, който със сигурност също беше жертва, макар че първоначално се създаваше друго впечатление. Яростта се беше напластявала в душата му по време на детството и на юношеството му и бе като все повече нагорещяващата се пара в бойлер без предпазен клапан.

Гневно напъха записките си в джоба на якето си и сви длани в юмруци. Искаше му се да удари някого. Да го налага с юмруци, докато кокалчетата на пръстите му се разранят.

Този безсмислен гняв винаги му напомняше за баща му.

Франк Карпентър не беше гневлив човек. Тъкмо обратното — никога не повишаваше глас, освен когато възкликваше от радост. Беше добродушен и невероятен оптимист, като се има предвид страданията, на които го беше подложила съдбата.

Джо обаче непрекъснато беше гневен заради него.

Франк Карпентър беше загубил левия си крак, когато колата му е била изблъскана от шосето от камион, шофиран от деветнайсетгодишен пиян младеж. По онова време Джо още не беше навършил три години.

Тъй като съпрузите Карпентър бяха бедни, за да спестят малко пари, бяха платили само частична застраховка за колата, поради което Франк не получи компенсация от застрахователната компания заради злополуката.

Ампутираха крака му на подбедрицата. Тогава още не бяха създадени модерните протези, пък и той не можеше да си позволи скъпа протеза. Бързо свикна да се придвижва с патерица и дори се шегуваше, че ще се запише за участие в маратон.

Джо не се срамуваше, че баща му е по-различен от хората, които ги заобикаляха. За него Франк не беше еднокрак човек със смешна походка, а неуморен разказвач на приказки, достоен противник в различните игри и търпелив треньор по софтбол.

За пръв път се сби, когато беше в първи клас. Негов съученик на име Лес Олнър нарече Франк скапан инвалид. Този Олнър беше известен побойник и доста едър за възрастта си, но тласкан от почти животинска ярост, Джо го смаза от бой. Възнамеряваше да извади едното му око, за да разбере Олнър какво е да бъдеш едноок, но учителят ги разтърва навреме.

След сбиването не изпита никакви угризения на съвестта, и до ден-днешен не съжаляваше за стореното. Не се гордееше с постъпката си, но и не съжаляваше.

Дона Карпентър знаеше, че съпругът й ще бъде сломен, ако разбере, че синът му се е сбил заради него. Разбира се, наказа момчето, но и двамата не споменаха пред Франк за инцидента.

От този ден нататък Джо заживя двойнствен живот. Привидно беше кротък и възпитан, но в душата му бушуваше ярост и бе склонен към насилие. Непрекъснато търсеше някого, с когото да се сбие, но избираше времето и мястото така, че баща му да не научи за „подвизите“ му. Преди злополуката Франк се занимаваше с ремонт на покриви, но след като ампутираха крака му, вече не можеше да се катери по стълби. Не му се искаше да получава пенсия като инвалид, но за известно време склони да приема помощите, докато превърна в професия таланта си да изработва предмети от дърво.

Правеше изящно гравирани кутии за бижута, поставки за лампи и други предмети, които продаваше на собственици на магазини за произведения на изкуството.

Дона работеше в шивашко ателие, в което се помещаваше и салон за химическо чистене. Всеки ден се връщаше у дома с коса, накъдрена от влагата, а дрехите й миришеха на бензин и на химикали. И до ден-днешен, когато влезеше в ателие за химическо чистене, Джо си спомняше косата на майка си и нейните кехлибарени очи, за които някога вярваше, че са изсветлели под влиянието на изпаренията и химикалите.

Три години след злополуката Франк започна да се оплаква от болки в ставите и в китките. Отиде на лекар, който постави диагноза ревматоиден артрит. Заболяването се разви с необичайна скорост и той беше принуден да прекрати работа. Разбира се, съществуваха правителствени програми за подпомагане на безработни, макар че сумите, които се отпускаха, бяха крайно недостатъчни. Освен това получаването на помощи беше съпроводено от безкрайни унижения и сблъскване с бездушието на чиновници-бюрократи. Франк беше повече склонен да приема помощите, осигурявани от католическата църква, тъй като със съпругата му бяха вярващи и не пропускаха неделните служби. Джо винаги ги придружаваше, но не беше религиозен.

След две години Франк вече беше прикован към инвалидна количка. Въпреки лечението с противовъзпалителни препарати и с пенициламин остеопорозата продължаваше да прогресира, постепенно мускулите му атрофираха, ставите го боляха и се подуваха.

Ежедневните задължения на тринайсетгодишния Джо включваха да помага на баща си при обличането и къпането, когато майка му беше на работа. Грижите за инвалида не му тежаха, дори се изненада, когато откри в себе си нежност, балансираща гнева му, насочен към Бог, който той изливаше върху нещастните момчета, станали жертва на юмруците му. Отначало Франк се срамуваше от необходимостта да разчита на сина си, но след време своеобразното предизвикателство на къпането, обличането и воденето до тоалетната ги сближи и задълбочи взаимната им обич.

Три години по-късно Франк получи фиброзна анкилоза, на ставите му се бяха образували ревматични възли. Левият му лакът беше деформиран от подутина с размерите на топка за софтбол, изпитваше нетърпими болки.

Сега той живееше само заради успехите на сина си, затова Джо се стараеше още повече от преди. Беше отличен ученик, въпреки че работеше по половин ден в една закусвалня на „Макдоналдс“. Играеше като защитник във футболния отбор на гимназията и скоро стана звезда. Баща му никога не го подтикваше към по-големи успехи в което и да е поприще, но момчето толкова го обичаше, че правеше всичко възможно Франк да се гордее с него.

През лятото на същата година се записа в боксовата лига на Асоциацията на младите християни. Бързо схващаше и треньорът го хареса, като му каза, че има талант. Но по време на първите тренировки той продължи да удря противниците си, след като ги беше притиснал до въжетата, и се наложи треньорът насила да го издърпа от ринга. За другите младежи боксът беше развлечение и начин за самозащита, за него бе жестока терапия. Не искаше да нарани когото и да било, но го правеше, поради което го помолиха да напусне.

Хроничният перикардит на Франк, който бе резултат от ревматоидния артрит, предизвика инфекция на перикардия и впоследствие — до сърдечна недостатъчност. Той почина два дни преди осемнайсетия рожден ден на Джо. Седмица след погребението младежът се напи и отиде в църквата след полунощ, когато там нямаше богомолци. Напръска с черна боя всички картини, изобразяващи мъките на Исус Христос. Преобърна каменната статуя на Света Богородица и счупи двайсет рубиненочервени стъкленици от поставката за обредни свещи.

Щеше да направи още много поразии, но внезапно го обзе чувство на безсилие. Каквото и да стореше, нямаше да накара Бог да се разкае. Невъзможно бе чрез унищожаване на предмети да изрази мъката си и да разкъса стоманената завеса между този свят и отвъдния, ако наистина отвъдното съществуваше.

Отпусна се на една скамейка и се разрида. След миг обаче скочи на крака, защото осъзна, че да плаче в църквата означава да признае собственото си безсилие. Хрумна му нелепата мисъл, че сълзите му могат да бъдат изтълкувани като примирение с жестокостта, с която Всевишният управлява света.

Така и не се разбра кой е извършил вандалската постъпка, никой не му потърси отговорност. Той не изпитваше нито угризения, нито гордост от стореното.

Когато постъпи в колежа, никой не забеляза умопомрачението му, защото повечето студенти, както и преподавателите бяха побъркани.

След три години майка му почина от рак на белите дробове. Нито тя, нито съпругът й бяха запалвали цигара. Джо беше убеден, че смъртта й е предизвикана от изпаренията на химикалите…, а може би бе причинена от умора, самота и чувство за безизходица.

В нощта, когато Дона умря, той седеше до болничното й легло, сменяше студените компреси на челото й и пъхаше кубчета лед между пресъхналите й устни. Майка му бълнуваше за някаква танцова забава, на която съпругът й я беше завел, когато Джо беше едва двегодишен, и когато кракът му още не беше ампутиран. Говореше несвързано за голям оркестър, който изпълнявал истинска танцова музика, не рокендрол. Двамата с Франк били звездите на дансинга, защото всеки усещал ритъма на партньора си. На тавана на залата били закачени хиляди балони, в средата на всяка маса имало пластмасов свещник във формата на лебед, а в него била поставена дебела свещ, заобиколена от червени хризантеми. За десерт поднесли сладолед в лебед от захар. Докато танцували, Франк я притискал към себе си и й шепнел, че е най-красивата жена в залата и че лудо я обича. Въртящият се полилей хвърлял разноцветни отблясъци, бели и червени балони се носели из огромното помещение, а захарният лебед имал вкус на бадеми.

Изминали бяха двайсет години оттогава, но до последния й час в паметта на Дона Карпентър се бе запечатал само този спомен, сякаш след онази вълшебна нощ в живота й не се беше случило нищо хубаво.

Погребалната церемония се състоя в същата църква, която Джо беше поругал преди две години. Нямаше и следа от вандалския му акт, всичко си беше както преди.

След погребението той отиде в някакъв бар и се сби с един от посетителите. Носът му беше счупен, но противникът му пострада много повече.

Продължи да живее в състояние на умопомрачение и непрекъснат гняв, докато се запозна с Мишел.

Когато я изпрати до дома й след първата им среща, тя му каза, че се държи като първобитен човек и че е прекалено необуздан. Джо прие думите й като комплимент, при което Мишел заяви, че само един слабоумен, един хлапак, когото са го ударили хормоните, или маймуна в зоопарка би се гордяла с това.

С течение, на времето, проявявайки ангелско търпение и такт, тя го научи на всичко, което определи бъдещето му. Накара го да повярва, че любовта си струва риска от загубата. Че гневът вреди само на онзи, който го изпитва. Че хората сами избират дали да страдат, или да бъдат щастливи, че съдбата не определя събитията в живота им. Научи го още, че душевно спокойствие постига всеки, примирил се с обстоятелства, които не е в състояние да промени. Че приятелите й семейството са смисълът на живота, и че човек съществува, за да обича и да поема отговорности.

Шест дни преди сватбата Джо отиде в църквата, която преди години беше поругал, и пусна в кутията за помощи няколко стодоларови банкноти, които щяха да покрият разходите за щетите, които беше причинил. Направи го не защото се чувстваше виновен или внезапно бе станал религиозен. Стори го заради Мишел, макар че тя никога нямаше да научи да вандалската му постъпка или за паричната компенсация.

Животът му започна от този ден.

И свърши преди една година.

Сега Нина отново се беше появила и чакаше да бъде намерена и отведена вкъщи.

Надеждата на Джо да я намери беше като балсам за наранената му душа и той вече бе в състояние да потисне гнева си. Знаеше, че за да открие дъщеричката си, трябва да се овладее напълно, да контролира постъпките си. Спомни си думите на Мишел, която твърдеше, че гневът е най-големият враг на човека, който изпитва това чувство.

Срамуваше се, задето толкова бързо беше забравил наученото от скъпата му съпруга. С падането на самолета той сякаш също стремглаво бе полетял надолу от небето, на което Мишел го беше издигнала. Падането му беше предателство към нейната памет и той изпитваше същото чувство за вина, каквото щеше да изпитва, ако й бе изневерил с друга жена.

Нина, която беше копие на майка си, му даваше възможност и причина да стане такъв, какъвто беше преди катастрофата. Да бъде достоен да бъде неин баща. Наи-на-а… Ни-и-на-а… виждали ли сте я? Спомни си лицето на скъпата си дъщеричка и това го успокои. Стиснатите му юмруци постепенно се отпуснаха. Залови се да чете разпечатките на статиите за „Текнолоджик“, които предишния ден беше намерил в компютъра в редакцията на „Поуст“. Докато преглеждаше втората, попадна на информация, която го порази. Трийсет и девет процента от акциите на „Текнолоджик“ бяха собственост на „Нелър и Сие“ — швейцарска холдингова компания, занимаваща се с изследвания в областта на медицината и на фармацевтиката, с издателска дейност, и притежаваща акции в големи радио- и телевизионни станции. Нортън Нелър и синът му Андрю бяха вложили в компанията семейното им богатство, за което се смяташе, че е повече от четири милиарда долара. Разбира се, Нелър не беше швейцарец, а американец, но седалището на компанията се намираше в Европа. Преди повече от двайсет години беше създал „Лос Анджелис Поуст“ и все още беше негов собственик.

В продължение на няколко минути Джо мислено „опипваше“ откритието си, сякаш беше дърворезбар, който държи парче дърво с интересна форма, и се пита какъв предмет да изработи от него. Както при необработеното дърво нещо чакаше да бъде открито от ръката на майстора, умът на Джо и интуицията му на опитен журналист заместваха длетото.

Нелър беше собственик на безброй предприятия и фактът, че притежава акции от „Текнолоджик“ и от „Поуст“ вероятно бе чисто съвпадение. Беше едноличен собственик на вестника и за разлика от други издатели не се интересуваше само от печалбата. Чрез сина си упражняваше контрол върху тематичната и репортерската политика на „Поуст“. Твърде възможно бе да не е толкова тясно обвързан с „Текнолоджик“. Не притежаваше контролния пакет акции на корпорацията, едва ли бе ангажиран с ежедневните й операции, а само бе търсил изгодна инвестиция на капиталите си. В такъв случай може би не беше в течение относно свръхсекретното изследване, с което са се занимавали Роуз Тъкър и колегите й от екипа, следователно не носеше отговорност за катастрофата на полет 353.

Джо си спомни какво му беше казал Дан Шейвърс предишния ден, когато се срещнаха в редакцията на „Поуст“. Бившият му колега, който отговаряше за бизнесрубриката, беше нарекъл служителите в „Текнолоджик“ безскрупулни кариеристи, които се смятат за свръхчовеци, но все пак дават отчет на онзи, комуто трябва да се подчиняват.

Онзи, комуто трябва да се подчиняват — Нортън Нелър. Припомняйки си краткия разговор с Шейвърс, Джо осъзна, че колегата му е намеквал за съдружничеството на Нелър в „Текнолоджик“ и че той е също така влиятелен в гигантската корпорация, както в редакцията на своя вестник.

Внезапно му хрумна нещо, което Лайза Пекатоне беше казала в кухнята на семейство Делмън по повод връзката на Роуз Тъкър с „Текнолоджик“: „Между мен, теб и Роузи има връзка. Светът е малък, нали?“

Тогава си беше казал, че тя говори за катастрофата на полет 353, която бе като пресечна точка в живота и на трима им. Сега си каза, че тя може би е имала предвид, че и тримата работят за един и същ човек.

Никога не се беше срещал с Нортън Нелър, който през последните години беше станал почти отшелник. Разбира се, беше виждал негови снимки. Косата на мултимилионера, който беше прехвърлил шейсетте, беше побеляла, облото му лице бе някак невзрачно. Приличаше на кифла, върху която лекарят е нарисувал със захарна глазура лице на старец.

Изобщо не приличаше на убиец, известен бе като щедър филантроп. Нямаше репутацията на човек, който би наел убийци или би организирал свалянето на самолет, за да разшири своята империя.

„Хората обаче се различават от ябълките и от портокалите — помисли си Джо. — Ароматната кора не е сигурен признак за вкуса на плода.“

И все пак си оставаше факт, че двамата с Мишел са работили за същия човек, както и хората, които искаха да убият Роуз Тъкър и които — Бог знае как — бяха причинили катастрофата на боинга. Получавали бяха заплата от същия човек, чиито пари бяха финансирали убийството на стотици невинни хора, между които беше и самата Мишел. Реакцията му на това откритие беше толкова комплексна, че приличаше на Гордиев възел.

Прилоша му, стори му се, че мазни пръсти са се вкопчили в стомаха му.

В продължение на около половин час се взира през люка, но не забеляза кога пустинният пейзаж е отстъпил място на предградията, а те — на самия град. Изненада се, когато разбра, че самолетът се готви за приземяване на летището в Лос Анджелис.

Докато свързваха ръкава със самолета, Джо нетърпеливо поглеждаше часовника си. Прецени, че разполага с достатъчно време и ще подрани с половин час за срещата с Деми. Нещата се уреждаха прекрасно. Необходимо му беше повече време, за да огледа мястото на срещата и да се увери, че не са му устроили капан.

Почти беше сигурен, че може да разчита на Деми — та нали Роуз Тъкър му беше записала телефонния й номер в съобщението, което му беше оставила в „Поуст“. Ала напоследък беше научил толкова ужасяващи факти, че не се доверяваше никому.

В края на краищата, дори подбудите на Роуз Тъкър да са благородни, дори ако е взела Нина със себе си, за да попречи на хората от „Текнолоджик“ да убият или да отвлекат момичето, въпреки всичко цяла година беше държала дъщеричката му далеч от него, позволила беше той да я смята за мъртва. Поради причини, които все още му бяха неизвестни, може би изобщо не възнамеряваше да му върне Нина.

„Не се доверявай никому“ — шепнеше му вътрешен глас.

Докато вървеше към изхода, забеляза как мъж с бели джинси, бяла риза и с бяла сламена шапка стана от последната седалка и се втренчи в него. Беше петдесетинагодишен, нисък и набит, а побелялата му гъста коса беше като лъвска грива и му придаваше вид на застаряващ рок певец.

Джо си помисли, че го познава отнякъде. Отначало си помисли, че човекът е музикант от прочут състав или актьор, участващ в телевизионни сериали, но след миг се досети, че не го е виждал на екрана, а наскоро се е сблъскал с него, и то при необикновени обстоятелства.

Мъжът със сламената шапка побърза да извърне поглед и тръгна към изхода. И той като Джо не носеше багаж, сякаш беше предприел еднодневно пътуване.

Джо се опита да надникне над десетината пътника, които го разделяха от непознатия. Страхуваше се да не го изгуби от поглед, докато се досети откъде го познава. Ала не можеше да се придвижи по тясната пътека, без да изблъска другите пътници, а предпочиташе онзи да не разбере, че е привлякъл вниманието му. Докато търпеливо вървеше към изхода, напразно се опитваше да свърже сламената шапка с образ, който е видял наскоро. Но като съсредоточи вниманието си върху побелялата коса на мъжа, която напомняше на лъвска грива, в съзнанието му незнайно защо изплуваха образите на сектантите с обръснати глави и с широки сини роби. После си спомни кладата на брега на океана, около която се бяха събрали членовете на сектата, и в близост, до която той изхвърли хартиения плик от „Макдоналдс“ заедно със салфетката, напоена с кръвта на Чарли Делмън. Сети се и за друга клада, около която танцуваха сърфисти, което пък му напомни за още един огън, край който бяха насядали хора и като запленени слушаха как набит мъж с привлекателно лице и с буйна побеляла коса разказва история за призраци.

Човекът, който вървеше към изхода, беше разказвачът на страшни истории!

Джо беше абсолютно сигурен, че присъствието на беловласия на самолета не е случайност. Навярно враговете му, които и да бяха те, са го следили седмици, дори месеци наред, изчаквайки Роуз Тъкър да се свърже с него, докато, най-сетне в събота следобед ги бе „разконспирирал“ на брега на Санта Моника. Междувременно те са научили къде живее, кои кафенета посещава, както и това, че често ходи на гробището или се уединява на брега на океана, от който се надяваше да се научи на безразличие.

След като отстрани от играта Уолъс Блик, влезе в камионетката със сложната апаратура за наблюдение и изхвърли предавателя, монтиран в колата му, те изгубиха следите му. Едва не го бяха заловили, когато се беше отбил в редакцията на „Поуст“, но тогава той отново им се изплъзна.

След това навярно бяха поставили шпиони да наблюдават апартамента му, кафенетата и местата на брега, които често посещаваше. Хората, които със затаен дъх слушаха историята за призраци, не бяха замесени в конспирацията, но беловласият разказвач със сигурност беше член на престъпната организация.

Снощи го бяха видели в супермаркета, от който беше телефонирал на Марио Оливери в Денвър и на Барбара в Колорадо Спрингс, и го бяха проследили до мотела.

Още тогава можеха да го убият и да инсценират самоубийство или отравяне от свръхдоза наркотици.

По време на преследването в гробището бяха готови да го застрелят, но вече не бързаха да отнемат живота му. Може би се надяваха, че ще ги заведе при Роуз Тъкър.

Очевидно не подозираха, че е бил в къщата на семейство Делмън, защото тъкмо по това време бяха изгубили следите му. Ако знаеха, че е видял какво се е случило с нещастните съпрузи и с Лайза, вероятно щяха да го ликвидират.

През нощта отново бяха монтирали в колата му устройство за проследяване, благодарение на което го бяха последвали до Лосанджелиското летище, сетне до Денвър.

„Господи!“ — помисли си той.

Какво ли беше подплашило елените в гората край мястото на катастрофата? Дали преследвачите са дебнели иззад дърветата?

Упрекна се заради проявената небрежност, макар да знаеше, че вината не е негова. Тези хора бяха експерти в една игра, правилата, на която той не познаваше.

Усмихна се горчиво и си каза, че с всеки изминал ден научава нещо ново и че има известен шанс да надхитри преследвачите си.

Забеляза, че човекът с побелялата коса стигна до края на пътеката и влезе в ръкава, водещ към терминала. Не му се искаше да го изгуби от поглед, същевременно трябваше да бъде много предпазлив, за да не разберат враговете му, че ги е забелязал.

Барбара Кристмън беше в смъртна опасност. Най-важното в момента бе да й телефонира и да я предупреди.

Престори се на отегчен, прозина се и макар че изгаряше от нетърпение, се насили да върви бавно, следвайки хората към изхода. Едва когато се озова в ръкава, който беше по-широк от пътеката между редиците от седалки, си позволи да задмине пътниците, които едва влачеха крака, стараейки се да не издаде нетърпението си. Едва когато видя беловласия мъж, осъзна, че несъзнателно е бил затаил дъх.

Големият терминал, гъмжеше от хора. Някои седяха на столовете в очакване да повикат техния полет, ръкомахаха, разговаряха и се смееха, други мълчаливо се взираха в една точка, трети четяха вестници и списания. Върволици от пътници прекосяваха залата — влюбени двойки, съпрузи с кикотещи се или ревящи дечурлига, бели и цветнокожи, азиатци и латиноамериканци, четирима самозванци-великани с черни шапки с широки периферии, красиви жени с бадемовидни очи, чиито грациозни тела се очертаваха от плътно прилепналите им сарита в ярки цветове, мъже с официални костюми или със спортни облекла, състоящи се от къс панталон и шарена риза, четирима млади евреи, които оживено спореха, униформени войници, двама арабски принцове с традиционни бели наметала, предшествани от свирепи наглед телохранители и следвани от свитата си, туристи със слънчев загар, от които се разнасяше стипчивата миризма на лосион против изгаряне, и други, които очевидно сега пристигаха и носеха със себе си миризмата на студ и мъгла, двама старци на преклонна възраст в инвалидни колички, тикани от родственици с кисели физиономии… А сред този океан от хора с царствена походка се движеше беловласият човек със сламената шапка, досущ като кораб, който остава непоклатим по време на силна буря.

Джо си помисли, че всеки от тези хора може да е агент на „Текнолоджик“ или на неизвестна организация, които тайно го наблюдават, заснемат го с миниатюрни фотоапарати, скрити в дамски чанти, дипломатически куфарчета и сакове и че свързвайки се помежду си чрез микрофони, обсъждат дали да му позволят да напусне терминала, или да го застрелят на място.

Никога досега не се беше чувствал толкова самотен сред тълпи от хора.

Отчаяно се оглеждаше за телефон, като се стараеше да не изгуби от погледа си „разказвача“. Сърцето му бе сковано от страх за Барбара.