Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (28)

Глава XXVIII
СЪЕДИНЕНИЕ

В дома на Сен Клер седмиците се нижеха една след друга. Вълните на живота потекоха както преди над бездната, където изчезна малката лодка. Колко властно и колко безразлично към нашите чувства тече тежкият, студен и безинтересен ежедневен живот.

Всички интереси и стремежи на Сен Клер в миналото се бяха насочили незабелязано от самия него към дъщеря му. Той се грижеше за имота си заради Ева; с оглед на Ева той разпределяше и времето си; да направи това-онова — всичко заради Ева; да купува, да продава, да промени, да разпореди нещо — за нея. Така беше привикнал с това, че сега, когато тя си беше отишла, той нямаше нито какво да прави, нито за какво да мисли.

Сен Клер стана друг човек. Той гледаше вече трезво и разумно на отношенията си към слугите и скоро след като се върна в Нови Орлеан, направи необходимите постъпки за освобождаването на Том. Оставаше да се изпълнят само още някои формалности за тяхното окончателно уреждане. Същевременно той все повече се привързваше към Том, който повече от всичко останало му напомняше за Ева. Той почти не се разделяше с него и колкото да беше взискателен и прикрит по отношение на съкровените си чувства, пред Том той едва не мислеше гласно.

— Е, Том — обърна се той към него на другия ден, след като бе започнал формалностите по освобождаването му, — аз ще те направя свободен човек. Събери си багажа и бъди готов да заминеш за Кентъки.

Внезапна светлина озари лицето на Том. Той вдигна ръце към небето и възкликна: „Слава на всевишния“. Това засегна болезнено Сен Клер. Той; не очакваше, че Том ще посрещне с такава готовност раздялата.

— Не разбирам защо толкова много се превъзнесе. При нас не живя лошо — му каза той сухо.

— Не, не, господарю! Не е за това…, а че ставам свободен човек — за това се радвам.

— Защо? Немислиш ли, че сега прекарваш по-добре, отколкото, когато ще бъдеш свободен?

— Да, наистина, господарю! — отговори Том енергично.

— Но ти по никакъв начин не би могъл да спечелиш толкова, че да се храниш и обличаш както при мене.

— Знам всичко това мистър Сен Клер. Господарят е толкова добър. Но аз предпочитам скромни дрехи и беден дом, и всичко да ми е бедно, само да знам, че са мои, отколкото да имам най-хубавите, но да са на друг човек. Мисля, че това е естествено, господарю.

— Предполагам, Том… И така, до месец-два ние ще се разделим…

Разговорът беше прекъснат, понеже съобщиха, че са дошли няколко гости.

Мари Сен Клер страдаше от загубата на Ева толкова, колкото изобщо можеше да страда, а тя притежаваше голямата способност да прави всички около себе си нещастни, когато самата тя се чувствуваше нещастна. Всичките слуги около нея имаха още по-сериозно основание да съжаляват за загубата на младата си господарка, която по най-различни пътища и с мило застъпничество често им служеше като щит срещу деспотичните и егоистични капризи на майка си. Особено много беше съсипана нещастната стара бавачка Мами, която, откъсната от всякакви близки, се бе посветила на това прекрасно създание. Тя плачеше и ден, и нощ и от голяма мъка не можеше да се грижи за господарката си с обикновената си сръчност. И поради това върху беззащитната й глава непрестанно се разразяваше буря от ругатни.

Мис Офелия също чувствуваше загубата и смъртта на Ева не остана без полза за това честно и добро сърце. Тя стана по-кротка и по-мила и с още по-голямо усърдие продължи да учи Топси. Вече не се ужасяваше, когато детето се докосваше до нея, и не чувствуваше отвращение към него. Топси не стана отведнъж светица, но животът и смъртта на Ева я промениха значително. Предишното студено безразличие отстъпи място на известна чувствителност, на нови желания и интереси и на стремеж към добро. Разбира се, този стремеж не беше постоянен; от време на време се прекъсваше, но пак се подновяваше.

— Топси всеки ден става по-добра — каза веднъж мис Офелия на Сен Клер. — Аз възлагам големи надежди на нея. Но, Огъстин — тя го хвана за ръката, — едно нещо искам да знам: чие е детето? — твое или мое?

— Но нали ти я подарих? — отговори Сен Клер.

— Но не по законно установения ред. Аз искам да е моя по закон, за да имам право, като я заведа на север в свободните щати, да я направя свободна… Искам да ми подпишеш акт за дарение или някакъв друг съобразен със закона Документ.

— Добре, добре — каза Сен Клер. — Ще го направя. — Той седна и разтвори вестника си.

— Но аз искам да го направиш веднага — каза мис Офелия.

— Защо бързаш толкова?

— Защото точно сега е моментът да се направи това. Хайде, ето ти хартия, писалка и мастило. Остава само да напишеш, каквото трябва.

Сен Клер, както е свойствено на хора с неговия темперамент, не можеше да търпи, когато от него изискваха незабавни действия, и беше доста раздразнен от настойчивостта на мис Офелия.

— Но защо? Какво има? — запита той. — Нима не ти стига моята дума?

— Искам да съм сигурна… — отговори мис Офелия. — Ти може да умреш или да фалираш и тогава въпреки, всички мои усилия Топси ще бъде извадена на публична Продан.

— Наистина много си придвидлива! Е, няма що, като съм попаднал в ръцете на една янки^[1], трябва да отстъпя.

Сен Клер познаваше добре формалностите на законите и лесно състави акта за дарение. Той се подписа с разкрачени букви и завърши с голяма завъртулка.

— Ето го, мис Вермонт, черно на бяло — каза и й подаде документа.

— Браво! — усмихна се мис Офелия. — Но нали трябва да има и свидетели?

— По дяволите! — каза той и отвори вратата към стаята на жена си. — Мари, братовчедка ни иска твоя автограф. Подпиши тука, моля.

— Какво е това? — запита Мари и хвърли поглед върху написаното. — Невероятно! Аз мислех, че братовчедката е много благочестива и не би извършила такъв ужасен грях. Но щом тя е толкова очарована от това създание, аз нямам нищо против.

— И тя небрежно сложи подписа си.

— Сега вече Топси е твоя и духом, и тялом — каза Сен Клер и й предаде документа.

— Толкова моя, колкото беше и преди — отвърна мис Офелия.

— Но сега тя е под моята закрила.

— Добре, тя е твоя по закон — засмя се Сен Клер. Той се върна в гостната и продължи да чете вестника си.

Мис Офелия, която рядко оставаше да разговаря с Мари, го последва, след като грижливо прибра документа.

— Огъстин — попита тя неочаквано, както седеше с плетката си в ръце, — направил ли си някакви разпореждания за слугите си в случай, че умреш?

— Не — отговори Сен Клер и продължи да чете.

— Тогава твоята снизходителност към тях може с време да се превърне в най-голяма жестокост.

Сен Клер често бе мислил за това, но сега отговори небрежно:

— Да, възнамерявам да направя завещанието си някой ден.

— Кога?

— О, някой близък ден.

— А ако умреш преди това?

— Но какво има, братовчедке? — каза Сен Клер и сложи вестника настрана. — Да не си забелязала у мен признаци на жълта треска или холера, та с такова усърдие искаш да уредиш всичко преди моята смърт?

— Ние винаги сме много близко до смъртта, дори в разцвета на живота си — отговори мис Офелия.

Сен Клер стана, остави небрежно вестника настрана и излезе на верандата, за да прекъсне неприятния разговор. Машинално той повтори споменатата дума — смърт — и се облегна на перилата. Блестящата струя на фонтана ту се издигаше нависоко, ту отново спадаше. Пред замъгления си поглед той видя цветята, дърветата, вазите на двора и пак повтори тайнствената дума — толкова обикновена в нашите уста и все пак носеща такава страшна сила — смърт!

Той почна да се разхожда бавно по верандата, отдаден всецяло на мислите си, и не чу звънеца за чая. Том трябваше на два пъти да го повика.

На масата Сен Клер беше разсеян и замислен. След чая той отиде в гостната с Мари и мис Офелия. И тримата мълчаха.

Мари се настани на една кушетка, закрита с копринена мрежа против комарите, и скоро заспа. Мис Офелия мълчаливо плетеше. Сен Клер седна До пианото, започна да свири една мека и меланхолична мелодия, но скоро отпусна глава на ръцете си и постоя така няколко минути. После стана и започна да ходи назад-напред из стаята.

— Бедната моя малка Ева — каза той. — Ти ми показа правилния път. Аз станах по-смел. С тебе загубих всичко, а този, който няма какво да губи, може да се изложи на всички опасности.

— Какво си намислил да правиш? — запита мис Офелия.

— Да изпълня дълга си към бедните беззащитни хора — отговори Сен Клер. — И преди всичко ще започна с моите роби, за които нищо не съм направил. А по-късно… Може би ще мога да направя нещо да спася Америка от позора, който я петни и унижава в очите на цялото цивилизовано човечество.

— Нима мислиш, че е възможно робовладелците доброволно да се откажат от своите права?

— Не зная. Може би сред нас все пак ще се намерят благородни хора, които не оценяват честта и справедливостта в долари.

— Съмнявам се — каза мис Офелия.

— Но да предположим, че ние утре освободим робите си…Кой ще просвети тези милиони хора; кой ще ги научи как да се ползуват от свободата си за свое собствено благо? Ние самите сме много лениви и непрактични, за да ги научим на труд й постоянство. А без това те не могат да станат истински хора. Ще трябва да отидат на Север… Но кажи ми откровено: ще се намерят ли, достатъчно благородни хора между вас в Северните щати, които да поемат отговорността за тяхното образование и възпитание. Вие харчите хиляди долари, за да изпращате мисионери в далечни страни, но какво ще кажете, ако във вашите градове и села се настанят чернокожи! Ето това искам да знам. Ако Югът освободи своите негри, ще се заеме ли Северът с тяхното възпитание? Колко семейства във вашето градче ще приемат негър или негърка в своите къщи и ще ги научат как да живеят? Ако посъветвам Адолф да стане служащ в някоя кантора или да научи някой занаят, ще се намери ли търговец или занаятчия, който да го вземе при себе си на работа? Ако искам да пратя Джейн и Роза да се учат, кои училища в Северните щати ще ги приемат? Виждаш ли, братовчедке, аз не искам да ни осъждат несправедливо. Нашето становище не е правилно. Ние повече угнетяваме негрите. Това е очевидно. Но Северът ги угнетява не по-малко със своите нехристиянски предразсъдъци.

Той започна да се разхожда из стаята. След малко се спря и каза:

— Ще сляза към града да видя какви са новините. — Взе шапката си и излезе.

Том последва господаря си до вратата и го запита дали не желае да го придружи.

— Не, приятелю — отвърна Сен Клер. — Ще се върна скоро. Беше хубава лунна вечер. Том седна на верандата и се загледа в издигащите се и падащи струи на фонтана, слушаше ромона на водата и си мислеше за своя дом, за това, че скоро той ще бъде свободен човек и ще може да се върне, когато поиска… Той ще работи и ще откупи жена си и децата си… Той попипа мускулите на челичените си ръце и радостно си помисли, че те скоро ще принадлежат само на него самия и ще може с тяхна помощ да спечели свободата на своето семейство.

Така, унесен в мислите си, той заспа, и сънува чудни сънища, но се събуди от шума на много гласове и силно чукане на вратата. Той скочи и бързо отвори. Няколко мъже внимателно крепяха носилка, на която лежеше неподвижно човек, завит с плащ. Когато лампата освети лицето. Том нададе див вик от ужас и отчаяние, който прокънтя по всички коридори. Мъжете с тежки стъпки внесоха своя товар, в гостната, където мис Офелия още стоеше над своята плетка.

Сен Клер беше отишъл до кафенето да прегледа вечерните вестници. Докато четеше, двама пияни мъже се сбиха. Сен Клер и още неколцина се спуснаха да ги разтървават. Когато се опитваше да измъкне ножа от ръката на единия От тях, Сен Клер беше смъртно ранен в гърдите…

Къщата ехтеше от викове, писъци и плач. Слугите като обезумели скубеха косите си, плачеха и се тръшкаха на земята или объркани се суетяха наоколо и се вайкаха. Единствени Том и мис Офелия запазиха присъствие на духа. Мари имаше силен пристъп на истерия. По нареждане на мис Офелия една от кушетките в гостната набързо бе превърната в болнично легло и на него поставиха окървавеното тяло. Сен Клер бе в безсъзнание от силната болка и загубата на кръв, но благодарение на грижите на мис Офелия той скоро дойде на себе си. Сен Клер отвори очи и тъжният му поглед се плъзна по хората, по предметите и се спря на портрета на неговата майка.

Дойде лекарят и прегледа ранения. По израза на лицето му всички разбраха, че няма надежда, но той превърза раната с помощта на мис Офелия и Том всред риданията, плача и виковете на изплашените слуги, които се тълпяха пред вратата и прозорците на гостната.

— Сега всички трябва да се отстранят оттука. На ранения е нужен пълен покой. От това ще зависи всичко.

Сен Клер отвори очи и погледна втренчено към нещастните Същества, които мис Офелия и докторът се мъчеха да изблъскат от верандата.

— Бедни създания — промълви той и израз на горчиво разкаяние засенчи лицето му.

Слугите най-после отстъпиха пред увещанията на мис Офелия, че господарят им ще оздравее само ако те бъдат много тихи и не го безпокоят.

Сен Клер едва говореше. Той лежеше със затворени очи… Изведнъж той хвана ръката на Том, който бе коленичил до него, и каза:

— Том, бедни приятелю.

— Какво има, господарю?

— Умирам — прошепна Сен Клер и стисна ръката му.

Смъртна бледност покри лицето му и то стана спокойно като на дете, което спи. След миг Сен Клер отвори очи, като че озарен от вътрешна светлина.

— Мамо — каза той и издъхна.