Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (14)

Глава XIV
ЕВА

Полегатите лъчи на залязващото слънце хвърляха златни отблясъци по люлеещата се тръстика и по високите мрачни кипариси, увити с гирлянди от траурночерен мъх, и трептяха по широката като море повърхност на реката, по която се плъзгаше тежко натовареният параход.

Отрупан от горе до долу с бали памук, събрани от много плантации, гледан от известно разстояние, параходът приличаше на огромен сив блок. Трябва дълго да търсим из претъпканите палуби, за да намерим отново нашия скромен приятел Том. Най-после го виждаме на горната палуба, сврян в едно ъгълче между обемистите бали памук.

Отчасти благодарение на отзивите на мистър Шелби и отчасти благодарение на своята необикновена покорност и кротост Том неусетно спечели до голяма степен доверието дори на такъв човек като Хейли.

Отначало търговецът го следеше непрекъснато през деня, а нощем не го оставяше да спи без окови. Но малко по малко неговото безропотно послушание и явната му примиреност го накараха да отмени постепенно тези ограничения и след известно време Том, дал честна дума, можеше да се движи свободно по целия параход.

Кротък, услужлив и винаги готов да се отзове при всеки труден момент, Том спечели разположението на матроси и машинисти. Той им помагаше по цели часове със същото желание и усърдие, с което беше свикнал да работи в Кентъки. А когато нямаше работа за него, той се качваше горе и свит в някое ъгълче всред балите памук, потъваше в четене на Библията. В такъв момент именно го заварваме сега.

От Нови Орлеан в продължение на сто и повече мили нивото на Мисисипи е по-високо от околната местност и реката носи мощните си води между големи валове, високи двадесет фута^[1]. От палубата на парахода като от върха на плаваща крепост се открива гледка към околността на много мили разстояние. И пред очите на Том се разстилаха плантация след плантация — картина на живота, който го очакваше в недалечно бъдеще.

Той видя в далечината роби на работа по полето; видя техните селищабарачки, изложени на слънчев пек, далеч от великолепните господарски къщи и паркове. И когато картините се сменяха пред очите му, нещастното му сърце се изпълваше с копнеж по фермата в Кентъки със старите сенчести буки, по господарската къща с нейните широки и прохладни стаи и малката колиба до нея, обвита в бегония и рози. Струваше му се, че вижда скъпите лица на другарите си, с които бе израснал от дете; виждаше пъргавата си жена да се суети около приготвянето на вечерята; чуваше веселия смях на децата, които си играят, чуруликането на бебето на неговите колене… и отведнъж всичко изчезна. Пред него отново се плъзгаха тръстики, кипариси и плантации, скърцаха и пъшкаха машините… Всичко му напомняше, че предишният му живот е отлетял безвъзвратно.

При подобен случай вие бихте писали писмо на жена си и бихте се обадили на децата си. Но Том не можеше да пише. За него все едно, че не съществуваше поща. Той нямаше отде да чуе приятелска дума или да получи вест от дома, за да хвърли мост върху бездната, която го разделяше с близките му. Чудно ли е тогава, че сълзи капят по страниците на Библията, сложена върху балата памук, по които той търпеливо движи пръста си и бавно минава от дума на дума. В Кентъки Том беше свикнал децата на господаря, а най-вече младият господар Джордж, да му четат на глас тази книга. И когато те четяха, той подчертаваше смело пасажите, които особено му допадаха или го трогваха, за да може веднага да ги намира. Сега всяко подчертано място му напомняше за живота в неговия дом, за минали радости. Така Библията беше единственото, което му оставаше от миналия му живот.

Всред пътниците на парахода беше и младият богат и виден джентълмен от Нови Орлеан Сен Клер. С него пътуваха дъщеря му — момиченце на петшест години, и една леди, която, изглежда, беше тяхна роднина и се грижеше за детето.

Том често виждаше това малко момиче. То беше необикновено подвижно. Да се задържи на едно място беше толкова трудно, колкото е трудно да се задържи слънчев лъч или пролетен ветрец, а който го видеше веднъж, не можеше лесно да го забрави.

Фигурката му представляваше съвършенство на детска красота, без да бъде пълничка, както биват обикновено децата. Лицето му пленяваше не само със своята изключителна красота, но и с особения си замечтан и сериозен израз, с дълбокия одухотворен поглед на теменужните очи с дълги ресници, с дългата лека като облак златистокестенява коса. Всичко това го отличаваше от другите лица и заставяше хората да се обръщат и да го гледат, когато тичаше нагоре-надолу по парахода.

Бащата и жената, която се грижеше за момиченцето, непрекъснато тичаха подир него, но едва успели да го хванат, то им се изплъзваше отново като лятно облаче. Тъй като никой не му се караше, нито го мъмреше, то правеше каквото му хрумне и неуморно тичаше по целия параход. Беше облечено винаги в бяло и като сянка се провираше навсякъде, без да се изцапа или замърси. Нямаше място или ъгълче на парахода и горе, и долу, където да не бяха се докосвали леките крачка на тази фея и където да не се мяркаше тази замечтана златна главичка с дълбоките сини очи.

Като изправяше приведената си глава, огнярят виждаше понякога тези очи да гледат учудено яростния пламък на пещта и да се отправят уплашено и със съжаление към него, сякаш се бояха, че го застрашава страхотна опасност. Кормчията често спираше да върти кормилото и се усмихваше, когато прекрасната главичка се появяваше за миг на прозореца на кабината. Хиляди пъти през деня при нейното появяване сурови лица се озаряваха с усмивка на необикновена кротост, а груби гласове я благославяха. Когато момиченцето тичаше безстрашно към опасни места, мазолести и изцапани ръце се протягаха неволно към него, за да го запазят.

Том, който беше добър и впечатлителен както повечето негри и обичаше простодушието и детското у хората, с ежедневно растящ интерес наблюдаваше малкото създание. Той знаеше голям брой залъгалки, с които можеше да привлече вниманието на децата, и реши да прояви умението си. Той можеше изкусно да изрязва малки кошнички ’от черешови костилки, да прави смешни фигури от желъди, страшни подскачащи човечета от бъзова сърцевина и беше ненадминат майстор на свирки от всички видове и големини. Джобовете му бяха пълни с най-разнообразни привлекателни предмети, които в миналото бе събирал за господарските деца. Сега той ги вадеше едно по едно постепенно и пестеливо като предисловие за запознаване и сприятеляване.

Момиченцето беше срамежливо и не му беше лесно да свикне с него. То кацваше като канарче върху някоя каса или бала близо до Том, който майстореше споменатите залъгалки, и с голяма стеснителност приемаше малките играчки, които той му предлагаше. Най-после те успяха да се сприятелят.

— А как се казва малката мис? — запита Том, когато намери, че нещата бяха назрели и вече можеше да постави подобен въпрос.

— Евангелина Сен Клер — отговори момиченцето. — Но татко и всички други ме наричат само Ева. А ти как се казваш?

— Казвам се Том. Но там далеч, в Кентъки, децата ми казваха чичо Том.

— Тогава и аз ще ти казвам чичо Том, защото, знаеш ли, ти много ми харесваш — каза Ева. — А закъде пътуваш, чичо Том?

— Не зная, мис Ева.

— Не знаеш? — учуди се Ева.

— Не. Ще ме продадат на някого. Не знам кой ще ме купи.

— Татко може да те купи — каза бързо Ева. — А ако те купи, ще живееш много добре. Ще го помоля още днес.

— Благодаря ви, моя малка леди — каза Том. В този момент параходът спря на малко пристанище, за да натовари дърва. Ева, щом чу гласа на баща си, се затича лекичко, към него. Том стана и отиде в същата посока, за да помогне на работниците, които товареха дърва на парахода.

Ева стоеше с баща си на борда и наблюдаваше как параходът се отделя от пристанището. Толелото направи две-три превъртания във водата, но при едно внезапно движение момиченцето загуби равновесие и полетя надолу във водата. Бащата, без да съзнава дори какво прави, поиска да се хвърли във водата след него, но бе задържан от хората, които видяха, че детето има много по-бърз и надежден спасител.

Том стоеше точно под момиченцето, на долната палуба, когато то падаше. Той го видя как цамбурна във водата и потъна и в миг се хвърли след него. За такъв здрав и широкоплещест човек не беше трудно да се задържа над водата, докато след миг или два детето се издигна на повърхността. Той го пое на ръце и доплува до парахода. Стотици ръце като една се протегнаха стремително, за да го поемат. След няколко секунди то беше в ръцете на баща си, който го отнесе мокро и безчувствено в женската каюта, където, както става обикновено, обитателките съвсем доброжелателно и добросърдечно, разбира се, се засуетиха. Те сякаш се стараеха да предизвикат колкото се може по-голяма суматоха и да затруднят по всевъзможни начини свестяването на детето.

Следният ден беше горещ и задушен. Параходът се приближаваше до Нови Орлеан и на него цареше обичайната в такива случаи суматоха. В кабините пътниците събираха багажа си и се готвеха да слязат на брега. Прислугата усърдно почистваше, излъскваше и подреждаше луксозния параход за тържествено пристигане.

На долната палуба стоеше нашият приятел Том, Скръстил ръце на гърдите си, той тревожно поглеждаше към другия край на парахода.

Там стоеше русокосата Ева и само бледото й лице напомняше за преживяното премеждие. До нея приятен и строен млад човек бе небрежно облегнал лакът върху бала памук и бе разтворил бележник. Още от пръв поглед се виждаше, че този джентълмен беше бащата на Ева. Той имаше същите благородни черти на лицето, същата златиста коса, същите големи сини очи, но изразът им беше друг — не мечтателен, а ясен и смел; в ъглите на красивата му уста играеше горда, донякъде подигравателна усмивка, а в движенията му — непринудени и изящни — прозираше чувството му за собствено превъзходство.

Той беше в добро настроение и полупрезрително, полуподигравателно слушаше как Хейли словоохотливо хвалеше качествата на стоката, за която се спазаряваха.

— С други думи, всички душевни и християнски добродетели в черна кожена подвързия, и то пълно събрание на съчиненията — каза той, когато Хейли свърши. — Добре, драги мой, накратко…! Колко трябва да платя? С колко ще ме излъжете? Хайде кажете!

— Колко ли? — отговори Хейли. — Ако ви кажа хиляда и триста долара, нищо не печеля от този негър, честна дума.

— Горкият — извика младият човек и го погледна подигравателно с проницателните си сини очи. — Сигурно ще ми го отстъпите за толкова само от особено уважение към мене.

— Ами да. Пък и младата госпожица, изглежда, много иска да го купите.

— О, разбира се, ние разчитаме на вашето благоволение… И понеже сте толкова безкористен, кажете за колко ще го отстъпите на малката госпожица, за да й направите удоволствие.

— Вижте го само — продължи търговецът на роби. — Погледнете краката му, широките му гърди… Силен е като кон. А вижте и главата му: високото му чело показва, че е от умните негри, способни за всичко. Забелязал съм това. Негър с такова силно телосложение, дори да беше глупав, си струва парите. А като прибавите и неговите умствени и други качества, разбира се, цената му се повишава… Та той управляваше цялото имение на бившия си господар, има необикновени делови качества.

— Лошо, лошо, много лошо. Знае прекалено много — възрази младият човек със същата подигравателна усмивка на устните. — Тези умници винаги бягат, крадат коне и правят какви ли не пакости на своите господари. Мисля, че трябва да намалите цената с няколко стотарки заради неговия ум.

— Това, което казвате, щеше да бъде вярно, ако Том имаше друг характер. Мога да ви покажа писмените препоръки от бившия му господар, за да се уверите, че той е най-смиреният, най-тихият и най-набожният негър, който някога сте срещали.

— Тогава бих могъл да го използувам като домашен свещеник. Идеята не е лоша. Набожността и без това е нещо рядко за нашия дом.

— Вие се шегувате…

— Откъде разбрахте това! Хайде покажете ми книжата. Ако търговецът на роби не беше забелязъл лукавите пламъчета, които играеха в големите сини очи, и ако не беше сигурен, че всички закачки в края на краищата ще се обърнат в пари, той може би щеше да загуби търпение. И затова извади от джоба си мазен тефтер, постави го върху балата памук и започна внимателно да търси някои книжа под насмешливия и весел поглед на младия човек.

— Татко, купи го, колкото и да струва — тихичко пошепна Ева. Тя бе се качила върху един сандък и обвиваше с ръце шията на баща си. — Ти имаш много пари, аз зная, а той много ми харесва.

— Защо ти е, котенце? Искаш да играеш с него като с дрънкалка, дървено конче или какво друго?

— Искам да го направя щастлив.

— Необикновено желание наистина…

Хейли подаде препоръчителното писмо от мистър Шелби. Младият човек го пое с върха на дългите си пръсти и небрежно го прочете.

— Почерк на джентълмен — каза той. — И културно написано… Но все пак ме смущава набожността на този човек — добави той и предишното лукаво пламъче блесна отново в очите му. — Страната ни е на път да загине благодарение на тези набожни бели хора… Толкова набожни политици има точно преди изборите, толкова набожност се среща навсякъде: и всред поповете, и всред управниците, че човек просто не знае кой ще го измами. Не знам как се харчи напоследък набожността. Но колко я оценявате у вашия човек?

— Ето че пак се шегувате — усмихна се Хейли. — Но има нещо вярно във всичко това. Набожният честен негър обаче за нищо на света не би отишъл против съвестта си. А за Том нали прочетохте какво пише старият му господар.

— Добре, добре. — И младият джентълмен подаде на търговеца пачка банкноти. — Ето пребройте си парите, приятелю.

— Така, отлично! — каза Хейли, целият сияещ от радост. Той извади мастило и след няколко минути актът за продажбата на Том беше готов.

— Да вървим, Ева. — И Сен Клер взе дъщеря си за ръка и отиде с нея на другия край на парахода. Той небрежно бутна с върха на пръста си негъра за брадата и му каза добродушно: — Погледни и виж дали ще ти хареса новият господар!

Том вдигна глава. Естествено бе това младо и красиво лице да хареса на всеки, който го погледнеше. Том се просълзи и каза развълнувано:

— Господ да ви благослови, господарю!

— Да се надяваме, че ще ме благослови… Как се казваш? Том? Можеш ли да караш коне, Том?

— Винаги съм се занимавал с това — каза Том. — Мистър Шелби отглеждаше много коне.

— Добре, ще те направя кочияш, но при условие че няма да се напиваш повече от веднъж в неделята освен в извънредни случаи. Том го погледна учуден и оскърбен и каза:

— Аз никога не пия, господарю.

— Слушал съм ги такива и друг път. Том. Но ще видим. Ако това, което казваш, е истина, ще бъде от голяма полза за всички ни. Ти не се обиждай, приятелю — добави той, като видя, че Том продължава да бъде мрачен. — Не се съмнявам в твоите добри намерения.

— Да, господарю — отвърна Том.

— И ти ще бъдеш добре при нас — добави Ева. — Татко е толкова добър към всички; само че обича да се шегува.

— Татко ти е много задължен за препоръката — засмя се Сен Клер и се Отдалечи.