Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (25)

Глава XXV
МАЛКАТА ПРОПОВЕДНИЦА

Беше неделя следобед. Сен Клер се беше изтегнал върху бамбукова кушетка на верандата и се разтушаваше с една пура. Срещу отворения прозорец към верандата Мари се беше облегнала на канапето, закрито от всички страни с прозрачна завеса, която я предпазваше от неприятните посещения на комарите: Отегчена, тя държеше в ръката си изящно подвързан молитвеник — беше го взела, защото бе неделя, и си представляваше, че го чете, а всъщност сладко си подрямваше.

— Огъстин — каза тя, след като се събуди, — трябва да повикам от града моя стар доктор Пози. Сигурна съм, че сърцето ми не е в ред.

— Добре, но защо ще викаш него? Докторът, който идва за Ева, изглежда способен лекар.

— Не бих му се доверила за сериозен случай, а моята болест, изглежда, че става сериозна. През последните няколко нощи мислих за това. Имам силни болки и се чувствувам съвсем особено.

— Мари, ти си само в лошо настроение… Не вярвам да е сърдечна болест.

— О, разбира се, не! — възкликна Мари. — Точно това очаквах от тебе. Достатъчно е Ева да закашля или да й се случи и най-малкото нещо и ти изпадаш в тревога… А за мен и не помисляш!

— Ако ти е особено приятно да имаш сърдечна болест, защо не? Ще се опитам да твърдя, че си сърдечно болна — отговори Сен Клер. — Не знаех, че е така…

— Добре! Надявам се само, че не ще съжаляваш за това, когато ще е вече късно! — каза Мари. — Вярвай ми, ако искаш, но мъката ми по Ева и грижите по това, нещастно дете развиха у мене болестта, от която отдавна подозирам, че страдам.

„Трудно е да се каже за какви свои грижи говореше Мария“ — помисли мълком Сен Клер и продължи спокойно да си пуши като непоправим коравосърдечен злодей, докато пред портата спря каретата и от нея слязоха мис Офелия и Ева. Мис Офелия както винаги отиде веднага в стаята си, за да си свали шапката и шала, а Ева изтича при баща си и седна на Коленете му.

Много скоро от стаята на мис Офелия, която гледаше също към верандата, се чуха високи гласове и закани, отправени към някого.

— Каква ли нова поразия е направила пак Топси? — запита Сен Клер. — Сигурен съм, че този шум е заради нея.

Само миг след това се показа мис Офелия, кипяща от негодувание, като теглеше престъпника зад себе си.

— Ела тук, ела! — й викаше тя. — Ще кажа всичко на господаря ти.

— Какво е станало? — запита Огъстин.

— Станало е това, че аз не мога повече да се мъча с това момиче. Премина границите на търпението ми. Човек не може повече да понася. Заключих я в стаята и я оставих да учи наизуст един химн. И Какво мислиш направила тя? Забелязала къде държа ключа от скрина, отворила го, измъкнала коприната за гарниране на шапки и я нарязала цялата на парчета, за да шие дрехи на Куклите. Никога в живота си не съм виждала подобно нещо.

— Казах ти, братовчедке, ще се убедиш, че с тия създания не можеш се справи без строгост — каза Мари Сен Клер и погледна с укор мъжа си. — Ако аз се разпореждах, бих я изгонила и Поръчала да я набият както трябва. Така да я набият, че да не може да се държи на краката си.

— Не се съмнявам — каза Сен Клер. — А разправят, че жените биха били добри управници, — Твоята нерешителност, Огъстин, тука е съвсем неуместна — каза Мари. — Братовчедка ни е разумен човек и тя се убеди в това, което аз отдавна казвам.

Възмущението на мис Офелия беше възмущение на всяка старателна домакиня, предизвикано особено силно от пакостите и хитрините на детето. Много от нашите читателки ще трябва да признаят, че биха постъпили по същия начин при тези обстоятелства, но Думите на Мари не й харесаха и поизстудиха гнева й.

— Не, за нищо на света не бих поискала такова отнасяне с детето! — каза тя. — Но, Огъстин, просто не зная какво да правя. Учих я, учих я — уморих се да й приказвам. Бих я, наказвах я по какъв ли не начин, а тя си остава същата, каквато беше в началото.

— Ела тука, Топси, маймуно такава — извика Сен Клер. Топси се приближи. Кръглите й очи светеха и примигваха. Тя гледаше боязливо и същевременно хитро както обикновено.

— Кой те кара да се държиш така лошо? — запита Сен Клер, който, без да ще, се забавляваше от смешния израз на детето.

— Сигурно защото имам лошо сърце — Топси. — Така казва мис Фели — отговори смирено.

— Не виждаш ли колко много се грижи за тебе мис Офелия? Тя казва, че е направила всичко, което е по силите й.

— Господи, боже мой! И старата ми господарка така казваше. Тя ме биеше още повече, скубеше ми косата, блъскаше ми главата във вратата, но нищо не помогна. Мисля, че дори да ми изскубят косата косъм по косъм, пак няма да помогне. Аз съм толкова лоша… Негърка съм, няма как.

— Не, аз се отказвам от нея! — каза мис Офелия. — Не мога повече да се мъча.

Ева, която мълчаливо наблюдаваше цялата сцена, направи знак на Топси да я последва и я заведе в една малка стая със стъклени врати на края на верандата. Сен Клер използуваше обикновено това място за четене.

— Какво ли е намислила Ева? — запита Сен Клер. — Ще отида да видя.

Той се приближи на пръсти, вдигна пердето върху стъклената врата и погледна. После сложи пръст на устните си и мълком повика мис Офелия да ги види.

Децата седяха на пода едно срещу друго. Топси бе както винаги безгрижна и с насмешлив израз, а срещу нея Ева — напрегната, разчувствувана, с насълзени очи.

— Защо си толкова лоша, Топси? Защо не се опиташ да станеш добро момиче. Никого ли не обичаш, Топси?

— Аз не знам какво е това да обичаш. Обичам бонбони и други такива неща, само това — отговори Топси.

— Но не обичаш ли майка си и баща си?

— Никога не съм имала майка и баща. Аз вече ти казах, мис Ева.

— Да, зная — каза тъжно Ева. — Но нямаш ли брат или сестра, или леля? Или…

— Не, нямам никакви. Никога не съм имала никого.

— Но, Топси, ако поискаш, ти можеш да станеш добра. Ти можеш.

— Каквото и да правя, не мога никога нищо да стана, защото съм негърка. Виж, ако ми обелят кожата и стана бяла, тогава бих се опитала.

— Но ако си добра, всички ще те обичат, въпреки че си черна, Топси. И мис Офелия ще те обича, ако си добра.

Топси се изсмя рязко и грубо. Така тя обикновено показваше недоверието си.

— Не ми ли вярваш? — запита Ева.

— Не. Тя не може да ме понася, защото съм негърка. Тя би предпочела жаба да се допре до нея. Никой не може да обича негрите… И негрите нищо не могат да направят! Но все ми е едно — каза Топси и започна да си подсвирква.

— О, Топси, бедно дете! Аз те обичам! — И във внезапен изблик на чувства тя сложи малката си тънка бяла ръка на рамото на Топси. — Обичам те, защото нямаш ни майка, ни баща, нито приятели, защото ти си само, нещастно, изтерзано дете. Обичам те и искам да станеш добра. Топси, аз съм много болна и не ми остава много да живея. Мъчно ми е, че си толкова лоша. Опитай се да станеш добра заради мене. Ние скоро ще се разделим с теб.

Кръглите хитри очи на негърчето се замъглиха от сълзи. Едри светли капки тежко падаха една след друга върху малката бяла ръка.

— О, скъпа мис Ева, скъпа мис Ева! — плачеше детето. — Ще се опитам. Ще се опитам. По-рано ми бе все едно… В този момент Сен Клер пусна пердето.

— Колко много ми напомня на майка ми — каза той на мис Офелия.

— Винаги съм имала предубеждения към негрите — въздъхна мис Офелия. — Вярно е, че не мога да понасям негър да се допре до мен. Но не знаех, че тя го е почувствувала.

— Децата не можеш излъга — отговори Сен Клер. — Те винаги чувствуват отношението ти към тях. Напразни ще са всички грижи и всички любезности към децата — те никога няма да са благодарни, ако чувството на отвращение остане в сърцето — странно, но е така.

— Просто не зная какво да правя — каза мис Офелия. — Те са ми неприятни, а, особено това дете. Как мога да преодолея това чувство? — А Ева може.

— Да, тя обича всички. Как бих искала да бъда като нея! От нея мога много да науча!

— Не за първи път по-старите получават урок от малко дете — отговори Сен Клер.