Хариет Бичер Стоу
Чичо Томовата колиба (27)

Глава XXVII
ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ НА ЗЕМЯТА

Картините и статуите в стаята на Ева бяха обвити в бял плат. Чуваха се само сподавени въздишки и глухи стъпки. През полузатворените щори светлината едва се прокрадваше в стаята.

Креватът също беше в бяло и на него, заспала навеки, лежеше малката Ева.

Тя беше облечена в скромната си бяла рокля, която приживе най-много обичаше да носи. Оцветената от розовите пердета светлина хвърляше топли отблясъци върху мъртвостуденото й лице. Тежките й ресници бяха притворени, главата й леко извита на една страна, тя сякаш спеше.

Сен Клер стоеше със скръстени ръце и не снемаше поглед от нея. Кой би могъл да каже за какво мислеше. От часа, в който чу в стаята на умиращата някой да казва: „Отиде си“, той потъна в мрачен унес, обзет от дълбоко страдание. Около него се чуваха гласове. Някои го питаха и той отговаряше. Но когато го запитаха кога да стане погребението и къде да я погребат, той нетърпеливо отговори, че му е безразлично.

По полиците както преди прекрасни бели, нежни и благоухаещи цветя спущаха виещи клонки. Върху малката маса с бяла покривка стоеше любимата ваза на Ева с полуразцъфнала бяла роза. Гънките на драперията и завесите бяха най-грижливо подредени от Адолф и Роза с този тънък усет за изящество, присъщ на тяхната раса. Дори сега, когато Сен Клер стоеше замислен пред леглото, малката Роза лекичко влезе в стаята с кошница, пълна с бели цветя. Тя се отдръпна и застана почтително, но като видя, че господарят не я забелязва, пристъпи и ги подреди около мъртвата Ева. Като насън Сен Клер я видя как сложи в малките ръце клонче ясмин и как с удивителен вкус подрежда останалите цветя.

Вратата отново се отвори и се показа Топси с подпухнали от плач очи. Тя криеше нещо под престилката си. Роза бързо й направи знак да се махне, но Топси въпреки това влезе.

— Махай се оттука! — извика Роза с остър и настойчив шепот.

— Тука нямаш никаква работа.

— Пусни ме, моля ти се! Нося едно цвете… Толкова е красиво — каза Топси и извади изпод престилката една едващо разцъфнала чайна роза. — Пусни ме само да я поставя!

— Махай се оттука! — й каза Роза още по-решително.

— Остави я — каза неочаквано Сен Клер и тропна с крак.

— Нека влезе.

Роза сепната отстъпи и Топси се приближи до кревата и постави своя дар до краката на мъртвата. После отведнъж с див и скръбен вик се хвърли на земята до леглото и зарида с глас.

Мис Офелия бързо се притече в стаята, но напразно се опита да я повдигне и да я усмири.

— О, мис Ева! Мис Ева! И аз искам да умра. Искам наистина!

Имаше нещо пронизващо в този див вопъл. Кръв нахлу в бледото и студено като мрамор лице на Сен Клер и за първи път от смъртта на Ева на очите му се показаха сълзи.

— Стани, детето ми, стани! — нежно й каза мис Офелия. — Недей да плачеш. Не бива. На мис Ева й е добре сега…

— Вече няма да я видя… Никога няма да я видя — зарида отново Топси.

Сен Клер и мис Офелия стояха мълчаливи.

— Тя каза, че ме обича… Самата тя ми го казваше… Боже мой! Сега нямам никого! Какво ще стане с мене?

— Това е съвсем вярно. ВиЖ да утешиш това нещастно същество — каза Сен Клер на мис Офелия.

— По-добре да не бях се раждала — ридаеше Топси. — Аз никога не съм искала да се раждам… никога! Мис Офелия я повдигна кротко, но с твърда ръка и я изведе от стаята, като бършеше сълзите си.

— Топси, бедната ми — й каза тя, като я заведе в стаята си. — Не се отчайвай. Аз също ще те обичам, ако и да не приличам на скъпата малка Ева. Аз научих много от нея. Наистина… Аз ще те обичам и ще ти помогна да станеш добро момиче.

Гласът на мис Офелия издаваше по-добре чувствата й, отколкото нейните думи, а още по-убедителни бяха сълзите й, които падаха по бузите й. От този момент мис Офелия спечели завинаги пълното доверие на самотното дете.

В стаята на Ева се чуваха тихи стъпки й сдържаният шепот на тези, които един след друг идваха да се сбогуват с покойната. След това донесоха малкия ковчег. Пристигнаха коли и почнаха да прииждат приятели и познати… бели кърпи, траурни ленти и черен креп… Сен Клер се движеше и отговаряше като човек, който е изплакал сълзите си. Той виждаше само русата главичка. Но скоро я покриха и поставиха капака на ковчега. Той тръгна с другите към дъното на градината, а там до покритата с мъх скамейка, на която Ева толкова често беше разговаряла, чела и пяла с Том, там сега имаше малък гроб. Сен Клер застана до него и загледа безучастно зеещата яма. Той видя как спуснаха ковчега, но дори когато над гроба се натрупа пръст, все още не му се вярваше, че Ева го е напуснала завинаги.

След това всички се разотидоха и опечалените близки се върнаха в дома, където тя никога вече нямаше да бъде… В стаята на Мари пердетата бяха спуснати и тя лежеше и неудържимо ридаеше, като час по час викаше ту една, ту друга от слугините. Те, горките, нямаха дори време да плачат. И защо да плачат? Мари беше твърдо убедена, че мъката е само нейна и че никой друг не би могъл да страда толкова много, колкото нея.

— Сен Клер не пророни нито една сълза! — казваше тя, — Никак не му е мъчно. Просто е невероятно колко е коравосърдечен и безчувствен. А той знаеше колко много тя страда.

Външният израз на скръб до такава степен заблуждава понякога хората и много от слугите действително считаха, че Мари най-много страда у дома, особено когато тя изпадна в истерия, изпрати да повикат лекар и накрая заяви, че умира. Слугите тичаха един през друг, носеха топли шишета, компреси и шумът и суматохата, който настъпиха, отвлякоха тяхното внимание от голямата им скръб.

Сърдечно чувство теглеше Том към неговия господар. Замислен и тъжен, той вървеше навсякъде по стъпките на Сен Клер. И когато го видя да седи бледен и безмълвен в стаята на Ева, той почувствува, че в този мрачен и неподвижен поглед на сухите очи се криеше по-голяма мъка, отколкото във всичките охкания и вайкания на Мари Сен Клер.

След няколко дни всички се прибраха в града. Огъстин, който не можеше да си намери място от мъка, реши да промени обстановката, за да се разсее. Те напуснаха вилата и градината с малкия гроб и се върнаха в Нови Орлеан.

Сен Клер често излизаше по работа и се стараеше да запълни душевната празнота всред бързината и блъсканицата и всред новите впечатления. Хората, които го срещаха на улицата или в кафенето, познаваха, че е загубил близък човек само по траурната лента на шапката му. Той се усмихваше, разговаряше, четеше вестници, спореше по политиката и се занимаваше с делови въпроси. И кой можеше да види, че тази безгрижна външност е само празна черупка върху едно сърце, превърнато в хладен и мрачен гроб.

— Огъстин е странен човек — оплакваше се Мари на мис Офелия. — Преди мислех, че той обича нашата малка Ева повече от всичко друго на света. А той, изглежда, лесно я забрави. Не му се иска дори да поговори за нея. Не очаквах, че моят мъж ще се покаже толкова безчувствен.

— Тихата вода е най-дълбока! — отговори многозначително мис Офелия.

— А! Не вярвам в тези неща. Това са празни приказки. Ако някой е чувствителен, ще го покаже. Чувствата не могат да се удържат. Но голямо нещастие е да си чувствителен. Бих желала да съм като Сен Клер. Моята чувствителност толкова много ми тежи!

— Не, не, мисис! Господарят е заприличал на сянка. Казват, че той нищо не хапва — намеси се в разговора Мами и добави, като изтри сълзите си: — Зная, че той не може да забрави мис Ева… никой не може да забрави нашето дете!

— Не знам… Във всеки случай той никак не ми съчувствува — каза Мари. — Не ми е казал нито една топла дума. А той трябва да знае, че майчиното сърце е много по-чувствително от бащиното.

— Всяко сърце само знае мъката си — отвърна студено мис Офелия.

— Точно така мисля и аз. Само аз знам какво чувствувам — никой друг. Единствена Ева ме разбираше, но нея вече я няма!…

— Мари се отпусна на кушетката и неутешимо зарида.

Докато този разговор се водеше в гостната; в библиотеката на Сен Клер се водеше друг.

Том, който безпокоино следеше Сен Клер, го видя, че влезе в библиотеката си и като го чака напразно няколко часа да излезе, най-после се реши и тихичко се вмъкна вътре. Сен Клер лежеше върху канапето в най-отдалечения край на стаята, заровил, глава във възглавниците. Том застана наблизо, но се колебаеше какво да направи. Ненадейно Сен Клер повдигна глава. Честното, изпълнено с мъка и с такъв вълнуващ израз на преданост и съчувствие лице, порази Сен Клер. Той взе ръката на Том и я допря до челото си.

— Том, приятелю мой! За мене целият свят опустя.

— Знам, господарю, знам — каза Том. — Но уповавайте се на бога, той ще ви помогне да понесете тази мъка…

— Благодаря ти, приятелю мой! Иди си сега. Остави ме сам… Ще поговорим с тебе… само не сега. Том напусна стаята мълчаливо.