Стивън Кинг
Проклятието (3)

Глава 3
Моухонк

Беше третата им вечер в Моухонк и току-що се бяха любили. За шести път от три дни — шеметна промяна в сравнение със спокойния им ритъм от два пъти седмично. Били лежеше до нея и се радваше на топлината й, на уханието на парфюма й, „Анаис Анаис“, примесено с чистата й пот и мириса от секса. За миг в съзнанието му се появи неприятна асоциация и той съзря циганката тъкмо преди олдсмобилът да я удари. Счу му се, че се разбива бутилка „Перие“. После видението изчезна.

Претърколи се към жена си и силно я прегърна.

Тя отговори на прегръдката му с едната си ръка, а свободната си длан плъзна по хълбока му.

— Знаеш ли — промълви тя, — ако още веднъж си изкарам ума, ще остана без ум.

— Това е легенда — усмихна се Били.

— Че можеш да си изкараш ума?

— Не. Това е вярно. Легендата е, че губиш тези мозъчни клетки завинаги. Ако просто си изкарваш ума, той пак се връща.

— Да, говориш си ти, говориш си.

Тя се сгуши по-удобно в прегръдките му. Ръката й се отдели от хълбока му, докосна леко и с любов пениса му, поигра си с вълмото пубически косъмчета (миналата година той тъжно се стресна, като видя първите сиви косми там, в това, което баща му наричаше Адамовия гъсталак), а после се плъзна по долната част на корема му.

Изведнъж се повдигна на лакти, като малко го стресна. Още не бе заспал, но вече се унасяше.

— Ти наистина си отслабнал!

— А?

— Били Халек, ти си по-мършав!

Той плясна корема си, който понякога наричаше „къщата, построена от Будвайзер“, и се засмя:

— Не много. Все още изглеждам като единствения бременен в седмия месец мъж на света.

— Все още си едър, но не колкото беше. Аз знам. Мога да преценя. Кога за последен път се претегли?

Той се замисли. Беше сутринта, когато Канли реши да плати. Беше свалил килограмите си на 113.

— Казах ти, че съм отслабнал две кила, не помниш ли?

— Добре, претегли се отново утре сутринта — помоли го тя.

— В банята няма кантарче — с удоволствие отбеляза Халек.

— Шегувах се.

— Не. Моухонк е цивилизовано място.

— Ще намерим някъде.

Беше започнал отново да се унася.

— Щом искаш, разбира се.

— Искам.

Беше му добра жена, помисли си той. От време на време в последните пет години, когато постоянното му напълняване наистина бе започнало да си личи, той бе обявявал диети и планове за гимнастика. Диетите се съпътствуваха от много измами. Един-два кренвирша рано следобед като добавка към киселото мляко на обеда или може би набързо излапани сандвич-два в събота, когато Хайди я нямаше заради някой търг или съседска разпродажба. Понякога дори се бе унижавал да опита и от отвратителните сандвичи, които се продаваха в малкия магазин за домашни потреби на километър и половина по-надолу по пътя — месото в тези сандвичи, след като преминеше през микровълновата печка, приличаше на печени парчета кожа и все пак не можеше да си спомни някога да не ги е изяждал докрай. Наистина обичаше бирата, това бе известно, но още повече обичаше да си похапва. Харесваше дувърските морски езици в някои от по-добрите нюйоркски ресторанти, но дори и да седеше пред телевизора, за да види прогнозата за времето, до него имаше пакетче „Доритос“ с малко миден сос отстрани.

С гимнастическите програми изкарваше понякога до една седмица, но тогава служебните му задължения се намесваха или просто загубваше интерес. Един комплект гири се мъдреха в ъгъла на мазето и събираха паяжини и ръжда. Те като че ли го укоряваха всеки път, като слезеше долу. Избягваше да ги гледа.

Така че стискаше корема си повече от обикновено и смело заявяваше на Хайди, че е отслабнал с пет кила и вече е 110. А тя кимваше и казваше, че много се радва да види разликата, разбира се, но през цялото време знаеше защото бе видяла празното пакетче (или пакетчета) „Доритос“ в боклука. А откакто Кънетикът възприе закона за връщане на неупотребените шишета и буркани, празните опаковки в кухненския килер будеха у него почти толкова силно чувство за вина, колкото и неизползуваните гири.

Виждаше го заспал и, още по-лошо, виждаше го и докато пикае. Не можеш да придърпаш корема си, когато пикаеш. От опит бе разбрал, че просто е невъзможно. Знаеше, че е отслабнал кило, най-много две. Човек може да заблуди съпругата си за някоя друга жена, поне за малко, но не и за килограмите си. Жена, която от време на време поема тежестта ти нощем, знае каква е тя. Но тя се усмихваше и казваше — разбира се, че изглеждаш по-добре, скъпи. Отчасти това може би не бе толкова похвално — затваряше му устата за цигарите й, но той не беше толкова глупав да вярва, че това е всичко или дори че е по-важната причина. По този начин му се позволяваше да запази самоуважението си.

— Били?

— Какво? — Откъснат за втори път от съня си, той я изгледа — малко развеселен и малко раздразнен.

— Как се чувствуваш?

— Идеално. Какъв е тоя въпрос — как се чувствуваш?

— Ами… понякога… казват, че непредвиденото отслабване може да е признак на нещо.

— Чувствувам се отлично. И ако не ме оставиш да спя, ще ти го докажа, като пак ти намачкам кокалите.

— Давай.

Той изпъшка. Тя се засмя. Скоро вече бяха заспали. И в съня му той и Хайди се връщаха от магазина, само че този път той знаеше, че е сън, знаеше какво ще се случи и искаше да й каже да спре онова, което правеше, че той трябва да съсредоточи цялото си внимание върху карането, тъй като съвсем скоро една стара циганка щеше да се стрелне между две паркирани коли — по-точно измежду жълто субаро и тъмнозелен файърбърд — и че тази старица щеше да носи евтини детски пластмасови шноли в сивеещата си рошава коса, нямаше изобщо да се огледа, а погледът й щеше да е отправен само напред. Искаше да каже на Хайди, че това е шансът му да върне всичко назад, да го промени, да го оправи.

Но не можеше да говори. Удоволствието отново се събуди от допира на пръстите й, отначало закачливи, после по-сериозни (пенисът му се втвърди и той леко обърна глава при металното щракане на ципа му, който се разкопчаваше зъб след зъб); удоволствието тревожно се смесваше с чувството за ужасна неизбежност. Сега видя пред себе си жълтото субаро, паркирано зад зеления файърбърд с бялата състезателна ивица. А помежду тях проблесна чуждият цвят, по-ярък и по-жизнен от всяка автомобилна боя, нанесена в Детройт или в сервиза на Тойота. Опита се да извика — Престани, Хайди! Това е тя! Ще я убия отново, ако не престанеш. Моля ти се, Господи, не! Моля ти се, мили Боже, не!

Но фигурата излезе между двете коли. Халек се опитваше да махне крака си от газта и да го премести на спирачката, но той изглеждаше залепен на мястото си и натискаше с ужасяваща, необратима сила. Безумното приближаване на неизбежното, диво си помисли, като се опитваше да извърти кормилото, но то също не го слушаше. Кормилото бе заключено и блокирало. Тогава се опита да се подготви за удара, а циганската глава се обърна и пред него не стоеше старицата, о, не, а циганинът със скапания нос. Само че очите му ги нямаше. В мига преди олдсмобилът да го удари и да го повали, Халек видя празните, взиращи се очни ябълки. Устните на стария циганин се разтегнаха в неприлична усмивка — старинен полумесец под изгнилия ужас на носа му.

После: Туп, туп.

Една силно набръчкана ръка се размаха немощно над капака на олдсмобила. Бе украсена с езически пръстени от ковано желязо. Три капки кръв се размазаха по предното стъкло. Халек смътно съзнаваше, че ръката на Хайди бе обхванала ерекцията му, възпираше оргазма, предизвикан от шока, и създаваше внезапна ужасяваща болка-удоволствие…

И дочу шепота на циганина някъде изпод себе си; издигаше се през мокета на скъпата кола — приглушен, но достатъчно ясен: По-слаб.

Събуди се с тръпка, обърна се към прозореца и почти изкрещя.

Луната представляваше ярък полумесец над Катскилс^[1] и за миг той си помисли, че това е старият циганин, с леко наклонена глава, надничаща в прозореца им, а очите му са две ярки звезди в мрака на небето над горната част на щата Ню Йорк; в усмивката му имаше вътрешна светлина, разливаща се студено като светлината от буркан, пълен с августовски светулки, каквито бе виждал като момче в Северна Каролина — стара, студена светлина; луна във формата на древна усмивка, която замисля отмъщение. Били пое дълбоко дъх, затвори здраво очите си, а после отново ги отвори. Луната си беше отново обикновена. Отпусна се и след три минути заспа.

Другият ден бе ярък и ясен и Халек накрая склони да се качи по пътеката-лабиринт с жена си. Теренът около Моухонк бе изпъстрен с екскурзионни маршрути — от много лесни до изключително трудни. Лабиринтът се смяташе за „умерен“ и по време на медения си месец той и Хайди го бяха изкачвали два пъти. Спомни си какво удоволствие му бе доставило да се промъква по стръмните дефилета, следван от Хайди, която му казваше да побърза, мързеланко такъв. Спомни си и как проправяше път през един от тесните, подобни на пещера, проходи в скалите и прошепна зловегцо на младоженката — „Усещаш ли как се тресе земята“, когато се намираха в най-тясната част. Беше неудобно, но тя съумя доста добре да го перне по задника.

Халек би могъл да признае пред себе си (но никога, никога пред Хайди), че тъкмо тези тесни проходи през скалите го безпокояха сега. По време на медения им месец беше слаб и стегнат, още дете в добра форма от летата, прекарани сред дървосекачите в западен Масачусетс. Сега беше шестнайсет години по-възрастен и много по-тежък. И, както веселият стар доктор Хюстън мило го бе осведомил, навлизаше в територията на сърдечните удари. Мисълта, че ще получи сърдечен удар насред планината беше неприятна, но все още доста отдалечена; по-голяма бе възможността да заседне в някой от тесните проломи, каквито имаше по пътечката към върха. Спомни си, че им се бе наложило да лазят поне на четири места.

Или… какво ще кажете за това, приятели? Старият Били Халек засяда в едно от тези тъмни места, от които те побиват тръпки, и после получава сърдечен удар! Хеййй! С един куршум два заека!

Но накрая се съгласи да опита, щом тя нямаше нищо против да продължи сама, ако той просто не се окаже в достатъчно добра форма да достигне върха. И първо щяха да слязат до градчето Ню Палц, където да си купи гуменки. Хайди охотно се съгласи и с двете условия.

В града Халек откри, че гуменките са вече отживяло понятие. Никой дори не признаваше, че си спомня думата. Купи си чифт красиви сребърно-зелени маратонки „Найк“ и тихо се възхити от удобството, което те създаваха за краката му. Това го наведе на мисълта, че не бе имал платнени обувки от… пет години? Шест? Изглеждаше невъзможно, но беше така.

Хайди им се зарадва и отново му каза, че той наистина изглежда отслабнал. Пред магазина за обувки имаше платена теглилка с надпис „Тегло и съдба“. Халек от дете не беше виждал такава.

— Скачай, юнак — подкани го Хайди. — Имам монета.

Халек, смътно притеснен, се отдръпна за миг.

— Хайде, побързай. Искам да видя колко си отслабнал.

— Хайди, тези теглилки не са верни, нали знаеш?

— Искам само една груба цифра. Хайде, Били, не ставай глупак. Той неохотно й даде плика с новите си обувки и стъпи на теглилката. Тя пусна монетата. Чу се щракане и после две обли сребристи метални пластинки се изтеглиха. Зад горната бе изписано теглото му, а зад долната — представата на машината за съдбата му. Халек рязко и изненадано пое дъх.

— Знаех си! — казваше Хайди да него. В гласа й се чувствуваше учудване, примесено със съмнение, като че ли не бе сигурна дали да изпитва радост, страх или изненада. — Знаех, че си станал По-слаб!

Ако бе чула неговото ахване, каза си по-късно Халек, без съмнение би си помислила, че се дължи на цифрата, показана от теглилката — дори с всичките му дрехи и с швейцарското военно ножче в джоба на панталоните, дори и с щедрата моухонкса закуска в стомаха му, линията беше спряла точно върху 107 килограма. Бе загубил шест кила от деня, когато Канли бе уредил сметката си вън от съда.

Но не теглото го накара да ахне, а съдбата му. С плъзгането си долната пластинка не бе разкрила ФИНАНСОВОТО ВИ ПОЛОЖЕНИ ЩЕ СЕ ПОДОБРИ, ЩЕ ВИ ПОСЕТЯТ СТАРИ ПРЯТЕЛИ или НЕ ИЗБЪРЗВАЙТЕ С ВАЖНИТЕ РЕШЕНИЯ.

Виждаше се една-единствена черна дума — „ПО-СЛАБ.“