Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thinner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Проклятието

Издателска къща „Плеяда“, София, 1992

Превод от английски: Боян Николаев, 1992

Дизайн на корицата: Петър Станимиров, 1992

Редактор: Леда Милева, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Проклятието от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Проклятието.

Проклятието
Thinner
АвторРичард Бакман (Стивън Кинг)
Създаване1984 г.
САЩ
Първо издание1984 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман

Проклятието е роман на Стивън Кинг, издаден през 1984 г. През 1996 е направен филм, със същото име.

Преуспяващият адвокат Били Хелек, блъска циганка на пътя, но е оправдан. В залата на съда, обаче бащата на циганката го погалва по бузата и прошепва „по-слаб“. Оттук нататък Халек започва да слабее плашещо.

Край на разкриващата сюжета част.

Глава 17
61

Тази вечер спря в столицата на Роуд Айланд, Провидънс. Обади се до кантората и остави в автоматичния телефонен секретар съобщение за Кърк Пенчли — да му изпрати, ако обича, всички налични снимки на циганите, както и данни за превозните им средства, като регистрационни номера и модели, до хотел „Шератън“ в Саут Портланд, Мейн.

Автоматът повтори съобщението му правилно — малко чудо според Били — и той си нае стая в мотела. Пътят от Феървю до Провидънс беше малко повече от двеста километра, но се чувствуваше изтощен. Спа, без да сънува нищо, за първи път от седмици насам. На другата сутрин откри, че в мотелската баня няма кантарче. Благодаря на Бога, помисли си Били Халек, и за малките добрини.

Облече се бързо, като спря само веднъж, връзвайки обувките си, защото съвършено изненадан откри, че си подсвирква. Беше отново на магистралата в осем и половина, а в шест и половина следобед вече се регистрираше в „Шератън“, който се намираше срещу огромен търговски център. Завари и съобщение от Пенчли: Информацията е изпратена, но има трудности. Ще дойде след ден-два.

Чудесно, помисли си Били. По кило на ден. Кърк, какво толкова — три дни и ще съм отслабнал със съответствието на шест кутии бира. Пет дни и ще тежа едно чувалче брашно по-малко. Не си давай толкова зор, приятелю, голяма работа.

Хотелът „Шератън“ в Саут Портланд беше кръгъл и стаята на Били имаше форма на резен от торта. Претовареното му съзнание, което досега се бе справяло с всичко, откри, че е почти невъзможно да възприеме спалня, чийто ъгъл се събира в една точка. Беше уморен от пътя и го болеше глава. Ресторантът, помисли си, вече щеше да му дойде прекалено… особено ако и той се събираше в точка. Вместо това си поръча вечеря в стаята.

Току-що бе спрял душа, когато сервитьорът почука. Облече си халата, в чийто джоб управата предвидливо бе поставила картичка с Божията заповед НЕ КРАДИ, пресече стаята и викна:

— Сега идвам!

Халек отвори вратата… и за първи път в живота си почувствува неудоволствието, което сигурно изродите от цирковите спектакли изпитват. Сервитьорът беше момче на не повече от деветнайсет години с щръкнала коса и изпити бузи — като имитация на английските рокери пънкари. Самият той не беше кой знае какво. Погледна към Били незаинтересувано като човек, който всяка смяна вижда стотици хора в хотелски халати; интересът би се появил за малко само когато погледнеше към банкнотата, за да види колко ще е бакшишът, но това беше всичко. Сега очите на севитьора се разшириха стреснато, почти с ужас. Беше само за миг, а после незаинтересуваният вид отново се върна. Но Били го беше видял.

Ужас. Беше почти ужас.

А стреснатият израз оше бе там — прикрит наистина, но беше там. Били си помисли, че го долавя, тъй като имаше и нов елемент — интересът.

Двамата за миг останаха неподвижни, сковани от неприятната и нежелана връзка на зяпач и зяпан. Били смътно се досети за Дънкан Хоупли, който седеше в приятния си дом на Рибънмейкър лейн със загасени светлини.

— Добре, дай го тука — отсече той, като сложи край на взирането прекалено рязко. — Цяла вечер ли ще стоиш тук?

— О, не, сър — отговори сервитьорът, — извинявайте.

Лицето му се изчерви и Били изпита съжаление към него. Не беше рокер пънкар, нито някой злобен малолетен престъпник, дошъл в цирка да види живите крокодили — беше само момче от колежа, което работи през лятото, и бе изненадано от изпития човек, който бе дошъл да страда, или не, от някаква болест.

Старият тип ме е прокълнал не само по един начин, помисли си Били.

Момчето не беше виновно, че Били Халек, доскоро от Феървю, Кънетикът, бе отслабнал така, че почти да става за показване в цирка. Даде му един долар повече към бакшиша и се отърва от него, колкото можа по-бързо. После отиде в банята и се огледа като бавно разтвори халата си — приличаше на прастар артист, който се упражнява в уединението на стаята си. По начало беше вързал халата си хлабаво, така че по-голямата част от гърдите му и част от корема му бяха открити. Удивлението на сервитьора беше лесно обяснимо, след като бе видял и толкова. Ставаше още по-обяснимо, когато целият халат се отвореше и можеше да се види в цял ръст пред огледалото.

Всяко ребро изпъкваше отчетливо. Ключиците му представляваха ясно очертани ръбове, покрити с кожа. Скулите му стърчаха. Гръдната му кост се бе свила на възел, вместо корем имаше дупка, а ханшът му приличаше на жалък, прикачен ядец. Краката му бяха каквито си ги спомняше — дълги и все още доста мускулести, костите му не личаха. Там, така или иначе, никога не бе надебелявал особено. Но над кръста вече наистина се превръщаше в циркаджийско плашило — човека-скелет.

Петдесетина килограма, помисли си. Това е всичко, което е нужно, за да се извади скритият човек от слонова кост от килера. Вече знаеш колко крехка е разликата между онова, което винаги си приемал за сигурно и си мислел, че винаги ще го има, и тази пълна лудост. Ако пък някога си се чудил, вече го знаеш. Все още изглеждаше нормален — е, почти нормален — с дрехите си, но докога си мислиш, че ще минаваш без погледи като този на сервитьора дори и с дрехи? До следващата седмица? До по-следващата?

Главоболието му се усили и макар че преди малко се чувствуваше гладен като вълк, сега едва-едва побутна вечерята си. Спа лошо и стана рано. Този път не си подсвиркваше, докато се обличаше.

 

Реши, че Кърк Пенчли и следователите от „Бартън“ имаха право — циганите щяха да си останат по крайбрежието. През лятото животът беше в Мейн, защото там бяха и туристите. Идваха да плуват в прекалено студената вода, да се пекат (много дни оставаха мъгливи и дъждовни, но тях туристите изглежда никога не запомняха), да ядат омари и миди, да си купуват пепелници с изрисувани чайки, да ходят на летен театър в Оугънкуит и Брънзуик, да снимат фаровете в Портланд и Пимакуид или просто да се мотаят из околните курорти като Рокпорт, Камдън и, разбира се, Бар Харбър.

Туристите бяха по крайбрежието заедно с доларите, които с такова желание вадеха от портфейлите си. Там щяха да бъдат и циганите — но къде по-точно?

Били си приготви списък на повече от петдесет крайбрежни града, а после слезе на партера. Барманът беше пришълец от Ню Джързи и не знаеше друго място освен парка Асбъри, но Били откри една сервитьорка, която бе живяла единствено в Мейн, познаваше крайбрежието и обичаше да говори за него.

— Търся едни хора и съм доста сигурен, че са в някой крайбрежен град, но не кой знае колко блестящ. По-скоро…

— Някой евтин град? — попита тя. Били кимна.

Тя се наведе над списъка му.

— Олд Орчард бийч. Той е най-евтиният от всички. Нещата там до началото на септември са такива, че приятелите ви може и да имат по три глави и никой няма да ги забележи.

— Някой друг?

— Ами… на повечето от крайбрежните градове през лятото им пада класата — започна тя. — Например Бар Харбър. Всеки, който някога е чувал за него, наистина си представя, че Бар Харбър е блестящ… изискан… пълен с богаташи, които ходят насам-натам с ролс-ройс.

— А не е ли така?

— Не. Френчманс Бей може би, но не и Бар Харбър. През зимата той е просто замрял градец, където най-вълнуващото събитие е фериботът в десет и двайсет и пет всеки ден. Но през лятото Бар Харбър пощръклява. Става като Форт Лодърдейл през пролетната ваканция — пълен е с бръснати глави, чудаци и застарели хипита. Можеш да застанеш в края на Портийст Харбър, да поемеш дълбоко дъх и да се упоиш от наркотика, който се пуши в Бар Харбър, ако вятърът духа към тебе. А улиците му — до началото на септември там е непрекъснат карнавал. Повечето от градовете в списъка ви са все такива, господине, но Бар Харбър, ще знаете, е върхът.

Разбирам ви — усмихна се Били.

— По-рано се мотаех там през юли или през август, но вече не го правя. Прекалено стара съм за това.

Усмивката на Били стана замислена. Сервитьорката не изглеждаше на повече от двайсет и три години.

Били й даде пет долара; тя му пожела приятно прекарване и успех при търсенето на приятелите му. Били й кимна, но за първи път не се почувствува така убеден, че ще сполучи.

— Бих ли могла да ви посъветвам нещо, господине?

— Разбира се — отговори Били, като си мислеше, че тя ще му предложи място, откъдето е най-добре да започне — а това той вече бе решил и сам.

— Би трябвало малко да позагладите косъма — посъветва го тя. — Яжте спагети. Това би ви предложила майка ми. Яжте много спагети. Наддайте някой и друг килограм.

Халек получи плика със снимките и данните за автомобилите на третия си ден в Саут Портланд. Погледна снимките бавно, като се взираше във всяка. Ето го младежа, който жонглираше с фигурите; името му също бе Лемке, Самюъл Лемке. Беше погледнал към обектива с безкомпромисна откритост — изглеждаше едновременно готов за удоволствия и приятелство или за гняв и враждебност. Ето я и хубавата девойка, която нагласяше мишената си за стрелба с прашка, когато пристигнаха ченгетата — да, тя беше точно толкова красива, колкото Халек бе преценил в парка. Казваше се Анджелина Лемке. Постави снимката й редом до оная на Самюъл Лемке. Брат и сестра. Дали са внуци на Сузана Лемке, чудеше се той. Правнуци на Тадъз Лемке?

Ето го и по-възрастния мъж, който бе раздавал хвърчилата — Ричард Кроксил. Посочени бяха и други с. това име. И още Станчфилд, Старбърд. А после… някъде към края…

Беше той. Очите, оградени от двоен ред бръчици, бяха тъмни и спокойни, видимо интелигентни. На главата си бе сложил кърпа, вързана до лявата му буза. В дълбоко напуканите устни бе закрепена цигара. Носът му бе влажна и открита страхотия — скапан и ужасен.

Били гледаше снимката като хипнотизиран. В образа на стареца имаше нещо почти познато — някаква връзка, която съзнанието му все още не можеше да направи. После се досети. Тадъз Лемке му напомняше за старците в рекламите за кисело мляко „Данон“, онези от съветска Грузия, които пушеха цигари без филтър, пиеха силна водка и живееха до такава зашеметяваща възраст като сто и трийсет, сто и четиридесет, сто и седемдесет години. А после му хрумна един стих от песента на Джери Джеф Уокър за господин Боуджангълс: Видът му бе за мен очи на възрастта…

Да. Тъкмо това виждаше той в лицето на Тадъз Лемке — той бе самите очи на възрастта. В тях Били съзираше дълбокото познание, което караше целия двайсети век да прилича на сянка. Тогава потрепери.

Тази вечер, когато стъпи на кантарчето в банята до клиновидната си спалня, тежеше вече 61 килограма.