Стивън Кинг
Проклятието (11)

Глава 11
Люспите на правосъдието

Кари бил вбесен — изцяло вбесен, — че старият циганин го докоснал. Отишъл да е оплаче на шефа на полицията в Рейнтрий, Алън Чокър, на другия ден. Чокър му бил другар от покера и проявил съчувствие.

Циганите дошли в Рейнтрий направо от Феървю, казал той на Кари. Чокър ги очаквал да си тръгнат сами. Стояли в Рейнтрий вече пет дни, а обикновено три дни им стигали — достатъчно време, за да се гледа на карти на всички заинтересувани дечурлига от града и за да могат неколцината отчаяно импотентни мъже и горе-долу толкова жени в отчаяна критична възраст да пропълзят до лагера под прикритието на мрака и да си купят помади, пенкилери и странни мазни кремове. След три дни интересът към пришълците винаги избледнявал в града. Чокър накрая решил, че чакат неделния битпазар. Това било ежегодно събитие в Рейнтрий, което привличало тълпи от четирите околни града. Вместо да прави въпрос от продължаващото им присъствие — циганите, казал на Кари, можели да се озлобят като оси, ако ги ръчкаш прекалено — той решил да ги остави да обработят тръгващите си от битпазара тълпи. Но ако не си отидели до понеделник сутринта, щял да ги притисне да си тръгнат.

Но нямало нужда. В понеделник сутринта мястото сред полето, където циганите лагерували, било празно, ако не се броят следите от колела и празните бутилки от бира и газирана вода (циганите очевидно не се интересували от новата кънетикътска наредба за предаване на празните бутилки и буркани), почернелите остатъци от няколкото малки готварски огъня и три-четири толкова гнусни одеяла, че помощникът на Чокър, изпратен да провери мястото, само ги побутнал с пръчка — с дълга пръчка. По някое време между залеза и изгрева циганите били напуснали полето, Рейнтрий, общината Патчин… напуснали, както Чокър казал на стария си другар от покера Кари Росингтън, и планетата, доколкото това му влизало в работата. И слава Богу.

В неделя следобед старият циганин докоснал лицето на Кари, в неделя вечерта си тръгнали, в понеделник сутринта Кари отишъл при Чокър да подаде оплакване (какви правни основания е можел да има за оплакването Лида Росингтън не знаеше), във вторник сутринта неприятностите започнали. След като взел душа си, Кари слязъл на закуска облечен само по хавлия и казал: „Виж това.“

„Това“ се оказало, че е парче втвърдена кожа малко над слънчевото му сплитане. Парчето било малко по-светло от кожата наоколо, която имала приятен тен като кафе с мляко (от голф, тенис, плуване и ултравиолетови нагревки през зимата). Парчето й изглеждало жълтеникаво, както понякога, в много сухо време, изглеждали и петите на краката й. Тя го докоснала (тук гласът й малко трепна) и после бързо дръпнала пръста си. Тъканта била груба, почти зърниста, и учудващо твърда. Бронирана — това била думата, която неканена изплувала в съзнанието й.

— Мислиш ли, че проклетият циганин ме е заразил с нещо, а? — разтревожено я попитал Кари. — Тения, импетиго или някаква подобна гадост?

— Докосна лицето ти, а не гърдите ти, мили — отговорила Лида. Сега облечи се колкото можеш по-бързо. Имаме козуначени кифли. Сложи си тъмносивия костюм и червената вратовръзка, издокарай се за мен, моля ти се. Колко си сладък.

След две вечери той я извикал в банята и гласът му така приличал на писък, че тя изтичала при него. (Всичките си най-лоши разкрития правим в банята, помисли си Били). Кари стоял със смъкната риза, електрическата самобръсначка бръмчала забравена в ръката му, а той се взирал ококорено в огледалото. Парчето твърда, жълтеникава кожа се било разпростряло — приело едра, напомняща дърво форма, която отивала до вдлъбнатината между гърдите му и надолу, вече по-широка, към пъпа. Тази променена кожа била издигната над нормалната плът на гърдите и корема му почти с пет милиметра и тя видяла, че през нея минават дълбоки пукнатини; няколко изглеждали достатъчно дълбоки, за да прекараш през тях ръба на монета. За първи път си помислила, че започвал да изглежда… е, люспест. И се отвратила.

— Какво е това? — почти й изкрещял той. — Лида, какво е това?

— Не знам — отговорила тя, като се насилила да запази гласа си спокоен, — но трябва да отидеш при Майкъл Хюстън. Това поне е ясно. Утре, Кари.

— Не, не утре — възпротивил се той, като все още се взирал в огледалото, в повдигнатата подобно на стрела издутина от груба жълта кожа. — Утре може да съм по-добре. Вдругиден, ако остане все така. Но не утре.

— Кари…

— Подай ми оня крем „Нивея“, Лида.

Тя го подала, останала там още малко — но картината как той маже белия крем по твърдата жълта кожа и драскащият звук на пръстите му, които я потривали, били повече, отколкото тя можела да изтърпи — побягнала към стаята си. Това било първият път, сподели тя с Халек, когато съзнателно се радвала, че имат две легла, че той няма да може да се преобърне в съня си и… да я докосне. Лежала будна часове и чувала мекото скръц-скръц от пръстите му, които се движели напред-назад по чуждата кожа.

На другата вечер й казал, че е по-добре, а на следващата твърдял, че е оше по-добре. Помислила, че вижда лъжата в очите му… и че той лъже повече себе си, отколкото нея. Дори в ужасното си състояние Кари си оставал същият самовлюбен кучи син, какъвто предполагала, че е бил винаги. Но Кари не бил виновен за всичко, добави рязко тя, все още без да се извръща от бара, където безцелно си играеше с чашите. С течение на годините тя развила собствен тип високоспециализиран егоизъм. Искала илюзията и имала нужда от нея почти колкото него.

На третата вечер влязъл в спалнята им обут само в долнището на пижамата си. Погледът му бил мек и тъжен, смаян. Тя препрочитала загадките на Дороти Сейърс — те за вечни времена си оставали любимото й четиво, — но изтървала книгата, когато го видяла. Би изпищяла, каза на Били, но й се струвало, че била останала без дъх. А Били успя да си помисли, че никое човешко чувство не е наистина единствено, макар че човек би искал да е така — Кари Росингтън очевидно бе преминал през същия период на самоизмама, следван от потресаващо събуждане, през какъвто бе минал и самият Били.

Лида видяла, че твърдата жълта кожа (люспите — нямало вече как да мисли за тях като за нещо друго) вече покривала по-голямата част от гръдния кош на Кари и целия му корем. Била грозна и силно изпъкнала като изгорена тъкан. Пукнатините вървели в зиг-заг навсякъде, където човек определено нямал желание да погледне. И макар в началото да можело да се помисли, че пукнатините са безразборно разхвърляни като улеи в яма от бомба, след миг безпомощните очи долавяли, че не било така. При всеки ръб жълтата кожа се издигала малко повече. Люспи. Не люспи на риба, а големи груби люспи на влечуго, като на гущер, алигатор или игуана.

Кафявата извивка на лявото му зърно все още се показвала, а останалата му част я нямало, била погребана под жълто-черната черупка. Дясното зърно изцяло липсвало, а извитият гребен на странната нова кожа се простирал около и под подмишниците му като изплувала посягаща лапа на някакво невероятно чудовище. Пъпът му го нямало. И…

— Той смъкна панталоните на пижамата си — добави тя. Вече пиеше третата си чаша със същите бързи птичи глътки. В очите й отново се появиха сълзи, но това беше всичко. — Тогава гласът ми отново се върна. Изкрещях му да спре и той го направи… но не преди да видя, че се бе разпростряло и към слабините му. Не бе достигнало пениса му… поне тогава… но пубическите му косъмчета ги нямаше, имаше само тези жълти люспи.

— Ти, струва ми се, каза, че се оправяло — казах му аз.

— Наистина мислех, че се оправя — отговорил той и на другия ден си уредил среща с Хюстън.

Който навярно му е разказал, помисли си Били, за момчето от колежа без мозък и за старата госпожа с третия комплект зъби. И го е попитал дали иска да си смръкне от неговото шишенце.

След една седмица Росингтън бил приет от най-добрия дерматологичен екип на Ню Йорк. Казали, че веднага им станало ясно какво му е и веднага му предписали процедура със „силно“ гама-рентгеново облъчване. Люспестата кожа продължавала да пълзи и да се разпростира. Не боляло, както споделял Росингтън, а само по границата между старата кожа и страховития нашественик се чувствувал слаб сърбеж, но това било всичко. С новата си кожа не усещал абсолютно нищо. Усмихнал се с ужасната си усмивка, която ставала единственото му изражение, и й казал, че предишния. ден си запалил цигара и я загасил върху собствения си корем… бавно. Нямало никаква болка, абсолютно никаква.

Тя запушила уши с ръце и му викнала да престане.

Дерматолозите казали на Кари, че донякъде са сбъркали в лечението си. Как така, попитал Кари. Нали казахте, че знаете. Казахте, че сте сигурни. Е, отговорили те, случват се такива работи. Рядко, ха-ха, много рядко, но вече ни е ясно. Всичкит тестове, обяснили му, потвърждавали новото заключение. Последвало лечение с хиповити — или мощни витамини за онези, които не познават скъпоструващите докторски приказки — и инжекции за жлезите. По същото време, когато това ново лечение започнало, първите люспести парчета започнали да се показват по врата на Кари… по долната част на брадичката… и накрая по лицето. Тогава дерматолозите признали, че са затруднени. Само за миг, разбира се. Всички подобни неща се лекуват. Съвременната медицина… диетичният режим… и дъра-бъра, дъра-бъра… както и дрън-дрън-дрън…

Кари повече не иска да я слуша, когато се опитвала да го заговори за стария циганин, разказваше тя на Халек; веднъж дори вдигнал ръка да удари… и тя видяла първото повдигане и загрубяване върху кожичката на палеца и показалеца на дясната му ръка.

— Рак на кожата! — крещял й той. — Това е рак на кожата, рак на кожата, рак на кожата! Сега, за Бога, ще спреш ли с приказките за оная стара мутра!

Разбира се, той бил човекът, който поне говорел смислено, а тя била онази, която въвличала абсурди от четиринайсетия век… и все пак знаела, че това е работа на стария циганин, който излязъл от тълпата на битпазара в Рейнтрий и докоснал лицето на Кари. Тя го знаела, а в очите му, дори и онзи път, когато й вдигнал ръка, виждала, че той също знае.

Уговорил си отпуска с Глен Петри, който бил удивен от новината, че старият му приятел, колега юрист и другар в голфа Кари Росингтън има рак на кожата.

Последвали две седмици, продължи Лида, за които тя с мъка можеше да си спомни или да говори. Кари проспивал времето си като умрял — на горния етаж в стаята им или също толкова често в големия тапициран стол в кабинета или с глава в ръцете си на кухненската маса. Сядал във всекидневната с бутилка уиски „Дж. У. Дант“ в загрубяващата си люспеста ръка и гледал първо комедийни спектакли като „Героите на Хоуган“ или „Приказки за Бевърли хилс“, после местните и националните новини, после телевизионни игри като „Дивите семейни вражди на Джоукър“, после трите часа на централната вечерна програма, следвани от още новини, следвани от филми до два-три часа сутринта. И през цялото време пиел уискито като пепси-кола, направо от бутилката.

В някои от тези нощи плачел. Тя влизала и го гледала как хлипа, докато Уорнър Андерсън от екрана на големия им телевизор „Сони“ крещял „Хайде на видеокасетата!“ с ентусиазма на човек, канещ всичките си предишни приятелки на пътешествие с него до Аруба. А в други нощи — за щастие по-малко — вилнеел някой Ахаб^[1] по време на последните дни на пикуотите^[2], тътрел се и се препъвал из къщата с бутилката уиски в ръка, която всъщност вече не била ръка, и викал, че е рак на кожата, чувала ли го тя, било шибан рак на кожата и той го бил хванал от шибаната ултравиолетова лампа, но щял да съди мръсните шарлатани, които са му докарали това, да ги съди, докато ги заграби, да разкарва копелдаците по съдилищата, докато не им остане нищо освен осрани долни фланелки, по които да стоят. Понякога в тези си настроения чупел предметите покрай себе си.

— Накрая осъзнах, че получава… тези пристъпи… вечер, след като госпожа Марли е идвала да почисти — глухо добави тя. — Качваше се в таванската стая, когато тя идваше, разбираш ли? Ако го беше видяла, би се разнесло веднага по целия град. Тъкмо във вечерите, след като тя е била тук, а той е стоял горе, мисля, че чувството му на отхвърлен човек е било най-силно. Усещал се е като чудовище.

— Така че е отишъл в клиниката „Мейо“ — поясни Били.

— Да — отговори тя и накрая го погледна. Лицето й бе пияно и ужасено. — Какво ще стане с него, Били, Какво може да стане с него?

Били поклати глава. Нямаше никаква представа. Нещо повече, откри, че вече не изпитва желание да мисли по въпроса, както не искаше да мисли и за известната снимка от вестниците на южновиетнамския генерал, който застрелва в главата предполагаем виенконгски агент. И сам не разбираше защо, но изпитваше подобно чувство.

— Нае частен самолет, за да отиде до Минесота, казах ли ти за това? Тъй като не можеше да понася хората да го гледат. Казах ли ти за това, Били?

Били отново поклати глава.

— Какво ще стане с него?

— Не знам — отговори Били, като си мислеше: И просто между другото, какво ще стане с мене, Лида?

— Накрая, преди да се предаде и да отиде, и двете му ръце бяха като рачешки щипки. Очите му бяха две… две малки ярки искрици в онези твърди, люспести дупки. Носът му…

Изправи се и тръгна несигурно към него, като удари с крака си ъгъла на масичката за кафе достатъчно силно, за да я помести

Не го чувствува сега, помисли си Халек, но утре ще има страшно болезнен белег на бедрото си и едва ли ще си спомни къде или как го е получила.

Тя сграбчи ръката му. Очите й бяха като блестящи езера от неописуем ужас. Говореше с мрачна и задъхана поверителност, от която Били усети тръпки по врата си. Дъхът й вонеше на непогълнат джин.

— Сега прилича на алигатор — прошепна тя, като че ли съобщаваше нещо интимно. — Да, ето на какво прилича, Били. На нещо, току-що изпълзяло от блатото, което е облякло човешки дрехи. Сякаш се превръща в алигатор и аз бях доволна, че заминава. Доволна. Мисля, че ако той не беше заминал, аз щях да го направя. Щях да взема една чанта и… и…

Тя се накланяше все повече към него и Били изведнъж се изправи, тъй като повече не можеше да понася. Лида се залюля на пети и Халек едва успя да я задържи за раменете… изглежда и той бе пил прекалено много. Ако не бе успял да я хване, тя можеше да си разбие главата върху същата масичка за кафе от месинг и стъкло („Трифълс“, 587 долара плюс пощенските разноски), на която бе ударила крака си… само че вместо да се събуди с белег, би могла да се събуди мъртва. Като погледна в полубезумните й очи, Били се зачуди дали не би приветствала смъртта.

— Лида, трябва да тръгвам.

— Разбира се — съгласи се тя. — Дойде само да пиеш вода от извора, нали, скъпи Били?

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам за всичко, което е станало. — И без да мисли, добави — Като говориш с Кари, предай му най-добрите ми пожелания.

— Сега е трудно да се говори с него — отговори тя сякаш отдалеч. — Започнало е да става и в устата му, разбираш ли? Венците му надебеляват, езикът му се облепя. Мога да му говоря, но всичко, което той ми казва — всичките му отговори — излизат като грухтене.

Той отстъпваше в коридора, отдръпваше се от нея, искаше да се освободи от тихата й, неумолимо възпитана интонация, трябваше да се откъсне от мрачните й блестящи очи.

— Наистина става — продължаваше тя. — Превръща се в алигатор, искам да кажа. Предполагам, че скоро може би ще трябва да го сложат в резервоар… ще трябва да поддържат влажността на кожата му.

От суровите и очи се стичаха сълзи и Били видя, че наклонената й чаша плиска джин върху обувките й.

— Лека нощ, Лида — прошепна той.

— Защо, Били? Защо трябваше да блъскаш старицата? Защо трябваше да навлечеш това върху Кари и мене. Защо?

— Лида…

— Ела пак след няколко седмици — покани го тя, като все още се доближаваше, докато Били бясно търсеше зад гърба си бравата на входната врата и с огромно напрежение на волята поддържаше учтивата си усмивка. — Ела пак, за да те погледна, след като си отслабнал с още двайсет-трийсет кила. Ще се смея… и ще се смея… и ще се смея.

Той намери бравата. Натисна я. Хладният въздух благословено лъхна зачервената му и прегрята кожа.

— Лека нощ, Лида. Съжалявам…

— Спести си съжаленията! — изпищя тя и го замери с чашата си за мартини, която се удари в касата на вратата вдясно от Били и се разби. — Защо трябваше да я блъскаш, мръснико! Защо трябваше да докараш това на всички ни? Защо? Защо? Защо?

Халек се добра до ъгъла на Парк лейн и Лантърн драйв и после се стовари на пейката до автобусната спирка, където го втресе като от малария, гърлото и стомахът му горчаха от киселини, а главата му бучеше от джина.

Помисли си: Аз я блъснах и я убих, а сега слабея и не мога да спра. Кари Росингтън проведе предварителното дело, пусна ме, без дори да ме чукне по китката, и Кари е в клиниката „Мейо“. В клиниката „Мейо“ е и ако се вярва на жена му, изглежда като беглец от комикса на Морис Сендак „Алигатори навсякъде“. Кой още беше там? Кой друг бе замесен по начин, който според стария циганин би заслужил отмъщение?

Помисли си за двете ченгета, които гонеха циганите при влизането им в града… когато смятаха, че циганите ще започнат номерата си в общинския парк. Единият от тях беше само изпълнител, разбира се. Просто патрулираш полицай, който изпълняваше…

Изпълняваше заповеди.

Чии заповеди? Ами на полицейския началник, разбира се. заповедите на Дънкан Хоупли.

Циганите бяха прогонени, защото нямаха разрешително да изпълняват номерата си в парка. Но, разбира се, биха могли да се досетят, че става дума за нещо повече от това. Ако искаш да изгониш циганите, има много наредби. Скитничество. Смущаване на обществения ред. Плюене по тротоарите. Какво ли не. Циганите се бяха споразумели с един фермер на запад от града, сърдит старец на име Арнкастър. Винаги имаше по някоя ферма, на някой кисел стар фермер и циганите винаги го откриваха. Носовете им са обучени да подушват типове като Арнкастър, помисли си Били, докато седеше на пейката и чуваше как първите капчици пролетен дъжд тропат по навеса на спирката. Проста еволюция. Нужно е само две хиляди години да бъдеш местен от място на място. Говориш с няколко души; може би мадам Азонка гледа един-два пъти безплатно на карти. Търсиш името на онзи човек от града, който притежава земя, човека, който не обича много града или градските наредби, човека, който отваря ябълковите си градини по време на ловния сезон от чист инат — тъй като предпочита сърните да изядат ябълките му вместо ловците да ударят сърните. Търсиш името му и винаги го намираш, защото винаги има поне един Арнкастър в най-богатите градове, а понякога са двама-трима, сред които можеш да избираш.

Паркираха колите и караваните си в кръг точно както предците им са подреждали фургоните и ръчните си колички преди двеста, четиристотин, осемстотин години. Получаваха разрешително за палене на огън, а нощем говореха и се смееха и без съмнение бутилка-две се предаваха от ръка на ръка.

Всичко това, продължаваше мисълта си Халек, би било приемливо за Хоупли. Така се правеше. Тези, които искаха да си купят от онова, което циганите продаваха, можеха да излязат с колите си на Уест Феървю роуд до мястото на Арнкастър; то поне беше настрани, а и по начало беше неприятна картина — фермите, които циганите намираха, винаги бяха такива. И скоро щяха да продължат пътя си към Рейнтрий или Уестпорт, а оттам далеч от погледа и от мислите ни.

Освен това, след произшествието, след като старият циганин се бе проявил като досадник по стълбите на съдебната палата, когато докосна Халек, обяснението, че „така се прави“, вече не достигаше.

Хоупли бе дал на циганите срок от два дни, спомняше си Халек, и когато те не показаха признаци, че се канят да си тръгват, той ги накара да си вървят. Първо Джим Робъртс отмени разрешителното им да палят огън. Макар че бе валяло много през всички дни от седмицата, Робъртс им каза, че опасността от пожари е нараснала, много нараснала. А между другото би могло да им се напомни, че правилата, които важат за лагерните и готварските огньове, се отнасят и за печките на газ и въглища, както и за мангалите.

След това, разбира се, Хоупли бе пообиколил няколко местни фирми, които са отпуснали кредит на Ларс Арнкастър — кредит, който обикновено бе просрочен. Сред тях би могло да бъдат железарията, магазинът за зърно на Рейнтрий роуд, кооперацията на фермерите във Феървю. Хоупли би могъл да отиде и при Закари Марчант в кънетикътската банка „Юниън“… банката, в която Арнкастър е ипотекирал имоти.

Всичко си е част от работата. Чаша кафе с този, обед на крак с онзи — понякога нещо съвсем просто като сандвич и лимонада, купени от улична количка, — бутилка бира с третия. И до края на следващия ден всеки, на когото Ларс Арнкастър дължи каквото и да е, би му се обадил и би споменал колко добре би било наистина да се разкарат ония проклети цигани от града… колко истински признателни ще му бъдат всички.

Резултатът е точно такъв, какъвто Дънкан Хоупли е очаквал. Арнкастър отива при циганите, връща им остатъка от наема, който са му предплатили, и положително не обръща внимание на протестите им (Халек си мислеше конкретно за младежа с фигурите за боулинг, който очевидно още не е схванал предопределеността на общественото си положение). Циганите, разбира се, нямат сключен договор, който биха могли да представят в съда.

Трезвен, Арнкастър би могъл да им каже, че просто имат късмет, защото той е честен човек и им връща неизползуваната част от предплатената сума. Пиян — Арнкастър бе човек, който пиеше по осемнайсет кутии бира на вечер, — би могъл да се поразпростре. Има сили в града, които искат циганите да изчезнат, би могъл да им каже. Упражнен му е натиск, натиск, на който прост фермер, разчитащ само на двете си ръце, като Ларс Арнкастър, просто не може да се противопостави. Особено когато половината от така наречените „добри хора“ в града са на нож с него.

Не че на някого от циганите (с изключение евентуално на жонгльора, помисли си Били) ще му трябва такова подробно обяснение.

Били стана и бавно се запъти към къщи през студения, носен от вятъра дъжд. Прозорецът на спалнята светеше — Хайди го чакаше да се върне.

Не полицая от патрулната кола; на него нямаше нужда да се отмъщава. Не и Арнкастър; той можеше да спечели петстотин долара в брой, но ги бе отпратил, тъй като му се налагаше. Дънкан Хоупли?

Хоупли, може би. Твърде вероятно Хоупли, допълни се Били. От една страна той беше просто като обучено куче, чиято най-важна задача е да пази добре смазания ритъм на живота във Феървю. Но Бил и се съмняваше, че старият циганин ще е склонен да разглежда нещата под този хладен социологичен ъгъл и то не само защото Хоупли ги прогони така ефикасно след предварителното дело. Прогонването беше ясно. С него те са свикнали. Липсата на проучване около нещастния случай, чиято жертва стана старицата…

А, това беше друго, нали?

Липса на проучване? По дяволите, Били, не ме карай да се смея. Липсата на проучване означава, че е извършен пропуск. Хоупли хвърли колкото можа повече кал върху всяка възможна вина. Като се започне с подозрителното отсъствие на проба за алкохол. Цялата работа си беше пълно покриване. Ти го знаеш, а и Кари Росингтън го знаеше.

Вятърът се усилваше и дъждът вече удряше по-здраво. Виждаше го как набраздява локвите по улицата. Водата изглеждаше странно лъскава под кехлибарената светлина на уличните лампи покрай Лантърн драйв. Клоните стенеха и скърцаха над него и Били Халек притеснено вдигна глава.

Трябва да отида да видя Дънкан Хоупли.

Нещо проблесна — нещо, което би могло да бъде искрата на някоя идея. После си помисли за упоеното и ужасено лице на Лида Росингтън… спомни си думите и „сега е трудно да се говори с него… започнало е да става и в устата му, разбираш ли… всичко, което ми казва, излиза като грухтене“.

Не сега. Стигаше му за тази вечер.

— Къде беше, Били?

Тя беше в леглото — огрята от лъча светлина на нощната лампа. Остави книгата си върху завивката и Били видя тъмните кафяви кръгове под очите й. Тези кафяви кръгове не можаха да го изпълнят със съжаление… поне тази вечер.

Само за миг той си помисли да й каже: Ходих да видя Кари Росингтън, но тъй като го нямаше, останах да пийнем по нещо с жена му — както навярно пие Зеленото чудовище, когато е в запой. И не можеш да си представиш какво ми каза тя, мила Хайди. Кари Росингтън, който веднъж ти сграбчи цицата на връх Нова година, се превръща в алигатор. Когато накрая умре, от него може да стане чисто нов продукт — портфейл, изработен от съдия.

— Никъде — отговори й. — Навън. Разхождах се. Мислих.

— Миришеш като че ли си падал в хвойновите храсти по пътя към къщи.

— Предполагам, че може и така да се каже. Само че всъщност паднах в пивницата на Анди.

— И колко джина изпи?

— Няколко.

— Миришат по-скоро като пет.

— Хайди, това кръстосан разпит ли е?

— Не, скъпи. Но бих искала да не се тревожиш толкова. Ония лекари навярно ще открият какво ти е, щом свършат с метаболичните изследвания.

Халек изсумтя.

Тя обърна сериозното си уплашено лице към него:

— Просто благодаря на Бога, че не е рак.

Той си помисли — и почти го каза, — че сигурно й е хубаво да го гледа отстрани, сигурно й е хубаво да наблюдава степените на ужаса. Не го каза, но част от чувствата му навярно са проличали по лицето му, тъй като умореният й и нещастен израз се задълбочи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Просто… е толкова трудно да се каже нещо, което да е на място.

Знаеш го, миличка, помисли си той и омразата отново го заля — гореща и тръпчива. Добавена към джина, тя го накара да се почувствува и потиснат, и физически болен. Омразата намаля и се замести от срам. Кожата на Кари се превръщаше в Бог знае какво, в нещо, подходящо за показване само в цирковите атракции. На Дънкан Хоупли може би му нямаше нищо или пък Били щеше да намери нещо дори по-страшно при него. По дяволите, отслабването не беше чак толкова лошо, нали?

Съблече се, като първо изгаси нощната й лампа, и я прегърна. В началото Хайди беше стегната. Тъкмо когато започна да си мисли, че нищо няма да стане, тя се отпусна. Той чу риданието, което тя се опита да преглътне, и тъжно си помисли, че ако има нещо вярно в книжките, където се твърди, че благородството се открива в бедата, а характерът се изгражда сред скръбта, той се занимаваше с безрадостната работа едновременно да открива и да изгражда.

— Хайди, извинявай.

— Само да можех да направя нещо — проплака тя. — Само да можех да направя нещо, Били, разбираш ли?

— Можеш — промълви той и докосна гърдата й.

Любиха се. Той се замисли. Това беше за нея, но откри, че в края на краищата е било за него; вместо да вижда в мрака измъченото лице и ужасените очи на Лида Росингтън, можа да заспи.

На сутринта кантарчето показа 78 килограма.