Стивън Кинг
Проклятието (19)

Глава 19
В лагера на циганите

Спря зад микробуса с рисунката на еднорога и момичето — по-тясна сянка в сравнение с останалите, но по-постоянна, тъй като огънят не достигаше до там. Стоеше и слушаше тихия им разговор, избухващия от време на време смях, пукането на дънерите в пламъците.

Не мога да отида там, настояваше съзнанието му напълно убедено. В тази убеденост имаше страх, но в нея бе примесено и трудно за изразяване чувство за срам и благоприличие — той искаше не повече да смути уединението на разговора им около огъня, отколкото би искал да му паднат панталоните в съдебното заседание на Хилмар Бойнтън. В края на краищата той беше нарушителят. Беше…

Тогава си представи лицето на Линда, чу я как го моли да се върне вкъщи и заплаква.

Да, той беше нарушителят, но не беше единственият.

Гневът отново започна да се надига в него. Задържа го, опита се да го сгъсти и да го превърне в нещо малко по-полезно — помисли си, че би му стигнала и обикновената строгост. После, като мина между микробуса и фургона до него, тръгна към тях, а мокасините му „Гучи“ шумоляха в тревата.

Наистина бяха подредени в кръгове — първо неравния кръг на колите, после кръга от мъже и жени, седнали около огъня, който гореше в дупка сред кръг от камъни. Наблизо бе забит почти двуметров прът. На него бе нанизано жълто парче хартия — според Били разрешително за огъня.

По-младите мъже и жени седяха направо на земята или на гумени дюшеци. Много от възрастните хора пък използуваха градински столове от алуминиеви тръби, свързани с преплетени пластмасови нишки. Били видя една възрастна жена, която седеше на шезлонг, подпряна с възглавници й завита с одеяло. Тя пушеше собственоръчно навита цигара и подреждаше пощенски марки в колекционерски класьор.

Три кучета от другата страна на огъня залаяха слабо. Един от по-младите мъже вдигна рязко глава и дръпна жилетката си, като разкри никелиран пистолет, закрепен в кобур през рамото.

— Енкелт! — каза остро един от по-възрастните и сложи ръка на рамото му.

— Боде хар?

— Само това — хан оч Тадуз!

Младежът погледна към Били Халек, който сега стоеше сред тях, съвсем не на място с провисналото си спортно сако и с градските си обувки. Погледът му не беше уплашен, а издаваше учудване и — Били би могъл да се закълне — съчувствие. После си тръгна, като спря само за миг, за да изръмжи:

— Енкелт!

Кучето джафна веднъж, а после замълча като останалите.

Отиде да извика стареца, помисли си Били. Огледа ги. Вече никой не говореше. Гледаха го с тъмните си цигански очи и не казваха нищо. Такова е чувството, когато панталоните ти наистина падат в съда, дойде му наум, но това изобщо не беше вярно. Сега, след като реално бе застанал пред тях, сложността на чувствата му бе изчезнала. Страхът и гневът все още присъствуваха, но си кротуваха някъде дълбоко в него. Има и нещо друго. Не са учудени, че те виждат…

… а не ги учудва и видът ти.

Тогава беше така, всичко беше вярно. Никаква психологическа анорексия, никакъв рядък вид рак. Били си помисли, че тези тъмни очи биха убедили дори и Майкъл Хюстън. Знаеха какво му се е случило. Знаеха и защо. А знаеха и как ще завърши.

Взираха се един в друг — циганите и слабият човек от Феървю, Кънетикът. И изведнъж, без всякаква причина, Били се захили.

Старицата с класьора марки изстена и направи знака срещу урочасване към него.

Приближаващи се стъпки и гласът на млада жена, която говореше бързо и сърдито:

— Вад са хан! Оч плотслигт браст хан дибук, татко! Алсклинг, грат инте! Снала дибук! Та миг мама!

Тадъз Лемке, облечен в нощница, която се спускаше до костеливите му колене, излезе бос на огряно от огъня място. До него вървеше Джина Лемке, чиято памучна нощница съблазнително се омотаваше около бедрата й.

— Та миг мама! Та миг…

Тя видя Били, застанал сред останалите — спортното му сако бе провиснало, дъното на панталоните му почти се показваше под подгъва на сакото. Тя протегна ръка към него, а после пак се обърна към стареца сякаш за да го нападне. Останалите наблюдаваха с мълчалива невъзмутимост. В огъня отново изпука дънер. Искрите се извиха в миниатюрна вихрушка.

— Та миг мама! Ва дибук! Та миг инте тил мормор! Ордо! Ву дерлак!

— Со хоп лагт, Джина — отвърна старецът. И лицето, и гласът му бяха спокойни. С едната от изкривените си ръце той погали гладкия черен порой на косата, която й стигаше до кръста. Досега Тадъз Лемке изобщо не бе поглеждал към Били. — Ви ска станна.

За миг тя клюмна и въпреки пищните си форми се стори на Били много млада. После отново тръгна към него с пламнало лице. Като че ли някой бе сипал бензин в изгасващ огън.

— Вие не разбирате говора ни, господине — изкрещя му тя. — Казвам на дядо си, че вие убихте баба ни! Казвам, че сте дяволи и трябва да ви убием!

Старецът я хвана за ръката. Тя се отскубна и се втурна към Били, като бързите й крака едва не попаднаха в огъня. Косата й се вееше зад нея.

— Джина, верклиген глад! — викна разтревожено някой, но никой друг не проговори. Спокойното изражение на стареца не се промени; той гледаше как Джина се приближава към Били, както снизходителният родител гледа непослушното си дете.

Тя го заплю — огромно количество топла бяла плюнка, която сякаш бе изпълвала устата й. Били усети част от нея върху устните си. Имаше вкус на сълзи. Тя го изгледа с огромните си тъмни очи и въпреки всичко, което се бе случило, въпреки унижението, на което бе подложен, той съзнаваше, че все още я желае. А разбра, че и тя го знае — тъмните й очи излъчваха най-вече омраза.

— Ако това би я върнало, можете да ме плюете, докато се удавя — заговори той с учудващо ясен и силен глас. — Но аз не съм дибук. Не съм дибук, нито съм дявол, нито чудовище. Пред вас… — Той вдигна ръце и за миг пламъците просветнаха през сакото му, като му придадоха вид на голям, но много недохранен бял прилеп. После отново спусна ръце бавно. — … е всичко, което съм аз.

За миг видът й стана неуверен, почти уплашен. Макар че слюнката й все още се стичаше по лицето му, омразата бе напуснала очите й, за което Били изпитваше известна благодарност.

— Джина! — Това беше Самюъл Лемке, жонгльорът. Беше се появил до стареца и все още закопчаваше колана на панталоните си. Носеше тениска с Брус Спрингстийн. — Енкелт мен тилраклигт!

— Ти си убиец и мръсник — процеди тя към Били и се върна там, откъдето бе дошла. Брат й се опита да я прегърне, но тя се отърси от него и изчезна в сенките. Старецът се обърна към нея и после, най-накрая, спря очи върху Били Халек.

За миг Били погледна към гниещата дупка в средата на лицето му, а после вниманието му бе привлечено от очите на стареца. Очите на възрастта, така ли си беше мислил? Те бяха нещо повече от това… и нещо по-малко. Съзря в тях пустота; пустотата беше основното им качество, а не повърхностното съзнание, което се отразяваше в тях като лунна светлина в черна вода. Пустота дълбока и пълна като пространствата между отделните галактики.

Лемке като на сън насочи кривия си пръст към Били. Били бавно заобиколи огъня, за да отиде при стареца, който стоеше в тъмната си сива нощница.

— Знаеш ли ромски? — попита Лемке, когато Били застана право пред него. Тонът му беше почти приятелски, но отекваше ясно в смълчания лагер, където единственият друг звук идваше от горящите в огъня сухи дървета.

Били поклати глава.

— На ромски те наричаме скуммаде игеном, което значи „бял човек от града“.

Той се усмихна, като разкри изгнилите си, пожълтели от тютюна зъби. Тъмната дупка на мястото на носа му се бе разтегнала и разкривила.

— Но има и друго, близко по изговор значение — скудоумен идиот. — Очите му накрая пуснаха погледа на Били; изглежда Лемке вече не се интересуваше от него. — Върви си сега, бели човече от града. Ти нямаш работа с нас и ние нямаме работа с теб. Ако сме имали, тя е свършена. Върни се в града си.

Той започна да се обръща.

За миг Били остана там с отворена уста, като съзнаваше смътно, че старецът го бе хипнотизирал — беше го направил така лесно, както фермерът приспива пилето си, като му напъхва главата под крилото.

Това ли е ВСИЧКО, изведнъж изкрещя нещо в него. Цялото каране, цялото ходене, всички въпроси, всички кошмари, всичките дни и нощи, това ли е ВСИЧКО? Така ли просто ще си стоиш тук, без да кажеш и дума? Просто ще го оставиш да те нарече скудоумен идиот и ще отидеш да си легнеш?

— Не, не е всичко — грубо викна Били.

Някой рязко и изненадано пое дъх. Самюъл Лемке, който отвеждаше стареца към задната част на един от микробусите, изненадано се огледа. След миг и самият Лемке се обърна. По лицето му се четеше умерен интерес, но Били си помисли за миг, че когато светлината докосна лицето му, бе видял там и учудване.

Наблизо младежът, който пръв бе видял Били, отново посегна към пистолета под жилетката си.

— Много е красива — отбеляза Били. — Джина.

— Млъкни, бели човече от града — обади се Самюъл Лемке. — Не искам да чувам името на сестра си в твоята уста.

Били не му обърна внимание, а погледна към Лемке:

— Тя внучка ли ти е? Правнучка?

Старецът го разгледа, като че ли се мъчеше да реши дали тук в края на краищата има нещо — друг звук, а не само свистенето на вятъра в котловината. После реши отново да продължи пътя си.

— Може би ще почакаш за малко, докато ти напиша адреса на собствената си дъщеря — повиши глас Бил. Не го повиши особено много; това не му беше нужно, за да постигне повелителното звучене, което бе усъвършенствувал в множество съдебни заседания. — Тя не е толкова красива като твоята Джина, но за нас си е много хубава. Може би мненията им по въпроса за несправедливостта ще съвпаднат. Как мислиш, Лемке? Дали ще могат да си говорят за това, след като и аз съм толкова мъртъв, колкото и дъщеря ти? Кой накрая ще може да определи в какво се състои несправедливостта? Децата? Внуците? Ей сега ще ти напиша адреса. Ще стане веднага; мога да го сложа на гърба на снимката ти, която е у мене. Ако не могат да разберат истината за тая бъркотия, може някой ден да се срещнат и да се застрелят, а после техните деца също ще опитат. Как мислиш, старче… това по-умно ли е от сегашната гадост?

Самюъл сложи ръка на рамото на Лемке. Лемке се освободи и бавно се върна до Били. Сега очите на Лемке бяха пълни със сълзи от гняв. Възлестите му юмруци бавно се отвориха и свиха. Останалите го наблюдаваха мълчаливи и уплашени.

— Ти сгази дъщеря ми на пътя, бели човече — започна той. — Сгази дъщеря ми на пътя, а после… после имаш достатъчно бориаде рула да дойдеш тука и да ми говориш на мене. Хей, аз знам кой го е направил. Погрижих се за това. Най-често ние се обръщаме и напускаме града. Най-често, да, правим точно така. Но понякога получаваме своята справедливост. — Старецът вдигна кокалестата си ръка пред очите на Били. Изведнъж тя рязко се сви в юмрук. След миг от нея започна да капе кръв. Останалите замърмориха — не от страх или учудване, а одобрително. — Ромска справедливост, скуммаде игеном. За останалите двама вече се погрижих. Съдията, той скочи от прозореца си преди две вечери. Той е… — Тадъз Лемке щракна с пръсти, после духна върха на палеца си като че ли беше глухарче.

— И това върна ли дъщеря ти, господин Лемке? Тя дойде ли си вкъщи, когато Кари Росингтън се е блъснал в земята там, в Минесота?

Устните на Лемке се извиха:

— Не ми трябва тя да се върне. Справедливостта не значи, че умрелите се връщат, бели човече. Справедливостта е справедливост. Трябва да се махнеш оттука преди да те подредя с нещо друго. Знам какво правехте ти и жена ти. Мислиш, че не мога да прониквам в нещата? Мога. Питай всекиго тук. Мога да го правя от сто години.

Хората около огъня замърмориха в съгласие.

— Не ме интересува от колко отдавна можеш да проникваш — намеси се Били.

Той съзнателно се протегна и сграбчи раменете на стареца. Някой изръмжа яростно. Самюъл Лемке посегна към тях. Тадъз Лемке обърна глава и остро каза една дума на ромски. По-младият мъж се спря несигурен и объркан. Подобно бе изражението на мнозина около лагерния огън, но Били не ги забелязваше; виждаше единствено Лемке. Той се наклони към него, все по-близо и по-близо, докато носът му почти докосна сбръчканата, гъбеста пихтия, която бе останала от носа на Лемке.

— Майната й на справедливостта ти — отсече той. — Ти разбираш толкова от справедливост, колкото аз разбирам от реактивни турбини. Оттегли го от мене.

Лемке се вторачи в очите на Били — ужасната празнота беше точно под умния му поглед.

— Пусни ме или ще го направя по-лошо — спокойно каза той. — Толкова по-лошо, че ше си мислиш, че първия път съм те благословил.

По лицето на Били се появи усмивка — костелива усмивка, която приличаше на обърнат по гръб полумесец.

— Давай — изръмжа той. — Опитай се. Но трябва да знаеш, не мисля, че можеш.

Старецът безмълвно се вторачи в него.

— Защото аз сам помогнах да стане — продължи Били. — За това все пак имаха право — трябвало е да участвуваме и двамата, нали? Прокълнатият и онзи, който проклина. Всички участвувахме заедно с тебе. Хоупли, Росингтън и аз. Но аз съм решил да се измъкна, старче. Жена ми ме беше нападнала в голямата ми скъпа кола, така е, а дъщеря ти излезе между две паркирани коли в средата на улицата като обикновен нарушител, и това е така. Ако беше пресякла на ъгъла, и сега щеше да е жива. Имаше грешки и от двете страни, но тя е мъртва, а аз никога не мога да се върна към предишния си живот. Получава се равновесие. За това нещо в Лас Вегас си имат дума — наричат го равно залагане. Това е равно залагане, старче. Нека му сложим край.

Странен и почти чуждоземен страх се бе появил в очите на Лемке, когато Били започна да се усмихва, но сега той бе заменен от студен и неотстъпчив гняв:

— Никога няма да го оттегля, бели човече от града. Ще си умра с него в уста.

Били бавно сведе лице към Лемке, докато челата им се докоснаха и той усети дъха на стареца — миришеше на паяжина, тютюн и урина.

— Тогава направи го по-лошо. Давай. Направи го — как го каза — като че ли първия път си ме благословил.

Лемке задържа погледа му още малко и Били усети, че вече Лемке е надвитият. Изведнъж старецът се обърна към Самюъл:

— Енкелт ав лакан оч канске алскаде! Само това!

Самюъл Лемке и младежът с пистолета под мишница изтръгнаха Били от Тадъз Лемке. Хлътналите гърди на стареца бързо се издигаха и спускаха; оскъдната му коса бе разрошена. Не е свикнал да го докосват, не е свикнал да му говорят гневно.

— Равно залагане е — напомни Били, докато го отдръпваха. — Чуваш ли?

— Не е залагане! — викна той на Били, като размахваше юмрук. — Не е залагане, никога! Ще умреш слаб, градски човече! Ще умреш такъв! — Той сложи юмруците си един до друг и Били усети болка като мушкане в ребрата, като че ли се намираше между юмруците. За миг не можеше да си поеме дъх и почувствува стягане във вътрешностите си. — Ще умреш слаб!

— Равно залагане е — повтори Били, като се мъчеше да не изохка.

— Не е залагане! — изпищя старецът. В яда от продължаващия спор бузите му се бяха изпъстрили с пресечени като паяжина червени нишки. — Махнете го оттук!

Започнаха да го изтеглят през кръга около огъня. Тадъз Лемке ги гледаше с ръце на кръста и с каменно лице.

— Преди да ме отведат, старче, трябва да знаеш, че собственото ми проклятие ще настигне семейството ти — закани се Били и въпреки глухата болка в ребрата му, гласът му беше силен, спокоен и почти радостен. — Проклятието на белия човек от града.

Помисли си, че очите на Лемке леко се разшириха. С периферното си зрение Били видя, че старата жена с класьора марки и с одеялото отново му прави знака срещу урочасване.

Двамата младежи за миг спряха да го дърпат; Самюъл Лемке озадачено се изсмя — може би на мисълта, че един бял и заможен адвокат от Феървю, Кънетикът, проклина човека, който е навярно най-старият циганин в Америка. Самият Били сигурно също би се изсмял преди два месеца.

Тадъз Лемке обаче не се смееше.

— Мислиш, че хора като мене нямат силата да проклинат? — попита Били. Вдигна ръце — тънките си, отслабнали ръце — до бузите си и бавно разпери пръсти. Приличаше на конферансие от вариететно представление, което подканя публиката да спре с аплодисментите си. — Ние имаме такава сила. Бива ни в проклятията, след като веднъж започнем, старче. Не ме карай да започвам.

Зад стареца нещо прошумоля — мярна се бяла нощница и черна коса.

— Джина! — провикна се Самюъл Лемке.

Били я видя как пристъпва към светлината. Видя я как вдига прашката си, как я опъва и я пуска с еднакво елегантни движения — като художник, който прекарва черта по бял лист. Стори му се, че видя във въздуха и течен блясък на ивици, докато стоманеното топче прелита през кръга, но това почти сигурно бе само въображението му.

Последва остро, гладко и болезнено пробождане в лявата му ръка. Чувството изчезна почти веднага, след като го усети. Чу, че металното топче, което бе изстреляла, се отплесна от тенекията на една камионетка. В същия миг осъзна, че вижда сериозното, ядосано лице на момичето не през разперените си пръсти, а през дланта си, където имаше спретната кръгла дупка.

Тя ме простреля с прашка, помисли си. Господи Боже, така е!

Кръв, черна като катран в светлината на огъня, се стече по възглавничката на дланта му и попи в ръкава на спортното му сако.

— Енкелт! — изпищя тя. — Махай се оттука, ейелак! Махай се оттука, убиец мръсен!

Тя захвърли прашката. Падна до самия огън — имаше формата на ядец, на който е закрепена гумена чашка подобна на превръзка за око. После Джина си тръгна, като викаше.

Никой не помръдна. Насядалите около огъня, двамата младежи, старецът и самият Били — всички изглеждаха като нарисувани на картина. Чу се тряскане на врата и виковете на момичето затихнаха. Все още нямаше никаква болка.

Изведнъж, без дори да знае какво възнамерява, Били протегна кървящата си ръка към Лемке. Старецът се отдръпна и направи знака срещу урочасване към Били. Били затвори ръка, както Лемке бе направил; от юмрука му се стичаше кръв, както се бе стичала от юмрука на Лемке.

— Проклятието на белия човек е върху тебе, господин Лемке — за това не пише в книгите, но ти казвам, че е така — и ти го вярваш!

Старецът изригна цял поток крясъци на ромски. Били се почувствува изтеглен назад така рязко, че главата му се отметна. Краката му се вдигнаха от земята.

Ще ме хвърлят в огъня. Господи, ще ме изпекат…

Вместо това го отнесоха обратно по пътя, по който бе дошъл — през кръга (хората падаха от столовете си, за да го отбягнат) и между два пикапа с каравани. От единия Били дочу телевизионно предаване, в което се смееха.

Човекът с жилетката изсумтя, Били бе залюлян като торба зърно (много лека торба зърно), а после полетя. Приземи се, като тупна върху тревата отвъд паркираните автомобили. Заболя го много повече от пробитата му ръка; по него вече нямаше тлъстина и кокалите изтропаха в тялото му като разхлабени подпори на стар камион. Опита да се изправи и в началото не успя. Пред очите му танцуваха бели светлини. Изстена.

Самюъл Лемке го доближи. Красивото лице на момчето беше спокойно, заплашително и безизразно. Бръкна в джоба на дънките си и извади нещо — отначало Били мислеше, че е пръчка и го разпозна едва, когато Лемке отвори острието.

Протегна кървящата си ръка, с дланта нагоре, и Лемке се поколеба. Сега на лицето му имаше изражение, каквото Били знаеше от огледалото в собствената си баня. Беше страх. Другарят му измърмори нещо.

Лемке се поколеба за миг, погледна Били, а после отново прибра острието в тъмната дръжка на ножа. Плю към Били и след това двамата си отидоха.

Остана там легнал за малко, като се опитваше да възстанови в съзнанието си всичко, което се бе случило, и да го осмисли… но това беше адвокатски номер и нямаше да му е от полза в това мрачно място. Ръката му вече много ясно го подсещаше какво й се е случило, а той си помисли, че скоро ще го заболи и много повече. Разбира се, те можеха да променят решението си и да се върнат, за да го довършат. Така много бързо биха сложили край на всичките му болки и то завинаги.

Тази мисъл го раздвижи. Той се претърколи, сви колене до онова, което бе останало от корема му, после направи малка пауза с опряна в омачканата трева лява буза и вдигнат във въздуха задник, докато вълната от прималяване и прилошаване го заля като разбиваща се морска вълна. Щом премина, той успя да се изправи на крака и да тръгне нагоре по хълма, където бе паркирана колата му. На два пъти падна по пътя. Втория път си мислеше, че вече няма да може да се изправи на крака. Някак си — главно като си мислеше за Линда, която спи спокойно и невинно в леглото си — успя да го направи. Стори му се, че някаква тъмночервена инфекция пулсира в дланта му и си пробива път по ръката към лакътя.

След безкрайно много време достигна наетия форд и затърси ключовете си. Беше ги оставил в левия джоб, така че трябваше да се пресегне и да ги вземе с лявата си ръка.

Запали колата и остана неподвижен за миг, като положи пронизаната си от болка длан обърната върху лявото бедро подобно на простреляна птица. Погледна надолу към кръга от камионетки и фургони и към отблясъците от огъня. Далечен спомен от една стара песен се появи в ума му като привидение: Въртеше се около огъня под звуците на циганска мелодия (Сладко младо пъргаво момиче, как ме омагьоса ти…).

Повдигна бавно длан пред лицето си. Призрачната зелена светлина от таблото на колата се процеждаше през кръглата тъмна дупка в ръката му.

Тя наистина ме омагьоса, помисли си той и включи колата на скорост. С почти клиническа безпристрастност се чудеше дали ще успее да се върне до мотела „Френчманс бей“.

Някак си успя.