Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (14)

ГЛАВА 14
Дрезденски фарфор

Застана пред входната врата и остави долу куфара си, тършувайки за ключ. Като отваряше вратата, си припомни как Мундт бе стоял там, загледан в него, спомни си тези много бледи сини очи, които го измерваха със студен поглед. Нелепо беше да се мисли за Мундт като за ученик на Дитер. Мундт бе процедирал с твърдостта на обучен наемник — резултатен, целенасочен, тесногръд. В техниката му нямаше нищо оригинално — във всичко се бе проявявал като сянка на господаря си. Сякаш блестящите и родени от въображението на Дитер трикове са били събрани в наръчник, който Мундт е научил наизуст и които е подсолявал със собствената си бруталност.

Смайли нарочно не бе оставил друг адрес за препращане на пощата му и сега на изтривалката зад вратата имаше цял куп вестници и писма. Вдигна ги, остави ги на масичката в коридора и започна да отваря врати и да оглежда наоколо, а на лицето му имаше озадачено и унило изражение. Собственият му дом сега му се струваше чужд, студен и плесенясъл. Като се движеше бавно от стая в стая, за пръв път започна да осъзнава колко празен бе станал животът му.

Потърси кибрит, за да запали газовата горелка, но не намери. Седна в едно кресло в дневната и очите му забродиха по рафтовете на библиотеката, по различните дреболии, които бе донесъл от пътуванията си. Когато Ан го напусна, той се бе постарал да заличи всякаква следа от нея. Беше махнал дори и книгите я. Но малко по малко бе започнал да позволява някои символи, които свързваха живота му с нейния, да си възвърнат правото на съществуване — годежни подаръци от близки приятели, които му бяха твърде скъпи, за да ги махне. Сред тях бяха един скица на Вато от Питър Гилам, една дрезденска фарфорова групова статуетка, подарена от Стийд-Аспри.

Стана от стола и се приближи до шкафа в ъгъла, където стоеше статуетката. Обичаше да се наслаждава на красотата на фигурките, на малката куртизанка в стил рококо, облечена в овчарски дрехи, която протягаше ръце към един обожаващ я любовник, а личицето й бе обърнато с обещаващ поглед към друг. Почувствува се неуверен в способностите пред това крехко съвършенство, както се бе почувствувал пред Ан, когато за пръв път бе започнал покоряването й, учудило обществото. Тези фигурки като че ли внасяха някакво успокоение в душата му — беше безсмислено да се очаква вярност от Ан, съща както и от тази дребна овчарка под стъклен похлупак. Стийд-Аспри бе купил статуетката от Дрезден преди войната; тя бе най-голямата гордост в колекцията му и той им я подари. Навярно се е досещал, че един ден Смайли ще има нужда от простичката философия, която изразяваше тя.

Дрезден — от всички немски градове това бе любимецът на Смайли. Обичаше архитектурата му, странната смесица от средновековни и класически сгради, напомняща понякога на Оксфорд, неговите куполи, кули и игли, позеленелите медни покриви, които блещукаха под горещото слънце. Името му означаваше „град на горските жители“ и именно в него Вацлав Бохемски е почитал средновековните поети с дарове и привилегии. Смайли си спомни последното си пребиваване там, когато бе ходил на гости на един познат от университета, професор по филология, с когото се бе запознал в Англия. Тогава бе зърнал Дитер Фрай да куца из затворническия двор. Все още го виждаше пред очите си — висок и гневен, чудовищно променен от стриганата си глава, някак си прекалено голям за този тесен затвор. Дрезден, спомни си той, беше родно място и на Елза. Спомни си някои неща за нея, които бе научил от досието й в министерството — Елза Фрайман (по баща), родена в 1917 в Дрезден, Германия, от родители германци; учила в Дрезден; била е в затвора от 1938 до 1945. Опита се да си я представи на фона на дома й, в едно аристократично еврейско семейство, което прекарва живота си сред обиди и преследвания. „Мечтаех за дълга руса коса, а те ме остригаха.“ Сега разбра защо боядисва косата си и от това усети някаква болка в стомаха. Тя можеше да бъде като тази овчарка — със закръглен бюст, привлекателна. Ала тялото й било прекършено от глад, затова сега беше крехко и грозно, като скелета на дребно птиче.

Представи си я в онази ужасна нощ, когато е открила убиеца на съпруга си до трупа му, чу нейното задъхано и изпълнено с хлипове обяснение защо Фенън е бил в парка със Смайли; а Мундт, равнодушно й е обяснявал и убеждавал, за да я принуди най-накрая отново да вземе участие, против волята си, в това най-ужасно и безсмислено престъпление — завлича я до телефона и я кара да се обади в театъра, оставяйки я след това измъчена и изтощена да се оправя с разпитите, които несъмнено идваха след това, дори да напише на машината онова глупаво прощално писмо на Фенън на неговия подпис. Всичко това бе неимоверно нечовешко, а за Мундт, добави той на себе си, то беше страшен риск.

Разбира се, до този момент тя се бе проявявала като надеждна съратничка, хладнокръвна и, като парадокс, по-умела от Фенън в техниката на шпионажа. А и господ е свидетел, че за жена, която е преживяла нощ като онази, държането й на първата им среща беше истинско чудо.

Докато стоеше и гледаше малката овчарка, застанала за вечни времена между двамата си почитатели, през ума му, при това съвсем спокойно, мина мисълта, че имаше и друго, при това съвсем различно решение за случая със Самюъл Фенън, решение, което поставяше всяка подробност на мястото й, което намираше обяснение за дразнещите несъответствия, проявяващи се в характера на Фенън. Мисълта за това решение бе започнала като академично упражнение, в което липсваха каквито и да било имена и личности; Смайли подреждаше героите като фигури в детска игра-загадка, извъртайки ги ту в едно положение, ту в друго, за да ги намести в сложната мозайка от установени факти — и тогава, в един миг, търсеното изображение върху дъската се получи с такава сигурност, че това престана да е игра.

Сърцето му заби по-бързо, когато с нарастващо удивление Смайли повтори пред себе си цялата история, възстанови сцени и случки в светлината на откритието си. Сега вече знаеше защо Мундт бе заминал точно в онзи ден, защо Фенън бе избирал толкова маловажни неща за Дитер, защо бе поръчал събуждането в 8.30 и защо съпругата му се бе спасила от систематичното варварство на Мундт. Сега, най-сетне, знаеше кой бе написал анонимното писмо. Видя как бе станал глупава жертва на собствената си сантименталност, как погрешно си бе играл със силата на ума си.

Отиде до телефона и набра номера на Мендел. След като говори с него, веднага позвъни на Питър Гилам. После сложи шапката и палтото си и отскочи до Слоун Скуеър. От малко вестникарско магазинче до магазините „Питър Джоунс“ купи пощенска картичка, на която беше изобразено Уестминстърското абатство. Слезе в метрото и се отправи на север, към Хайгейт, където слезе. В главната поща купи марка и адресира картичката с ъгловати печатни букви, издаващи континентално влияние, до Елза Фенън. На мястото, отредено за текст, написа в лек готически стил: „Искаше ми се да си тук.“ Пусна картичката и си погледна часовника, след което се върна на Слоун Скуеър. Беше привършил задачите си.

Тази нощ спа добре, стана рано на следната сутрин, събота, и излезе, за да си купи кроасони и малко кафе на зърна. Направи си голямо количество кафе и седна в кухнята да чете „Таймс“ и да закусва. Чувствуваше се спокоен, което му се стори много любопитно и когато телефонът иззвъня, той сгъна вестника внимателно, преди да се качи горе и да вдигне слушалката.

— Джордж, обажда се Питър — гласът беше напрегнат, почти триумфиращ. — Джордж, тя си показа рогата, бас ловя, че е така!

— Какво стана?

— Пощата пристигна точно в 8.55. В 9.30 тя вече бързаше надолу по алеята. Отиде направо на гарата и хвана влака в 9.52 за гара Виктория. Каних Мендел на влака и хукнах след тях с колата, но пристигнах на гарата след влака.

— Как ще се свържете отново с Мендел?

— Дадох му номера на хотел Гровнър, където съм сега. Ще ми звънне веднага щом има възможност и аз ще отида при него, където и да е.

— Питър, всичко ще бъде направено внимателно, нали?

— Ще бъдем внимателни като нежен ветрец, драги момко. Струва ми се, че се е побъркала. Търчи като хрътка.

Смайли затвори телефона. Взе отново „Таймс“ и започна да преглежда колоната с театрални представления. Трябва да е прав… трябва.

Сутринта се проточи мъчително бавно. Понякога заставаше до прозореца с ръце в джобовете и се заглеждаше в дългокраките кенсингтънски девойки, които обикаляха магазините със симпатични млади мъже в сини пуловери, или в мъжете, които с доволни физиономии почистваха колите пред домовете си, за да се съберат след малко на разговор за автомобили, а после да се отправят надолу по улицата, за да изпият първата халба за уикенда.

Най-сетне спокойствието на този като че ли безкраен ден бе нарушено от звъна на вратата. Мендел и Гилам се вмъкнаха вътре, ухилени до уши и гладни като вълци.

— Кукичка, месина и тежест — каза Гилам. — Но нека Мендел да ви разкаже — той свърши повечето мръсна работа. Аз само отидох да довърша делото.

Мендел разказа всичко точно и без пропуски, загледан в пода пред краката си и леко наклонил тясната си глава на една страна.

— Тя се качи на влака за Виктория в 9.52. Държах се на разстояние от нея на влака, но се закачих за нея пак на бариерата. След това взе такси до Хамърсмит.

— Такси? — не се сдържа Смайли. — Трябва наистина да е полудяла.

— Направо няма спиране. И без друго за жена се движи бързо, но по перона почти тичаше. Слезе на Бродуей и отиде до театър Шеридан. Пробва вратите към касата, но бяха заключени. Поколеба се малко, а след това влезе в едно кафене на петдесет-шейсет метра надолу по улицата. Поръча си кафе и го плати веднага. След около четиридесет минути пак отиде до театъра. Касата вече работеше. Аз се промъкнах след нея и се наредих на опашката. Купи два задни билета за идния четвъртък, ред Т, места 27 и 28. Щом излезе от театъра, сложи единия билет в плик и го запечата. След това го пусна в пощенска кутия. Не видях адреса, но на плика имаше марка от шест пенса.

Смайли седеше неподвижно.

— Питам се — каза той, — питам се дали ще дойде.

— Настигнах Мендел в театъра — намеси се Гилам. — Проследил я до кафенето и ми се обади. След това влязъл и той вътре.

— И на мен ми се припи кафе — продължи Мендел. — Мистър Гилам се присъедини към мен. Оставих го там, когато отидох на опашката в театъра, а той напусна кафенето малко по-късно. Добре свършихме работата, няма проблеми. Нещо е превъртяла, сигурен съм. Но не е подозрителна.

— Какво направи тя след това? — попита Смайли.

— Върна се направо на гара Виктория. Там я оставихме.

Настана известно мълчание, после Мендел се обади:

— Какво ще правим сега?

Смайли премигна и се взря със сериозен поглед в сивото лице на Мендел.

— Ще си купим билети за четвъртък за Шеридан.

Заминаха си и той пак остана сам. Още не бе прегледал пощата си, която се бе натрупала в негово отсъствие. Окръжни писма, каталози от книжарницата „Блакуелс“, сметки и обикновената колекция от рекламни купони за сапуни, замразен грах, фишове за тото и няколко лични писма, които лежаха неотворени на масичката в коридора. Взе ги със себе си в гостната, настани се в едно кресло и започна първо с личните писма. Имаше едно от Мастън и докато го четеше, обзе го нещо, което можеше да се сметне за неудобство.

Драги Джордж,

Със съжаление научих от Гилам за нещастния случай с вас. Надявам се, че вече сте се възстановил напълно.

Навярно си спомняте, че в един разгорещен момент ми написахте писмо, в което си подадохте оставката преди нещастието с вас. Искам да ви уверя, че, разбира се, не вземам това на сериозно. Има моменти, в които, когато събитията се струпат върху ни, чувството ни за перспектива пострадва. Ала стари бойци като нас, Джордж, не могат така лесно да бъдат отделени от дирята. Очаквам с нетърпение да ви видя отново сред нас веднага щом се оправите, а междувременно ние продължаваме да ви смятаме като стар и предан член на Отдела.

Смайли остави писмото настрани и се зае със следващото. Просто за мигне разпозна почерка; просто за миг се загледа вяло в марката от Швейцария и хартията от скъп хотел. Изведнъж се почувствува малко зле, зрението му се замъгли, пръстите му сякаш загубиха силата си и едва отвориха писмото. Какво можеше да иска тя? Ако бяха пари, тя можеше да има всички негови спестявания. Парите бяха негови и можеше да прави с тях каквото си иска; ако му доставеше удоволствие да ги пръсне за Ан, щеше да го направи. Нямаше какво друго да й даде — тя го бе взела преди много време. Бе взела смелостта му, любовта, състраданието, беше ги сложила самодоволно в кутийката си за бижута, за да ги погалва понякога в следобедите, когато кубинското слънце кара времето да замира, да ги размахва може би пред очите на последния си любовник, дори да ги сравнява с подобни дрънкулки, които други са й носели преди или след това.

Скъпи Джордж,

Искам да ти направя предложение, което нито един мъж не би приел. Искам да се върна при теб.

Отседнала съм в хотел Бор-о-лак в Цюрих до края на месеца. Обади ми се, ако решиш нещо.

Ан

Смайли повдигна плика и погледна адреса на подателя — „Мадам Хуан Алвида“. Не, нито един мъж не би приел такова предложение. Нито една мечта не можеше да надживее радостта на Ан от заминаването й с онзи сладникав латиноамериканец, който се хилеше като портокалова кора. Веднъж Смайли бе гледал на филмов преглед как Алвида печели някакво състезание в Монте Карло. Най-отблъскващото нещо у него, спомни си той, бяха космите по ръцете му. С шофьорските очила, с маслото по себе си и онзи смешен лавров венец той изглеждаше точно като някаква човекоподобна маймуна, току-що паднала от дървото. Беше облечен в бяла тениска, която се бе запазила учудващо честа по време на състезанието и на този ослепителен фон черните му ръце изпъкваха още по-отблъскващо.

Такава си беше Ан: Обади ми се, ако решиш нещо. Преоцени живота си, виж дали може да се изживее наново и ми се обади. Отегчих се от любовника си, той се отегчи от мен, позволи ми отново да разтърся твоя свят — моят собствен ми е доскучал. Искам да се върна при теб… искам…

Смайли се надигна и все още с писмото в ръка застана пред фарфоровата статуетка. Остана там няколко минути, загледан в малката овчарка. Беше толкова красива.