Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (11)

ГЛАВА 11
Клубът с незавидна репутация

Мендел завари Смайли седнал в една кресло, напълно облечен. Питър Гилам се бе изтегнал на леглото, а в ръката си държеше небрежно бледозелена папка. Навън небето беше мрачно и заплашително.

— Влиза третият убиец — каза Гилам, когато Мендел прекрачи прага.

Мендел приседна в края на леглото и кимна щастливо към Смайли, който изглеждаше блед и потиснат.

— Моите поздравления. Приятно е да ви види човек на крака.

— Благодаря. Боя се, че ако наистина ме видите изправен на крака, не бихте ме поздравили. Чувствувам се слаб като малко котенце.

— Кога ще ви изпишат?

— Не зная кога очакват от мен да…

— Не сте ли ги питали?

— Не.

— Добре ще е да го направите. Нося ви новини. Не зная какво означават, но сигурно е нещо.

— Охо — обади се Гилам. — Всеки носи новини за другия. Колко вълнуващо. Джордж гледаше допреди малко семейния ми албум със снимки — той повдигна зелената папка — и разпозна всичките си стари приятели.

Мендел се почувствува объркан и малко поизостанал от развитието на нещата. Намеси се Смайли:

— Ще ви разкажа всичко утре на вечеря. Рано сутринта изчезвам оттук, независимо какво ще ми кажат. Струва ми се, че открихме убиеца, а покрай него и още много други неща. Сега да чуем вашите новини.

В очите му не се четеше триумф. В тях имаше само загриженост.

Членството в клуба, към който се числеше Смайли, не се споменаваше сред почетните придобивки на онези, чиито имена красяха страниците на „Кой какъв е“. Клубът беше дело на един младеж на име Стийд-Аспри, изхвърлен от клуба Джуниър Карлтън, защото секретарят го бе чул да богохулства в обсега на слуха на някакъв южноафрикански епископ. Той бе убедил бившата си хазяйка от Оксфорд да изостави тихия си дом в Холиуел и да наеме две стаи и изба на Манчестър Скуеър, предоставени му от заможен роднина. Преди време броят на членовете наброяваше четиридесет, като всеки от тях плащаше малко повече от петдесет лири годишно. Сега бяха останали тридесет и един. Нямаше никакви жени и правила, нямаше секретари и епископи. Човек можеше да си вземе сандвичи и да си купи бутилка бира, както и да си вземе само сандвичи, без да си купува бира. Доколкото всеки оставаше сравнително трезв и си гледаше работата, никой не даваше и пет пари в какво си облечен, какво правиш или говориш или кого си довел със себе си. Мисис Стърджън вече не се занимаваше с бара, нито пък ти носеше пържолата пред камината в избата, а спокойно и бодро осъществяваше надзора над двама бивши сержанти от малък граничен полк, които й помагаха.

Съвсем естествено беше повечето от членовете да са състуденти на Смайли от Оксфорд. Винаги бе властвувало мнението, че клубът е предназначен да служи само на едно поколение и че той ще старее и изчезне заедно със смъртта на членовете си. Войната бе взела своите жертви в лицето на Джебъди и някои други, но никой не бе предлагал да се приемат нови членове. Освен това сградата вече им принадлежеше, бъдещето на мисис Стърджън беше осигурено, а клубът беше платежоспособен.

Беше събота вечер и там се намираха само половин дузина хора. Смайли беше поръчал вечерята предварително и за тях бе отредена маса в избата, в чиято камина играеха пламъците на уютен огън. Бяха сами, а на масата им имаше говеждо филе и червено вино; навън дъждът не преставаше. Тази нощ, независимо от странните дела, които ги бяха събрали тук, и за тримата светът изглеждаше спокойно и почтено убежище.

— За да проумеете по-добре това, което ще ви кажа — започна Смайли най-сетне, обръщайки се главно към Мендел, — ще трябва да ви разкажа повече за себе си. Както знаете, по професия съм офицер от разузнаването — в Интелиджънс Сървис съм още от времето на Потопа, така да се каже, много преди да започнат борбите за надмощие с Уайтхол. В онези дни бяхме малко на брой и ни плащаха малко. След обичайния срок на обучение и изпитание в Южна Африка и Централна Европа започнах работа като лектор в един немски университет, където имах за задача да търся млади германци с талант и потенциал за агенти. — Направи пауза, усмихна се на Мендел и каза: — Извинете ме за техническия израз. — Мендел кимна сериозно и Смайли продължи. Съзнаваше, че звучи помпозно, но не знаеше как да превъзмогне това. — Това беше точно преди войната — времената в Германия бяха ужасни, нетърпимостта беше взела размерите на истинска лудост. Трябваше и аз да съм луд, за да подходя към някого. Единствения! ми шанс беше да остана възможно най-незабележим, безличен в политическо и социално отношение и да предлагам кандидати за вербуване от някой друг. Опитах се да доведа няколко души на кратки студентски пътувания в Англия. Нарочно не влязох в контакт с Отдела, когато се върнах, защото в ония дни нямахме представа доколко ефективно беше немското контраразузнаване. Така и не узнах с кого са направили опит и това, разбира се, беше много по-добре. Искам да кажа по-добре, в случай, че съм разкрит. Историята ми започва в действителност през 1938. Една лятна вечер си седях в кабинета. Денят беше чудесен, топъл и спокоен. Човек можеше да си помисли, че фашизмът изобщо никога не е съществувал. Работех по риза на бюрото до прозореца, но не се напрягах — вечерта беше толкова приятна.

Той спря, явно притеснен от нещо и пръстите му си поиграха с чашата за вино. В горната част на бузите му се бяха появили две розови петънца. Почувствува се леко замаян, макар да бе пил много малко вино.

— Да продължим — каза той и се почувствува глупав като истинско магаре. — извинете ме, усещам, че не мога да говоря съвсем отчетливо… както и да е, седях си там, когато на вратата се почука и влезе един млад студент. В действителност беше на деветнадесет, но изглеждаше по-малък. Казваше се Дитер Фрай. Беше мой студент, интелигентно момче с изключителна външност. — Смайли спря отново, загледан пред себе си. Може би болестта и слабостта му бяха причина споменът да изникне така живо пред очите му. — Дитер беше момче с много хубава външност, с високо чело и непокорна черна коса. Долната част на тялото му беше деформирана от детски паралич, струва ми се. Ходеше с бастун и силно се подпираше на него при вървене. В един малък университет той, естествено, минаваше за изключително романтична фигура; сравняваха го с Байрон и така нататък. Всъщност аз никога не бях го намирал за романтичен. У немците има някаква страст да откриват млади гении — от Хердер до Щефан Георг, — практически още от люлката някой все им набива в главите мания за величие. Пред Дитер това обаче не можеше да мине. В себе си той носеше дух на яростна независимост, на някаква безжалостност, който можеше да уплаши и най-решителния човек. Тази защитна реакция у Дитер водеше началото си не само от недъга му, но и от расата му, защото той беше евреин. Как успяваше да се задържи в университета — така и не разбрах. Възможно е да не знаеха, че е евреин — хубостта му можеше да бъде южняшка, например италианска, но наистина не можех да проумея това. За мен той си беше съвсем очевидно евреин. Дитер беше социалист. Дори и в онези времена не криеше възгледите си. Веднъж го бях набелязал за вербуване, но беше безсмислено да се занимавам с човек, съвсем недвусмислено белязан за концентрационен лагер. Освен това той беше твърде непостоянен, твърде припрян, твърде суетен и се открояваше прекалено много сред обикновените хора. Оглавяваше всички кръжоци в университета — за полемика, за политика, за поезия и така нататък. Заемаше почетни места във всички атлетически сдружения. Имаше куража да не пие в един университет, където мъжествеността се доказваше с това да не изтрезняваш през повечето време от първата си година. Такъв беше Дитер тогава — висок, хубав и хром, с волята на водач, идол на поколението си — евреин. Той именно дойде да ме види в онази топла лятна вечер. Поканих го да седне и му предложих да пийне нещо. Отказа ми. Направих кафе, струва ми се, на газовата горелка. Заговорихме откъслечно за последната ми лекция за Кийтс. Бях се оплакал срещу прилагането на немските критически методи спрямо английската поезия и това доведе до оживена дискусия — както обикновено — за нацистката интерпретация на „декадентството“ в изкуството. Дитер отново подхвана темата и започна да говори все по-открито, че осъжда съвременна Германия и в крайна сметка самия нацизъм. Аз, естествено, бях предпазлив — мисля се, че тогава имах повече ум в главата, отколкото сега. Накрая, съвсем в упор, попита за мнението ми за нацистите. Отвърнах му малко остро, че не желая да критикувам домакините си, както и това, че не изпитвам удоволствие от политиката. Никога няма да забравя отговора му. Той изпадна в ярост, скочи на крака и се развика: „Von Freide ist nicht die Rede!“ — „Не си говорим за удоволствия!“ — Смайли млъкна и погледна през масата към Гилам. — Извинете ме, Питър, много се отплеснах.

— Глупости, приятелю. Разкажете го, както си е според вас.

Мендел изръмжа одобрението си; той седеше доста сковано, поставил двете си ръце на масата. В стаята не светеше нищо друго, освен тлеещият огън, който мяташе дълги сенки по неравната повърхността на стената зад тях. Шишето с виното беше вече три четвърти празно; Смайли си наля малко и го подаде на другите.

— Нахвърли се срещу мен. Той просто не разбираше как мога да прилагам към изкуството критика на независима основа и да оставам толкова безучастен към политиката, как мога да блея за артистична свобода, когато една трета от Европа е в окови. Нищо ли не значело За мен това, че на съвременната цивилизация й изтичала кръвта? Какво толкова свято имало в осемнадесети век, та съм захвърлял двадесетия на бунището? Дошъл при мен, защото моите семинари му харесвали и ме мислел за просветен човек, но сега проумял, че съм бил по-лош от всички тях. Оставих го да си иде. Какво можех да сторя? На хартия той си беше заподозрян и без това — бунтарски настроен евреин, студент, който по един мистериозен начин все още е на свобода. Но го наблюдавах. Семестърът беше към края си и предстоеше дългата ваканция. На заключителния дебат за семестъра приказките му надминаха всяка граница. Наистина уплаши хората и те се смълчаха уплашени. Дойде краят на семестъра и Дитер си замина, без да си вземе довиждане с мен. Не очаквах да го срещна отново. Минаха цели шест месеца, преди да стане това. След гостуване у приятели край Дрезден, родния град на Дитер, пристигнах на гарата половин час по-рано. Вместо да вися на перона, реших да се поразходя. На около двеста-триста метра от гарата се издигаше висок и доста мрачен дом от седемнадесети век. В предната му част имаше малък двор с висока метална ограда и врата от ковано желязо. Явно бяха го превърнали във временен затвор — група затворници с остригани глави, мъже и жени, бяха изведени на разходка и крачеха в кръг. В средата на кръга стояха двама стражи с автомати. Докато наблюдавах, зърнах позната фигура, по-висока от останалите, която накуцваше, но се стремеше да не изостава. Беше Дитер. С отнет бастун. Когато после се размислих за това, разбира се, проумях, че Гестапо едва ли би арестувало най-популярния член на университета, докато се е намирал на върха на славата си. Забравих за влака си, върнах се в града и потърсих родителите му в телефонния указател. Знаех, че баща му е лекар и ги открих лесно. Отидох на адреса, където намерих само майка му. Бащата вече бе починал в концентрационен лагер. Тя нямаше желание да разговаря за Дитер, но стана ясно, че той не е в затвор за евреи, а в общ, при това бил изпратен там привидно за „изправителен период“. Очакваше го да се върне след три месеца. Оставих писмо за него, в което пишех, че у мен все още има някои негови книги и че ще ми бъде приятно да му ги върна, ако ми се обади. Боя се, че събитията от 1939 заеха цялото ми съзнание, защото, струва ми се, че не се сетих за него повече тази година. Скоро след завръщането ми в Дрезден от Отдела ми наредиха да се прибера в Англия. За четиридесет и осем часа си събрах багажа и заминах, за да намеря Лондон в смут. Поставиха ми ново назначение, за което ми трябваше интензивна подготовка, инструктаж и обучение. Трябваше да се върна в Европа веднага и да активирам почти непроверени агенти в Германия, вербувани за целите на подобни особени обстоятелства. Започнах да запаметявам дузината странни имена и адреси. Можете да си представите моята реакция, когато сред тях открих Дитер Фрай. Когато се запознавах с досието му, научих, че той горе-долу се беше вербувал сам, като нахлул в консулството в Дрезден и поискал да узнае защо никой не си мърдал пръста, за да се спре преследването на евреите. — Смайли замълча и се засмя. — Дитер беше страшен, когато трябваше да се кара някой да свърши нещо. — Хвърли бърз поглед към Мендел и Гилам. И двамата го гледаха втренчено. — Предполагам, че още щом съм го видял и нещо ме е жегнало. Момчето е било под носа ми, а аз не съм го преценил за подходящо — какво е свършил тогава един глупак в Дрезден? Освен това се обезпокоих, че ще имам работа с тази луда глава, чийто импулсивен темперамент можеше да струва на мен, а и на други живота ни. Въпреки леката промяна във външността ми и новото прикритие, под което работех, явно трябваше да се явя пред Дитер като най-обикновен Джордж Смайли от университета, за да може да ме вдигне на балон. Струваше ми се извънредно неудачно начало и почти бях решил да изградя мрежата си без Дитер. В случая бях на грешен път. Той се оказа великолепен агент. Не се беше укротил, но използуваше яркостта на характера си като двоен блъф. Недъгът му го беше спасил от армията и си беше намерил работа като чиновник в железниците. За съвсем кратко време се издигна до отговорна служба и количеството информация, до която се добираше, беше фантастично. Подробности за движение на войскови части и муниции, техните крайни гари и времето им на преминаване. По-късно предоставяше сведения за резултатите от нашите бомбардировки, уточняваше местоположението на важни цели. Беше чудесен организатор и мисля, че това го спаси. Вършеше прекрасна работа в железниците, стана незаменим, трудеше се денонощно; стана почти напълно чист. Дадоха му дори цивилна награда за изключителни заслуги и предполагам, че в Гестапо са „загубили“ досието му. Дитер си имаше теория, която беше изцяло фаустовска. Мисълта сама по себе си била без стойност. Трябвало да действуваш за нея, за да може тя да се реализира. Казваше, че най-голямата грешка на човека била да различава ума и тялото като две отделни неща — заповедта била нещо несъществуващо, ако не се изпълнела. Често цитираше Клайст „Ако всички очи са от зелено стъкло и ако всичко, което изглежда бяло, всъщност е зелено, кой ще го разбере?“ Нещо подобно. Както казах, Дитер беше великолепен агент. Той дори отиде толкова далеч, че уреждаше определени товари да се транспортират в удобни за полети нощи заради нашите бомбардировачи. Разполагаше със свои трикове — имаше природна дарба за малките тухлички, които изграждат големия шпионаж. Беше абсурдно да се мисли, че това може да продължи, но ефектът от бомбардировките ни често пъти беше толкова широк, че би било по детински да се отдаде това само на ролята на една личност — да не говорим за личност, така компрометирана със словоизлиянията си като Дитер. Работата ми с него вървеше много лесно. Дитер и бездруго пътуваше много — притежаваше специален пропуск. В сравнение с други агенти комуникирането с него беше детска игра. От време на време се срещахме и разговаряхме в някое кафене, или пък ме взимаше с кола на министерството и ме откарваше на осемдесет или сто километра по някой главен път, сякаш ме беше качил на автостоп. Най-често пътувахме в един и същи влак и си разменяхме куфарчета в коридора или пък ходехме на театър с пакети, а после си разменяхме марките за гардероба. Рядко ми даваше истински доклади, а предимно просто копия на транспортни нареждания. Караше секретарката си да върши много работа — тя поддържаше специална информационна система, която той „разрушаваше“ на всеки три месеца, като я изсипваше в куфарчето си. Та през 1943 бях върнат в Англия. По него време прикритието ми на търговец беше поизтъняло и започваше да прозира. — Замълча и си взе цигара от табакерата на Гилам. — Но да не изпускаме Дитер — каза той. — Беше най-добрият ми агент — управлението му беше просто пикник в сравнение с други. Когато войната свърши, опитах се да разбера от моя приемник какво е станало с Дитер и останалите. Някои били разселени в Австралия и Канада, някои се върнали в останките от родните им градове. Допускам, че Дитер се е колебал. Руснаците са били в Дрезден, разбира се, и той може да е имал известни съмнения. В края на краищата отишъл там — трябвало е, наистина, заради майка му. Освен това мразеше американците. И, разбира се, той беше социалист. По-късно научих, че там направил кариера. Административният опит, който бе натрупал през войната, му помогнал да заеме някакъв правителствен пост в новата република. Предполагам, че репутацията му на бунтовник и страданията на семейството му са отворили вратите пред него. И се е оправил много добре.

— Защо? — попита Мендел.

— Бил е тук допреди месец и е завеждал Търговското представителство.

— Това не е всичко — обади се бързо Гилам. — За да не помислите, че чашата ви ще прелее, Мендел, спестих ви тази сутрин едно посещение до театъра в Уейбридж и отидох при Елизабет Пиджън. Идеята беше на Джордж. — Той се обърна към Смайли: — Тя е нещо като Моби Дик, а? Като бял кит-людоед.

— Е? — каза Мендел.

— Показах й снимка на онова младо дипломатче на име Мундт, дето са го държали тук, за да им върши черната работа. Елизабет веднага позна в него симпатичния господин, който прибрал музикалната кутия на Елза Фенън. Не е ли всичко много шик?

— Но…

— Зная какво ще попитате, умни младежо. Искате да разберете дали и Джордж го е познал. Да, позна го. Това е същият онзи гадник, който се опита да го примами в собствения му дом на Байуотър Стрийт. Доста шетлив се оказа този приятел.

Мендел шофира до Мичъм. Смайли бе уморен до смърт. Валеше пак и беше студено. Смайли се загърна с палтото си и въпреки умората си наблюдаваше с кротко удоволствие лондонската нощ, през която пътуваха. Винаги бе обичал да пътува. Дори и сега, ако трябваше да избира, би прекосил Франция с влак вместо да лети. Все още можеше да откликва на магическите шумове на едно нощно пътуване през Европа, на чудатите безразборни удари на камбани и на френските гласове, които внезапно го събуждаха от английските му сънища. Ан също обичаше това и те на два пъти бяха пътували по суша, за да споделят съмнителните радости на това лишено от удобства пътешествие.

Когато се прибраха, Смайли си легна веднага, докато Мендел приготви чай. Изпиха го в спалнята на Смайли.

— Какво ще правим сега? — попита Мендел.

— Мисля утре да отида до Уолистън.

— Утре трябва да лежите. Какво искате да правите там?

— Да се видя с Елза Фенън.

— Опасно е да се движите сам. По-добре е да дойда и аз. Ще остана в колата, докато си говорите. Тя е еврейка, нали?

Смайли кимна.

— Баща ми беше евреин. Само че никога не вдигаше шум за това.