Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (10)

ГЛАВА 10
Разказът на Девата

Мендел караше добре, с някаква учителска педантичност, която Смайли би намерил за комична. Както винаги пътят за Уейбридж беше задръстен от коли. Мендел ненавиждаше шофьорите. Дай му на мъжа кола и той захвърля смиреността и здравия разум в някой ъгъл на гаража. Според него нямаше значение какъв си — беше виждал епископи в червените си одежди да надуват със сто километра в час из градски райони, изкарвайки ума на пешеходците. Колата на Смайли му харесваше. Харесваше му малко претенциозния начин, по който беше поддържана, харесваха му нейните разумно поставени допълнителни приспособления, външните странични огледала и фара за задната скорост. Това беше една свястна малка кола.

Харесваха му хора, които се грижат за нещата, които завършват това, което са започнали. Обичаше усърдието и прецизността. Мразеше пресметливостта. Като у този убиец например. Какво беше казал Скар? „Младичък, ама хладнокръвен. Хладнокръвен като риба.“ Познаваше хората с подобен вид, опознал го бе и Скар… видът на пълно отрицание, залегнало в погледа на млад убиец. Не вида на младия звяр, не дивашката ухиленост на маниака, а вид, породен от върховната дееспособност, изпитана и проверена. Това надминаваше опита, който човек придобива на война. Срещата със смъртта по време на война ражда своя собствена софистика; но зад нея, далече зад нея е убедеността за превъзходство в сърцето на професионалния убиец. Да, Мендел го бе виждал преди — този, който се дели от бандата, с хладен поглед, безизразен, този, на когото налитат момичетата, този, за когото говорят без усмивка. Да, той наистина е хладнокръвен.

Смъртта на Скар уплаши Мендел. Накара Смайли да му обещае, че няма да се връща в дома си на Байуотър Стрийт, когато го изпишат от болницата. При повечко късмет можеха да помислят, че е мъртъв. Разбира се, смъртта на Скар доказваше едно нещо — че убиецът е все още в Англия и че все още желае да разчисти след себе си. „Когато стана на крака — бе казал Смайли предната вечер, — трябва отново да го изкараме от бърлогата му. Ще натрошим малко сиренце.“ Мендел знаеше кой ще бъде сиренето — Смайли. И разбира се, ако не грешаха за мотива, щеше да има и друго сирене — съпругата на Фенън. Всъщност това, мислеше Мендел мрачно, че не е убита, едва ли говори в нейна полза. Засрами се от себе си и насочи мислите си към други неща. Например към Смайли.

Странно човече беше този Смайли. Напомняше му на негов съученик, с когото играеха футбол в училище. Не можеше да тича, не можеше да рита, сляп като къртица, но играеше като дявол, не мирясваше, докато не каталясаше съвсем. Беше опитал и да се боксира. Идваше срещу теб със свален гард и мяташе ръце като мелница — насмалко да го убият, преди съдията да спре мача. Беше и умна глава.

Мендел спря пред крайпътно кафене за чаша чай и кифла, после продължи към Уейбридж. Театърът се намираше в една затворена пряка на Главната улица, където паркирането беше невъзможно. Най-накрая остави колата на гарата и пеша се върна в градчето.

Централният вход на театъра беше заключен. Мендел обиколи сградата, докато стигна до тухлен свод. Боядисана в зелено врата стоеше отворена. От вътрешната си страна имаше дръжки и надпис с тебешир „вход за сцената“. Нямаше звънец; откъм тъмнозеления коридор се носеше лек аромат на кафе. Мендел прекрачи прага и закрачи надолу по коридора; в дъното му имаше каменни стъпала с метални перила, които водеха до още една зелена врата. Ароматът на кафе беше станал по-силен, чуваха се и гласове.

— О, майната му, скъпи, честно ти казвам. Ако онези от Съри, дето толкова примират за култура, искат Бари да им върви три месеца, моля, ще го имат, това е мнението ми. Или Бари, или „Кукувица в гнездо то“ за трета година на сцената, а според мен Бари се класира малко по-напред — това беше изречено от гласа на жена на средна възраст. Отвърна й кисел мъжки глас:

— Ама Людо може винаги да направи Питър Пан, нали, Людо?

— Гледайте си работата — каза трети глас, също мъжки, преди Мендел да отвори вратата.

Беше се озовал в крилата на сцената. Отляво имаше парче дебел картон с около дузина електрически ключове, монтирани на дървено табло. Под него се намираше някакъв нелеп стол в стил „рококо“ за суфльора и момчето за всичко.

В средата на сцената двама мъже и една жена седяха върху варели, пушеха и пиеха кафе. Декорът представляваше корабна палуба. В средата на сцената стърчеше мачта с такелаж и въжени стълби, а голямо картонено оръдие сочеше безутешно към нарисуваните в дъното море и небе.

Разговорът секна с появяването на Мендел. Някой промърмори:

— Господи, призракът идва на пиршеството — и те всички го изгледаха и се изхилиха.

Жената се обади първа:

— Търсите ли някого, скъпи?

— Съжалявам, че се натрапвам. Исках да разбера как да стана абонат на театъра. Да вляза в клуба.

— Ама разбира се. Колко мило — каза тя, като се надигна и се приближи към него. — Страшно мило.

Пое лявата му ръка в своите и я стисна, като същевременно направи крачка назад и разпери широко ръце. Това беше нейният жест на домакиня — лейди Макбет посреща Дънкан. Килна главата си на една страна и се усмихна по момински, отново го улови за ръка и го поведе през сцената към отсрещното крило. Една врата водеше към малка канцелария, осеяна със стари програми и плакати, грим, перуки и евтини части от морски костюм.

— Гледали ли сте нашата пантомима тази година? Островът на съкровищата. Такъв благодарен успех. С толкова повече социално съдържание, не мислите ли, отколкото ония вулгарни детски приказки?

Мендел смутолеви:

— Да, така е — без ни най-малка представа за какво говореше тя, а очите му мернаха купчина сметки, подредени доста спретнато и захванати от голям кламер. Най-горната беше за мисис Людо Ориъл и беше просрочена с четири месеца.

Тя го наблюдаваше лукаво през очилата си. Беше дребна и мургава, с бръчки по шията и много грим. Бръчките под очите й бяха запълнени с грим, но това не бе имало продължителен ефект. Носеше панталон и огромен пуловер, произволно намацан с темперни бои. Пушеше непрестанно. Устата й беше продълговата и тъй като държеше цигарата си по средата, точно под носа, устните й образуваха огромна елипса, която изкривяваше долната част на лицето, придавайки й зло и нетърпеливо изражение. Мендел си помисли, че тя сигурно е с труден характер и интелигентен ум. Почувствува облекчение при мисълта, че не е в състояние да плаща сметките си.

— Имате огромно желание да станете член на клуба, така ли?

— Не.

Изведнъж тя избухна:

— Ако сте още някой шибан търговец, можете да си вървите. Казах, че ще платя и ще го направя, само не ме тормозете. Ако карате хората да ме мислят за свършена, наистина ще стане така и тогава ще изгубите вие, а не аз.

— Не съм от кредиторите ви, мисис Ориъл. Дойдох да ви предложа пари.

Тя чакаше.

— Занимавам се с разводи. Богат клиент. Искам да ви задам няколко въпроса. Готови сме да ви заплатим за времето.

— О, боже — въздъхна с облекчение тя. — Защо не казахте още от самото начало?

И двамата се разсмяха. Мендел сложи пет лири върху снопчето от сметки.

— Сега — започна Мендел — ми кажете как поддържате списъка с клубните членове? Каква е ползата им от това членство?

— Ами всяка сутрин, точно в единадесет, раздаваме на сцената разводнено кафе. Членовете могат да общуват с актьорите в почивката между репетициите — от 11.00 до 11.45. Разбира се, те си плащат кафето, само че достъпът е само за членове на клуба.

— Ясно.

— Сигурно ви интересуваше точно това. Сутрин ни посещават само педали и нимфоманки.

— Навярно. Какво още се случва?

— Имаме премиера на всеки две седмици. Членовете могат да си резервират места за определен ден от този период — например втория вторник и така нататък. Новите постановки винаги ги започваме на първия и третия понеделник от месеца. Представленията започват в 19.30 и ние пазим местата за хората от клуба до 19.20. Скицата е при момичето на касата и тя отбелязва всяко продадено място. Резервациите за членовете са отбелязани в червено и не се продават до последно.

— Разбирам. Значи ако някой от членовете не заеме обичайното си място, това ще бъде отбелязано на скицата.

— Само ако е продадено.

— Разбира се.

— Салонът не се пълни много след първата седмица. Опитваме се да правим по една нова постановка всяка седмица, но не е лесно да се осигурят… ъъъ… средствата. Няма как да се издържаме при постановки дори и на две седмици.

— Да, да, разбирам. Пазите ли старите скици с местата?

— Понякога, за осчетоводяване.

— Какво е положението с вторник, 3 януари?

Тя отвори един шкаф и извади папка със стари скици.

— Това, разбира се, е вторият двуседмичен период на нашата пантомима. Традиция.

— Ясно — каза Мендел.

— А за кого се интересувате? — попита мисис Ориъл, вземайки бележник от бюрото.

— Дребна блондинка, на около четиридесет и две-три години. Името й е Фенън, Елза Фенън.

Мисис Ориъл отвори бележника. Мендел доста нахално надникна иззад рамото й. Имената на клубните членове бяха грижливо изписани в лявата част на страницата. Червените отметки пред имената означаваха, че клубните членове са си платили вноската. В дясната част на страницата бяха нанесени постоянните резервации, направени за годината. Членовете бяха около осемдесет на брой.

— Името не ми подсказва нищо. Къде седи?

— Нямам представа.

— О, да, ето я. Меридейл Лейн, Уолистън. Меридейл! Нямам думи! Момент да погледна. Заден ред, крайно място на реда. Доста странен избор, не мислите ли? Място номер R2. Един господ знае обаче дали го е заела на 3 януари или не. Не ми се вярва да пазим скицата още, макар лично аз да не съм изхвърляла нищичко в живота си. Нещата просто се изпаряват, нали? — Стрелна го с крайчеца на окото си, като се питаше дали е спечелила петте лири. — Вижте какво, ще попитаме Девата. — Стана и отиде до вратата. — Фенън… Фенън… — повтори тя. — Секунда само, името май ми говори нещо. Чудно обаче защо. О, божичко — разбира се — музикалното куфарче. — отвори вратата. — Къде е Девата? — попита тя някого на сцената.

— Да не съм вързан за нея.

— Много си любезен, прасе такова — каза мисис Ориъл и пак затвори вратата. Обърна се към Мендел. — Девата е единствената ни надежда. Тя е една английска роза, дъщеря на местен адвокат, полудяла по театъра — ходи с памучни чорапи и видът й е „хвани ме, ако можеш“. Ненавиждаме я. От време на време получава по някоя роличка, защото баща й плаща учебна такса. Когато има повече хора, разпределя местата вечер — заедно с мисис Тор, която пък се грижи за палтата. Когато е по-спокойно, мисис Тор се справя сама с всичко, а Девата обикаля зад завесата и се надява изпълнителката на главната роля да умре. — Тя замълча. — Съвсем сигурна съм, че помня това име. Съвсем сигурна. Чудя се къде ли може да бъде тази крава.

Излезе навън и се върна след няколко минути с висока и доста симпатична девойка с рошава руса коса и розови бузи — явно беше добра в тениса и плуването.

— Това е Елизабет Пиджън. Тя би могла да помогне. Мила, искаме да открием мисис Фенън, член на клуба. Ти не ми ли разказва нещо за нея?

— Ами да, Людо. — Сигурно си мислеше, че гласът й звучи сладко. Усмихна се безизразно на Мендел, килна главата си встрани и сключи пръсти пред себе си. Мендел кимна към нея.

— Познаваш ли я? — попита мисис Ориъл.

— Ами да, Людо. Тя е адски музикална; поне така ми се струва, защото винаги носи музика със себе си. Тя е адски слаба и странна. Чужденка е, нали, Людо?

— Защо странна? — попита Мендел.

— Ами вижте какво, последният път, когато беше тук, тя вдигна голяма олелия за мястото до нея. Беше клубна резервация и бяха изминали вече часове след седем и двадесет. Току-що бяхме започнали да играем пантомимата, имаше милиони желаещи да влязат и затова пуснах мястото. Тя все повтаряше, че била сигурна в идването на човека, защото той винаги пристигал.

— И дойде ли? — попита Мендел.

— Не. Продадох мястото. Тя сигурно се бе побъркала от яд, защото напусна след второто действие и забрави да си прибере музикалното куфарче.

— Този човек, за когото тя е твърдяла, че ще дойде — попита Мендел, — приятел ли е на мисис Фенън?

Людо Ориъл смигна не съвсем прилично на Мендел.

— Ами да, господи, сигурно. Това е съпругът й, нали така?

Мендел я изгледа в продължение на близо минута и после се усмихна.

— Няма ли да предложим стол на Елизабет? — каза той.

— О, боже, благодаря — каза Девата и седна на ръба на стар позлатен стол като онзи за суфльора в крилото на сцената. Постави червените си, дебели ръце, на коленете и се наведе напред, усмихвайки се през цялото време, развълнувана от факта, че е център на такова голямо внимание. Мисис Ориъл я гледаше с ненавист.

— Кое ви кара да мислите, че той е съпругът й, Елизабет? — попита Мендел.

В гласа му можеше да се долови изострена нотка, която липсваше до този момент.

— Ами зная, че пристигат поотделно, но си помислих, че щом сядат по-далеч от местата на другите членове, трябва да са мъж и жена. И той носи музикално куфарче, разбира се.

— Ясно. Какво още можете да си припомните за онази вечер, Елизабет?

— О, боже, много неща, защото се почувствувах ужасно, че тя напусна толкова разстроена, а по-късно през нощта тя позвъни. Искам да кажа мисис Фенън. Представи се и каза, че си тръгнала по-рано и забравила музикалната си кутия. Загубила си и марката от гардероба и беше в ужасно състояние. Стори ми се, че даже плаче. Чух някакъв глас до нея и после тя каза, че ще мине човек да го прибере, ако може да се уреди без марката. Казах й, че няма проблеми и половин час по-късно мъжът дойде. Той е доста симпатичен. Висок и рус.

— Разбирам — каза Мендел. — Благодаря ви много, Елизабет, много ми помогнахте.

— О, боже, няма нищо. — Тя се изправи.

— Между другото — попита Мендел, — този мъж, който прибра музикалната й кутия, не беше ли случайно същият, който седи до нея в театъра?

— Ами да. Божичко, много съжалявам, трябваше да ви го кажа преди.

— Разговаряхте ли с него?

— Ами само му казах нещо като „Заповядайте“.

— Какъв беше гласът му?

— О, на чужденец, като на мисис Фенън — нали и тя е чужденка? На това именно отдадох всичко — цялото й притеснение и състояние — на чуждестранния темперамент.

Тя се усмихна на Мендел, почака малко, а после се измъкна навън като Алиса.

— Крава — каза мисис Ориъл, гледайки затворената врата. Обърна поглед към Мендел. — Е, надявам се, че заслужих петте лири?

— Напълно — отвърна Мендел.