Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (12)

ГЛАВА 12
Мечта за продан

Тя отвори вратата и остана мълчаливо загледана в него известно време.

— Можехте да ме известите, че ще дойдете — каза тя.

— Сметнах, че ще е по-безопасно да не го правя.

Тя замълча отново. Най-сетне каза:

— Не зная за какво говорите. Това като че ли й струваше много.

— Мога ли да вляза? — попита Смайли. — Не разполагаме с много време.

Изглеждаше състарена и уморена, издръжливостта й като че ли беше отслабнала. Поведе го към гостната и с нещо като примирение му посочи стол.

Смайли й предложи цигара и сам запали една. Тя стоеше до прозореца. Докато наблюдаваше учестеното й дишане и трескавия й поглед, той осъзна, че тя почти е загубила силата да се защищава.

Когато заговори, гласът му беше благ и отстъпчив. На Елза Фенън този глас навярно й се стори като глас, за който е копняла, глас неотразим, който й предлагаше цялата сила, утеха, състрадание и сигурност. Тя постепенно се отдалечи от прозореца и дясната й ръка, която беше опряна на перваза, се плъзна по него и падна до тялото й в жест на покорност. Седна срещу него и го загледа. Погледът й излъчваше предаността на любовница.

— Сигурно сте била ужасно самотна — каза той. — Никой не може да издържи цяла вечност. Нужен е и кураж, а е трудно да си смел сам. Никога няма да го разберат, нали? Никога няма да узнаят какво струва

— жалките трикове на лъжа и измама, изолацията от обикновените хора. Въобразяват си, че можете да работите с тяхното гориво

— веене на знамена и биене на барабани. Но когато човек е сам, му е необходимо друг вид гориво, нали? Налага се да мразите, а за да мразите през цялото време, е нужна сила. А това, което трябва да обичате, е толкова далеч и така неясно, когато не сте част от него.

Замълча. Скоро, помисли си той, скоро ще се пречупиш. Отчаяно се молеше тя да приеме него, да приеме неговата утеха. Погледна я. Скоро щеше да се пречупи.

— Казах, че не разполагаме с много време. Знаете ли какао имам предвид?

Беше хванала ръце в скута си и гледаше надолу към тях. Смайли видя тъмните корени на жълтата й коса и се запита защо й е трябвало да се боядисва. Тя не даде да се разбере, че е чула въпроса му.

— Когато си тръгнах оттук преди месец, се отправих към дома си в Лондон. Един човек се опита да ме убие. В онази нощ той почти успя — нанесе ми три или четири удара по главата. Току-що излизам от болница. Оказа се, че съм имал късмет. Следващият — човекът с гаража, откъдето той бе наел кола. Неотдавна полицията извади тялото му от Темза. Нямаше следи от насилие — бил просто налят с уиски. Не могат да го проумеят, защото гой от години не е ходил до реката. Но нали си имаме работа с компетентен човек? Обучен убиец. Изглежда иска да премахне всеки, който може да го свърже със Самюъл Фенън. Или със съпругата му, разбира се. После онова русокосо момиче от театъра в Уейбридж…

— Какви ги разправяте? — пошепна тя. — Какво искате да ми кажете?

Смайли изведнъж поиска да я нарани, да пречупи останките от волята й, да я премахне веднъж завинаги като противник. Толкова дълго тя го бе спохождала в мислите му, докато лежеше безпомощен, толкова дълго беше тайнствена и силна.

— На какво мислехте, че си играете вие двамата? Да не мислите, че можете да флиртувате с власт като тяхната, да давате само малко, а да не давате всичко? Да не мислите, че вие можете да спрете танца, да контролирате силата, която им давате? Какви мечти сте лелеяли, мисис Фенън, та да бъдат те толкова далеч от света?

Тя зарови лице в ръцете си и той видя сълзите да се стичат между пръстите й. Тялото й се разтресе от хлипове, а думите й идваха бавно, сякаш ги изтръгваха от нея:

— Не, не, никакви мечти. Не съм имала никакви мечти, а само него. Той имаше една мечта, да… една велика мечта. — Продължи да плаче безпомощно и Смайли, полупобедоносно, полузасрамено я чакаше да проговори отново. Внезапно тя вдигна глава и го погледна, а сълзите все още се стичаха по страните й. — Погледнете ме — каза тя. — Каква мечта са ми оставили? Мечтаех за дълга руса коса, а те ме остригаха, мечтаех за красиво тяло, а те го унищожиха с глад. Виждала съм какво представляват хората — как бих повярвала в някаква формула за човешките същества? Казвах му, о, казвала съм му хиляда пъти: „не създавайте закони, прекрасни теории, преценки и хората може би ще обикнат, но дадете ли им една теория, оставите ли ги да измислят и един лозунг, тогава играта започва отново.“ Казвала съм му го. Говорили сме по цели нощи. Но не, малкото момче си искаше мечтите и ако трябваше да се построи нов свят, то именно Самюъл Фенън щял да го направи. Питала съм го: „Слушай, дали са ти всичко, което имаш — дом, пари, доверие. Защо го вършиш против тях?“ А той ми е отвръщал: „Аз го правя за тях. Аз съм хирургът и един ден те ще го разберат.“ Беше дете, мистър Смайли и те го водеха за ръка като дете.

Той не посмя да се обади, не посмя да пробва нищо.

— Преди пет години срещна онзи Дитер. В една скиорска хижа до Гармиш. Фрайтаг ни каза по-късно, че Дитер го планирал така — Дитер и без това не караше ски заради краката си. Тогава нищо не изглеждаше истинско, Фрайтаг не беше истинско име. Фенън го кръсти Фрайтаг — като Петкан от Робинзон Крузо. На Дитер това се стори толкова забавно, че После никога не сме говорили за Дитер, а за мистър Робинзон и Петкан. — Замълча на това място и го погледна с почти незабележима усмивка. — Съжалявам — каза тя, — че не съм последователна.

— Разбирам — каза Смайли.

— За онова момиче, какво казахте за онова момиче?

— Жива е. Не се притеснявайте. Продължавайте.

— Фенън ви хареса. Фрайтаг се опита да ви убие… защо?

— Защото се върнах, предполагам и ви попитах за обаждането в 8.30. Казахте го на Фрайтаг, нали?

— О, боже — каза тя, вдигайки длан към устата си.

— Позвънихте му по телефона, нали? Веднага щом си тръгнах?

— Да, да. Бях изплашена. Исках да ги предупредя да си заминат, той и Дитер, да заминат и никога да не се връщат, защото знаех, че ще разберете всичко. Защо не ме оставиха на мира? Страхуваха се от мен, защото знаеха, че нямам мечти, че исках единствено Самюъл, исках да е в безопасност, за да го обичам и да се грижа за него. Те разчитаха на това.

Смайли чувствуваше как от време на време главата му тупти.

— Значи му позвънихте веднага — каза той. — Първо сте опитала номера в Примроуз, но не сте се свързали.

— Да — вяло каза тя. — Да, така е. Но и двата номера са в Примроуз.

— Значи сте позвънила на другия номер, алтернативния…

Тя се отправи към прозореца, внезапно отпаднала и безволева; сега изглеждаше по-щастлива — бурята я бе оставила в размисъл и в известен смисъл — удовлетворена.

— Да. Фрайтаг беше цар на алтернативните планове.

— Кой беше другият номер? — настоя Смайли.

Наблюдаваше я загрижено докато тя се взираше през прозореца към притъмнялата градина.

— Защо ви е да знаете?

Той се приближи до прозореца, застана до нея и я загледа в профил. Гласът му изведнъж стана остър и енергичен.

— Казах, че с момичето всичко е наред. Ние двамата също сме живи. Но не мислете, че това ще продължи.

Тя се извърна към него с уплаха в очите си, изгледа го за миг, а после кимна. Смайли я хвана за лакътя и я поведе към един стол. Трябваше да й приготви нещо топло за пиене. Тя седна съвсем механично, почти с индиферентността на начална лудост.

— Другият номер е 9747.

— Някакъв адрес? Имахте ли адрес?

— Не, без адрес. Само телефона. Трикове по телефона. Без адрес — повтори тя, като неестествено натъртваше думите, така че Смайли я погледна недоумяващо. Изведнъж се сети за нещо — спомни си за умението на Дитер да поддържа връзки.

— Фрайтаг не дойде на срещата през нощта, когато Фенън умря, нали? Не дойде в театъра?

— Не.

— За първи път пропуска, нали? Вие сте изпаднали в паника и сте се тръгнала рано.

— Не… да, да, изпаднах в паника.

— Но не сте! Тръгнала сте по-рано, защото така е трябвало, такава е била уговорката. Защо тръгнахте рано? Защо?

Скри лице в ръцете си.

— Все още ли сте луда? — изкрещя Смайли. — Все още ли мислите, че можете да контролирате това, което сте сътворили? Фрайтаг ще ви убие, ще убие момичето, ще убива, убива, убива. Кого се опитвате да защитите — едно момиче или един убиец?

Тя плачеше и не каза нищо. Смайли се беше привел до нея и още крещеше:

— Да ви кажа ли защо си тръгнахте рано? Ще ви кажа какво мисля. Трябвало е да хванете последната поща онази нощ от Уейбридж. Той не е дошъл, не сте си разменили марките за гардероба, нали така, затова сте се подчинили на инструкциите и сте пуснали по пощата своята марка, значи имате адрес, не записан, а запаметен, запаметен завинаги: „ако стане нещо, ако не дойда, ето го адреса“ — така ви е казано, нали? Адрес, който никога да не се използува или да се споменава, адрес, който е забравен и запаметен завинаги, нали? Така ли е? Кажете!

Тя се изправи с извърната глава, отиде до бюрото и извади лист хартия и молив. Сълзите все още обливаха лицето й. Написа адреса мъчително бавно, ръката й трепереше и почти спираше между думите.

Той взе листа от нея, сгъна го внимателно и го пъхна в портфейла си.

Сега вече можеше да й приготви чай.

Тя имаше вид на дете, спасено от удавяне. Седеше на ръба на дивана, стискаше чашата в малките си длани и я притискаше към тялото си. Крехките й рамене бяха приведени напред, глезените й прилепени здраво един към друг. Докато я гледаше, Смайли разбра, че е разрушил нещо, което никога не е трябвало да докосва, защото е било така крехко. Почувствува се нечистоплътен и груб, а предложеният от него чай беше като напразна компенсация за неговата несръчност.

Не му идваше наум какво да каже. След малко тя се обади:

— Той ви хареса. Наистина сте му допаднали… каза, че сте бил умен човек. Много се изненадах, когато чух Самюъл да нарича друг човек умен. — Бавно поклати глава. Навярно самата реакция я накара да се усмихне. — Казваше, че на света има две сили — положителна и отрицателна. „Какво да правя тогава? — ме питаше той. — Да ги оставя да унищожат реколтата си, само защото ми дават хляб? Творчество, прогрес, сила, цялото бъдеще на човечеството чака пред вратата им — и аз да не ги пусна вътре?“ А аз му казвах: „Но, Самюъл, може би хората са щастливи и без тези неща?“ Но вие знаете, че гой не разсъждаваше за хората по този начин. И не можех за го спра. Знаете ли кое беше най-странното у Фенън? Въпреки всички тези идеи и разговори, той бе решил какво ще направи още много Отдавна. Останалото беше поезия. Липсваше му координация, така му казвах…

— …и все пак сте му помагали — каза Смайли.

— Да, помагах му. Искаше помощта ми и аз му я давах. Той беше моят живот.

— Разбирам.

— Беше грешка. Той беше като малко момче. Забравяше като малко момче. И беше толкова суетен. Беше решил да го направи и го правеше толкова лошо. Не мислеше за това както вие или аз. Изобщо не мислеше по този начин. За него това беше работа и толкова. Всичко започна много просто. Една вечер ми показа вкъщи чернова на някаква телеграма. Каза ми: „струва ми се, че Дитер трябва да я види“. Това беше всичко. Отначало не можех да го проумея — имам предвид, че той стана шпионин. Защото точно това беше станал, нали? Постепенно го осъзнах. Започнаха да искат от него специални неща. Музикалната кутия, която получавах обратно от Фрайтаг започна да съдържа заповеди, понякога пари. Казах му: „Виж какво ти пращат — ти желаеш ли го?“ Не знаехме какво да правим с парите. В крайна сметка повечето от тях ги раздавахме, не зная защо. Когато го казах на Дитер в онази зима, той много се ядоса.

— През коя зима? — попита Смайли.

— Втората зима с Дитер — 1956 в Мюрен. За пръв път се срещнахме през януари 1955. Тогава започна всичко. Да ви кажа ли още нещо? Унгарските събития не направиха никакво впечатление на Самюъл, изобщо никакво впечатление. Тогава Дитер се беше изплашил за него — зная това, защото Фрайтаг ми каза. Когато тогава през ноември Фенън ми предаваше нещата за Уейбридж, аз направо полудях. Закрещях насреща му: „Не виждаш ли, че и те са същите? Същите оръдия, същите деца, които загиват на улицата? Сменена е само мечтата — кръвта си е със същия цвят! Това ли искаш ти?“ На което той отвърна само: „Не, Елза, това е по-различно.“ И аз продължих да пренасям музикалната кутия. Разбирате ли?

— Не зная. Просто не зная. Струва ми се, че да.

— Той беше всичко за мен. Той беше животът ми. Предполагам, че съм се старала да се предпазя. Но постепенно станах част от това, а тогава вече беше твърде късно да спра… И знаете ли — каза тя шепнешком, — имаше моменти, когато бях доволна, моменти, когато светът като че ли аплодираше това, което вършеше Самюъл. Новата Германия далеч не беше приятна гледка за нас. Старите имена се връщаха, имена, които ни бяха плашили като деца. Онази ужасна и тлъста гордост се завърна, можете да я видите дори и в снимките по вестниците, да видите как маршируват под същия такт. И Фенън усещаше това, но, слава богу, той поне не бе преживял това, което видях аз. Бяхме в лагер край Дрезден, където живеехме преди това. Баща ми беше парализиран. Най-много му липсваше тютюнът и аз му свивах цигари от всякакъв боклук, който намирах из лагера, само за да го залъжа. Веднъж един от охраната го видя да пуши и започна да се смее. Дойдоха и други и те се присъединиха към него. Баща ми държеше цигарата си в парализираната си ръка и тя пареше пръстите му. Той не усещаше нищо. Да, когато отново дадоха оръжие на германците, когато им дадоха пари и униформи, тогава имаше моменти — макар и кратки, — когато бях доволна от това, което вършеше Самюъл. Ние сме евреи и така че…

— Да, зная, разбирам — каза Смайли. — И аз видях малко от това.

— Дитер го каза.

— Дитер го е казал?

— За. На Фрайтаг. Казал на Фрайтаг, Че сте много умен човек. Веднъж преди войната сте успели да измамите Дитер и изминало доста време, преди той да го разбере, така каза самият той. Каза, че сте бил най-добрият от всички, които е срещал.

— Кога ви го каза Фрайтаг?

Изгледа го продължително време. Никога досега не бе виждал толкова безнадеждно отчаяние в едно човешко лице. Спомни си как му бе казала преди: „Рожбите на мъката ми са мъртви.“ Сега разбра смисъла на думите й и го долови, в гласа, когато заговори:

— Не е ли ясно? В нощта, когато уби Самюъл. Това именно е голямата шега, мистър Смайли. Точно в момента, когато Самюъл е можел да направи толкова много за тях — не само по едно парче оттук и оттам, а през цялото време — толкова много музикални кутии — в този момент собственият им страх ги погубва, превръща ги в животни и ги кара да унищожат това, което са създали. Самюъл винаги казваше: „Те ще победят, защото знаят, а другите ще загинат, защото не знаят едно — хора, които работят за една мечта ще работят винаги“ — това каза той. Но аз знаех тяхната мечта, знаех, че тя ще ни унищожи. Нима е останало нещо неунищожено? Дори и мечтата на Христос не е била пощадена.

— Значи Дитер ме е видял в парка с Фенън?

— Да.

— И е помислил…

— Да. Помислил, че Самюъл го е предал. Наредил на Фрайтаг да убие Самюъл.

— Ами анонимното писмо?

— Не зная нищо. Не зная кой го е писал. Предполагам, че някой, който познава Самюъл, някой от службата му, който го е наблюдавал и е знаел. Или пък от Оксфорд, от Партията. Не зная. И Самюъл не знаеше.

— Но последното му писмо…

Тя го погледна и лицето й се сгърчи. Очите й отново се напълниха със сълзи. Сведе надолу глава и промълви:

— Аз го написах. Фрайтаг донесе хартията и аз го написах. Подписът беше предварително поставен. Самюъл се беше подписал саморъчно.

Смайли се приближи към нея, седна наливана и пое ръката й. Тя се извърна към него и в пристъп на ярост започна да крещи:

— Махнете ръцете си от мен! Да не мислите, че съм ваша, защото не им принадлежа? Махайте се! Махайте се и вървете да убиете Фрайтаг и Дитер, подновете играта, мистър Смайли. Но и за минутка не мислете, че съм на ваша страна, чувате ли? Защото аз съм еврейката-скитница, ничия земя, бойното поле за вашите оловни войници. Можете да ме ритате и тъпчете, но никога, никога не ме докосвайте, никога не казвайте, че съжалявате, чувате ли? Махайте се! Вървете и убивайте!

Тя седеше там и трепереше, сякаш й беше студено. На вратата гой се обърна. В очите й нямаше сълзи.

Мендел го чакаше в колата.